Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Дейв Гърни (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Think of a Number, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 80 гласа)

Информация

Сканиране
Bridget (2013)
Разпознаване и корекция
Еми (2013)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI (2013)

Издание:

Джон Вердън. Намисли си число

Английска. Първо издание

ИК „СофтПрес“, София

Редактор: Слави Димов

Коректор: Ива Колева

ISBN: 978-954-685-950-1

История

  1. — Добавяне

Глава 41
Обратно в реалността

Гърни стигна до пощенската кутия навреме, за да предаде плика на Ронда, която заместваше обичайния пощальон — Бакстър — два пъти седмично. Когато се върна през пасището в къщата, въодушевлението му вече бе помрачено от пристъп на съжаление. Разкаянието неизменно следваше редките случаи, в които действаше импулсивно. Спомни си за петте съобщения.

Първото бе от галерията в Итака:

„Дейвид, обажда се Соня. Трябва да поговорим за проекта ти. Нищо лошо не е станало, напротив — всички новини са добри, но трябва да се чуем наистина много, много скоро. Ще съм в галерията до шест довечера, а можеш да ми се обадиш и по-късно у дома.“

Второто беше от Ранди Клам, който звучеше силно превъзбуден:

„Опитах се да ви открия на мобилния, но той не беше включен. Намерихме няколко писма в къщата на Шмит. Иска ми се да ги погледнете — да видите дали ви изглеждат познати. Явно Ал е получил няколко шантави стихотворенийца по пощата, но не е искал жена му да ги види. Беше ги скрил на дъното на кутията си с инструменти. Дайте ми номер на факс и ще ви ги изпратя. Ще съм ви задължен.“

Третото беше от Джак Хардуик от Бюрото за криминални разследвания. Отношението вече не бе просто неучтиво, а по-скоро граничеше с нервна криза:

„Ей, Шерлок, носи се слух, че твоят човек е драснал още две резки на приклада си. Вероятно си бил твърде зает, за да споменеш за това на старото си приятелче. Аз — явно съм се бил побъркал — за кратко си помислих, че е под достойнството на господин Скапания Шерлок Гърни да отдели време да звънне на скромния Джак Хардуик. Но ти, разбира се, не си такъв, нали? Трябва да се засрамя! И за да ти покажа, че не тая лоши чувства, се обаждам да ти съобщя за сбирката, планирана за утре. От БКР ще изнесат доклад за напредъка по случая Мелъри, ще се обсъдят и последните събития и как случаите в Бронкс и Содъртън ще се отразят на насоката на разследването. Капитан Род ще е домакин на тая срещичка. Окръжният прокурор е поканен и без съмнение, ще покани и теб. Просто си помислих, че би желал да знаеш от по-рано. В края на краищата, за какво са приятелите?!“

Четвърто бе обаждането от Клайн, което Хардуик бе предсказал. Не беше точно покана. Обичайната енергичност в гласа му бе изместена от нервна възбуда:

„Гърни, какво, по дяволите, става с мобилния ти телефон?! Опитахме се да се свържем направо с теб, после пробвахме и чрез полицията в Содъртън. Казаха, че си тръгнал оттам преди два часа и половина. Казаха също така, че си имаме работа с убийство номер три — същият извършител. Това е доста важен факт, не мислиш ли? Нещо, за което трябваше да ми се обадиш, може би? Трябва да говорим веднага! И да се вземат определени решения. Необходимо ни е всяко късче информация, с което разполагаш! Утре по обяд има среща в БКР. Това е основен приоритет. Обади ми се в момента, в който чуеш това съобщение!“

Последното беше от Майк Говацки:

„Само исках да ви кажа, че изровихме куршума от онази дупка в стената на кухнята. Наистина е от 38-ми калибър, точно както казахте. Освен това направихме още едно малко откритие, след като си тръгнахте. Проверявахме пощенската кутия — да не е останало още някое от тия любовни писъмца с червеното мастило — и открихме мъртва риба. В пощенската кутия. Не споменахте мъртвата риба да е част от модела на поведение на убиеца. Съобщете ми, моля, ако означава нещо. Не съм психолог, но бих казал, че нашият извършител е пълно куку! Това е засега. Прибирам се вкъщи да поспя малко.“

Риба?

Върна се обратно в кухнята, отиде до масата и погледна отново бележката на Маделайн:

„Отивам на йога, 9:00 сутринта. Ще се върна преди бурята 5 съобщения. Рибата камбала ли е?“

Защо бе попитала именно това? Той погледна стария стенен часовник над кухненския плот. Девет и половина. Светлината, която влизаше през френските прозорци, бе ледена и сива — подхождаше повече на ранно утро или сумрака преди здрач. Ще се върна преди бурята. Наистина изглеждаше, сякаш ще вали — може би сняг; дано не беше леден дъжд. Тоест, щеше да се прибере до десет и половина, може би дори десет, ако се притеснеше за пътищата. Тогава щеше да я попита за камбалата. Всъщност Маделайн не беше от притеснителните, но си имаше едно наум за хлъзгавите шосета.

Тъкмо се връщаше към кабинета, за да отговори на обажданията си, когато отговорът го порази с простотата си. Мястото на първото убийство бе градът Пиъни (Божур) и убиецът бе оставил божур до тялото на следващата жертва. Мястото на второто убийство бе малък район в Бронкс — „Флаундър Бийч“. Плажът на камбалите. Предположението на Маделайн, че на третото местопрестъпление ще има оставена риба, бе равносилно на прозрение — типично за нея. Тя почти никога не грешеше.

Първо се обади в Содъртън. Дежурният сержант го препрати на гласовата поща на Говацки, на която той остави две съобщения. Първото бе въпрос дали рибата е камбала, второто — искане да изпрати снимките от балистичното изследване, за да се потвърди дали дупките в стените на Карч и Мелъри са оставени от един и същи пистолет. Не се съмняваше особено в положителните отговори на тези два въпроса, но сигурността бе свещено понятие в професията му.

После звънна на Клайн.

Тази сутрин Клайн бе в съда. Елън Ракоф повтори оплакванията на окръжния прокурор. Накара се на Гърни заради това, че не бяха успели да се свържат с него и че не ги бе информирал навреме за случващото се. След това тя му каза, че ще е най-добре да не изпуска голямата среща на другия ден по обед в квартирата на БКР. Но дори и докато му изнасяше въпросната лекция, гласът й звучеше еротично. Гърни се зачуди дали липсата на сън не го кара леко да откача.

Обади се на Ранди Клам, благодари му за обаждането и новата информация и му даде номера на факса в канцеларията на окръжния прокурор, на който да изпрати писмата на Шмит. Добави и един на БКР, за да стигнат и до Родригес. След това му разказа какво бе научил за случая с Ричард Карч, включително и следата с камбалата. Сподели и факта, че връзката с алкохола сега присъства и в трите случая.

Колкото до обаждането на Соня, реши, че то може да почака. Не бързаше особено да се обади и на Хардуик. Умът му непрекъснато прескачаше към предстоящата среща в Бюрото за криминални разследвания на другия ден. И то далеч не с топли чувства, точно обратното. По принцип мразеше всякакви срещи. Съзнанието му работеше най-добре само̀. „Груповото мислене“ и принципът „Две глави са повече от една“ го караха да иска да стане и да си излезе. А пък мятането на прибързаната му поетична бомба го караше да се чувства неудобно и леко гузен конкретно за тази среща. Не обичаше да има тайни.

Потъна в мекото кожено кресло, поставено в ъгъла на кабинета. Искаше да систематизира ключовите факти от трите случая, да открие хипотезата, която най-добре ги обосновава, а също и как да я изпробва. Само че мозъкът му, твърде дълго лишаван от сън, отказваше да му сътрудничи. Затвори очи и всичко, което дори бегло напомняше последователна мисъл, просто изчезна. Не бе сигурен колко време е стоял там, но когато отвори очи, валеше силен сняг. Пейзажът бързо побеляваше, а тишината бе толкова пълна, че чу приближаващата се кола дълго преди да я види. Измъкна се от креслото и отиде до кухнята — точно навреме, за да мерне колата на Маделайн, която се скри зад плевнята. Вероятно отиваше да провери пощенската им кутия, намираща се на края на общинския път. Минута по-късно звънна телефонът. Той вдигна от кухнята.

— Добре — там си. Знаеш ли дали пощальонът вече е минал?

— Маделайн?

— До кутията съм. Искам да изпратя нещо, но ако вече е минал оттук, после ще ида до града да го пусна.

— Всъщност беше Ронда и да — тръгна вече.

— По дяволите! Добре, няма значение, ще се погрижа по-късно.

Колата й бавно се появи иззад плевнята и зави по пътя нагоре към къщата.

Тя влезе в кухнята през страничната врата. Изражението й бе напрегнато — както винаги, когато й се налагаше да шофира при снеговалеж. Тя веднага забеляза особения му поглед.

— Какво има?

Беше потънал в размисъл относно нещо, което му бе хрумнало по време на обаждането й от пощенската кутия. Отговори й чак след като тя свали палтото и обувките си.

— Мисля, че току-що открих нещо.

— Браво! — Тя се усмихна и зачака подробностите, като междувременно изтръскваше снежинките от косата си.

— Загадката с числото — втората. Знам как го е направил… или поне как може да го е направил!

— А втората беше?

— Онази с числото деветнайсет, същата, която Мелъри записа. Показах ти писмото.

— Спомням си.

— Убиецът накара Мелъри да си намисли число и после да му го прошепне.

— А защо е искал да шепти? Между другото, този часовник не показва точно времето — добави тя и погледна нагоре към стенния часовник.

Той се втренчи в нея.

— Извинявай — безгрижно каза тя. — Продължавай.

— Мисля, че го кара да прошепне числото, защото по този начин се внася елемент на зловещо очакване, което действа доста по-разсейващо от простото „Кажи ми числото“. И става по-лесно да прикриеш истината.

— Май не схващам мисълта ти.

— Убиецът не е имал никаква представа какво ще бъде числото, което ще си намисли Мелъри. Единственият начин да разбере, е бил да го попита. Просто се старае да хвърли димна завеса около въпроса си.

— Само че споменатото от Мелъри число не е ли било написано на писмото, което убиецът вече е бил пуснал в пощенската му кутия?

— Да и не. Да — числото е споменато в писмото, което Мелъри откри няколко минути по-късно в кутията, но не, не е било вече в кутията. Всъщност писмото все още не е било и принтирано.

— Обърках се.

— Представи си, че към лаптопа си убиецът е имал един от тези минипринтери. Текстът на писмото вече е бил готов, с изключение на самото число. Нека предположим, че е седял в колата си точно до пощенската кутия на онзи тъмен провинциален път, който минава покрай института. Обажда се на Мелъри по мобилния си телефон — точно както ти ми се обади преди малко — убеждава го да си измисли число и после да го „прошепне“. В момента, в който Мелъри изпълнява, каквото му е казано, той нанася цифрите в текста и цапва бутона за принтиране. След половин минута пъха писмото в плик, пуска го в пощенската кутия и подкарва колата, без никой да го забележи. Така внушава, че притежава някакви дяволски способности да чете мисли!

— Много умен — отсъди Маделайн.

— Той или аз?

— Явно и двамата.

— Мисля, че е доста логично. Също така е логично да запише и шума от трафика — по този начин създава впечатлението, че се намира някъде другаде, а не на пустото и тихо селско пътче.

— Шум от трафик?

— Запис на улично движение. Една умна лаборантка от техническата лаборатория на БКР анализира звука от касетата, на която Мелъри записа обаждането, и откри, че фонът се състои от два типа звуци — двигател на кола и трафик. Шумът от двигателя се оказа първо поколение — така наричат факта, че се е появил по същото време, по което и гласът. Обаче звукът от трафика е второ поколение, тоест по време на обаждането е бил пуснат запис на улично движение, който се наслагва върху гласа. Първоначално това откритие изглеждаше напълно безсмислено.

— А сега не — схвана Маделайн, — защото сега си разбрал какво означава. Много добре.

Той я погледна внимателно в търсене на сарказма, който често се криеше зад коментарите й по повод силната му ангажираност в този случай. Не откри такъв. Тя го наблюдаваше с искрено възхищение.

— Наистина мисля така — добави тя, сякаш усетила съмнението му. — Впечатлена съм.

Споменът дойде внезапно, мъчително остър: колко често го бе гледала така в ранните години на брака им. Колко хубаво бе да получава толкова много и по толкова различни начини одобрение от тази толкова интелигентна жена, заедно с любовта й. Колко безценна бе връзката помежду им. И ето го отново — или поне намека за него — нежно оживяло в очите й. А после Маделайн лекичко се извърна към прозореца и сивата светлина замъгли изражението й. Тя прочисти гърлото си:

— Между другото, купихме ли си ново гребло за покрива? Споменаха, че ще навали двайсет — двайсет и пет сантиметра сняг до полунощ. Нямам никакво желание да стана свидетел на нов порой в дрешника горе.

— Двайсет — двайсет и пет сантиметра?

Той си спомни, че в плевнята май има едно старо гребло, което може би щеше да стане използваемо с достатъчно изолирбанд…

Тя въздъхна тихичко и се насочи към стълбите.

— Просто ще извадя дрехите.

Не можа да измисли нищо, което да й отговори. Звънът на телефона го спаси от опасността да изтърси нещо глупаво. Вдигна на третото позвъняване.

— Гърни слуша.

— Детектив Гърни, обажда се Грегъри Дърмот. — Гласът бе учтив, но загрижен.

— Кажете, господин Дърмот.

— Случи се нещо. Искам да се уверя, че съм уведомил съответните власти.

— Случи се?

— Получих много странно съобщение. Смятам, че може би е свързано с писмата, за които споменахте, че са получавали жертвите на престъплението. Да ви го прочета ли?

— Първо ми кажете как го получихте.

— А това е още по-притеснително от текста му. Божичко, направо ме побиха тръпки! Залепено беше от външната страна на прозореца ми — същият прозорец, пред който се намира малката масичка, на която закусвам всяка сутрин. Разбирате ли какво означава това?

— Какво?

— Че някой е бил там, точно там! Докосвал е къщата ми, бил е на не повече от петнайсет метра от мястото, където в това време съм спял! И е знаел на кой прозорец да го залепи. Именно заради това е толкова зловещо!

— Какво имате предвид с „на кой прозорец да го залепи“?

— Ами — прозорецът, до който седя всяка сутрин! Това не може да е случайно! Той със сигурност знае, че закусвам на тази маса, което означава, че ме е наблюдавал!

— Обадихте ли се на полицията?

— Именно заради това ви се обаждам.

— Имах предвид районното полицейско управление.

— Зная какво искахте да кажете! Да, обадих им се — те просто не възприемат ситуацията сериозно. Надявах се, че едно обаждане от ваша страна би помогнало. Ще го направите ли?

— Кажете ми какво пише в бележката.

— Секунда. Ето го. Само два реда, написани с червено мастило. „Да дойде един, да дойдат всички/сега всички глупаци ще умрат“.

— Прочетохте ли го на полицаите?

— Да! Обясних, че може би има връзка с две убийства и казаха, че ще изпратят един следовател утре сутринта, което хич не звучи като спешно!

Гърни набързо претегли всички „за“ и „против“ на това да му каже, че убийствата вече са три. Реши, че тази новина не би помогнала с нищо, като вместо това щеше да го стресне още повече. А пък Дърмот вече бе порядъчно уплашен.

— Какво означава това съобщение според вас?

— Да означава? — В гласа му се промъкваше паника. — Именно каквото казва! Пише, че някой ще умре. И че ще стане сега. И е изпратено до мен! Това означава, за бога! Какъв ви е проблемът бе, хора?! Колко трябва да станат жертвите, преди да обърнете внимание на случващото се?

— Опитайте се да запазите спокойствие, сър. Знаете ли името на полицая, с когото разговаряхте?