Джон Вердън
Намисли си число (36)

Глава 35
Да се препънеш в отговора

Макар да беше доста късно, когато най-накрая си тръгнаха от къщата на семейство Шмит, Гърни не бе в настроение да обядва. Не че не беше гладен или че предложеното от Клам място не беше удобно и приятно. Просто бе прекалено изнервен и разочарован — най-вече от себе си — за да каже „да“ на каквото и да било. Докато Клам шофираше към паркинга на църквата, където бе оставил колата си, направиха последен вял опит да подредят фактите от двата случая. Надяваха се, че ще изскочи нещо, което да ги свързва. Не постигнаха нищо.

— Ами… — измърмори Клам, като се чудеше по какъв начин да изкара този резултат положителен, — поне на този етап няма доказателства, че не са свързани. Съпругът може да е получил писма, които съпругата изобщо да не е виждала, а и за брака им очевидно не е било характерно многото общуване, така че може просто нищо да не й е казал. При това… един бог знае какво взема тя! Надали е била в състояние да забележи някакви фини промени в настроението и поведението му. Може да е от полза да се разговаря още веднъж с детето. Ясно ми е, че и то като нея не е въобще в час заради всичките тия лекарства, но има вероятност да успее да си спомни нещо.

— Сигурно — съгласи се Гърни, без въобще да е убеден. — Също така няма да е зле да се провери дали Албърт е имал чекова разплащателна сметка и ако да, дали на кочана е записан чек на името Харибда, Арибда или Сцила. Това е наистина далечен изстрел… но какво пък, по дяволите! Не губите нищо в случая.

По пътя му към дома времето още повече се влоши — сякаш по този начин изразяваше съчувствието си към Гърни. Сутрешният ръмеж се бе превърнал в силен дъжд, на фона на който равносметката от пътуването му изглеждаше още по-мрачна. Ако убийствата на Марк Мелъри и Албърт Шмит бяха свързани и по друг начин, освен чрез големия брой и мястото на нанесените прободни рани, то той оставаше скрит. Във „Флаундър Бийч“ нямаше нито една от характерните за местопрестъплението в Пиъни подробности: липсваха подвеждащи отпечатъци от стъпки, градински стол, нямаше счупена бутилка, нито стихотворения — въобще, никакъв знак, че се играе игра.

Жертвите също нямаха нищо общо. Нямаше логика убиецът да избере като свои цели Марк Мелъри и Албърт Шмит: те не можеха да отговарят на един и същи модел.

Тези размишления, заедно с неприятното шофиране през усилващия се порой, без съмнение имаха основна заслуга за напрегнатото изражение, с което влезе в старата фермерска къща. От него се стичаше вода и мокреше пода на кухнята.

— Какво ти се е случило? — Маделайн вдигна поглед от лука, който режеше.

— Това пък какво трябва да означава?

Тя сви рамене и продължи да кълца лука. Сопването му остана да виси във въздуха. След минута той извинително промърмори:

— Имах ужасно изтощителен ден и шофирах шест часа в дъжда.

— И?

— „И“ ли? И цялото скапано нещо вероятно е само задънена улица!

— И?

— Това не е ли достатъчно?

Тя го стрелна с поглед, а по устните й играеше недоверчива усмивка.

— На всичкото отгоре беше в Бронкс — добави той мрачно. Няма преживяване, което Бронкс да не направи още по-грозно.

Тя започна да реже лука на малки кубчета. Когато заговори, сякаш се обръщаше към дъската за рязане:

— Имаш две съобщения на секретаря — едното е от приятелката ти от Итака, а другото от сина ти.

— Дълги ли са, или само ме молят да се обадя?

— Не обърнах внимание.

— А под „приятелката ти от Итака“ Соня Рейнолдс ли имаш предвид?

— И други ли имаш?

— Други какви?

— Приятелки в Итака, за които още не знам.

— Нямам „приятелки“ в Итака. Соня Рейнолдс ми е бизнес партньор, макар че трудно би могла да се нарече дори това. Какво искаше тя, впрочем?

— Казах ти, съобщението е записано на секретаря. — Ножът на Маделайн, досега надвиснал над купчинката лук, се стовари върху нея с подчертана сила.

— Божичко, внимавай с пръстите! — Викът му изразяваше повече гняв, отколкото загриженост.

Тя все още притискаше острия ръб на ножа към дъската за рязане, когато го погледна с любопитство.

— И така, какво всъщност се случи днес? — попита тя, като с тези прости думи върна разговора в началото му, преди да се отклони към неприятните теми.

— Разочарование, предполагам. Всъщност нямам представа.

Той отиде до хладилника, извади една бутилка „Хайнекен“ отвори я и я постави на масата в нишата до френските прозорци, където закусваха. След това свали якето си, окачи го на облегалката на единия стол и седна.

— Искаш да знаеш какво се случи? Ще ти разкажа. По искане на един детектив от нюйоркската полиция със смешното име Ранди Клам^[1], шофирах цели три часа до една тъжна малка къща в Бронкс, където един безработен мъж е бил намушкан в гърлото.

— Защо ти се е обадил?

— Ааа! Добър въпрос. Явно детектив Клам е чул за убийството тук, в Пиъни. Заради сходствата в метода решил да се обади на полицията в Пиъни. Оттам го препратили към регионалния център на щатската полиция, те пък предали на капитана, отговарящ за случая — един дребен идиот с навика да целува задници. Казва се Родригес и мозъкът му е точно толкова голям, колкото да успее да разпознае фалшивата следа, когато я види.

— Така че го препратил към теб?

— Към окръжния прокурор, като му е било ясно, че той директно ще ми го прехвърли.

Маделайн не каза нищо, но въпросът в очите й бе очевиден.

— Дааа, знаех, че следата е несигурна. В онази част на света да те намушкат с нож е просто форма на спор. Но поради някаква причина реших, че може да открия нещо, което свързва двата случая.

— Но нямаше нищо?

— Не. За известно време звучеше обещаващо. Вдовицата като че криеше нещо. Най-накрая призна, че нарушила целостта на местопрестъплението. На пода имало едно цвете, което съпругът й явно бил донесъл за нея. Тя се страхувала, че лабораторните техници ще го отнесат, а искала да го задържи, което е напълно разбираемо. Затова го взела и го поставила във ваза. Край на историята.

— Надявал си се да признае, че е прикрила следите, оставени в снега, или е прибрала някъде бял градински стол?

— Нещо такова. Но се оказа само едно изкуствено цвете.

— Пластмасово?

— Пластмасово. — Той отпи дълга, бавна глътка бира. — Не е особено изискан подарък, предполагам.

— Всъщност въобще не е подарък — убедено го поправи тя.

— Какво имаш предвид?

— Истинските цветя могат да са подарък — и почти винаги са, нали така? Изкуствените цветя са нещо друго.

— Какво?

— Бих ги нарекла украса за дома, нещо за домакинството. Един мъж не би подарил на жена си изкуствено цвете. Все едно да й купи за подарък тапети с цветни мотиви.

— Какво точно ми казваш?

— Не съм сигурна. Но ако тази жена е открила пластмасово цвете на местопрестъплението и е сметнала, че съпругът й го е донесъл за нея, смятам, че греши.

— А откъде мислиш се е взело тогава?

— Нямам представа.

— Тя изглеждаше напълно убедена, че го е донесъл като подарък за нея.

— Нормално е да й се иска да е така, нали?

— Може би. Но ако той не го е донесъл в къщата и при положение, че и синът е бил навън с нея през цялата вечер, това би означавало, че убиецът е възможен източник.

— Предполагам — съгласи се Маделайн, но интересът й очевидно бе намалял.

Гърни знаеше, че тя категорично тегли черта между разбирането на това, какво би сторил един реален човек при определени обстоятелства, и нещо толкова хипотетично като евентуалния източник на даден предмет в някаква си стая. Той усети, че е прекосил тази линия, но въпреки това продължи да настоява:

— И защо убиецът би оставил цвете до жертвата си?

— Какво цвете беше?

Да, наистина можеше да разчита на нея да поиска повече подробности — така въпросът ставаше по-конкретен и реален.

— Не съм сигурен. Знам какво не беше. Не беше роза, нито карамфил, не беше и далия. Но някак приличаше на всички тях.

— Как?

— Ами, първо ми напомни на роза, само че беше по-голямо, с много повече венчелистчета и по-гъсто разположени. Беше с големината на едър карамфил или далия, но пък отделните венчелистчета бяха по-широки от техните — приличаха на къдрави листенца на роза. Хващаше окото, едно такова… ефектно цвете.

За пръв път, откакто се бе върнал вкъщи, лицето на Маделайн се оживи от истински интерес.

— Хрумна ли ти нещо? — попита той.

— Може би… хмм…

— Какво? Знаеш ли кое е цветето?

— Така мисля. Всъщност е голямо съвпадение.

— Исусе! Ще ми кажеш ли, или не?

— Освен ако не бъркам, цветето, което току-що описа, много прилича на… божур^[2].

Бутилката „Хайнекен“ се изплъзна от ръката му.

— Мили боже!

И след като разпита Маделайн какво представляват божурите, той тръгна към кабинета си да се обади на няколко души.