Джон Вердън
Намисли си число (35)

Глава 34
Мрачен ден

Тричасовият път бе всъщност пътуване през грозотата — усещане, което се усилваше от дребния леден дъжд, заради който трябваше непрекъснато да настройва скоростта на чистачките. Гърни се чувстваше депресиран и раздразнен — отчасти заради времето и отчасти, както подозираше, заради съня си. Перспективата да види отново мястото, където отиваше, болеше като кървяща рана, отворена наново от този сън.

Мразеше Бронкс. Мразеше всичко в Бронкс — от разкривените изкорубени тротоари до обгорелите скелети на откраднатите коли. Мразеше крещящите билбордове, настойчиво рекламиращи своите бягства за „четири дена, три нощи“ до Лас Вегас. Мразеше миризмата — смесената смрад от изпарения на дизелови двигатели, прахоляк и кал, смола и мъртва риба, с подмолно промъкваща се нотка на нещо метално. А дори повече от онова, което виждаше, мразеше спомена от детството, който нахлуваше в ума му всеки път, когато се връщаше в Бронкс. Спомена за отвратителните подковообразни раци, с техните праисторически брони и подобни на копия опашки, които се спотайваха в тинестите плитчини на залива Уестчестър.

Загуби половин час в пълзене до последния изход на задръстената автострада. Почувства се силно облекчен, когато успя да преодолее и оставащите няколко блока до мястото на уговорената среща — паркинга на църквата „Холи Сейнтс“. Паркингът бе заобиколен от метална ограда, на която висеше знак, предупреждаващ, че паркирането е позволено само на божии служители и лица, заети с църковни дела.

Нямаше никого, освен един безличен шевролет седан, до който млад мъж с модерно пригладена с гел къса коса говореше по мобилен телефон. Когато Гърни паркира колата си от другата страна на шевролета, мъжът приключи разговора и закачи телефона на колана си. Ситният дъжд, който не бе спрял да ръми през цялата сутрин, докато бе пътувал насам, сега бе отслабнал до почти невидима фина мъгла. Когато излезе обаче от колата, той отново започна да боцка челото му със студените си пръски. Може би младият мъж също го чувстваше и това обясняваше изражението му на тревожно неудобство.

— Детектив Гърни?

— Дейв — поправи го Гърни и протегна ръка.

— Ранди Клам. Благодаря ви, че си направихте труда да дойдете. Надявам се да не ви загубя времето. Просто се опитвам да покрия всички бази, а пък сега имаме този откачен МО^[1] — изглежда точно като случая, върху който работите вие, момчета. Може да не е свързано със същия човек, който е убил някакъв важен гуру във вашата част на щата, а тук безработен нощен пазач от Бронкс — но всичките тия прободни рани в гърлото — просто не можех да си го избия от главата. Човек развива усет за тези неща, знаете какво имам предвид, нали?

Гърни се зачуди дали стремителното темпо, с което говореше Клам, се подклажда от кофеин, кокаин, напрежението от работата, или просто неговата лична пружина бе навита така.

— Искам да кажа — дванайсет прободни рани в гърлото… не е толкова обичайно. Възможно е да има други връзки между случаите, които да открием. Можеше просто да си разменим докладите, но си помислих, че ако дойдете тук, на местопрестъплението, ако говорите със съпругата на жертвата, е възможно да видите нещо или да попитате за нещо, което не би ви хрумнало, ако не сте тук. На това се надявах. Тоест, надявам се да излезе нещо. И че не ви губя времето.

— Забави малко, синко. Нека ти кажа нещо. Дойдох дотук, защото изглеждаше логично да го направя. Искаш да провериш всички възможности — също и аз. Най-лошият вариант е да елиминираме поне една от тези възможности, а това не е загуба на време, а част от работата ни. Така че не се притеснявай за идването ми.

— Благодаря ви, сър, просто имах предвид, че сте шофирали дълго. Наистина го оценявам. — Гласът и маниерът на говорене на Клам леко се бяха успокоили. Все още изглеждаше нервен и готов всеки момент да се втурне на пълни обороти отново, но поне не бе прекалено.

— А като заговорихме за време — взе думата Гърни, — мисля, че моментът е подходящ да ме заведеш на местопрестъплението.

— Да, да, идеално. По-добре си оставете колата тук, елате в моята. Къщата на жертвата е в едно сбутано малко районче, а на някои от улиците на човек му остават едва по пет сантиметра от двете страни на колата, толкова е тясно.

— Звучи като „Флаундър Бийч“.

— Чували сте за „Флаундър Бийч“?

Гърни кимна. Беше ходил веднъж като тийнейджър на рождения ден на момиче, което бе приятелка на момичето, с което ходеше сериозно по онова време.

— А откъде? — поинтересува се Клам, докато завиваше от паркинга в посока, обратна на главния път.

— Израснах недалеч оттук — на Сити Айлънд.

— Вярно ли?! Мислех, че сте от северната част на щата.

— Понастоящем — отвърна Гърни.

Чу колко временно звучи изразът, който бе избрал и осъзна, че не трябва да използва точно него пред Маделайн.

— Е, още си е същата гадна малка колония от бунгала. При прилив и синьо небе човек почти би могъл да си помисли, че се намира на истински плаж. А после идва отливът, тинята смърди и си припомняш, че си в Бронкс.

— Така е — съгласи се Гърни.

Пет минути по-късно намалиха и след малко спряха на прашна уличка, точно срещу пролука в метална ограда, силно напомняща на онази около църковния паркинг. Надписана с боя табела на оградата оповестяваше, че това е клуб „Флаундър Бийч“ и паркирането става само с разрешение. Спретната редичка дупки от куршуми почти бе срязала знака през средата.

Споменът за купона отпреди три десетилетия нахлу в ума на Гърни. Той се зачуди дали това е същият вход, който бе използвал тогава. Ясно помнеше лицето на момичето, чийто рожден ден празнуваха — дебело девойче с две опашки и шини на зъбите.

— Най-добре да паркирам тук — заяви Клам, като отново намекваше за невъзможните за преминаване улици на мърлявия район. — Надявам се да нямате нищо против да походим пеша.

— Божичко, за колко стар ме мислиш?

Клам отвърна с особен смях и въпрос за отклоняване на вниманието, докато слизаха от колата:

— От колко време сте полицай?

Нямаше особено желание да обсъжда пенсионирането си и специалното временно назначение, така че просто каза:

— Двайсет и пет години.

— Това е шантав случай — заяви Клам, като че ли подобна забележка бе естествено продължение на казаното. — Не става дума само за раните от нож. Има още нещо.

— Сигурни ли сте, че са рани от нож?

— Защо питате?

— В нашия случай е счупена бутилка — счупена бутилка от уиски. Открихте ли някакво оръжие?

— Не. Един тип от съдебна медицина каза „вероятно рани от нож“… обаче двустранни, като от кама. Предполагам, че и остро парче стъкло би могло да направи подобни разрези. И някак назад, като че ги е блокирало нещо. Още нямаме доклада от аутопсията. Но, както казвах, не е само това. Съпругата… не знам, има нещо сбъркано в нея.

— В какъв смисъл сбъркано?

— В какъв ли не! Първо, тя е някаква религиозна откачалка. Всъщност именно това е алибито й. Била на молитвена сбирка.

Гърни сви рамене.

— Нещо друго?

— Взема много сериозни лекарства. Пие разни силни хапчета, за да не забравя, че именно това е родната й планета.

— Надявам се да продължава все така да си ги пие. Нещо друго да те притеснява в нея?

— Ооо, да! — възкликна Клам, като спря на средата на тясната уличка, по която вървяха и която приличаше повече на пътечка, отколкото на улица. — Лъже за нещо. — Очите му се присвиха, сякаш го боляха. — Има нещо, което не ни казва. Или може би онова, което ни казва, са пълни глупости. А може би и двете. Това е къщата. — Клам посочи едно тумбесто бунгало вляво от тях. Беше отдалечено от улицата на около три метра. Олющената му боя беше отровнозелена. Вратата пък бе в червеникавокафяво. Гърни си помисли, че цветът е като на засъхнала кръв. Жълта полицейска лента, прикрепена към преносими подпори, ограждаше малкия занемарен имот. Трябваше му само джувката отпред, за да се превърне в идеалния подарък — само че от ада.

Клам почука на вратата.

— А, има още нещо — сети се той. — Тя е огромна.

— Огромна?

— Ще разберете.

Предупреждението не успя да подготви Гърни за жената, която отвори вратата. Тя тежеше над 140 килограма, ръцете й бяха като бедрата на нормален човек. Изглеждаше не на място в малката къщичка. А детинското личице върху това туловище изглеждаше още по-нелепо. Огромно, неуравновесено и замаяно дете. Късата й черна коса бе разделена и сресана на път като на малко момиченце.

— Мога ли да ви помогна? — попита ги тя, макар да изглеждаше като последния човек на земята, от когото можеш да очакваш помощ.

— Здравейте, госпожо Шмит, аз съм детектив Клам. Помните ли ме?

— Здравейте — произнесе думата, като че я четеше от разговорник на чужд език.

— Бях тук вчера.

— Спомням си.

— Трябва да ви зададем още няколко въпроса.

— Искате да знаете нещо повече за Албърт?

— Да, част от тях касаят него. Може ли да влезем?

Без да отговори, тя обърна гръб на вратата, прекоси малката всекидневна, в която се влизаше директно от входа, и седна на дивана в нея. Той потъна и почти се изгуби под огромната тежест на телесата й.

— Седнете — им каза тя.

Двамата мъже се огледаха. Нямаше столове. Единствените други предмети в стаята бяха натруфена масичка за кафе, върху която се кипреше напълно неподходяща за нея евтина ваза с изкуствени розови цветя, празна библиотека и един телевизор, достатъчно голям за бална зала. Голият шперплатов под беше чист, като се изключат няколко разпилени нишки от изкуствена материя. Това вероятно означаваше, че килимът, върху който е било открито тялото, е отнесен в лабораторията по съдебна медицина за изследване.

— Няма защо да сядаме — заяви Клам. — Няма да се бавим.

— Албърт обичаше спорта — спомена госпожа Шмит, която се взираше безизразно в огромния телевизор.

На лявата стена на стаята имаше извит свод, зад който се виждаха три врати. Зад едната от тях се разпознаваха специфичните звуци от битка. Някой играеше видеоигра.

— Това е Джона. Джона е синът ми. Там е стаята му.

Гърни попита на колко е години.

— На дванайсет. В някои отношения е по-възрастен, в някои — по млад — добави тя, сякаш тази мисъл й бе хрумнала за пръв път.

— С вас ли беше? — поиска да разбере Гърни.

— Какво имате предвид — „с мен“? — попита тя, а тонът й накара Гърни да потръпне.

— Имам предвид — обясни той, като се опитваше да не разкрива чрез интонацията си как точно се чувства, — дали е бил с вас на религиозната служба, която сте посетили през нощта, когато е бил убит съпругът ви?

— Той прие Исус Христос за свой Господар и Спасител.

— Означава ли това, че е бил с вас?

— Да. Казах това на другия полицай.

Гърни се усмихна със съчувствие.

— Понякога е полезно да повторим тези неща.

Тя кимна, като че демонстрираше пълното си съгласие, и повтори:

— Той прие Исус Христос.

— Съпругът ви беше ли приел Исус Христос?

— Вярвам, че е така.

— Не сте ли сигурна?

Тя силно стисна очи, сякаш отговорът се намираше от вътрешната страна на клепачите й. После каза:

— Сатаната е могъщ и измамни са пътищата му.

— Наистина са измамни — съгласи се Гърни. Той леко избута масичката за кафе с вазата отгоре й, така че да увеличи разстоянието между нея и дивана. След това я заобиколи и седна на ръба й. Отдавна беше разбрал, че най-добрият начин да говориш с някого, който се изразява по този начин, е да влезеш в тона му — дори и да нямаш представа накъде води разговорът.

— Измамни и ужасяващи — каза отново, като я наблюдаваше внимателно.

— „Бог е мой пастир — произнесе тя, — няма да остана в нужда.“

— Амин.

Клам се прокашля и помести краката си.

— Кажете ми — продължи Гърни, — кои бяха пътищата, по които Сатаната се опита да подмами Албърт?

— Преследваше той праведните хора! — извика тя с изненадваща настойчивост. — Защото грешните са вече в неговата власт…

— А Албърт беше праведен, така ли?

— Джона! — изкрещя тя още по-силно, надигна се от кушетката и с изненадваща скорост се придвижи под арката вляво до една от вратите. Започна да блъска с длан по нея. — Отвори вратата! Веднага! Отвори вратата!

— Какво, по дяволите… — започна Клам.

— Казах веднага, Джона!

Ключалката щракна и вратата се отвори наполовина. В рамката й се появи едно прекалено пълно момче, което притеснително много приличаше на майката — от размерите чак до разфокусирания поглед на детската си физиономия. Гърни се зачуди дали е нещо наследствено, или се дължи на приемани медикаменти. Може би и двете. Късата коса на момчето бе боядисана в чисто бяло.

— Казвала съм ти да не заключваш вратата, когато съм си вкъщи! И изключи звука на това нещо! Имам чувството, че убиват някого там! — Ако някой от тях се усети колко странно прозвуча този коментар, предвид обстоятелствата, то не го показа.

Момчето погледна към Гърни и Клам без интерес. Няма съмнение, помисли си Гърни, че това е едно от онези семейства, които са толкова свикнали с намесата на социалните работници, че непознати представители на властите не им правят впечатление.

Момчето насочи поглед отново към майка си.

— Сега може ли да си получа сладоледената близалка?

— Знаеш, че не може. Дръж звука изключен или няма да ти я дам изобщо!

— Ще си я взема — равнодушно отвърна то и тресна вратата пред лицето й.

Тя се върна във всекидневната и седна обратно на дивана.

— Съсипан е от смъртта на Албърт.

— Госпожо Шмит — подхвана я Клам с характерния си тон, който сякаш казваше „да минем направо на въпроса“, — детектив Гърни трябва да ви зададе няколко въпроса.

— Не е ли смешно това съвпадение? Имам леля, която се казва Бърни. Точно днес сутринта се бях сетила за нея.

— Гърни, не Бърни — поправи я Клам.

— Но е близко, нали? — Очите й доволно проблеснаха заради подобното звучене.

— Госпожо Шмит — започна Гърни, — да ви е казвал съпругът ви през изминалия месец, че нещо го безпокои?

— Албърт никога не се безпокоеше.

— Да е бил променен по някакъв начин?

— Албърт винаги си е бил същият.

Гърни подозираше, че това възприятие на нещата може да се дължи по-скоро на смекчаващия и замъгляващ ефект на лекарствата й, отколкото на реалното поведение на Албърт.

— Да е получавал някога писма с ръчно написан адрес на плика или пък написани с червено мастило?

— По пощата получаваме само сметки и рекламни брошури. Никога не я проверявам.

— Албърт ли се грижеше за пощата?

— Само сметки и реклами.

— Да знаете дали Албърт е плащал някакви по-различни сметки напоследък, да е писал необичайни чекове?

Тя поклати глава в категорично отрицание, от което лицето й още по-шокиращо заприлича на детско.

— Един последен въпрос. След като открихте тялото на съпруга си, да сте махали или местили нещо в стаята, преди пристигането на полицията?

Тя отново поклати глава. Но този път — макар да бе възможно да си въобразява — му се стори, че в изражението й за секунда се мерна нещо ново. Да не би в празния й поглед да се бе появило безпокойство? Той реши да се възползва.

— Говори ли ви Господ? — попита той.

Промяната в изражението й бе по-видима сега, но говореше по-скоро за оправдание, отколкото за тревога.

— Да, така е.

Оправдаване на постъпките — и гордост, помисли си Гърни.

— Каза ли ви нещо Господ, когато открихте Албърт?

— Бог е мой пастир — започна тя… и изрецитира целия двайсет и трети псалм. Дори с периферното си зрение Гърни ясно виждаше нетърпеливите тикове и непрекъснатото мигане на Клам.

— Даде ли ви Господ някакви определени наставления?

— Не чувам гласове! — отрече тя и тревогата се завърна в очите й.

— Не, не говоря за гласове. Но не ви ли каза Господ нещо, за да ви помогне в онзи случай?

— Родени сме на тази земя, за да правим онова, което той желае да сторим.

Гърни се наведе към нея, както беше кацнал на крайчеца на масичката за кафе.

— И сторихте онова, което Господ ви каза?

— Така направих, както Той ми каза.

— Когато открихте Албърт, имаше ли нещо, което да не е както трябва, което да трябва да се промени? Нещо, което Господ ви е насочил да сторите?

Очите на грамадната жена се напълниха със сълзи, които се затъркаляха надолу по закръглените й момичешки бузи.

— Трябваше да го спася.

— Да го спасите?

— Полицаите щяха да го вземат.

— Да вземат какво?

— Взеха всичко останало — дрехите, с които беше облечен, портмонето му, вестника, който четеше, стола, на който обичаше да седи, килимчето, очилата му, чашата, от която пиеше… Аз… те взеха всичко!

— Но не съвсем всичко, нали, госпожо Шмит? Не са взели онова, което вие сте спасили.

— Не можех да им позволя! То беше подарък. Последният подарък на Албърт за мен.

— Може ли да видя подаръка?

— Вече го видяхте. Ето го — точно зад вас е.

Гърни се извърна и проследи погледа й до вазата с розовите цветя в средата на масата — или както се оказа при по-внимателното вглеждане, вазата с едно-единствено пластмасово цвете. Просто цветът бе толкова едър и пищен, че първоначално създаваше представата за цял букет.

— Албърт ли ви даде това цвете?

— Такова е било намерението му — след кратко колебание потвърди тя.

— Но не ви го е подарил в действителност?

— Не би могъл, нали?

— Имате предвид, че не би могъл, защото е бил убит?

— Знам, че го е взел за мен.

— Това вероятно е много важно, госпожо Шмит — меко каза Гърни. — Моля ви, обяснете ми къде точно го открихте и какво сторихте.

— Когато се върнахме с Джона от Дома на откровението, чухме телевизора, а аз не исках да безпокоя Албърт. Албърт обожаваше телевизията и не обичаше някой да минава пред телевизора, докато гледа. Така че Джона и аз минахме през задната врата и влязохме в кухнята през нея, за да не му пречим. Поседнахме в кухнята и Джона си изяде вечерната близалка.

— Колко време прекарахте в кухнята?

— Не мога да ви отговоря. Заприказвахме се. Джона е много задълбочен.

— За какво разговаряхте?

— Обсъждахме любимата тема на Джона — злочестините, които ще ни сполетят, щом дойде Краят на дните. В Светото писание се казва, че когато настъпи денят на Страшния съд, беди и скръб ще дойдат с него. Джона винаги ме пита дали вярвам в това, а също и колко беди ще ни сполетят. Много говорим за това.

— Значи, говорихте за Края на дните, а Джона си ядеше близалката…

— Както винаги правим.

— Какво стана после?

— Дойде време да си ляга.

— И?

— Така че влезе от кухнята във всекидневната, през която се минава за неговата стая, но не минаха и пет секунди — и се върна в кухнята. Пристъпваше назад, с гръб към мен, и сочеше към хола. Опитах се да го накарам да каже какво става, но той не успяваше да продума. Само сочеше. Така че отидох да видя сама. Имам предвид, че влязох тук — поясни тя, като хвърли поглед на помещението, в което се намираха.

— Какво видяхте?

— Албърт.

Гърни я зачака да продължи. Когато това не се случи, той й подсказа:

— И Албърт беше мъртъв?

— Имаше много кръв.

— А цветето?

— Цветето лежеше на пода до него. Разбирате ли, трябва да го е държал в ръката си. Сигурно е искал да ми го даде, когато се върна вкъщи…

— Вие какво направихте след това?

— След това? О! Ами… отидох при съседите. Нямаме телефон. Мисля, че те повикаха полицията. Преди да дойдат полицаите, аз взех цветето. То беше за мен! — настоя тя отново като дете, което си иска играчката. — Беше подарък. Сложих го в най-хубавата ни ваза.