Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Дейв Гърни (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Think of a Number, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 82 гласа)

Информация

Сканиране
Bridget (2013)
Разпознаване и корекция
Еми (2013)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI (2013)

Издание:

Джон Вердън. Намисли си число

Английска. Първо издание

ИК „СофтПрес“, София

Редактор: Слави Димов

Коректор: Ива Колева

ISBN: 978-954-685-950-1

История

  1. — Добавяне

Глава 26
Картбланш

По времето, когато прекоси дивата пустош на планината Кетскилс и стигна до своя чифлик край Уолнът Кросинг, изтощението го бе обзело напълно, предизвикано от емоционалната мъгла, в която се смесваха глад, жажда, неудовлетворение, тъга и съмнение в собствените способности. С настъпването на ноември и приближаването на зимата дните ставаха все по-кратки, особено в долините, където заради заобикалящите ги планини се свечеряваше стряскащо рано. Колата на Маделайн я нямаше до градинската пристройка. Снегът, донякъде разтопен от слънцето по обед и замразен отново от вечерния студ, скърцаше под обувките.

В къщата цареше гробна тишина. Гърни запали стенната лампа над плота за готвене в кухнята. Припомни си, че тази сутрин Маделайн бе споменала нещо за планираната за днес вечеря — че е отменена, защото имало някаква среща, на която всички жени искали да присъстват, но подробностите му убягваха. Тоест, нямаше нужда от скапаната хикория все пак! Постави едно пакетче черен индийски чай в чаша, напълни я на чешмата и я постави в микровълновата. После по навик се насочи към креслото си в другия край на помещението. Отпусна се на него и качи краката си върху една дървена табуретка. Две минути по-късно сигналът на микровълновата печка бе възприет като част от мрачния сън, в който бе потънал.

Събуди се от шум от стъпки: Маделайн. И може би си въобразяваше, но му се стори, че стъпките изразяват гняв. А също и че посоката и отдалечеността им от него предполагаха, че го е видяла заспал на стола, но е решила да не говори с него. Отвори очи и я видя да излиза от кухнята. Отиваше към спалнята им. Той се протегна, измъкна се от дълбините на креслото, взе си една носна кърпичка от страничния плот и издуха носа си. Чу наблизо да се отваря вратичката на гардероба — с една идея по-рязко, отколкото бе нормално — и след минута тя се върна в кухнята. Беше сменила копринената си блуза с безформен суичър.

— Събудил си се — отбеляза тя очевидното.

Той пък го възприе като критика за това, че е заспал.

Маделайн светна малките лампи над основния плот и отвори хладилника.

— Вечерял ли си? — прозвуча като обвинение.

— Не. Имах много уморителен ден и когато се прибрах, само си направих чаша… о, по дяволите! Забравих го. — Отиде до микровълновата, извади чашата тъмен изстинал чай и я изпразни — включително пакетчето — в мивката. Маделайн отиде до нея, извади пакетчето и многозначително го пусна в кошчето за боклук.

— Самата аз съм много уморена. — За миг тя само поклати глава мълчаливо. — Не разбирам защо местните идиоти смятат, че е чудесна идея да се построи отвратителен затвор, опасан от бодлива тел, по средата на най-красивия окръг в щата!

Сега вече той си спомни. Тази сутрин му бе казала, че планира да отиде в града на срещата, на която щеше отново да се обсъжда спорното предложение. На дневен ред бе въпросът дали градът да кандидатства на територията му да се изгради учреждението, наричано от противниците си „затвор“, а от привържениците — „център за превъзпитание и лечение“.

Терминологичната битка по отношение на наименованието бе възникнала заради неясния бюрократичен език, според който този пилотен проект представляваше нов вид институция. Кръстен бе „Щатска изправителна и терапевтична среда“ (ЩИТ-С) и двойното му предназначение бе да държи зад решетките и едновременно с това да спомага за възстановяването на нарушителите на закона, извършили престъпленията си под влиянието на наркотици. В крайна сметка бюрократичният език се бе оказал неразгадаем, което оставяше широко поле за тълкувания и спорове.

Това бе чувствителна тема и помежду им — и не защото той не споделяше желанието й да не допуска изграждането на ЩИТ-С в Уолнът Кросинг, а защото не се бе присъединил достатъчно решително към битката — или поне не според нейните разбирания.

— Вероятно има не повече от пет-шест човека, които ще спечелят от тази авантюра — мрачно продължи тя, — а всички останали в долината — както и всички, които преминават през нея — ще сме принудени да гледаме гнусната гледка до края на дните си! И за какво? Заради така нареченото социално реабилитиране и интегриране на сбирщина противни наркопласьори! Моля ви се!

— Има други градове, които искат проекта. С малко повече късмет, някой от тях ще го получи.

Тя се усмихна мрачно.

— Да, сигурно — ако градският му съвет е по-корумпиран дори и от нашия… би могло да се случи.

Усети пламъка на възмущението й като натиск срещу себе си и реши да промени темата.

— Да направя ли два омлета? — И загледа как гладът й се бори с остатъците от гнева й. Борбата беше кратка. Победи гладът.

— Без зелени чушки — предупреди го, — не ги харесвам.

— А защо ги купуваш тогава?

— Нямам представа. Със сигурност не за да ги сложиш в омлета ми.

— А лук искаш ли?

— Никакъв лук!

Тя седна на масата, докато той разбиваше яйцата и подгряваше тиганите.

— Нещо за пиене искаш ли? — попита той.

Тя поклати глава.

Той знаеше много добре, че не пие нищо, докато яде, но въпреки това я запита. Чудата бе тази негова привичка, помисли си, да задава отново и отново този въпрос.

Никой от тях не произнесе повече от няколко думи, докато не приключиха с вечерята си и не бутнаха ритуално и двете чинии към центъра на масата.

— Разкажи ми как мина денят ти — предложи му тя.

— Денят ми? Искаш да кажеш, срещата ми с асовете от екипа по криминални разследвания?

— Не са те впечатлили, така ли?

— О, напротив, много бях впечатлен! Ако човек иска да напише книга за това как не бива да действа един екип, който разследва убийства, и как ръководството на Дяволския Капитан може да провали всичко, трябва само да сложи касетофон на оная маса и после да препише записа дума по дума!

— По-зле ли е от онова, с което беше свикнал преди пенсионирането си?

Отне му доста време да отговори — не защото не беше сигурен как, а защото го стресна особената интонация, с която бе произнесена думата „пенсиониране“. Реши да отговори на въпроса, не на тона.

— При нас имаше някои трудни характери, но Дяволският Капитан буквално придава нов смисъл на понятията арогантност и несигурност. Отчаяно се стреми да впечатли окръжния прокурор, не уважава собствените си хора, изобщо не усеща случая. Всеки въпрос, всяка забележка, всяка реплика бяха или злобни, или нямаха нищо общо с темата, а най-често и двете.

Тя го изгледа преценяващо.

— Не се учудвам.

— Какво искаш да кажеш?

Тя леко сви рамене. Изражението на лицето й сякаш целеше да разкрие възможно най-малка част от мислите й.

— Просто това, че не съм изненадана. Мисля, че ако се бе прибрал с думите, че си прекарал деня с най-добрия екип, разследващ убийства, с който си работил някога, това наистина щеше да ме изненада. Само толкова.

Много добре знаеше, че не е „само толкова“. Но също така бе достатъчно умен, за да осъзнава, че Маделайн е по-умна от него и няма начин да я подмами да сподели нещо, което не е склонна да каже.

— Ами — опита се да обясни, — беше наистина изтощително и не окуражаващо преживяване. Така че сега възнамерявам да забравя за него и да се заема с нещо напълно различно.

Изказването не бе обмислено и затова го последва безсилие — умът му сякаш блокира, бяла пустош. Това да се захванеш с нещо съвсем различно не бе толкова лесно, колкото звучеше. Трудностите от изминалия ден продължаваха да го преследват, заедно със загадъчната реакция на Маделайн. И в този момент решението, което през последната седмица подкопаваше основите на съпротивата му, изборът, който така отчаяно бе държал извън полезрението си — но не можеше да задържи извън мислите си — се натрапи отново. Сега обаче съвсем неочаквано го заля и вълна от решителност: щеше да направи онова, което бе избягвал така старателно.

— Кутията… — започна. Гърлото му беше свито, а гласът — дрезгав, докато насила изкарваше темата на светло, преди страхът от нея да го е овладял отново, дори преди да знае как ще завърши изречението си.

Тя го погледна над празната си чиния — спокойна, любопитна — и го зачака да продължи.

— Рисунките му… Какво… Имам предвид — защо…? — Опита се да оформи някакъв смислен въпрос от объркването и борбата в сърцето си. Усилието обаче не бе необходимо: способността на Маделайн да чете мислите му винаги бе превъзхождало неговото умение да ги изразява.

— Трябва да си вземем сбогом. — Гласът й бе нежен и успокояващ.

Той се зазяпа в масата. В ума му нямаше мисли, от които да може да оформи думи.

— Мина много време — продължи тя. — Дани вече го няма, а ние така и не му казахме „сбогом“.

Той кимна почти без да осъзнава какво прави. Усещането му за време и пространство се бе размило, а умът му бе необичайно пуст.

Когато телефонът звънна, това сякаш го разбуди и го върна в реалността — света на познатите и измерими проблеми, които можеха да се опишат. Маделайн все още седеше на масата заедно с него, но той не бе сигурен от колко време са тук.

— Искаш ли аз да вдигна? — попита тя.

— Всичко е наред. Ще се обадя. — Той се поколеба, подобно на рестартиран компютър, после се изправи, беше леко нестабилен — и се отправи към кабинета.

— Гърни. — Да отговаря по начина, по който бе свикнал в отдел „Убийства“ за толкова години, беше един от навиците, които му бе трудно да преодолее.

Гласът, който го поздрави, беше култивиран, настойчив, изкуствено топъл. Напомни му за старото правило на продавачите: винаги се усмихвай, когато говориш по телефона, защото се усеща — така звучиш по-приятелски настроен.

— Дейв, радвам се, че те хванах! Обажда се Шеридън Клайн. Надявам се да не прекъсвам вечерята.

— Какво мога да направя за вас?

— Минавам веднага на въпроса. Вярвам, че си от типа хора, с които мога да бъда напълно откровен. Познавам репутацията ти. Днес следобед те наблюдавах в действие и осъзнах причините да е такава. Бях впечатлен. Надявам се, че не те притеснявам.

Гърни се зачуди каква ли е целта на всичко това.

— Много сте мил.

— Не мил, съвсем не. Това е неоспоримата истина. Обаждам се, защото този случай просто плаче за някой с твоите способности, а аз с удоволствие бих се възползвал от таланта ти.

— Знаете, че се пенсионирах, нали?

— Така ми казаха. И съм сигурен, че да се върнеш към старата рутина е последното нещо, което би желал. Не предлагам нищо такова. Но имам усещането, че този случай ще е голям, много голям — и изключително ще съм доволен, ако имам достъп до твоето мислене.

— Не съм сигурен какво точно ме молите да направя.

— В идеалния случай — отговори Клайн, — бих искал да откриеш кой е убил Марк Мелъри.

— Това не е ли работа на екипа за криминални разследвания?

— Наистина, така е. И с малко късмет може даже да успеят да го направят.

— Но?

— Само че искам да увелича шансовете за успех. Този случай е твърде важен, за да го оставя на произвола на обичайната процедура. Искам асо в ръкава си.

— Не виждам как точно се вписвам в картинката.

— Не искаш да работиш за следователския екип? Не се притеснявай. Усетих, че Род съвсем не е твой тип човек. Не, ще докладваш лично на мен. Може да те запишем като временно изпълняващ длъжността следовател или консултант към моята канцелария.

— За колко от времето ми говорите?

— Това зависи от теб. — След като Гърни не отговори, той продължи: — Марк Мелъри трябва силно да ти се е възхищавал и да ти е вярвал. Помолил те е да му помогнеш да се справи с един хищник. Аз те моля за помощ, за да победя същия хищник. Дори и съвсем малко да ми дадеш, пак ще съм ти благодарен.

„Тоя тип е добър — помисли си Гърни, — идеално разбира и прилага искреното звучене.“ А на глас каза:

— Ще обсъдя въпроса със съпругата си. Ще ви се обадя утре сутрин. Дайте ми номер, на който да ви открия.

Усмивката в гласа стана по-осезаема.

— Ще ти дам домашния си номер. Имам чувството, че ставаш рано — също като мен. Обади ми се, по което искаш време след шест сутринта.

Когато се върна в кухнята, Маделайн още бе на масата, но настроението й се бе променило. Четеше „Таймс“. Той седна под прав ъгъл срещу нея, така че да е с лице към старата камина в стил „Франклин“. Загледа се натам, без да я вижда в действителност, и започна да масажира челото си, сякаш решението, което трябваше да вземе, бе мускулно схващане и масажът щеше да помогне.

— Не е толкова трудно, нали? — попита го Маделайн, без да вдига поглед от вестника си.

— Моля?

— Онова, за което мислиш.

— Окръжният прокурор настоява за помощта ми.

— А защо да не го прави?

— При нормални обстоятелства външен човек изобщо не би бил допуснат до случая.

— Само че ти не си просто някакъв външен човек, нали?

— Предполагам, че връзката ми с Мелъри променя нещата.

Тя отметна глава и го прониза с остър поглед.

— Много ме поласка — добави Гърни, като се опита да не звучи поласкан.

— По-вероятно е просто да е описал точно таланта ти.

— В сравнение с капитан Родригес всеки би изглеждал гений.

Тя се усмихна на необичайната му враждебност.

— Какво ти предложи?

— Картбланш всъщност. Да действам през неговата канцелария. Макар че ще трябва да съм изключително внимателен да не настъпя някого де. Казах му, че ще реша до утре сутрин.

— Ще решиш какво?

— Дали да приема, или не.

— Ти да не се шегуваш?

— Толкова ли е лоша идеята?

— Исках да кажа да не се шегуваш за това, че още не си решил?

— Много неща са заложени на карта.

— Повече, отколкото си мислиш — но въпреки това е ясно, че ще го направиш.

Тя се върна към вестника си.

— Какво имаш предвид — „повече, отколкото си мислиш“? — я попита след дълга минута мълчание.

— Изборът ни понякога има последствия, които не сме очаквали.

— Като например?

Втренченият й поглед му показа, че въпросът е глупав. След нова пауза той добави:

— Имам чувството, че дължа това на Марк.

В погледа й проблесна още нещо: ирония.

— Това пък за какво беше? — попита уморено той.

— Просто досега никога не си го наричал с първото му име.