Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Дейв Гърни (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Think of a Number, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 80 гласа)

Информация

Сканиране
Bridget (2013)
Разпознаване и корекция
Еми (2013)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI (2013)

Издание:

Джон Вердън. Намисли си число

Английска. Първо издание

ИК „СофтПрес“, София

Редактор: Слави Димов

Коректор: Ива Колева

ISBN: 978-954-685-950-1

История

  1. — Добавяне

Глава 4
Познавам те така добре, че знам какво си мислиш

Марк Мелъри се приближаваше с широки крачки през меката трева. Тръгна към Гърни, като че възнамеряваше да го прегърне, но нещо го накара да размисли.

— Дейви! — извика той и протегна ръката си.

„Дейви?“ — зачуди се Гърни.

— Божичко! — продължи Мелъри. — Изобщо не си се променил! Толкова е хубаво да те видя отново! Страхотно е да открия, че изглеждаш по този начин. Дейви Гърни! Във „Фордъм“ казваха, че приличаш на Робърт Редфорд в „Цялото президентско войнство“. И още е така — въобще не си се променил! Ако не знаех, че си на четирийсет и седем като мен, щях да реша, че си на трийсет.

Той обхвана ръката на Гърни с двете си длани като нещо особено ценно.

— Докато шофирах насам от Пиъни, си мислех колко спокоен и невъзмутим си бил винаги. Емоционален оазис — това беше ти, истински оазис на спокойствието! И още си такъв. Дейви Гърни — хладнокръвен, спокоен и с ум като бръснач. Как я караш?

— Добре. Късметлия съм — отговори Гърни, като внимателно освободи ръката си. Тонът му беше пълна противоположност на този на Мелъри — в него липсваше каквото и да било въодушевление. — Не се оплаквам.

— Късметлия… — Мелъри произнесе сричките, като че се опитваше да си припомни значението на фраза от чужд език. — Хубаво местенце си имаш. Наистина много хубаво.

— Маделайн има усет за тези неща. Заповядай, седни. — Гърни посочи два захабени от времето стола „Адирондак“, разположени един срещу друг между ябълката и малкия басейн за птици.

Мелъри тръгна към тях, след което се спря и промълви:

— Носех нещо със себе си…

— Това ли? — Маделайн отново се бе появила от къщата и крачеше към тях, понесла в ръцете си елегантно куфарче. Ненатрапчиво луксозно и скъпо, то подхождаше на всичко друго у Мелъри — от ръчно изработените (но леко износени и не прекалено лъснати) английски обувки, до прекрасно ушитото (но малко поизмачкано) спортно кашмирено сако. Външният му вид беше внимателно преценен, така че да съответства на човек, който знае как да използва парите, без да им позволява те да го използват. Човек, който е постигнал успех, но не боготвори успеха, човек, при когото късметът идва съвсем естествено. Разтревоженият му поглед обаче предаваше друго послание.

— О, да, благодаря! — Мелъри пое куфарчето с подчертано облекчение. — Но къде…?

— Беше го оставил на масичката за кафе.

— А, да, разбира се. Много ми е трудно да се съсредоточа днес. Умът ми непрекъснато бяга в различни посоки. Благодаря!

— Нещо за пиене?

— За пиене?

— Приготвила съм чай с лед, но ако желаете нещо друго…

— Не, не — студен чай би било чудесно. Благодаря.

Гърни се взираше в бившия си съученик, когато изведнъж разбра какво беше имала предвид Маделайн, когато каза, че Мелъри изглежда точно като на обложката и „дори повече“. Въпросната снимка се отличаваше с едно особено, непринудено съвършенство — илюзията за аматьорска снимка, но без разкриваните от светлосенките недостатъци или странната композиция на истинските аматьорски снимки. Точно това усещане за внимателно създадена безгрижност — егоцентричното желание да изглеждаш не егоцентричен — въплъщаваше на живо Мелъри. Както обикновено, Маделайн беше улучила право в десетката.

— В имейла си споменаваш проблем. — Гърни мина направо на въпроса с безцеремонност, която граничеше с грубост.

— Да — потвърди Мелъри, но вместо да обясни за какво става дума, се захвана да припомня един глупав спор на техен състудент с професора по философия — с явното намерение да прибави още една нишка към задължението, което създаваше старата училищна връзка.

Докато разказваше историята, Мелъри говореше за себе си, Гърни и въпросния второкурсник като за „тримата мускетари от кампуса на Роуз Хил“, в отчаяно усилие да накара обикновената случка от студентския живот да звучи като нещо героично. Според Гърни този стремеж беше силно смущаващ, така че той предпочете да не окуражава госта си с коментари и само мълчаливо се взираше в него.

— Ами, всъщност — най-накрая каза Мелъри, като с очевидно неудобство се върна към настоящия въпрос, — не съм сигурен откъде да започна.

„Щом не знаеш как да започнеш собствения си разказ, помисли си Гърни, защо изобщо си тук, по дяволите!“

А после Мелъри все пак отвори куфарчето си и извади от него две книжки с меки корици. Подаде ги на Гърни много внимателно, сякаш бяха чупливи.

Бяха същите книги, за които беше прочел в принтираните от сайта страници. Първата се казваше „Единственото, което има значение“, а подзаглавието й беше „Силата на подсъзнанието може да промени живота ви!“. Втората се наричаше „Честно!“, с подзаглавие „Единственият начин да бъдеш щастлив“.

— Възможно е да не си чувал за тези книги. Имаха известен успех, но не бяха точно бестселъри. — Мелъри се усмихна с добре отработена имитация на скромност. — И не казвам, че трябва да ги прочетеш веднага. — Нова усмивка, като че казаното беше много забавно. — Но все пак те ще ти дадат известна представа за онова, което се случва в момента и защо се случва, след като обясня какъв е проблемът ми. А може би трябва да кажа „предполагаемият ми проблем“. Цялата работа силно ме озадачава.

„И те плаши, при това немалко!“ — отсъди Гърни.

Мелъри си пое дълбоко дъх, застина, след което започна разказа си с крехката решителност, с която човек навлиза в дълбоки води:

— Първо ще ти разкажа за бележките, които получих. — Той отново бръкна в куфарчето си и извади от него два плика. Отвори единия. В него имаше бял лист хартия, изписан на ръка от едната страна, както и по-малък плик, като тези, които използват от доброволческата организация RSVP[1].

Подаде листа на Гърни.

— Това беше първото съобщение. Получих го преди около три седмици.

Гърни се облегна назад в стола, за да разгледа по-внимателно писмото. Спретнатият почерк веднага му направи впечатление. Думите бяха елегантно и педантично оформени и извикаха в съзнанието му неочаквания спомен за сестра Мери Джоузеф и изящно написания на дъската урок по граматика. Но дори по-странно от старателния краснопис бе това, че беше използвана писалка — а мастилото бе червено. Червено мастило?! Дядото на Гърни бе ползвал червено мастило. Не си спомняше много за дядо си, но помнеше малките обли шишенца със синьо, зелено и червено мастило. Нима изобщо беше възможно човек да си купи червено мастило за писалка в днешни дни?

Гърни се намръщваше все повече, докато четеше. Като приключи, прочете бележката отново. Нямаше нито поздрав, нито подпис.

„Вярваш ли в съдбата? Аз да, защото смятах, че никога няма да те видя отново. А после, един ден — ето те и теб. Спомените се върнаха: как звучи гласът ти, как се движиш… и най-вече, как мислиш. Ако някой те накара да си избереш число, зная кое ще е числото. Не ми ли вярваш? Ще ти го докажа. Намисли си число — от едно до хиляда. Първото, което ти хрумне. Представи си го. А сега виж колко добре познавам тайните ти: отвори малкия плик.“

Гърни измърмори нещо неопределено и хвърли въпросителен поглед към Мелъри, който го беше наблюдавал напрегнато, докато четеше.

— Имаш ли някаква представа кой ти го е изпратил?

— Абсолютно никаква.

— Някакви подозрения?

— Съвсем не.

— Хмм. А ти налапа ли стръвта?

— Стръвта? — Явно Мелъри не беше мислил по този начин за случката. — Ако имаш предвид дали съм си намислил число, да, намислих си. Предвид обстоятелствата щеше да ми е много трудно да не го направя.

— Значи си избра едно число?

— Да.

— И?

— Числото, което си намислих, беше шестстотин петдесет и осем. — Той го повтори, като внимателно произнесе цифрите — шест, пет, осем — сякаш те би трябвало да говорят нещо на Гърни. Като се увери, че това не е така, той нервно си пое дъх и продължи. — Числото шестстотин петдесет и осем няма никакво конкретно значение за мен. Просто беше първото, което ми хрумна. Измъчих се, докато се опитвах да се сетя дали има нещо, с което го асоциирам, някаква причина, поради която да избера точно него, но такова няма… абсолютно нищо. Това е просто първото число, което ми хрумна! — натърти той, а зад настойчивостта му прозираше паника.

Гърни се вгледа в него с нарастващ интерес.

— А в по-малкия плик…?

Мелъри му подаде по-малкото пликче, което бе в по-големия заедно с бележката, и тревожно го загледа. Гърни го отвори и извади отвътре втори лист, наполовина по-малък от първия. Прочете написаното в същия изтънчен стил и със същото червено мастило съобщение:

„Шокира ли те това, че знаех, че ще избереш 658?

Кой те познава толкова добре? Ако искаш да научиш отговора, първо трябва да ми платиш 289,87 долара, които дадох, за да те открия.

Изпрати точната сума на адрес:

Пощенска кутия №49449, Уичърли, Кънектикът, 61010.

Парите да бъдат в брой или с личен чек, за Х. Арибда.

(Името ми невинаги е било такова.)“

След като прочете бележката за втори път, Гърни попита дали Мелъри е отговорил.

— Да. Изпратих споменатата сума.

— Защо?

— Какво имаш предвид?

— Това не са малко пари. Защо реши да ги дадеш?

— Защото това ме побъркваше. Числото… как можеше да знае?

— Осребрен ли е чекът?

— Всъщност не — обясни Мелъри. — Всеки ден си следя сметката. Точно затова изпратих парите с чек, а не в брой. Помислих си, че е добра идея да науча нещо за въпросния Арибда — поне къде депозира чековете си. Искам да кажа… целият тон на това нещо е толкова обезпокоителен!

— Какво точно те притесни?

— Числото, много ясно! — извика Мелъри. — Как изобщо би могъл да знае нещо такова?!

— Добър въпрос — заяви Гърни. — Защо казваш „той“?

— Какво? А, разбирам какво имаш предвид. Просто си помислих, че… Не знам, просто така ми прозвуча. Не знам причината, но предположих, че „Х. Арибда“ е в мъжки род.

— Х. Арибда. Странно име — отбеляза Гърни. — Означава ли нещо за теб? Напомня ли ти за нещо?

— Не.

Името не означаваше нищо и за Гърни, но същевременно не му беше и напълно непознато. Каквото и да беше значението му обаче, то очевидно бе погребано в някое добре скрито кътче на ума му.

— Получи ли ново съобщение, след като изпрати чека?

— О, да! — възкликна Мелъри и отново бръкна в куфарчето си, от което извади други два листа. — Това го получих преди около десет дена. А това — в деня, след като ти пратих имейла с молбата да се видим. — Той ги подаде на Гърни с жеста на малко момче, което показва на баща си новите си рани.

Несъмнено бяха написани от същата педантична ръка и същата писалка, както и предишните две бележки. Тонът обаче се бе променил.

Първата се състоеше от осем кратки стиха:

„Колко светли ангела

могат да танцуват на върха на топлийка?

Колко надежди могат

да се удавят в една бутилка?

Хрумвала ли ти е изобщо идеята,

че чашата с джин е оръжие

и един ден ще си кажеш:

Господи, какво направих?“

Осемте стиха във втората бяха все така тайнствени и заплашителни:

„Туй, което си отнел, ще върнеш,

щом получиш онова, що даде.

Зная за какво си мислиш,

когато очите си затваряш.

Зная къде си бил

и къде ще бъдеш.

Ти и аз имаме среща уговорена,

господин 658.“

През следващите десет минути, през които прочете всяка бележка по няколко пъти, изражението на Гърни ставаше все по-мрачно, а тревогата на Мелъри — по-очебийна.

— Какво мислиш? — попита накрая Мелъри.

— Че имаш умен враг.

— Имам предвид, какво мислиш за тая работа с числата?

— Какво за нея?

— Как би могъл да знае кое число ще ми хрумне?

— На пръв поглед не би могъл.

— Не би могъл, но знаеше! Имам предвид, че това всъщност е проблемът, нали? Не би могъл да знае, но знаеше! Изобщо не е възможно някой да си представи, че числото, за което ще се сетя, ще е точно шестстотин петдесет и осем! Обаче той не само го е знаел, а го е знаел дори два дена преди мен самия, когато е пуснал проклетото писмо по пощата!

Мелъри внезапно скочи от стола си и закрачи през тревата към къщата, после обратно, като през цялото време прокарваше ръка през косата си.

— Няма научен начин, по който това да бъде направено. Невъобразимо е да се направи! Не виждаш ли каква лудост е цялата история?!

Гърни замислено бе подпрял брадичка с върховете на пръстите си.

— Има един философски принцип, на който аз се осланям напълно: „Ако нещо се случва, значи има начин да се случи“. Това с числата трябва да има някакво просто обяснение.

— Но…

Гърни повдигна ръка — както бе правил като сериозен млад пътен полицай през първите си шест месеца в нюйоркската полиция:

— Седни. Отпусни се. Сигурен съм, че можем да открием обяснението.

Бележки

[1] Repondez, sil vous plait (фр.). — Моля, отговорете! — Б.пр.