Джон Вердън
Намисли си число (28)

Глава 27
Сближаване с главния прокурор

Сградата на окръжния административен център носеше това скучно наименование от 1935 г. По-рано се е наричала „Лудницата Бъмбълби“. Основана била през 1899 г., благодарение на щедростта (и временното умопомрачение, според обезнаследените му роднини, безрезултатно оспорващи завещанието) на британския преселник сър Джордж Бъмбълби. Мрачното новосъздадено здание, покрито със стогодишни сажди, се издигаше заплашително над градския площад. Намираше се на около километър и половина от полицейския участък и на час и петнайсет минути път с кола от Уолнът Кросинг.

Сградата отвътре беше дори още по-непривлекателна, но по-точно противоположната причина. През 60-те години буквално я бяха изтърбушили, изградили наново помещенията и модернизирали. Заместили мръсните полилеи и дървената ламперия с ярки флуоресцентни лампи и бели стени. На Гърни му мина през ума, че предназначението на ярката изкуствена светлина вероятно цели да държи настрана лудите призраци на предишните обитатели. Това бе странна мисъл за човек, тръгнал на среща, на която щяха да се изяснят условията на новото му работно място. Реши да се съсредоточи върху онова, което му беше казала Маделайн на излизане сутринта: „той се нуждае от теб повече, отколкото ти от него“.

Размишляваше за това, докато чакаше да премине през сложната система за сигурност на входа. След като мина тази бариера, следвайки стрелките, стигна до една врата, върху чието стъкло с елегантни черни букви пишеше ОКРЪЖЕН ПРОКУРОР.

Когато влезе вътре, рецепционистката на бюрото го погледна. Според Гърни, един мъж избира за свой асистент жена заради уменията й, пола й или заради престиж. Жената на бюрото отговаряше и на трите. Въпреки че беше може би около петдесетгодишна, косата, кожата, гримът, дрехите и фигурата й бяха толкова добре поддържани, че сексуалното й послание бе като електрически заряд. Преценяващият й поглед беше толкова хладен, колкото и чувствен. Малък месингов правоъгълник на бюрото съобщаваше, че името й е Елън Ракоф. Преди някой от тях да проговори, една врата отдясно на бюрото й се отвори и в приемната влезе Шеридън Клайн. Той се усмихна почти с топлота.

— Девет часа — точно на секундата! Не съм изненадан. Правиш впечатление на човек, който си държи на думата.

— По-лесно е, отколкото обратното.

— Какво? А, да, да, разбира се. — По-широка усмивка, по-малко топлота. — Кафе или чай?

— Кафе.

— За мен също. Никога не съм бил привърженик на чая. Кучета или котки?

— Кучета, предполагам.

— Забелязвал ли си, че любителите на кучета предпочитат кафе? Чаят е за тези, които предпочитат котки?

Гърни не смяташе, че си струва да мисли за това. Клайн му махна да го последва в офиса. После му посочи модерния кожен диван, а самият той се настани на фотьойл от другата страна на ниска стъклена масичка. Усмивката му бе сменена от почти комично сериозен поглед.

— Дейв, искам да ти кажа колко съм щастлив, че си готов да ни съдействаш!

— Стига да има подходяща работа за мен.

Клайн премигна.

— Стъпваме в опасна територия с това — обясни Гърни.

— Напълно съм съгласен. Да бъдем честни — да сложим картите на масата, както се казва.

Гърни прикри гримасата си под учтива усмивка.

— Познатите ми от нюйоркската полиция ми разказаха впечатляващи неща за теб. Бил си главен детектив по няколко много големи случая — ключова фигура, човекът, който сглобява целия пъзел. Когато обаче се стигне до похвали, винаги ги преотстъпваш на други. Говори се, че имаш най-големия талант и най-малкото его в службата.

Гърни се усмихна, но не на умишлено направения комплимент, а на изражението на Клайн, който изглеждаше истински смаян от идеята, че някой може да се откаже от заслугите си.

— Харесва ми работата, но не обичам да съм в центъра на вниманието.

За миг Клайн сякаш се опитваше да установи нещо неясно в съзнанието си, после се отказа. Наведе се напред.

— Кажи ми, как мислиш, че можеш да повлияеш в този случай?

Това беше критичният въпрос. През целия път от Уолнът Кросинг дотук беше обмислял как да отговори на него.

— Като консултант-анализатор.

— Какво означава това?

— Екипът от криминални следователи отговаря за събиране, разследване и съхраняване на доказателства, разпитване на свидетели, проследяване на улики, проверяване на алибита и формулиране на работни хипотези за самоличността, действията и мотивите на убиеца. Последната част е решаващата и точно в нея мисля, че бих могъл да бъда полезен.

— Как?

— Разглеждането на фактите в една сложна ситуация и изграждането на разумна версия е единствената част от моята работа, в която съм наистина добър.

— Съмнявам се.

— Другите са добри в разпитването на заподозрени, разкриване на доказателства от местопрестъплението…

— Като например куршуми, които никой друг не знае къде да търси?

— Това бе късмет. Винаги има някой по-добър от мен във всяка една част от разследването, но когато се стигне до сглобяване на отделните части, преценяване кое има и кое няма значение — това е моята специалност. Невинаги бях прав, но обратното ми се случваше достатъчно често, за да се забележи.

— Значи все пак имаш его!

— Щом предпочитате да го наричате така. Знам в какво не ме бива и в какво съм добър.

Също така знаеше от опита си в разпитите как дадена личност ще реагира на определено отношение. Не сгреши и за Клайн. В неговия поглед се долавяше, че е прав.

— Трябва да обсъдим заплащането — заяви Клайн. — Моето предложение е почасовата ставка, определена за някои консултантски длъжности — 75 долара на час, плюс разходите, в разумни граници, разбира се. Започваме веднага.

— Чудесно.

Клайн подаде дипломатично ръка.

— Очаквам с нетърпение да работим заедно. Елън е подготвила куп формуляри, документи, клетвени декларации, споразумения за конфиденциалност. Ще ти отнеме известно време да прегледаш какво подписваш. Тя ще те заведе в един офис, който можеш да използваш. Има някои подробности, които трябва да изясним. Аз лично ще те държа в течение за всяка нова информация, която получавам от криминалния отдел или от моите хора. Ще те включвам и в общи събрания, като това вчера. Ако трябва да говориш с някого от разследващите, уреждай го чрез моя офис. За разпит на свидетели, заподозрени — също през моя офис. Съгласен ли си?

— Да.

— Не си от най-приказливите. Аз също. А сега, след като вече сме сътрудници, искам да те питам нещо… — Клайн се облегна назад и преплете пръсти, като по този начин придаде повече тежест на въпроса си. — Защо първо ще застреляш човека, а после ще го намушкаш четиринайсет пъти?

— Такъв голям брой пробождания обикновено предполага пристъп на ярост или хладнокръвни усилия да се създаде впечатление за такъв пристъп. Точният брой вероятно няма значение.

— Но първо да го застреляш…

— Възможно е целта на пробожданията да не е убийство, а нещо друго.

— Не разбирам — промълви Клайн с наклонена като на любопитна птица глава.

— Мелъри е застрелян от много близо. Куршумът е прерязал сънната артерия. Няма следи в снега оръжието да е изпуснато или хвърлено на земята. Следователно убиецът сигурно е имал време да отстрани материала, с който е било увито за заглушаване на звука, и да го прибере в джоба си или в кобур. Чак после е взел счупената бутилка и се е нагласил удобно за промушване на жертвата, която е лежала мъртва в снега. В този момент кръвта от артериалната рана сигурно е шуртяла драматично. Така че какво ни интересуват пробожданията? Те не са целели да убият жертвата, която, реално погледнато, вече е била мъртва. Не, целта на извършителя е била или да заличи доказателствата за изстрела…

— Защо? — попита Клайн, премествайки се напред на стола си.

— Не знам защо, това е само предположение. Но е по-вероятно, като се вземе предвид съдържанието на бележките преди нападението и това, че си е направил труда да носи счупената бутилка, пробожданията да са част от някакъв ритуал.

— Сатанински ли? — Преднамереният ужас, изписан на лицето на Клайн, едва прикриваше апетита му за медийния потенциал на подобен мотив.

— Съмнявам се. Бележките са на луд човек, но луд не по този начин. Говоря за ритуал като… за него е било важно да извърши убийството по точно определен начин.

— За отмъщение?

— Възможно е — отвърна Гърни. — Няма да е първият убиец, който с месеци или години си е представял как ще си отмъсти на някого.

Клайн изглеждаше притеснен.

— А ако ключът за нападението е в пробожданията, защо да се интересуваме от изстрела?

— Моментално обезвреждане на жертвата. Искал е да бъде сигурен, а пистолетът е много по-сигурен начин от счупената бутилка. След цялото планиране не е искал нещо да се обърка.

Клайн кимна и бързо се прехвърли към друга част от загадката:

— Според Родригес убиецът е някой от гостите.

Гърни се усмихна.

— Кой?

— Не е готов с отговора, но е готов да се обзаложи. Ти не си ли съгласен?

— Идеята не е напълно неоснователна. Гостите са настанени на територията на института, което ги поставя, ако не на местопрестъплението, то поне удобно близко до него. Те определено са странна групичка — дрогирани, емоционално нестабилни и поне един — с връзки в криминалния свят.

— Но?

— Има практически проблеми.

— Например?

— Отпечатъци от обувки и алиби, като начало. Всички твърдят, че снегът е започнал да вали около привечер и е продължил до след полунощ. Отпечатъците показват, че убиецът е влязъл в имота от шосето, след като валежът е спрял напълно.

— Как можеш да си сигурен?

— Отпечатъците са в снега, а върху тях не е навалял нов сняг. За да ги е оставил някой от гостите, трябва да е излязъл от къщата, преди да завали, тъй като няма следи от къщата навън.

— С други думи…

— С други думи, някой трябва да е отсъствал от здрач до полунощ. А всички са били там.

— Откъде знаеш?

— Официално не знам. Нека просто кажем, че съм чул нещо от Джак Хардуик. Според докладите от разпитите всеки един от хората е бил видян от поне шестима други по различно време на вечерта. Така че, освен ако всички лъжат, никой не е отсъствал.

Клайн, изглежда, не беше склонен да отхвърли възможността всички да лъжат.

— Може някой в къщата да си е наел помощник — отбеляза той.

— Имаш предвид наемен убиец?

— Нещо такова.

— Тогава какво изобщо прави там?

— Не разбирам.

— Единствената причина, поради която настоящите гости са заподозрени, е физическата им близост до убийството. Ако ще наемаш външен човек да идва и да извършва убийството, защо самият ти ще се поставиш в такава близост?

— За да си близо до забавлението?

— Възможно е — отвърна Гърни без ентусиазъм.

— Добре, нека за малко да забравим за гостите — започна Клайн. — Какво мислиш за идеята убийството да е извършено от мафиоти, а не от някой от гостите?

— Това ли е резервната версия на Родригес?

— Според него е възможно. Но според теб, явно не е.

— Не виждам логика. Не мисля, че изобщо на някой би му минало през ума, ако Пати Кейкс не беше един от гостите. Първо, на този етап не се знае нищо за Марк Мелъри, което да го прави потенциална мишена за мафията…

— Чакай малко. Да предположим, че убедителният гуру е успял да накара някой от гостите — някой като Пати Кейкс — да си признае нещо, нали се сещаш, за вътрешната хармония или душевния мир, или каквото там Мелъри е продавал на тези хора.

— И?

— И вероятно по-късно, когато си е бил вкъщи, лошият е започнал да си мисли, че откровенията му са били малко прибързани и необмислени. Хармонията с вселената може и да е хубаво нещо, но не си струва риска някой да има информация, която би могла да ти навреди сериозно. Може би когато не е бил вече под влияние на магнетизма на гуруто, лошият тип се е върнал към по-практичния начин на мислене. И е наел някой, който да унищожи риска, който го е тревожел.

— Интересна хипотеза.

— Но?

— Но няма наемен убиец на тоя свят, който би се занимавал с такива игрички, като в това убийство. Хората, които убиват за пари, не си закачат ботушите по клоните на дърветата и не оставят стихове по труповете.

Клайн сякаш беше готов да спори, но се спря, когато вратата се отвори след кратко почукване. Елегантното създание от рецепцията влезе с лакирана табла, на която имаше две порцеланови чашки с чинийки, красив чайник, мъничка захарница и купичка за сметана, както и чиния с четири бишкоти в нея. Тя постави таблата на масичката.

— Родригес се обади — съобщи тя на Клайн, а после добави, сякаш отговаряше на телепатично зададен въпрос. — Идва насам, ще бъде тук след малко.

Клайн погледна към Гърни, за да види реакцията му.

— Чух се с Род преди малко — обясни той. — Беше нетърпелив да сподели мнението си по случая. Предложих му да се отбие, докато и ти си тук. Обичам всички едновременно да са наясно с всичко. Колкото повече знаем всички, толкова по-добре. Никакви тайни.

— Добра идея — заяви Гърни, който подозираше, че подбудите на Клайн да ги събере двамата не са свързани с откровеността, а със склонността му към контрол на ситуацията. За целта явно използваше конфликти и спорове.

Асистентката на Клайн излезе, но Гърни успя да зърне на лицето й многозначителна като на Мона Лиза усмивка, което потвърди подозренията му за ситуацията. Клайн наля кафе в чашите. Порцеланът изглеждаше старинен и скъп, макар че той го държеше без никаква гордост или специално отношение. Това подсили впечатлението на Гърни, че детето чудо, настоящ окръжен прокурор, е роден аристократ, а длъжността му на прокурор беше само стъпка към друга цел, по-подходяща за потеклото му. Какво му беше прошепнал Хардуик на вчерашната среща? Нещо за амбицията му да стане губернатор? Може би старият циник Хардуик отново бе прав. Или пък Гърни си вадеше твърде много изводи от начина, по който някой държи скъпа порцеланова чаша.

— Между другото — каза Клайн, като се облегна на стола си, — този куршум в стената, за който мислеха, че е от Магнум 357, се оказа, че всъщност е от „Смит и Уесън Спешъл“, 38-ми калибър.

— Странно.

— Напротив — съвсем нормално. Револверът е бил на стандартно въоръжение в повечето полицейски участъци чак до 80-те години.

— Обичаен калибър, но необичаен избор.

— Какво искаш да кажеш?

— Убиецът си е направил труда да направи заглушител на пистолета. Целял е да бъде колкото се може по-тих. Ако се е тревожел от шума, е странно защо е избрал точно това оръжие. Един пистолет 22 калибър би му свършил много по-добра работа.

— Може би само с това е разполагал.

— Може би.

— Но не ти се вярва?

— Той е перфекционист. Постарал се е да избере точното оръжие.

Клайн загледа изпитателно Гърни.

— Противоречиш си. Първо каза, че доказателствата сочат, че е искал изстрелът да е възможно най-безшумен. След това казваш, че е избрал грешното оръжие за тази цел. А сега пък твърдиш, че той не е такъв тип човек, който не би избрал точното оръжие.

— Било е важно изстрелът да е тих. Но вероятно нещо друго е било по-важно.

— Какво например?

— Ако има ритуален елемент в тази история, може изборът на оръжие да е част от ритуала. Фиксидеята да извърши убийството по точно определен начин е била с предимство пред проблема с шума. Трябвало е да го направи по начина, по който е решил и същевременно да се справи и с шума, доколкото е възможно.

— Като казваш „ритуал“, аз възприемам „психопат“. Колко точно луд мислиш, че е този тип?

— Луд не е точното определение, според мен — заяви Гърни. — Джефри Дамър беше обявен за нормален в правния смисъл на думата, а той ядеше жертвите си. Дейвид Берковиц също беше обявен за нормален, а той убивал, защото някакво сатанинско куче му нареждало да го прави.

— Мислиш ли, че си имаме работа с нещо подобно?

— Не точно. Нашият човек е отмъстителен и вманиачен — вманиачен до емоционално умопомрачение, но не чак дотам, че да яде части от тялото на жертвите си или да следва заповедите на някое куче. Той очевидно е човек с нездрав разум, но в бележките няма нищо, което да отговаря на стандартните критерии за психично разстройство.

На вратата се почука.

Клайн замислено се намръщи, преценявайки мнението на Гърни със свити устни. Или пък просто се опитваше да изглежда като човек, който не може да бъде разсеян от едно почукване на вратата.

— Влез! — провикна се накрая той.

Вратата се отвори и през нея мина Родригес. Той не успя съвсем да прикрие недоволството си от присъствието на Гърни.

— Род! — извика Клайн. — Добре, че се отби. Сядай.

Родригес подозрително избегна да седне на дивана до Гърни. Вместо това зае фотьойла срещу Клайн.

Окръжният прокурор се усмихна сърдечно. Гърни предположи, че е заради вероятността да стане свидетел на сблъсък на идеи.

— Род е тук, защото искаше да сподели мнението си по случая на този етап — говореше като рефер, който представя противниците един на друг.

— С нетърпение очаквам да го чуя — бе кроткият коментар на Гърни.

Но не беше достатъчно кротко, за да не го приеме Родригес като прикрита провокация. Не му беше нужна друга покана, за да разгласи вижданията си.

— Всички сме се втренчили в дървото. — Той говореше прекалено високо, като че стаята бе двойно по-голяма от офиса на Клайн. — И не виждаме гората!

— А гората е… — попита Клайн.

— Гората — това е големият въпрос: кой е имал възможност. Всички сме се оплели в теории за мотивите и извратените дребни детайли на начина, по който е извършено убийството. А пропускаме най-същественото — цяла къща, пълна с наркомани и всякакви престъпни отрепки, които са можели съвсем лесно да се доберат до жертвата.

Гърни се зачуди дали тази реакция се дължеше на това, че капитанът се чувства заплашен. Дали се страхуваше, че губи контрол върху случая, или имаше и още нещо?

— Какво предлагаш да се направи? — поинтересува се Клайн.

— Разпитваме отново всички гости. Ще проверим по-обстойно и миналото им… Ще изкараме кирливите ризи на тези надрусани откачалки! Казвам ви го още сега — някой от тях го е направил и е само въпрос на време да разберем точно кой.

— Ти какво мислиш, Дейв? — попита Клайн почти небрежно, сякаш се опитваше да скрие удоволствието си от това, че е успял да предизвика спор.

— Може да е полезно да се разпитат отново и да се провери миналото им — любезно отговори Гърни.

— Полезно, но не задължително?

— Няма как да знаем, преди да се направи. Ще е полезно да се разгледа и възможността за достъп до жертвата в по-широк план. Например странноприемници или мотели в непосредствена близост, които биха били точно толкова удобни, колкото и помещенията за гости на института.

— Мога да се обзаложа, че е един от гостите — отсече Родригес. — Когато изчезне плувец в море, пълно с акули, е ясно, че не е бил отвлечен от някой, минаващ с водни ски наблизо. — Той погледна свирепо към Гърни, приемайки за предизвикателство усмивката му. — Да бъдем реалисти!

— Ще проверим ли в околните мотели, Род? — попита Клайн.

— Ще търсим навсякъде.

— Добре. Дейв, има ли нещо друго в списъка ти с важни задачи?

— Нищо, което да не е задействано вече. В лабораторията работят по данните от кръвта; чужди влакна по и около жертвата; марка, разпространеност, характерни особености на ботушите; балистични съвпадения с куршума; анализират аудиозаписа на телефонния разговор на Мелъри с извършителя, със засилено внимание към страничните звуци, и търсят началната клетка на изходящото обаждане, ако е било от мобилен телефон; записи на разговорите по стационарен и мобилен телефон на настоящите гости; графологичен анализ на почерка върху бележките, плюс идентификация на хартията и мастилото; психологичен профил, базиран върху съобщенията и МО; повторна проверка на базата данни на ФБР за подобни заплашителни писма. Мисля, че това е всичко. Пропускам ли нещо, капитане?

Преди Родригес да отговори, а той, изглежда, не бързаше да го направи, асистентката на Клайн отвори вратата и влезе в офиса.

— Извинете ме, сър — каза тя с уважение, което явно беше специално за пред хората, — някоя си сержант Уиг е тук и иска да говори с капитана.

Родригес се намръщи.

— Кажете й да влезе — нареди Клайн.

Апетитът му за конфликти очевидно не бе заситен.

Безполовата червенокоса от срещата в центъра на БКР влезе. Беше облечена в същия обикновен син костюм и носеше същия лаптоп.

— Какво искаш, Уиг? — запита Родригес по-скоро с раздразнение, отколкото с любопитство.

— Открихме нещо, сър, което мисля, че ще ви заинтересува. Затова сметнах за най-добре направо да го донеса.

— Е?

— Отнася се за обувките, сър.

— Обувките ли?

— Туристическите обувки, закачени на дървото, сър.

— И какво за тях?

— Мога ли да го оставя на масичката за кафе? — попита Уиг, сочейки лаптопа.

Родригес погледна Клайн. Клайн кимна.

След трийсет секунди и няколко удара по клавиатурата пред тримата мъже на монитора изникнаха две снимки. Доколкото можеше да се прецени, това бяха съвсем еднакви отпечатъци от обувки.

— Тези вляво са действителните следи от местопрестъплението. Тези вдясно са отпечатъци, които ние направихме в същия сняг с обувките, намерени на дървото.

— Значи обувките, които са оставили следите, са същите, които намерихме на края на оставената в снега пътека. Нямаше нужда да идваш чак дотук, за да ни го съобщиш.

Гърни не се стърпя да го прекъсне.

— Мисля, че сержант Уиг е дошла да ни каже точно обратното.

— Искаш да кажеш, че обувките от дървото не са обувките, които е носел убиецът? — попита Клайн.

— Няма никаква логика! — раздразнено възкликна Родригес.

— В този случай няма почти нищо логично — контрира го Клайн. — Сержант?

— Обувките са същата марка, същият стил, същият размер. И двата чифта са чисто нови. Но определено са два отделни чифта. Снегът, особено сняг с температура, близка до точката на замръзване, дава отлична възможност за регистриране на детайли. Конкретната дребна характеристика в случая е ето тази малка деформация тук. — Тя посочи с остър молив към едно почти невидимо петънце на петата на обувката. Това бе снимката отдясно — на чифта от дървото. — Деформацията вероятно е производствена и се показва на всеки отпечатък, който направихме с тази обувка. Същевременно я няма на нито един отпечатък от намерените на местопрестъплението. Единственото правдоподобно обяснение е, че са направени от различни обувки.

— Със сигурност могат да се намерят и други обяснения — заяви Родригес.

— Какво имате предвид, сър?

— Просто посочвам вероятността, че нещо може би остава незабелязано.

Клайн се прокашля.

— В името на спора да предположим, че сержант Уиг е права и си имаме работа с два чифта — единият, носен от извършителя, а другият, останал закачен на дървото в края на пътечката. Какво, за бога, значи това? Какво ни говори?

Родригес гледаше сърдито в монитора.

— Не ни дава нито една полезна улика за залавянето на убиеца.

— Ти, Дейв, какво мислиш?

— На мен това ми говори същото, което и бележката, оставена върху тялото. Просто друг тип послание. И гласи: „Хвани ме, ако можеш, но едва ли — по-умен съм от теб“.

— Как, по дяволите, разбра това от наличието на втори чифт ботуши? — В гласа на Родригес се усещаше гняв.

Гърни отговори с измамливо спокойствие. Открай време така реагираше на гнева.

— Сами по себе си те нищо не ми говорят. Но ако ги прибавим към другите специфични детайли, цялата картина заприличва все повече на някаква сложна игра.

— Ако е игра, целта й е да ни отвлича вниманието. И успява — изсумтя подигравателно Родригес.

Гърни не отговори и Клайн го предизвика:

— Явно не си съгласен с това.

— Според мен играта не е само за отвличане на вниманието. Мисля, че в нея е целият смисъл.

Родригес стана от стола си възмутено:

— Ако нямаш повече нужда от мен, Шеридън, ще се връщам в офиса.

С мрачно изражение подаде ръка на Клайн и си тръгна. Клайн успешно прикри реакцията си на грубото му напускане.

— Е, кажи ми — попита той след малко, навеждайки се към Гърни, — какво не правим както трябва? Ясно е, че ти виждаш ситуацията по различен начин от Род.

Гърни сви рамене.

— Няма нищо лошо да се запознаем по-отблизо с гостите. В един момент и това трябва да се направи. Но капитанът има по-големи надежди от мен, че това ще доведе до арест.

— Ти смяташ, че това като цяло е загуба на време?

— Необходимо е да се направи — така се изключват варианти. Просто не мисля, че убиецът е някой от гостите. Капитанът продължава да изтъква предполагаемото удобство за убиеца да се намира в имота. А според мен би било неудобство — прекалено голям риск е да бъде видян при излизането или при връщането си в стаята. Твърде много улики има за прикриване. Къде би могъл да държи сгъваемия стол, ботушите, бутилката, оръжието? Този тип човек не би допуснал толкова рискове и усложнения.

Клайн повдигна вежда с любопитство, а Гърни продължи:

— Този тип е свръхорганизиран, по каквито и критерии да го преценява човек. Той обръща изключително внимание на детайлите.

— Говориш за неща като това да махне всички цветни ленти от сгъваемия стол, за да го направи целия бял и почти невидим на фона на снега?

— Да. Освен това действа много хладнокръвно, когато е под напрежение. Не е избягал от местопрестъплението, тръгнал си е с нормална стъпка. Отпечатъците от обувките от вътрешния двор към гората са толкова лежерни, че човек би си помислил, че е излязъл на разходка.

— Това да намушкаш брутално жертвата си със счупена бутилка от уиски не ми изглежда никак хладнокръвно.

— Ако се беше случило в някой бар, щеше да си прав. Но не забравяй, че бутилката е била предварително подготвена, дори е измита и изчистена от пръстовите отпечатъци. Бих казал, че признаците на ярост са планирани, както и всичко останало.

— Окей — съгласи се Клайн бавно. — Хладнокръвен, спокоен, организиран. Какво друго?

— Перфекционист в общуването. Начетен — с усет към езика и ритъма. Между нас да си остане, с риск за репутацията си, ще кажа, че стиховете му са твърде официални — по един доста странен начин. Бих го сравнил с фалшивата изтънченост, характерна за представителите на първото поколение.

— За какво говориш, по дяволите?

— Образовано дете на необразовани родители, което отчаяно желае да се отличи. Но както казах, това са просто догадки. Нямам никакви твърди доказателства.

— Нещо друго?

— Изглежда с кротък нрав, но е пълен с омраза отвътре.

— И не смяташ, че е някой от гостите?

— Не. От негова гледна точка предимството на по-голямата близост е значително по-маловажно от риска, който би поел в такъв случай.

— Имате желязна логика, детектив Гърни. Но може ли да се каже същото и за убиеца?

— О, да. Толкова е логичен, колкото е и патологичен. Извън нормалните граници и по двата параграфа.