Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Дейв Гърни (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Think of a Number, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 81 гласа)

Информация

Сканиране
Bridget (2013)
Разпознаване и корекция
Еми (2013)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI (2013)

Издание:

Джон Вердън. Намисли си число

Английска. Първо издание

ИК „СофтПрес“, София

Редактор: Слави Димов

Коректор: Ива Колева

ISBN: 978-954-685-950-1

История

  1. — Добавяне

Глава 40
Изстрел в тъмното

Марк Мелъри. Албърт Шмит. Ричард Карч. Трима мъже: избрани за жертви, измъчвани психически, застреляни и след това така жестоко и многократно прободени, че главите им почти се бяха отделили от тялото. Какво бяха сторили — поотделно или може би заедно — за да провокират подобно страховито отмъщение? И беше ли изобщо отмъщение? Бележките внушаваха, че това е отмъщение. Но дали всъщност не бяха димна завеса, прикриваща някакъв доста по-практичен мотив — така, както бе предположил Родригес преди време? Все още всичко бе възможно.

Вече се зазоряваше, когато Гърни подкара колата обратно към Уолнът Кросинг. Въздухът бе натежал от миризмата на сняг. Той бе изпаднал в онова състояние, при което дълбоката умора на съзнанието се бори с нервна бдителност. Мисли и картини препускат през ума, без да имат логика, без да постигат нищо. Подобен образ бе този на чека на мъртвеца. Името „Р. Карч“ се мержелееше зад затворена врата в паметта му: нещо, което не е съвсем точно, не е на място. Приличаше на далечна звезда, която убягва на директния поглед, но би се разкрила на периферното му зрение, когато спре да я търси съзнателно.

Опита се да се съсредоточи върху други аспекти на случая, но умът му отказваше да работи последователно. Вместо това виждаше започналата да засъхва локва кръв на пода на кухнята на Карч, която бе толкова голяма, че част от нея се губеше под сянката на разнебитената маса. Той се взираше настойчиво в магистралата пред себе си в напразен опит да прогони картината. Единственото, което успя да стори, бе да я замени с подобното кърваво петно от патиото на Марк Мелъри. Това на свой ред му припомни вида на Мелъри, седнал на стола „Адирондак“, който се навежда напред и моли за закрила и избавление. Навежда се напред, моли…

Гърни почувства, че в очите му се събират сълзи и всеки момент ще рукнат, така че спря за кратка почивка. На малкия паркинг имаше само още една кола, която при това изглеждаше по-скоро изоставена, отколкото паркирана. Лицето му гореше, а ръцете му бяха ледени. Уплаши го това, че не успява да мисли логично. Това го правеше безпомощен.

Умората неведнъж се бе превръщала в леща, през която виждаше живота си като провал — провал, който бе двойно по-болезнен, заради професионалните похвали, с които го отрупваха. Знанието, че е просто номер, който му погаждаше изтощеното съзнание, не го правеше по-малко убедителен. Доказателствата се редяха като мъчителна молитва. Като детектив не бе успял да помогне на Марк Мелъри. Като съпруг бе разочаровал Карън, а сега същото се случваше и с Маделайн. Като баща бе предал Дани, а сега разочароваше и Кайл.

Но мозъкът му си имаше граници — така че след още половин час от това мъчение, просто се изключи. Гърни потъна в кратък възстановителен сън. Не беше сигурен колко време е продължил, почти със сигурност по-малко от час, но когато се събуди, емоционалният трус бе отминал и на негово място се бе настанила кристална яснота. Освен това се бе сдобил и със схванат врат, но това бе ниска цена за полученото.

Може би защото сега се бе освободило място за него, в ума му започна да се оформя нова представа за загадката на пощенската кутия в Уичърли. В действителност нито една от двете първоначални хипотези не бе изглеждала задоволителна. Нито тази, че жертвите погрешно са насочени да изпратят чековете си в сбъркана пощенска кутия (силно съмнително, като се има предвид вниманието, което извършителят обръщаше и на най-малката подробност); нито втората — че пощенската кутия е правилната, но нещо се е объркало и съответно е станало възможно Дърмот да получи и съвсем невинно да върне чековете, преди убиецът да успее да ги вземе.

Сега Гърни видя и трето възможно обяснение. Каза си — нека предположим, че това бе правилната кутия и нищо не се бе объркало. Второ предположение — че причината да се поискат чековете е различна от това да бъдат осребрени. Че същевременно убиецът бе успял по някакъв начин да си осигури достъп до кутията, да отвори пликовете, да направи копия на чековете и след това да ги запечата и отново да ги върне в кутията, преди Дърмот да е стигнал до тях.

А ако този сценарий бе по-близо до истината — ако убиецът в действителност използваше пощенската кутия на Дърмот за собствените си цели — това разкриваше множество нови възможности. Гърни можеше да комуникира директно с убиеца. Допреди малко бе потънал в дълбоко униние и бе напълно объркан. Още повече, това предположение бе чисто хипотетично. Независимо от това мисълта така го въодушеви, че изминаха няколко минути, преди да осъзнае, че е потеглил от паркинга и в момента шофира към дома си със 130 километра в час.

 

 

Маделайн бе излязла. Той остави ключовете и портмонето си на кухненската маса и взе бележката, която лежеше на нея. Почеркът бе на Маделайн — познат, забързан, изчистен. Самото послание, както обикновено, бе сбито и разгадаването му представляваше истинско предизвикателство: „Отивам на йога, 9:00 сутринта. Ще се върна преди бурята. 5 съобщения. Рибата камбала[1] ли е?“.

Каква буря?

Каква риба?

Искаше да отиде до кабинета си и да прослуша петте съобщения на телефонния секретар, за които предположи, че говори тя. Имаше обаче нещо много по-спешно, което искаше да свърши първо. Идеята, че може да пише на убиеца — да му изпрати бележка чрез пощенската кутия на Дърмот — бе предизвикала у него неистово желание да го стори. Усещаше, че планът е несигурен — предположение, почиващо върху предположения — но имаше огромна притегателна сила. Шансът наистина да направи нещо беше вълнуващ. Особено сравнен с нервното разочарование, което го бе обзело заради проблемите с разследването и засилващото се зловещо усещане, че напредъкът им е част от плановете на врага. Колкото и да бе импулсивно и безразсъдно подобно действие, възможността да метне граната в окопа, където може би се скатаваше неприятелят, бе неустоима. Единственото, което му оставаше да стори, бе да изработи „бомбата“.

Наистина трябваше да си изслуша съобщенията. Може би имаше нещо важно, нещо много спешно. Тръгна към кабинета. Но в ума му изникна едно изречение… Не можеше да си позволи да го забрави, защото бе римуван куплет, идеалното начало на обръщението му към убиеца. Той въодушевено грабна бележника и химикалката, оставени на масата от Маделайн, и започна да пише. След петнайсет минути положи химикалката встрани и зачете осемте стиха, изписани с красив и изискан почерк:

„Съзирам как е постигнато всичко, което си сторил:

от обърнатите подметки до заглушения пистолет.

Играта, започната от теб, ще свърши скоро —

ще ти прониже гърлото приятел на един мъртвец.

Пази се от снега, пази се и от слънчевата светлина,

от нощта и от деня — няма къде да избягаш!

Първо ще го положа в гроба и ще поскърбя,

а после теб, убиеца му, в ада ще изпратя!“

Доволен, той почисти от хартията възможните отпечатъци. Усещането бе странно — нещо нередно и мрачно — но той прогони чувството, намери плик и го надписа до Х. Арибда. Пощенският адрес под името бе на кутията на Дърмот в Уичърли, Кънектикът.

Бележки

[1] Flounder — Флаундър — камбала. — Б.пр