Волф Дуриан
Робър (19)

„Нямам нужда от ново куче!“

Сега ранената овца лежеше върху купчина листа под каруцата, протягаше гипсираните си вкочанени задни нозе и не можеше да разбере какво става с нея. Ирам се беше изкачил още веднъж до горния край на урвата, донесъл бе мъртвата овца и беше одрал кожата й. Огънят пращеше. Ирам въртеше печеното на шиш.

Повика Робър.

— Това е последното ни ядене, преди да ни предадат на палача, драги мой — каза Ирам и потупа Робър по козината. — Но на теб собствените овце не ти се услаждат, знам, обичаш да си похапваш само от чуждите, от съседските.

Той отряза от ребрата на печеното, поразмаха парчето във въздуха, за да изстине, и го подаде на Робър. Робър извърна глава и не докосна месото.

— Хайде, хайде, яж! Скоро тия овце няма вече да бъдат твои. Отсега нататък ще те преследват като престъпник. Ти не си крив, вълк си. Аз самият съм си виновен. Луд бях, дето те взех при себе си, така си е. Побъркан овчар съм аз, хахаха! Влюбих се в тебе, исках да те имам, само тебе и никого другиго. Прекрасно можехме да си живеем ние с тебе, ние двамата, приятели щяхме да си бъдем, стига ти да беше поискал. Но ти не ме обичаш тъй, както аз те обичам, глупав вълк такъв! Зная кого обичаш. Но ти си тъпак. Никога вече няма да я видиш твоята любима Джил. Тя вече не се сеща дори за тебе.

Ирам си отряза един бут от печеното и се наяде до насита.

— Хайде сега върви си при вълците, където ти е мястото. Ти не си приятел. Не те задържам.

Ирам дъвчеше с издути бузи. А Робър седеше и гледаше встрани от него.

— Ти ще загинеш от куршум — продължи Ирам. — Като мълния ще се вреже в тялото ти.

Но колкото повече говореше, колкото повече се опитваше да се раздели от него с думи, толкова по-гореща ставаше обичта му към това упорито животно. Не можеше да се раздели с него.

Луната беше изгряла — сърп сред избледнялата зеленина на вечерното небе. Димът се виеше на спирала над догарящия огън.

Ирам извади от колата кутията с цигулката.

— Ще посвиря още веднъж за нас двамата, клети приятелю — каза той, — за мен, за теб и за луната, там горе. Тя ще ти бъде последният приятел, студен приятел, по-студен и от тебе.

Той настрои и изпробва стария страдивариус, вълшебната цигулка, сетне сложи лъка на струните и засвири. Ала този път не последва прерийният концерт с животинските гласове. Нямаше вече причини да се вие срещу луната.

Ирам свиреше някаква неописуема смесица от музикални спомени — тъй както възникваха в паметта му. Свиреше валсове и чардаши, и нежни мечтателни мелодии, дълго свири така, заслушан дълбоко в себе си. Сивата коса висеше над челото му.

Робър седеше край него и не издаваше нито звук, ала той изглежда го беше забравил. И ето че млъкна и цигулката. Ръката на стареца се плъзна по нея, после той я затвори в кутията й.

— Самият той го нарича куче, но то си е вълк — заяви Анди.

— Никакъв вълк не е — каза главният ратай. — Най-обикновено псе, което дотърча в конюшнята при дъщеря ми. След като Джил замина, тоя пес продължаваше да лежи до стълбището пред къщи и я чакаше. Стана ми мъчно за него, клетия. Беше такъв един рошав. Наистина изглеждаше като вълк. И тогава дойде Ирам, поиска да вземе псето и аз му го дадох. Доволен бях, че се отървах от това куче.

— Вълк е — каза Анди.

— Глупости! — Главният ратай се изсмя. — Прилича само на вълк, но инак си е куче. Ближеше ръцете на дъщеря, ми. Откога в конюшните дотърчават вълци, а? Виждал ли си някога вълк, който да лежи денем и нощем пред стълбището и да чака някоя госпожичка? Не съм луд, че да дам на един овчар вълк да му пази стадото.

— Той разкъса три агнета и три овце от моето стадо и прегриза гърлото на моя Даго.

— Я не разправяй глупости! Това псе да надвие Даго, този великан…?

Овчарят Анди кимна утвърдително.

— Ето гердана, който измъкнах от челюстите на мъртвия Даго. Искам обезщетение.

Недоумяващ, главният ратай въртеше в ръката си зеления гердан, който лично беше поръчал за кучето Робър.

— Вярно ли е всичко това, Анди?

Ирам нямаше пушка като Маки, нито карабина като Анди, имаше само стара ловджийска кремаклийка за стрелба със сачми. Сега тя беше опряна на едно дърво и бе заредена.

Твърдоглав старец беше Ирам. За нищо на света не искаше да даде Робър.

Но ето че един следобед пристигна главният ратай Лиза. Тъндърболт, на чийто гръб яздеше той, се катереше с усилие из планината; накрая конникът слезе от седлото и поведе животното.

— Ехей! — извика той още отдалеч (беше видял пушката до дървото). Придружаваше го хубаво, голямо черно куче.

Любезен човек. Впрочем в кобура под дрехата си той носеше един колт, както забеляза Ирам.

— Е, как е, що е? — подхвана той. — Прекрасно е тук, горе, сред чистия планински въздух!

В долината едва се издържало от жега. Предсказвали били сурова зима.

Той измъкна бутилка портвайн и се огледа за тирбушон. Ирам му подаде ножа си. Бутилката почна да минава от ръка в ръка.

Лиза остави бутилката и посочи с брадичка към черната кучка (Робър се беше прибрал в сандъка си).

— Казва се Аста, харесва ли ти? Тия кучки са най-добрите овчарски псета — привързват се към господарите си, но след стадото търчат до скъсване. Трябва да те помоля за извинение, дето тогава ти дадох тоя калпав… пес; стана грешка. Сега Аста е твоя. Аста, иди при новия си господар и му подай лапа като добро куче!

Аста не подаде лапа, но седна пред Ирам и сложи муцуна на коляното му. Ирам я погали по главата.

— Виждаш ли — каза Лиза, — Аста се сприятели вече с тебе.

— Не ми трябва ново куче — каза Ирам.

— Овчарят Анди се оплака от… твоето куче. Искаме да го сменим. Аста ще остане при теб, а пък аз ще си прибера пак другото куче. Размяната е изгодна за тебе.

— Затова си дошъл с револвер, нали?

— Този вълк е разкъсал три агнета и три овце и е прегризал гърлото на едно голямо куче.

— Защото овчарят е лежал пиян в колата си. Ако си беше отварял очите, това нямаше да се случи.

— Възможно е. Но вълкът трябва да се махне оттук, сам разбираш, че е така.

— Кой ти е казал, че е вълк? Нали ти ми даде куче. Едно добро овчарско куче.

— Хубаво овчарско куче! — изсмя се главният ратай. — Но ти знаеше, че е вълк, вие двамата с Джил сте знаели.

— Не — излъга Ирам. — Джил го смяташе за куче.

— Ти обаче си знаел. Защо не ми каза нищо?

— Защото исках да го взема.

— Но това е истинска глупост — да използуват вълк за овчарско куче!

— Ти не разбираш нищо от тия работи. Аз зная, каквото зная.

— Той трябва да се махне оттук.

— Не — каза Ирам.

— Поразмисли си още — рече главният ратай. — Можеш да получиш Аста по всяко време. След няколко дни ще намина пак.

Главният ратай Лиза възседна коня си, свирна на хубавата черна кучка, която погледна към Ирам, и си тръгна. Пълното още до половина шише е портвайн остана на земята. Ирам го ритна, то се търколи надолу по склона и съдържанието му се изля по тревата.