Джон Вердън
Намисли си число (13)

Глава 12
За значението на честността

Мелъри беше застанал край камината с ръжен в ръка и пренареждаше горящите цепеници.

— Защо се върна чекът? — започна да се чуди той отново. — Този тип изглежда толкова педантичен… Господи, само погледни почерка му — като на счетоводител е! Такъв човек не би объркал адреса. Направил го е с определена цел. Само че каква?! — Той се извърна от огъня: — Дейви, какво става, по дяволите?!

— Може ли да погледна бележката, с която се е върнал чекът? Онази, която ми прочете по телефона?

Мелъри отиде до едно малко бюро в стил „Шератон“, като все още разнасяше ръжена със себе си. Забеляза го чак когато стигна другия край на стаята.

— Божичко! — измърмори отново и се огледа, обзет от чувство на безсилие. Откри място на стената, където можеше да го облегне, след което извади от чекмеджето на бюрото един плик и го донесе на Гърни.

Пликовете отново се оказаха два — един по-голям, външен, с адреса на Мелъри отгоре му, а в него — по-малкият, който бе изпратил на Х. Арибда на пощенска кутия №49449 в Уичърли. Вътре в този плик пък се намираше личният му чек на стойност 289.87 долара. В по-големия плик имаше лист фирмена канцеларска хартия. Заглавната част на бланката съдържаше логото — „СИСТЕМИ ЗА СИГУРНОСТ ГД“, както и телефон за връзка, а под нея бе напечатано краткото съобщение, което Мелъри му бе прочел по-рано през деня. Писмото бе подписано от Грегъри Дърмот, без да е спомената длъжността му.

— Не си ли разговарял с господин Дърмот?

— Защо да го правя? Ако адресът е сбъркан, сбъркан е и толкова. Какво общо би могло да има това с човека?

— Един господ знае — промълви Гърни. — Но има смисъл да се направи. Имаш ли телефон под ръка?

Мелъри откачи от колана си последен модел „Блекбъри“ и му го подаде. Гърни набра номера от бланката. След две позвънявания се свърза с телефонен секретар: Грег Дърмот от „Системи за сигурност ГД“. Оставете името, номера си, най-подходящото време да се свържем с вас и кратко съобщение. Можете да започнете сега. Гърни изключи телефона и го бутна обратно към Мелъри.

— Трудно ще е да обясня причината за обаждането си само с кратко съобщение, записано от машина — обясни. — Не съм ти подчинен, нито адвокат, нито лицензиран частен детектив, и със сигурност не съм от полицията. И като заговорихме за това, именно от полицията имаш нужда — точно тук и точно сега.

— Само че — представи си, че именно това е целта му! Да ме притесни дотолкова, че да се обадя на полицията, да се вдигне шумотевица и да смути спокойствието на гостите ни. Възможно е именно това да иска този откаченяк — да повикам ченгетата и да настане пълен хаос! Да пусне слон в стъкларския магазин и да гледа отстрани как всичко става на сол!

— Ако само това иска — отбеляза Гърни, — ти трябва да си много благодарен.

Мелъри реагира, сякаш го беше зашлевил:

— Наистина ли мислиш, че той планира да извърши нещо… нещо сериозно?

— Твърде е възможно.

Мелъри бавно кимна, като че решителността на жеста можеше да възпре страха му.

— Ще говоря с полицията — реши накрая, — но не и преди тазвечерното обаждане на Харибда или както там се нарича.

Забелязал скептицизма на Гърни, той продължи:

— Възможно е обаждането да разкрие някои неща или дори всичко; да ни даде представа с кого си имаме работа и какво иска. Може да не се наложи да замесваме полицията, а пък дори и да се наложи, ще имаме повече информация, която да им предоставим. От която и страна да го погледнеш, има смисъл да изчакаме.

Гърни знаеше, че е много важно полицаите да са на място и да проследят от първа ръка обаждането, но също така бе наясно, че в момента никакъв логичен довод не би убедил Мелъри в това. Така че реши да предприеме тактическо отстъпление — засега.

— В случай че Харибда наистина се обади довечера, би било полезно да се запише разговорът. Имаш ли нещо подходящо — и касетофон би свършил работа — което да прикачим към втори телефонен апарат?

— Имаме нещо по-добро — заяви Мелъри, — всичките ни телефони могат да записват. Става с натискането на едно-единствено копче.

Гърни го погледна любопитно.

— Чудиш се защо ни е подобна система ли? Преди няколко години имахме един доста неприятен гост. Той отправяше разни обвинения и в един момент се оказахме жертва на телефонен тормоз, като обажданията ставаха все по-разстройващи и откачени. Накратко, посъветваха ни да ги запишем. — Нещо в изражението на Гърни го накара да прекъсне историята. — О, не, не! Разбирам какво си мислиш, но не. Вярвай ми, онази бъркотия няма нищо общо със сегашната ситуация. Случаят бе разрешен много, много отдавна.

— Сигурен ли си?

— Ами въпросният човек е мъртъв. Самоуби се.

— А помниш ли онези списъци, върху които те помолих да помислиш? Списъци на взаимоотношения, включващи сериозни конфликти или обвинения?

— Няма нито едно име, което да мога да запиша в тях с чиста съвест.

— Току-що спомена конфликт, завършил със самоубийството на човек. Не смяташ ли, че това напълно отговаря на критериите?

— Тя беше много объркана, силно разстроена личност. Между пререканието й с нас, което впрочем бе плод на въображението й, и самоубийството й нямаше никаква връзка.

— Откъде знаеш?

— Виж какво, историята е сложна и много заплетена. Далеч не всичките ни посетители са пример за умствена стабилност и здраве. Нямам намерение да пиша името на всеки човек, който е казал нещо отрицателно в мое присъствие. Това е пълна лудост!

Гърни се облегна назад на стола и внимателно потърка очите си, които бяха започнали да дращят от сухия заради огъня въздух.

Когато Мелъри проговори отново, гласът му като че идваше от някакво друго място в него, едно много по-уязвимо и открито място:

— Ти използва една конкретна дума, докато описваше тези списъци. Каза, че трябва да напиша имената на хората, с които имам „неразрешени“ проблеми. Е, аз все си повтарях, че всички конфликти от миналото ми са разрешени. Но може би не са. Може би чрез „разрешени“ просто имам предвид, че вече не мисля за тях. — Той поклати глава. — Господи, Дейви, какъв е смисълът от тези списъци в крайна сметка?! Не се обиждай, но ако някое ченге с мускул вместо мозък започна да хлопа по вратите на хората и да буди старата неприязън — какво би се случило тогава? Божичко! Някога чувствал ли си се сякаш земята се изплъзва изпод краката ти?

— Става дума за това просто да се запишат имената на хартия. Това е начин да поставим твърда почва под кратката ти. Не е нужно да показваш тези имена на никого, ако не искаш. Вярвай ми — това е много полезно преживяване!

Мелъри кимна вцепенено. Личеше, че съгласието му не е охотно.

— Спомена, че не всичките ти пациенти са пример за психично здраве?

— Съвсем не съм искал да прозвучи така, сякаш това е клиника за психичноболни!

— Разбирам напълно.

— Нито даже да намекна, че нашите гости имат твърде голям брой емоционални проблеми.

— В такъв случай кои по-точно са хората, които идват тук?

— Хора с пари, които търсят душевен мир.

— И — получават ли го?

— Вярвам, че е така.

— Освен с „богати“ и „тревожни“, с какви други термини би описал клиентите си?

Мелъри сви рамене.

— Несигурни, независимо от агресивната личност, която върви ръка за ръка с успеха. Освен това не се харесват — това е основният проблем, с който се занимаваме тук.

— Кой от настоящите ти гости смяташ, че е способен да те нарани физически?

— Моля?!

— Какво знаеш със сигурност като факти за хората, които са тук в момента? Или за хората, които имат резервации за другия месец?

— Ако говориш за проверка на средата и произхода им, не правим такива неща. Знаем само онова, което ни казват, или което ни съобщават онези, които ги препоръчват. Често данните са непълни и повърхностни, но не си пъхаме носовете, където не ни е работа. Работим с онова, което те искат да ни предоставят.

— Какви хора има тук в момента?

— Ами, един инвеститор в недвижими имоти от Лонг Айлънд, една домакиня от Санта Барбара, един младеж, може би син на главата на престъпна фамилия, един много чаровен холивудски киропрактор, известна рок звезда — тук е инкогнито, оттеглил се инвестиционен банкер на около трийсет, и десетина други.

— И тези хора са тук за духовно обновление?

— По един или друг начин всички те са открили ограниченията на успеха. Все още страдат от страхове, мании, вина, срам. Разбрали са, че всичките поршета и целият антидепресант на света не могат да им осигурят покоя, който търсят.

Гърни усети леко пробождане при напомнянето за поршето на Кайл.

— Тоест, твоята мисия е да дариш спокойствие на богатите и известните?

— Лесно е да го кажеш така, че да прозвучи нелепо. Но не съм преследвал аромата на парите им. Отворени врати и отворени сърца ме доведоха на това място. Моите клиенти откриха мен, а не обратното. Не съм дошъл тук с намерението да стана гуруто на Пиъни Маунтин.

— Въпреки това доста неща са заложени на карта в твоя случай.

Мелъри кимна.

— Явно това включва и живота ми. — Той се загледа в гаснещия огън. — Ще ме посъветваш ли какво да правя тази вечер, като се обади?

— Накарай го да говори, колкото се може по-дълго.

— За да може да се проследи ли?

— Технологията вече не е такава. Гледал си твърде стари филми. Накарай го да говори по-дълго, защото колкото повече неща казва, толкова повече ще разкрие за себе си. А това увеличава шанса да разпознаеш гласа му.

— А ако това се случи, да му казвам ли, че знам кой е?

— Не. Да знаеш нещо, което той не знае, ще е предимство за теб. Просто остани спокоен и проточвай разговора.

— Довечера вкъщи ли ще си бъдеш?

— Такъв е планът — в името на семейството ми, ако не друго. Защо?

— Защото тъкмо си припомних, че телефоните ни имат още една страхотна функция, която никога не използваме. Търговското й име е „Рикошетна конференция“. Позволява ти да се обадиш на друг човек и да установиш конферентна връзка, след като някой вече е на линия.

— Е, и?

— При обикновената телефонна конферентна връзка участниците трябва да бъдат набрани от един и същи човек. Само че системата „Рикошет“ е преодоляла това. Ако някой ти се обади, можеш да добавиш други участници, като ги набереш — без същевременно да изключваш този, който ти е звъннал първи. Всъщност той може въобще да не разбира, че включваш други хора. Както ми го обясниха, обаждането към новия участник минава по отделна линия и след като връзката се осъществи, двата сигнала се сливат. Вероятно обяснявам твърде нескопосано техническите подробности, но идеята е, че когато довечера Харибда се обади, мога да те набера и ти също да слушаш разговора.

— Добре. Определено ще си бъда вкъщи.

— Страхотно! Оценявам го. — Усмихна се като човек, изпитал временно облекчение от хронична болежка.

Отвън се чу камбана, която удари няколко пъти. Звукът беше силен, като на стара корабна камбана. Мелъри погледна малкия златен часовник на китката си.

— Трябва да се подготвя за следобедната си лекция — обяви той с лека въздишка.

— Каква е темата?

Мелъри се надигна от стола си, оправи с ръка няколко гънки върху кашмирения си пуловер и — с известно усилие — изобрази на лицето си широка усмивка.

— „За значението на честността“.

Силният вятър не бе стихнал и времето все още беше студено. Над тревата се носеха кафяви листа. Мелъри се бе отправил към главната сграда, след като бе благодарил отново на Гърни и му бе напомнил да не говори по телефона довечера, за да може да се свърже с него. Беше се извинил за натоварената си програма и в последния момент му бе отправил покана — да се разходи из имота, да усети мястото, след като така и така е тук.

Гърни застана на елегантната веранда на Мелъри и закопча якето си. Реши да приеме предложението и се насочи към паркинга по заобиколен маршрут, като следваше широката извивка на градините, които опасваха къщата. Една обрасла с мъх пътека го отведе от задната част на сградата до изумруденозелена поляна, отвъд която гъста кленова гора се спускаше към долината. Нисък каменен зид отделяше тревата и дърветата. Приблизително на средата на стената съзря една жена и двама мъже, които бяха погълнати от градинарска дейност — садяха и торяха нещо.

Докато Гърни крачеше към тях през широката ливада, разбра, че мъжете (те копаеха) са млади латиноамериканци; а жената, обута със зелени ботуши до коленете и кафяво работно яке, е по-възрастна. Тя даваше нарежданията. Няколко чувала с луковици, всеки обозначен с различен цвят, лежаха отворени на ниска градинарска количка. Жената мяташе нетърпеливи погледи към работниците си.

— Карлос! — извика тя — Roja, blanca, amarilla… roja, blanca, amarilla! — И после повтори, без да се обръща конкретно към някого: — Червени, бели, жълти… червени, бели, жълти. Не е толкова трудно да се запомни в какъв ред се садят, нали?!

Тя въздъхна с философско примирение по повод неспособността на служителите по принцип, след което грейна в радостна усмивка, когато видя Гърни да се приближава.

— Вярвам, че цъфналото цвете е най-лечебната гледка на света — обяви с онзи акцент от Лонг Айлънд, който е характерен за висшата класа и при който думите се произнасят със стиснати устни. — Не сте ли съгласен?

Преди да успее да й отговори, тя протегна ръка и се представи:

— Аз съм Кеди.

— Дейв Гърни.

— Добре дошли в рая на земята! Не мисля, че съм ви виждала преди.

— Дойдох само за ден.

— Така ли? — Нещо в тона й буквално настояваше за обяснение.

— Приятел съм на Марк Мелъри.

Тя леко се намръщи:

— Дейв Гърни, нали така казахте?

— Точно така.

— Сигурна съм, че и да е споменавал името ви, то не ми говори нищо. Отдавна ли познавате Марк?

— От колежа. Мога ли да попитам вие какво правите тук?

— Какво правя тук? — Веждите й се извиха от удивление. — Живея тук. Това е домът ми. Аз съм Кеди Мелъри. Марк ми е съпруг.