Волф Дуриан
Робър (9)

Тъндърболт

Без всякакви колебания биха могли да назначат Джил във фермата със заплата като укротителка на диви коне и като конегледачка, ако… ако чисто и просто тя беше момче. Но тъй като тя работеше на пасбището и в конските обори доброволно, по свое собствено желание и от любов, то след като не получаваше заплата, трябваше да получи поне някаква награда.

Едно пони!

Под това име в Америка разбират една определена, издръжлива на всякакви климатични условия, безпретенциозна раса коне, а не миличките дребни кончета, показвани обикновено в цирковете и в зоологическите градини, гдето в неделен ден се позволява на децата да ги възсядат. Всички пастири в прерията яздят понита.

Позволиха й да си избере от стадото понито, което щеше да стане нейно. Тя сама го хвана с ласото си и сама го обязди, нямаше нужда от помощ за тази работа. Джил можеше още от детски години да върти и да хвърля ласо; тя умееше да скача през завъртяната му в кръг примка тъй, както другите деца скачат с обикновените си въжета.

Не й беше трудно да избере понито си. Джил отдавна си имаше свой любимец в стадото. Той беше пъстър кон — светлосив, обсипан с черни точици, сякаш го бяха напръскали с четка, потопена в туш; рядко се срещаше такава шарка.

Приятелите й от пасбището одобриха във всяко отношение нейния избор. Общо взето, най-предпочитани бяха двуцветните и трицветни понита — на кафяви и бели или на кафяви, бели и черни петна. Но всички казаха, че Джил има добър вкус и познава до тънкост конете. И всички одобриха понито, което си беше избрала. Нямаше и следа дори от завист, всеки й сърадваше за заслужената награда.

В очите на приятелите й беше напълно справедливо, че тя трябваше да получи награда заради работата си около конете. Лично тя не беше очаквала награда. За нея награда беше самата работа. Та имаше ли на света нещо по-хубаво, по-прекрасно от конете и язденето?

Но сега вече тя се гордееше със собствения си кон, който беше заслужила (щом като всички бяха на това мнение, навярно беше точно така). И от този миг насетне вече нищо не бе в състояние да я откъсне от конете.

„Нека се порадва още веднъж на свободата си през тази последна, но сега вече наистина последна година“ — мислеше си баща й.

„Тъндърболт“ — мълния — беше нарекла Джил своето пони. То беше темпераментен, буен кон и не можеха след свободния живот в прерията да го привикнат толкова лесно да си стои в обора; изгубеше ли търпение, почваше да удря и да „гърми“ по стената с копитата на задните си крака.

Всеки ден трябваше да го разхождат, така че Джил си имаше добро основание да излиза всекидневно на езда.

Сутрин, още далеч преди петлите в кокошарника да почнат да кукуригат, тя първа се озоваваше в конюшнята, хранеше и поеше, измиташе, а после посипваше и чиста слама. След това сресваше най-напред понито на баща си, комуто то беше необходимо веднага за неговата работа. И тогава идваше ред на Тъндърболт. Тя го решеше и четкаше дотогава, докато козината му почваше да блести като огледало, сетне го оседлаваше (седлото й беше купил нейният татко, то беше почти неизползувано, кажи-речи, ново), извеждаше понито от конюшнята и го възсядаше.

Баркър и Уегър само това и чакаха, почваха да подскачат във въздуха като нови гумени топки. С неистов лай те се втурваха край ездачката.

Към обед се връщаха.

Сега вече пролетното слънце напичаше извънредно приятно. Баркър и Уегър се изтягаха в двора под слънчевата светлина. Джил пак отиваше долу в обора.

— Хуууух! — прозина се Баркър.

— Хууух! — прозина се в отговор и Уегър и се опита да лапне една муха.

Къде ли беше изчезнал техният смъртен враг? След утринния излет заедно с Джил в тяхната дневна програма влизаше койотът. И… ето го на̀.

Там долу, иззад конския обор, се подаде неговата остра муцуна, тая дръзка муцуна, която би могла да вбеси и къртица. И постепенно изпъкна още нещичко от омразния враг — очите, дългите му уши, предните му лапи. Сега той седеше, свел както винаги малко накриво глава, и примигвайки, ги гледаше.

Баркър го зърна пръв, скочи и джафна, и тутакси до него застана Уегър и също заджафка.

— Напред! — изджафка Баркър.

— Напрееед! — джафна тържествуващо Уегър.

И двамата се понесоха като бесни пряко през двора към ъгъла на обора. Койотът се извърна, показа още за миг рунтавата си опашка, която приличаше на удивителна, и сетне, изчезна.

— Баубаубаубаубау!

Двамата вихрено свиха зад ъгъла на обора. Вдигна се пушилка.

Койотът беше изчезнал.

Ала там, зад обора, седеше един съвсем друг и много по-малък… койот, който ги гледаше с големите си детски очи. Но това не беше койот, а нищо неподозиращото вълче Бъни, което койотът подло беше подмамил с веселата игра на гоненица през прерията дотук, за да го подхвърли на двете сърдити псета. Още от самото начало планът му беше такъв.