Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Дейв Гърни (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Think of a Number, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 80 гласа)

Информация

Сканиране
Bridget (2013)
Разпознаване и корекция
Еми (2013)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI (2013)

Издание:

Джон Вердън. Намисли си число

Английска. Първо издание

ИК „СофтПрес“, София

Редактор: Слави Димов

Коректор: Ива Колева

ISBN: 978-954-685-950-1

История

  1. — Добавяне

Глава 16
Краят на началото

У Гърни пак се появи некомфортното чувство, което идваше и си отиваше от първото посещение на Мелъри в Уолнът Кросинг насам. Сега осъзна разочаровано, че чувството е всъщност копнеж деянието да е извършено, да има местопрестъпление, което да бъде щателно претърсено и проучено, измерено и начертано на схема; да се съберат, анализират и идентифицират отпечатъци от пръсти и стъпки, косми и нишки; да се разпитат свидетели, открият заподозрени, проверят алибита, разследват взаимоотношения, да се намери оръжието и да се изследват куршумите. Никога преди не се бе оказвал замесен в такъв дразнещ и неясен от правна гледна точка случай, при който да има толкова пречки за нормалните процедури.

Докато шофираше в планината от института надолу към селото, разсъждаваше върху страховете, които се съревноваваха у Мелъри — от една страна, отмъстителен преследвач, а от другата — намеса на полицията, която би отблъснала клиентите му. Убеждението на Мелъри, че лекарството би било по-опасно от болестта, превръщаше ситуацията в патова.

Чудеше се също дали Мелъри знае повече, отколкото казва. Дали помнеше нещо, сторено в далечното минало, което би могло да е причина за настоящата кампания от инсинуации и заплахи?

Знаеше ли доктор Джекил какво е извършил господин Хайд?

Темата на лекцията на Мелъри — две воюващи съзнания в едно тяло — заинтересува Гърни по други причини. Тя отговаряше на собствената му представа, придобита през годините и подновена наскоро чрез опитите му в сферата на изкуството, със снимките на престъпници: че раздвоението на душата често се забелязва в лицето и най-вече в очите. Отново и отново си припомняше лица, които бе виждал и които бяха всъщност две, заключени в едно. Този феномен много по-лесно се наблюдаваше на снимка. Всичко, което трябваше да направи човек, бе да покрие едната половина на лицето с лист хартия през средата и по продължение на носа, така че да се вижда само едното око. После да нахвърля описание на личността, която се разкрива отляво, и на онази вдясно. Бе удивително доколко се различаваха тези характеристики. В едната си половина човек можеше да изглежда спокоен, толерантен и мъдър — а в другата — злопаметен, манипулативен и студен. В тези лица пустотата бе пронизана от единствен проблясък на злата умисъл, водеща до убийство. И много често този проблясък го имаше само в едното око, не и в другото. Вероятно когато срещнеш някого на живо, не си в състояние да възприемеш и съчетаеш противоположните характеристики, разкривани от двете очи. Сигурно разликите са почти незабележими. Но на снимка бе невъзможно да ги пропуснеш.

Гърни си спомни фотографията на Мелъри на корицата на книгата му. Отбеляза си наум да погледне по-добре очите, като се прибере. Също така се сети, че трябва да върне обаждането на Соня Рейнолдс — онова, за което Маделайн му бе съобщила с лед в гласа. Така че на няколко километра от Пиъни той отби на парче покрита с чакъл и обрасла с бурени земя, което отделяше шосето от река Езоп, извади мобилния си телефон и набра номера на галерията на Соня. След четири позвънявания спокойният й глас го подкани да остави съобщение, когато пожелае.

— Соня, Дейв Гърни е. Знам, че ти обещах портрет тази седмица, и се надявам да ти го донеса в събота или поне да ти пратя на имейла графичния файл, така че да можеш да разпечаташ примерно копие. Почти е завършен, но още не съм напълно доволен. — Той замлъкна, когато осъзна, че гласът му е спаднал в долния, по-нежен регистър, който неволно използваше при разговор с привлекателна жена — навик, на който Маделайн му бе обърнала внимание. Прокашля се и продължи: — Същността на това изкуство е характерът. Трябва от пръв поглед да личи, че лицето е на убиец и особено важни са очите. Върху тях работя сега и те ми отнемат толкова време.

Чу се прещракване и прозвуча гласът на Соня. Беше останала без дъх:

— Дейвид, тук съм. Не успях да вдигна навреме, но чух какво каза. Разбирам напълно, че искаш да стане както трябва. Ще е наистина чудесно, ако успееш до събота. В неделя има фестивал и в галерията ще дойдат много хора.

— Ще се постарая. Вероятно ще съм готов късно следобед.

— Идеално! Ще затворя в шест, но ще остана на работа още около час. Ела тогава. Ще имаме време и да поговорим.

Направи му впечатление, че гласът на Соня караше всичко да звучи като сексуално предложение. Естествено, осъзнаваше, че интерпретира нещата твърде свободно и използва повече въображение, отколкото предполагаше ситуацията. Също така знаеше, че е твърде глупав, по дяволите!

— Шест часа е добре — чу се да казва, макар чудесно да помнеше, че офисът на Соня с големите дивани и меки килими е обзаведен по-скоро като личен кабинет, отколкото като място за работа.

Прибра телефона и остана загледан в покритата с трева долина. Както обикновено, гласът на Соня бе нарушил хода на рационалните му мисли, умът му прескачаше от тема на тема като топче за пинг-понг. Твърде удобният и уютен офис на Соня; безпокойството на Маделайн; невъзможността някой да знае предварително за кое число би се сетил друг човек; кръв, червена като нарисувана роза; ти и аз имаме среща; господин 658, Харибда, сгрешената пощенска кутия, страхът на Мелъри от полицията; масовият убиец и кръвосмесител Питър Пигърт; чаровният млад Джъстин, богатата и възрастна Кеди; доктор Джекил и господин Хайд — и така нататък, без рима, хармония и причина, отново и отново, напред-назад. Той смъкна прозореца от страната на пасажера и както беше спрял колата край потока, се облегна назад, затвори очи и се опита да се съсредоточи в звука на водата, ромоляща в каменното си легло.

Събуди го почукване по прозореца току до ухото му. Спря поглед върху безизразно ъгловато лице с очи, скрити от слънчеви очила и с нахлупена отгоре му сива полицейска шапка с периферия. Той свали стъклото.

— Всичко наред ли е, сър? — Въпросът прозвуча по-скоро заплашително, отколкото загрижено, а „сър“ бе очевидно използвано по навик, наместо от учтивост.

— Да, благодаря ви — просто изпитах нужда да затворя очи за миг.

Той погледна към часовника на таблото и установи, че мигът бе продължил петнайсет минути.

— Накъде сте се насочили, сър?

— Към Уолнът Кросинг.

— Разбирам. Пили ли сте нещо днес, сър?

— Не, господин полицай, не съм.

Мъжът кимна и отстъпи назад, за да огледа колата. Устата му — единствената черта от лицето му, която се виждаше и съответно би могла да изразява отношение — бе презрително извита. Сякаш смяташе твърдението на Гърни, че не е пил, за явна лъжа и скоро щеше да открие доказателства за това. Закрачи с прекалена решителност около колата, мина покрай задната й част и пътническата седалка, после покрай предницата и накрая спря отново до прозореца на Гърни. След дълго преценяващо мълчание той проговори със сдържана заплаха в гласа, по-подходяща за шоупрограма, отколкото за рутинна проверка на превозно средство:

— Наясно ли сте, че това не е официално място за паркиране?

— Всъщност не го бях осъзнал — равно отговори Гърни. — Възнамерявах да спра само за минута-две.

— Може ли да видя шофьорската ви книжка и талона, моля?

Гърни извади исканите документи от портфейла си и му ги подаде през прозореца. Не му бе навик при такива ситуации да представя доказателства, че е пенсиониран детектив от нюйоркската полиция, при това първа степен — заради асоциациите, които това внушаваше. Но когато пътният полицай се обърна с намерението да се върне в патрулната кола, усети една прекалена арогантност, както и враждебност, която щеше да се прояви в неоправдано забавяне най-малкото. С нежелание извади още една карта от портфейла.

— Само секунда, господин полицай — това също би могло да помогне.

Пътният полицай взе картата внимателно. А след това Гърни видя трепването, с което ъгълчетата на устните му показаха промяната в настроението му — и то не в положителна посока. Приличаше на комбинация от разочарование и гняв. С презрителен жест той върна картата, книжката и талона през прозореца.

— Приятен ден, сър. — Тонът, с който го освободи, пожелаваше всичко друго, но не и приятен ден. Върна се в колата си, направи рязък обратен завой и изчезна в посоката, от която бе дошъл.

Независимо колко са усъвършенствали психологичните тестове, помисли си Гърни, или колко високи са станали образователните изисквания, колкото и строго да е обучението в академията — винаги щеше да има ченгета, които не трябва да са ченгета. В този случай пътният полицай не бе извършил конкретно нарушение, но в него имаше нещо жестоко и изпълнено с омраза — Гърни го усещаше, виждаше го в чертите на лицето му — и бе само въпрос на време преди то да се сблъска с огледалния си образ. А тогава щеше да се случи нещо ужасно. Междувременно много хора щяха да бъдат забавяни и дразнени без причина и оправдание. Този пътен полицай беше едно от ченгетата, които караха хората да мразят всички им. Може би в казаното от Мелъри имаше смисъл.

 

 

През следващите седем дни в северната част на Кетскилс настъпи зимата. Гърни прекара повечето от това време в кабинета си, поделяйки го между проекта със снимката и усърдното изучаване на съобщенията от Харибда. Пристъпваше пъргаво между тези два свята, като от време на време се отдръпваше и сменяше посоката, за да избегне мислите за рисунките на Дани и хаоса, който те носеха. Очевидното решение щеше да е да поговори с Маделайн за това, да разбере защо бе решила да повдигне въпроса точно сега — буквално да го извади от мазето — и защо чака с такова особено търпение той да каже нещо. Но не можеше да събере сили и решителност да го направи. Така че изтласкваше темата от ума си и се връщаше към историята с Харибда. За нея поне можеше да мисли, без да се чувства изгубен и без сърцето му да започне да препуска.

Така например често мислеше за вечерта след последното си посещение в института. Както бе обещал, Мелъри се обади и преразказа разговора си с Грегъри Дърмот от „Системи за сигурност ГД“. Човекът се бе оказал достатъчно услужлив и учтиво бе отговорил на всичките му въпроси — същите, които Гърни бе написал — но получената информация не беше много. Наел кутията преди година, веднага след като преместил консултантския си бизнес от Хартфорд в Уичърли; никога преди не бил възниквал проблем, със сигурност не и такъв с писма със сбъркан адрес или чекове; единствено той имал достъп до кутията; имената Арибда, Харибда и Мелъри не му говорели нищо; никога не бил чувал за института. Когато го притиснал с въпроса дали не е възможно някой друг от фирмата му да е използвал кутията без позволение, Дърмот обяснил, че това няма как да се случи, защото в компанията му не работи друг човек. „Системи за сигурност ГД“ и Грегъри Дърмот били едно и също. Той бил консултант по сигурността на фирми с поверителни бази данни, които изисквали защита от хакерски атаки. Нищо от онова, което бе казал, не бе осветлило въпроса за чека със сбъркан адрес.

Същото важеше и за проведените от Гърни проучвания в интернет. Източниците бяха напълно единодушни: Грегъри Дърмот притежаваше научна степен от Масачузетски технологичен университет, солидна репутация като компютърен специалист, както и изключителен списък с клиенти. Нито той, нито „Системи за сигурност ГД“ имаше връзка с каквото и да било съдебно дело, преследване или наложена забрана. Нямаше и лоши отзиви в пресата — нито минали, нито настоящи. Накратко, той имаше напълно чисто присъствие в една напълно чиста сфера. Толкова чисто, че чак скърцаше. И все пак някой — по неизвестно каква неразгадаема причина — бе решил да си присвои номера на пощенската му кутия. Гърни отново и отново си задаваше въпроса, чийто отговор не успяваше да открие: Защо ще искаш чекът да бъде изпратен на някого, който почти със сигурност ще го върне?

Буквално го депресираше да мисли за това, да върви по тази задънена улица — като че ли на десетия път щеше да открие в края й нещо, което не е било там на деветия. Но все пак беше по-добре, отколкото да мисли за Дани.

Чак през първата петъчна вечер от ноември снегът заваля сериозно. От няколко рехави снежинки, които се носеха тук-там в здрача, той стана изобилен през следващите два часа, после намаля и около полунощ спря.

Докато Гърни отпиваше живителни глътки от кафето си в събота сутринта, бледият диск на слънцето се прокрадна над ивицата дървета на изток, на около километър и половина от къщата. През нощта не бе духал вятър и сега всичко отвън — от патиото до покрива на плевнята — бе покрито с поне седем-осем сантиметра сняг.

Не беше спал добре, хванат в капана на безброй свързани едно с друго безпокойства. Сега на дневна светлина някои от тях изчезваха — те засягаха Соня. В последната минута бе отложил срещата им, която иначе трябваше да се състои след няколко часа. Несигурността му по отношение на онова, което можеше да се случи там — което той би искал да се случи — го накара да я отмени, засега.

Седеше, както и през цялата отминала седмица, с гръб, обърнат към онзи ъгъл на стаята, в който завързаната с панделка кутия с рисунките на Дани лежеше върху масичката за кафе. Отпиваше от чашата си и гледаше навън, към покритото със снежно одеяло пасище.

Подобна гледка винаги извикваше в ума му миризмата на сняг. Воден от неочакван импулс, той отиде до френските прозорци и ги разтвори.

Острият и леден порив на въздуха докосна у него верига спомени — снежни преспи, издигнати на височината на гърдите от двете страни на пътищата; ръцете му, порозовели и изтръпнали от оформянето на снежни топки; парченца лед, вкопчени във вълната на маншетите на якето му; клони на дървета, извити под тежестта на снега чак до земята; коледни венци на вратите; празни улици; ярки светлини, накъдето и да обърнеш поглед.

Това бе особената черта на миналото — как лежи и те причаква в засада — тихо, невидимо, все едно го няма. Може да се изкушиш да си помислиш, че е изчезнало, че не съществува вече. А после, като подплашен от укритието си фазан, ще избликне като експлозия от звуци, цветове и движение — шокиращо живо.

Искаше да се обгради с миризмата на снега. Взе якето си от закачалката край вратата, наметна си го и излезе. Снегът бе твърде дълбок за обикновените обувки, с които бе, но не искаше да се връща да ги сменя. Закрачи приблизително в посоката на езерото, затвори очи, вдиша дълбоко. Не беше минал и няколко метра, когато чу вратата на кухнята да се отваря. Гласът на Маделайн го повика:

— Дейвид, върни се!

Той се обърна и видя, че се е подала наполовина през вратата, а на лицето й е изписана тревога. Тръгна обратно.

— Какво има?

— Побързай! — подвикна му тя. — По радиото… Марк Мелъри е мъртъв!

— Какво?!

— Марк Мелъри — мъртъв е, точно съобщиха по радиото. Бил е убит! — И тя се прибра в къщата.

— Господи! — измърмори Гърни и усети как гърдите го стягат. Мина на бегом и влезе в кухнята, без да сваля покритите си със сняг обувки. — Кога е станало?

— Не зная. Тази сутрин, снощи — нямам представа. Не казаха.

Той се заслуша. Радиото все още беше включено, но говорителят се бе прехвърлил на друга новина, нещо за банкрута на голяма компания.

— Как е станало?

— Не съобщиха. Просто казаха, че очевидно става дума за убийство.

— Някаква друга информация?

— Не. Да. Нещо за института — там, където се е случило. Институтът за духовно обновление на Мелъри в Пиъни, Ню Йорк. Казаха също, че полицията е вече на местопрестъплението.

— Това ли е всичко?

— Така мисля. Това е ужасно!

Той бавно кимна; умът му препускаше.

— Какво ще правиш? — попита го.

Кратко изброяване на възможностите наум… и остана само една:

— Ще съобщя на полицая, отговарящ за разследването, за връзката си с Мелъри. Какво ще се случи от там нататък зависи само от него.

Маделайн си пое дълбоко въздух и се опита да изобрази смела усмивка, което обаче изобщо не й се удаде.