Джон Вердън
Намисли си число (16)

Глава 15
Дихотомии

Стана не защото си бе отпочинал или дори защото бе напълно буден, а защото ставането бе за предпочитане пред това да потъне отново в съня, от който не си спомняше конкретни детайли. Приличаше на махмурлука през студентските му години. Насили се да влезе под душа, който съвсем леко подобри настроението му, после се облече и отиде в кухнята. Остана доволен, когато видя, че Маделайн е направила достатъчно кафе и за двама им. Тя бе седнала на кухненската маса и замислено гледаше през френските прозорци. Беше обгърнала с две ръце голямата си сферична чаша, над която се издигаше пара. Сякаш искаше да се стопли. Той си сипа чаша кафе и седна срещу нея на масата.

— Добро утро! — каза й той.

Тя му се усмихна разсеяно в отговор. Той проследи погледа й през градината чак до покрития с дървета хълм в далечния край на пасището. Сърдит вятър оголваше дърветата от последните им листа. Силният вятър обикновено правеше Маделайн нервна, откакто един огромен дъб се бе стоварил на шосето точно пред колата й в деня, когато се преместиха в Уолнът Кросинг. Днес обаче тя явно бе прекалено заета, за да му обърне внимание.

След една-две минути се обърна към него, а погледът й се изостри, като че ли нещо в облеклото или изражението му внезапно й бе направило впечатление.

— Къде ще ходиш? — попита тя.

Той се поколеба.

— До Пиъни. В института.

— Защо?

— Защо? — Гласът му бе станал дрезгав от раздразнение. — Защото Мелъри все още отказва да отнесе проблема си до местната полиция, а аз искам да го подтикна още малко в тази посока.

— Можеш да свършиш това и по телефона.

— Не и толкова добре, колкото ще го направя лице в лице. Освен това искам копия на всички бележки, както и на записа от телефонното обаждане от снощи.

— Куриерските фирми не се ли използват именно за такива цели?

— Какъв е проблемът да отида до института?

— Проблемът не е къде отиваш, а защо отиваш.

— Да го убедя да отиде в полицията? Да взема съобщенията?

— Наистина ли вярваш, че това е причината да изминеш целия път до Пиъни?

— Че какво друго, по дяволите?

Тя му метна дълъг и почти съжалителен поглед, преди да отговори:

— Отиваш — каза меко, — защото си се хванал с това нещо и не можеш да го оставиш. Отиваш, защото не можеш да стоиш настрани. — После бавно затвори очите си. Беше като края на филм, когато кадрите постепенно се размиват и изчезват. Често се случваше Маделайн да приключи някой спор просто така — казваше или правеше нещо, което прескачаше потока на мислите му и го оставяше без думи. Този път като че ли знаеше защо думите й имаха такъв ефект върху него или поне част от причините. В тона й бе чул ехо от речта й пред терапевта, речта, която толкова живо си бе припомнил само преди няколко часа. Съвпадението бе неприятно и объркващо. Сякаш Маделайн от миналото и Маделайн от настоящето се бяха съюзили срещу него; сякаш си шепнеха една на друга на ухото.

Той остана смълчан дълго време.

Накрая тя взе чашите за кафе и ги изми на мивката. После, вместо да ги остави в сушилнята, както правеше обикновено, ги забърса с кърпа и ги постави в шкафчето над страничния плот. И докато продължаваше да се взира в шкафа, като че ли забравила защо е застанала там, го попита:

— Кога ще ходиш?

Той сви рамене и огледа стаята, сякаш правилният отговор можеше да бъде открит окачен на някоя от стените. Междувременно погледът му бе привлечен от един предмет, поставен на масичката за кафе пред камината. Картонена кутия като тези, които човек получава в магазин за алкохол. Но онова, което наистина прикова и задържа вниманието му, бе бялата панделка, с която бе привързана кутията.

Мили боже! Вероятно това бе донесла от мазето. Макар че кутията изглеждаше по-малка, отколкото я помнеше, а картонът бе станал тъмнокафяв от изминалите години, не бе възможно да сбърка или забрави панделката. Индусите определено бяха прави: бялото, а не черното, бе естественият цвят на скръбта и траура.

Почувства смазваща празнота в дробовете си, сякаш гравитацията искаше да притегли въздуха и душата му в земята. Дани. Рисунките на Дани. Малкото ми момченце. Той преглътна и отмести поглед, откъсна очите си от огромната загуба. Не можеше да помръдне от слабост. Погледна през френските прозорци, изкашля се, опита се да замести изплувалите спомени с усещанията на сегашния момент, да пренастрои ума си, за да успее да каже нещо. Чу собствения си глас, който разкъса ужасяващата тишина:

— Не мисля, че ще закъснея — обяви той. Нужни бяха цялата му сила, цялата му воля, за да се надигне от стола. — Вероятно ще се прибера навреме за вечеря — добави безсмислено, без да осъзнава думите, които произнасяше.

Маделайн просто го гледаше с едва доловима усмивка, която не бе и усмивка в нормалния смисъл на думата; не каза нищо.

— По-добре да тръгвам — продължи той. — Трябва да стигна навреме. — Почти се олюляваше като слепец, когато я целуна по бузата и тръгна навън към колата си. Забрави си якето.

Пейзажът бе по-различен тази сутрин, по-зимен. Всъщност всички есенни цветове бяха изчезнали от дърветата, но той усещаше това съвсем бегло. Шофираше на автопилот, погълнат от образа на кутията, спомените си за съдържанието й, значението на присъствието й върху масичката.

Защо? Защо сега, след всичките тези години? Каква бе причината? За какво мислеше тя? Беше минал през Дилуид и покрай магазина на Абелард, без дори да забележи. Прилошаваше му. Трябваше да се съсредоточи върху нещо друго, да се вземе в ръце.

Съсредоточи се върху това къде отива и защо отива там. Опита се да принуди съзнанието си да се насочи към съобщенията, стихотворенията, числото деветнайсет. Мелъри, който мисли за числото деветнайсет. А после го открива в писмото. Как бе възможно да се направи това? Това бе вторият път, когато Арибда или Харибда, или както там му беше името, бе извършил този невъзможен подвиг. Имаше определени отлики в двата случая, но и вторият бе така смайващ, както и първият.

Но образът на кутията върху масичката за кафе неумолимо разсейваше концентрацията му — а после същото започна да прави и съдържанието на кутията, което той помнеше отпреди години, когато го бяха прибрали в нея. Рисунките на Дани с пастели. О, боже! Листа със сладките оранжеви нещица, за които Маделайн настояваше, че са невени. И онази смешна драсканица, която беше може би зелен балон, или пък дърво, а може би близалка. О, господи.

И преди да разбере, вече отбиваше на покрития с чакъл, добре поддържан паркинг на института, а съзнанието му не бе регистрирало почти нищо от изминатия път. Огледа се, като по този начин се опита да се съсредоточи и разположи спрямо заобикалящото го, да събере ума и тялото си отново на едно място. Постепенно се отпусна и се почувства почти сънен — с пустотата, която често следва разтърсващите емоции. Погледна си часовника. По някакъв начин бе успял да пристигне точно навреме. Очевидно тази част от него действаше без намесата на съзнанието му, както работеше вегетативната му нервна система.

Като се чудеше дали леденият вятър бе накарал играещите роли клиенти да си останат вътре на топло, той заключи колата и пое по извитата пътека към къщата. Входната врата, както и при предишното му посещение, бе отворена от Мелъри, още преди да почука. Гърни влезе вътре и се спаси от вятъра.

— Някакво ново развитие?

Мелъри поклати глава и затвори тежката антична врата, но не и преди няколко мъртви листа да прелетят през прага.

— Ела в кабинета ми — предложи той. — Там има кафе и сок…

— Бих искал кафе, благодаря — прекъсна го Гърни.

Отново седнаха на същите големи кресла край камината. Върху ниската маса помежду им имаше голям кафяв плик. Мелъри го посочи и обясни:

— Ксерокопия на бележките и запис на обаждането. Приготвих ти ги.

Гърни взе плика и го сложи в скута си.

Мелъри го гледаше с очакване.

— Трябва да отидеш в полицията — каза Гърни.

— Вече обсъждахме това.

— Трябва да говорим по този въпрос отново.

Мелъри затвори очи и започна да масажира челото си, като че ли изпитваше болка. Когато ги отвори, явно беше взел решение.

— Ела на лекцията, която ще изнеса сега. Това е единственият начин, по който ще разбереш. — Говореше бързо, като че ли искаше да предотврати възраженията му. — Това, което се случва тук, е много неуловимо, много крехко. Учим гостите си за съвестта, мира, чистотата. Да спечелим доверието им е много важно. Подлагаме ги на нещо, което може да промени целия им живот. Само че това е като да… изписваш образи и думи със самолет. Ако небето е чисто, са четливи. Но само един лек порив на вятъра и всичко се превръща в безсмислени драсканици. Разбираш ли какво ти казвам?

— Не съм напълно сигурен.

— Просто ела на лекцията! — примоли се Мелъри.

Беше точно 10:00 часа сутринта, когато Гърни го последва на приземния етаж на главната сграда. Приличаше на обща гостна в скъпа провинциална странноприемница. Една дузина кресла и няколко дивана бяха разположени в полукръг, ориентирани към голяма камина. Повече от двайсет души вече бяха заели местата си. Няколко се въртяха около масивен бюфет, върху който имаше сребърен термос за кафе и поднос с кроасани.

Мелъри закрачи непринудено към мястото пред камината и се обърна с лице към публиката си. Онези при бюфета побързаха да седнат и всички замлъкнаха в очакване. Мелъри показа с жест на Гърни да се разположи в едно кресло до камината.

— Това е Дейвид — обяви Мелъри с усмивка, отправена в неговата посока. — Той иска да научи повече за онова, което правим, така че го поканих да остане на нашата сутрешна среща.

Няколко гласа го поздравиха приятелски, по всички лица имаше усмивки, повечето от които изглеждаха искрени. Той срещна погледа на жената, която бе използвала такъв непристоен език предния ден, когато го заговори.

Изглеждаше скромна и засрамена, даже леко се изчерви.

— Ролите, които управляват живота ни — започна Мелъри без предисловие, — са онези, които не осъзнаваме. Нуждите, които най-неуморно ни движат, са онези, за които най-малко си даваме сметка. За да бъдем щастливи и свободни, трябва да видим истинската същност на ролите, които играем, и да изнесем скритите си нужди на ярката дневна светлина.

Говореше спокойно и откровено и бе приковал пълното внимание на публиката си:

— Първата пречка, в която може да се препънем по време на търсенето си, е предположението, че вече се познаваме, че знаем защо чувстваме това, което чувстваме към живота и хората край себе си. За да напреднем, ще е необходимо да сме по-непредубедени. За да открие човек истината за себе си, трябва да спре да настоява, че вече му е известна. Никога няма да успея да отстраня този голям камък от пътеката си, ако не разбера какво точно представлява.

Точно когато Гърни си мислеше, че с последните думи просто разпръсква типичната Ню Ейдж мъгла, гласът на Мелъри внезапно се извиси:

— Знаете ли какво е камъкът? Той е вашата представа за вас самите, тези, които си мислите, че сте. Човекът, който си мислите, че сте, държи онзи, когото сте в действителност — заключен, без светлина и храна, без приятели. Човекът, който си мислите, че сте, се опитва да убие човека, който представлявате. И прави това откакто сте на този свят и двамата.

Мелъри замълча, очевидно обзет от отчаяние и покруса. Вгледа се в слушателите си, а те като че ли бяха забравили да дишат.

Когато проговори отново, гласът му бе по-сдържан, по-подходящ за водене на разговор, но все още силно разчувстван:

— Човекът, който си мисля, че съм, е ужасен от човека, който съм наистина, ужасен е от това, което другите ще си помислят за него. Какво биха ми сторили, ако знаеха кой съм в действителност? По-добре да си остана в безопасност! По-добре да скрия истинската личност, да я уморя от глад, да я погреба!

Той направи нова пауза, а трескавият огън в очите му отслабна.

— Кога започва всичко това? Кога се превръщаме в тази двойка нефункциониращи близнаци — измисленият човек в главата ни и истинският, заключен и умиращ? Вярвам, че започва много рано. Знам, че в моя случай близнаците бяха добре развити — всеки на собственото си неудобно място — по времето, когато навърших девет. Ще ви разкажа една история. Извинявам се на тези, които вече са я чували.

Гърни огледа стаята и забеляза между съсредоточените и внимателни лица няколко, които се усмихваха, явно разпознали думите. Очевидно перспективата да чуят някоя от историите на Мелъри за втори или дори трети път не отегчаваше и не дразнеше никого; всъщност като че ли само усилваше нетърпеливото им очакване. Това напомняше за реакцията на малко дете към обещанието да му разкажат отново любимата му приказка.

— Веднъж, когато тръгвах на училище, майка ми ми даде банкнота от двайсет долара, за да купя мляко и хляб по пътя към дома. Когато в три следобед излязох от училище, реших да се отбия в малката закусвалня до двора на училището, за да изпия една кока-кола, преди да мина през магазина за хранителни стоки. На това място се събираха някои от децата от училище след часовете. Сложих банкнотата на гишето, за да платя за колата, но преди касиерът да успее да я вземе и да ми върне рестото, едно от другите деца мина наблизо и я видя. „Ей, Мелъри, каза ми, откъде взе двайсетте долара?“ Онова момче беше най-якото момче в четвърти клас, а това бе класът, в който бях и аз. Бях на девет, а той на единайсет. Два пъти беше повтарял и беше плашещ — съвсем не беше някой, с когото да се виждаш, да излизаш или дори да говориш. Често се биеше и се чуваха слухове, че влиза с взлом в къщите на хората и краде разни работи. Когато ме попита откъде са двайсетте долара, мислех да му кажа, че майка ми ми ги е дала да купя мляко и хляб, но се уплаших, че ще ми се присмее, ще ме нарече мамино синче. А аз исках да кажа нещо, с което да го впечатля, затова отвърнах, че съм ги откраднал. Той изглеждаше заинтригуван, което ме накара да се почувствам добре. А после ме попита от кого, така че казах първото нещо, което ми дойде на ума. Че съм ги взел от майка си. Той кимна, усмихна се и се отдалечи. Е, аз бях някак облекчен и едновременно с това се чувствах неудобно. До другия ден бях забравил за случката. Но една седмица по-късно той дойде при мен в двора на училището и попита: „Ей, Мелъри, да си крал скоро пари от майка си?“, а аз отвърнах, че не съм. И тогава той поиска да знае: „А защо не откраднеш други двайсет долара?“. Не знаех какво да отговоря. Просто го зяпах. Тогава той се ухили леко, с една гаднярска усмивка, и ми нареди: „Ще откраднеш други двайсет долара и ще ми ги дадеш или ще кажа на майка ти за двайсетте, които открадна миналата седмица“. Усетих как кръвта се отдръпва от лицето ми.

— Господи! — възкликна една жена с конска физиономия, която бе седнала в бургундскочервено кресло от другата страна на камината. Останалите присъстващи също нададоха съчувстващо и ядосано мърморене.

— Какъв нещастник! — изръмжа як, набит мъж с убийствен поглед.

— Това ме хвърли в паника. Можех ясно да видя как отива при майка ми и й разказва, че съм откраднал двайсет долара от нея. Абсурдността на това — колко невероятно бе малкият гангстер да отиде при майка ми за каквото и да било — така и не ми хрумна. Умът ми бе прекалено обсебен от страха — страха, че ще й каже и тя ще му повярва. Нямах абсолютно никакво доверие на истината. Така че, паникьосан до безумие, взех най-лошото възможно решение. Откраднах двайсет долара от портмонето на майка си и му ги дадох на следващия ден. Разбира се, другата седмица пак поиска. И на по-следващата. И отново и отново, в продължение на шест седмици, докато накрая баща ми ме хвана на местопрестъплението. Тъкмо затварях чекмеджето на бюрото на майка си, стиснал в ръка двайсетдоларова банкнота. Признах си. Разказах на родителите си цялата ужасна и срамна история. Но само стана по-зле. Извикаха свещеника ни, монсеньор Риърдън, а той ме отведе в енорийската църква, в дома си, за да разкажа всичко отново. А на следващата вечер ни накара да се върнем и да седнем у тях заедно с малкия изнудвач и родителите му и аз трябваше отново да разправя историята. Но дори и с това не се приключи. Моите родители ми спряха джобните за цяла година, за да им върна парите, които бях откраднал. Това промени начина, по който се отнасяха с мен и по който ме възприемаха. Изнудвачът си съчини версия на случилото се, която разказа на всички в училище и която го представяше като Робин Худ, а мен като плъх, който само гледа откъде да чопне нещо. И от време на време ми се усмихваше ледено, а погледът му намекваше, че в някой близък ден може да изпитам удоволствието да полетя от покрива на някой блок.

Мелъри направи нова пауза и започна да масажира лицето си с длани, сякаш за да отпусне мускулите, които се бяха напрегнали от спомените му.

Едрият мъж поклати мрачно глава и отново каза:

— Какъв нещастник!

— Точно това си мислех и аз — заяви Мелъри, — какъв манипулативен малък нещастник! Когато и да се сещах за цялата каша, точно това бе следващата мисъл — „Какъв нещастник!“. Не ми хрумваше нищо друго.

— И си бил прав! — отсече едрият с глас, който очевидно бе свикнал да раздава заповеди и да се вслушват в тях. — Точно такъв е бил.

— Точно такъв бе — съгласи се Мелъри, а напрежението в гласа му се покачваше, — точно такъв беше той. Но така и не преодолях това какъв бе той, за да се запитам какъв бях аз. Беше толкова явно какъв е той, че никога не се запитах какъв съм аз. Кое, за бога, бе това деветгодишно дете и защо извърши онова, което извърши? Не е достатъчно да се каже просто, че се страхуваше.

Точно от какво се страхуваше? И за кого се мислеше?

Гърни с изненада откри, че е завладян от разказа. Мелъри бе спечелил вниманието му напълно, точно както и това на всеки друг в помещението. Той самият вече не бе просто наблюдател, а се бе превърнал в участник в това неочаквано търсене на значение, мотив, идентичност. Мелъри бе започнал да крачи напред-назад пред огромната камина, докато говореше, като че ли спомените и въпросите не му позволяваха да спре на едно място.

— Когато и да си помислех за онова момче — за себе си на девет години — го виждах като жертва, жертва на изнудване, жертва на невинното си желание да бъде обичано, да му се възхищават, да го приемат. Всичко, което бе искало то, бе просто по-голямото момче да го хареса. Беше жертва на един жесток свят. Горкото малко дете, горката малка овчица в зъбите на вълка.

Мелъри спря да крачи и се завъртя така, че да застане лице в лице с публиката си. Сега говореше по-спокойно и меко:

— Само че онова малко момче беше и нещо друго. То бе лъжец и крадец.

Слушателите се разделиха на два лагера: тези, които се канеха да възразят, и тези, които кимаха в съгласие.

— То излъга, когато бе запитано откъде има двайсетте долара. Престори се на крадец, за да впечатли някого, когото смяташе за такъв. После, когато се сблъска със заплахата да кажат на майка му, че е крадец, предпочете наистина да открадне, отколкото тя да си помисли, че го е направил. Онова, което го интересуваше най-вече, бе да контролира какво другите си мислят за него. За него нямаше толкова голямо значение дали в действителност е лъжец, или крадец, или какъв ефект има поведението му върху хората, които лъже и от които краде; по-важно бе какво си мислят те. Ще го кажа така: нямаше достатъчно значение, за да го накара да не лъже и да не краде. Беше важно само дотолкова, доколкото разяждаше като отрова самоуважението му всеки път, когато лъжеше и крадеше. Само дотолкова, че да се мрази и да му се иска да умре.

Мелъри замълча за няколко секунди, за да могат да възприемат коментарите му, след което продължи:

— Ето какво искам да направите. Подгответе списък на хората, които не можете да понасяте, хора, на които сте ядосани, хора, които са ви сторили нещо лошо — и се запитайте: „Как се озовах в това положение? Как се обвързах с тези хора? Какви бяха мотивите ми? Как биха изглеждали на един обективен наблюдател действията ми в тази ситуация?“. Недейте — повтарям, недейте да се фокусирате върху ужасните неща, които е направил този друг човек. Не търсим някого, когото да обвиним. Това сме правили през целия си живот и то не ни е довело доникъде. Единственото, което сме получили по този начин, е един дълъг списък с хора, които да обвиняваме за всичко, което се е обърквало през живота ни! Дълъг и безполезен списък! Истинският въпрос, единственият въпрос, който има значение, е: Къде е моето място в това? Как отворих вратата, която води в тази стая? Когато аз бях на девет, отворих вратата чрез лъжата си — за да спечеля възхищение. А вие как отворихте вратата?

Дребната жена, която беше нагрубила Гърни, все повече се смущаваше. Тя несигурно вдигна ръка и запита:

— А няма ли такива случаи понякога, когато някой зъл човек прави нещо ужасно на добър и невинен човек, влиза в къщата му и го ограбва, да речем? Това не би било по вина на добрия човек, нали?

Мелъри се усмихна:

— Наистина на добрите хора понякога им се случват лоши неща. Но тези хора не прекарват остатъка от живота си в скърцане със зъби заради случилото се, нито преповтарят отново и отново в ума си ужасяващия спомен за грабежа. Личните сблъсъци, които ни разстройват най-много, онези, от които сякаш не можем да се отърсим, са сблъсъците, в които сме изиграли роля, която не искаме да си признаем. Това е причината болката да не спира — защото отказваме да погледнем към източника й. Не можем да я отхвърлим, защото отказваме да видим точката, в която тя се свързва с нас.

Мелъри затвори очи, като че събираше сили да продължи:

— Най-силна болка през живота ни причиняват грешките, които отказваме да признаем, нещата, които са толкова несъвместими с това кои сме, че не можем да понесем да ги видим. Така се превръщаме в двама души в една кожа, двама души, които не могат да се понасят един друг. Лъжецът и човекът, който презира лъжците. Крадецът и онзи, който мрази крадците. Няма болка, толкова страшна като тази от битката, вилнееща на подсъзнателно ниво. Бягаме от нея, но тя тича с нас. Където и да отидем, колкото и далеч да избягаме, вземаме и тази битка със себе си.

Мелъри отново бе започнал да крачи напред-назад пред камината.

— Направете каквото ви казах. Списък на всички хора, които обвинявате за проблемите в живота си. Колкото повече сте им ядосани, толкова по-добре. Запишете имената им. Колкото по-убедени сте в собствената си невинност, толкова по-добре. Напишете какво са ви направили и как и колко сте били наранени. А след това се запитайте как сте отворили вратата. Ако първата ви мисъл е, че това упражнение е безсмислено, запитайте се защо толкова ви се иска да не го правите. Помнете, че не става въпрос да опростите на другите вината, която имат. Това е работа на Бог, не ваша. Вашата работа се свежда до един въпрос: Как отворих вратата?

Той замълча и огледа стаята, като се опита да срещне погледа на колкото се може повече от слушателите си.

— Как отворих вратата? Щастието ви през остатъка от живота ви ще зависи от това, доколко честно отговорите сега на този въпрос. — Той замълча, очевидно изтощен, и обяви кратка почивка — „за кафе, чай, свеж въздух, тоалетна и така нататък“.

Докато хората се надигаха от креслата и диваните, Мелъри въпросително изгледа Гърни, който бе останал на мястото си.

— Това помогна ли? — попита го.

— Беше впечатляващо.

— По какъв начин?

— Ти си изключително добър лектор.

Мелъри кимна — жестът му не изразяваше нито скромност, нито липсата й.

— Усети ли колко крехко е всичко това?

— Имаш предвид връзката, която установяваш с гостите си? — Предполагам, че връзка е достатъчно подходяща дума, стига да назоваваш с нея комбинацията от доверие, отъждествяване, разбирателство, откритост, вяра, надежда и любов. И особено ако разбираш колко деликатни са тези цветя точно когато разцъфват за пръв път.

Гърни се затрудняваше все повече да реши какво представлява Марк Мелъри. Ако беше шарлатанин, то със сигурност бе най-добрият, когото някога бе виждал.

Мелъри вдигна ръка и повика млада жена, застанала до каната с кафе:

— А, Кийра, би ли ми направила огромната услуга да ми намериш Джъстин?

— Естествено! — отвърна тя без колебание, направи пирует и се отправи да изпълни задачата.

— Кой е Джъстин? — поинтересува се Гърни.

— Един млад човек, който все повече ми помага. Почти не мога да се справям без него. Първоначално дойде тук като гост. Тогава беше на двайсет и една — това е минималната възраст, за да приемем някого. Върна се три пъти, като на третия остана за постоянно.

— Какво прави?

— Предполагам, че най-добре ще го опиша, ако кажа, че върши каквото върша и аз.

Гърни го изгледа озадачено.

— От първото си посещение Джъстин бе на правилната дължина на вълната — веднага възприемаше, каквото казвах, с всичките му нюанси. Съобразителен млад мъж, прекрасно попълнение и голяма помощ за всичко, което правим. Онова, на което учим хората в института, е буквално създадено за него — както и обратното. Той има бъдеще при нас, ако го поиска.

— Марк-младши — каза Гърни по-скоро на себе си.

— Моля?

— Звучи като идеалния син. Възприема, разбира и оценява всичко, което му предлагаш.

Спретнат и интелигентен на вид млад мъж влезе в стаята и тръгна към тях.

— Джъстин, искам да те запозная с един стар приятел, Дейв Гърни.

Младият мъж протегна ръка с комбинация от топлина и срамежливост.

След като се здрависаха, Мелъри отведе Джъстин настрани и му каза с тих глас:

— Искам да поемеш следващата част, да им дадеш примери за вътрешни дихотомии^[1].

— С удоволствие — съгласи се младежът.

Гърни изчака Джъстин да отиде за кафе, след което заяви на Мелъри:

— Ако имаш време, бих искал да се обадиш на един човек, преди да си тръгна.

— Да се върнем в къщата. — Явно беше, че Мелъри желае да постави дистанция между гостите си и всичко, което би могло да е свързано с настоящите му затруднения.

По пътя към къщата Гърни обясни, че иска от него да се обади на Грегъри Дърмот и да поиска повече подробности за историята и сигурността на пощенската му кутия, както и всичко друго, което си спомня за получаването на чека от 289.87 долара на името на Х. Арибда, който бе върнал на Мелъри. По-точно — има ли друг човек от фирмата на Дърмот правото да отключва кутията? Дърмот винаги ли държи при себе си ключа? Има ли втори ключ? Кога е наел кутията, от колко време я ползва? Случвало ли се е друг път да получава в нея поща със сбъркан адрес? Да е получавал някога чек, за който няма обяснение? Дали имената Арибда, Харибда или Марк Мелъри му говорят нещо? Някога да са му споменавали за Института за духовно обновление?

Точно когато на Мелъри започна да му идва в повече, Гърни извади от джоба си една индекс карта и му я подаде:

— Всички въпроси са тук. Господин Дърмот може и да не иска да отговори на всичките, но си струва да опитаме.

Докато вървяха сред лехите от увехнали и вехнещи цветя, Мелъри като че потъваше все повече в тревогите си. Когато стигнаха до патиото зад елегантния му дом, той спря и заговори, снижавайки гласа си, като че се притесняваше да не ги подслушват:

— Миналата нощ не спах изобщо. Тая работа с числото деветнайсет направо ме побърка.

— Не ти ли хрумна някаква връзка? Не се ли сещаш какво значение има за теб?

— Нищо съществено. Разни глупости. Веднъж един терапевт ми даде списък от двайсет въпроса, темата беше „Имате ли проблем с пиенето?“, а аз отговорих с „да“ на деветнайсет от тях. Първата ми съпруга беше на деветнайсет, когато се оженихме. Такива неща — случайни асоциации, нищо, за което човек да може да предвиди, че ще се сетя, независимо колко добре ме познава.

— Въпреки това той го е направил.

— Точно това ме побърква! Погледни фактите. В пощенската ми кутия е оставен запечатан плик. Получавам телефонно обаждане и ми се казва да си намисля, което число искам. Избирам деветнайсет. Отивам до кутията, вземам плика, а в писмото в него се споменава деветнайсет! Точно числото, което ми е хрумнало! Можеше да си помисля за две хиляди деветстотин петдесет и едно. Но помислих за деветнайсет и това бе числото в писмото. Казваш, че ЕСВ — екстрасензорните възприятия, са глупости, но как ще обясниш това по друг начин?!

Гърни отговори с тон, който беше толкова спокоен, колкото този на Мелъри — възбуден.

— Нещо липсва в представата ни за случилото си. Разглеждаме проблема по начин, заради който задаваме погрешни въпроси.

— А кой е правилният въпрос?

— Когато разбера, ти ще си първият, който ще научи. Но ти давам гаранция, че няма да има нищо общо с ЕСВ.

Мелъри поклати глава, като жестът му приличаше повече на тик, отколкото на начин за изразяване. После погледна към задната стена на къщата си и надолу към патиото, на което бе застанал. Празният му поглед разкриваше, че няма представа как се е озовал там.

— Хайде да влезем — предложи му Гърни.

Мелъри се съвзе и като че чак сега си спомни нещо:

— Забравих… извинявай, Кеди си е тук днес следобед. Не мога… искам да кажа, може би ще е най-добре да не… Имам предвид, няма да мога да се обадя на Дърмот веднага. Ще се наложи да импровизирам по-късно.

— Но ще го направиш днес, нали?

— Да, да, разбира се — просто трябва да е в подходящия момент. Ще ти звънна веднага след като говоря с него.

Гърни кимна и се вгледа в очите му: в тях ясно се различаваше страхът, че животът му се разпада.

— Само един въпрос, преди да си тръгна. Чух те да молиш Джъстин да говори за „вътрешни дихотомии“. Зачудих се какво означава.

— Нищо не ти убягва — отбеляза Мелъри с лека гримаса. — „Дихотомия“ означава разделяне, по-точно раздвояване на нещо. Използвам го, за да опиша конфликтите в нас.

— Имаш предвид неща от типа „Джекил и Хайд“?

— Да, но това е по-дълбоко. Човешките същества са силно обременени с вътрешни конфликти. Те оформят взаимоотношенията ни с другите, създават усещане за безсилие и безизходица, съсипват живота ни.

— Дай ми някой пример.

— Мога да ти дам стотици. Най-елементарният е конфликтът между начина, по който възприемаме себе си, и онзи, по който възприемаме другите. Например, ако се караме и ти ми се развикаш, аз ще реша, че причината е в твоята неспособност да се сдържаш. Ако аз ти се разкрещя обаче, ще сметна, че причината е не в моята избухливост, а в това, че си ме провокирал — че си направил нещо, заради което ще е подходящо и дори правилно да ти се развикам.

— Интересно.

— Всички сме склонни да ставаме жертви на убеждението, че обстоятелствата покрай мен предизвикват моите проблеми, но твоите проблеми са предизвикани от собствените ти личност и характер. А това създава конфликти. Моето желание всичко да става по моя начин изглежда оправдано, докато твоето — да става по твоя начин — е инфантилно. Добър е денят, през който аз се чувствам добре, а ти също се държиш добре. Начинът, по който аз виждам нещата, е начинът, по който те стоят. Начинът, по който ти ги виждаш, е изкривен от твоите разбирания.

— Схванах идеята.

— Това е просто началото, едва докосва повърхността. Умът е всъщност купчина противоречия и конфликти. Лъжем, за да накараме другите да ни вярват. Крием истинската си същност в търсене на близост. Преследваме щастието по такъв начин, че в крайна сметка го прогонваме. Когато грешим, най-силно настояваме, че сме прави.

Мелъри се бе захванал сериозно да излага програмата си и говореше енергично и с дар слово. Дори в тази стресова ситуация тя успяваше напълно да ангажира вниманието му.

— Оставам с впечатлението — намеси се Гърни, — че говориш за някаква лична болка, а не просто за общочовешко състояние.

Мелъри кимна бавно.

— Няма по-силна болка от тази в тялото ти да живеят двама души.