Волф Дуриан
Робър (27)

Писмото от прерията

Експресът на Северния Пасифик се носи със скорост осемдесет километра в час. В един от вагоните, определени за туристи, откриваме познато лице. Това е Джил, която след три години се връща в града. Дебелият мъж до нея, с шапка, килната към тила, и с билет, тикнат в панделката на шапката, сега вече е заспал щастливо, след многократните си опити да подхване разговор с младата мис. Изгасналата пура е паднала от устата в скута му и го е изцапала с пепелта си.

Джил няма настроение за разговори. Тя е вперила поглед през прозореца, към гледката, която се плъзга край нея — езера, реки, гори, заснежени прерии. Колко отдавна не е виждала просторното небе над прерията.

Лицето й ни е познато, но в тия дрехи тя цялата ни изглежда някак чужда. А освен това тя е — чакайте да пресметнем — вече над седемнадесетгодишна, истинска девойка, госпожица. Когато се запознахме, с нея, ходеше все с пуловер, с бричове, с ботуши за езда, косата й беше къса и човек почти не можеше да я различи от момчетата в конюшнята и на пасбището.

Но по сърце Джил не се е променила. Тя вече може да чете и да пише без грешки, а освен това учителката леля Емелина я е научила на куп други неща; сега ще поеме от баща си цялата писмена работа и ще води отчетните книги, с които той често се беше мъчил до късно през нощта. Ще може да помага в едно и в друго. Отсега нататък двете стаи в къщата за прислугата ще изглеждат по-иначе, ще бъдат по-спретнати и чисти, така че татко да се радва, когато се прибере след работа. Джил се връща с цял куп добри намерения. Тя ще оправи всичко, което по-рано е занемарявала.

Но най-много се радва на своите обични коне, на това, че пак ще може да язди. Може ли изобщо още да язди? От три години не е възсядала кон, виждала е коне само отдалече, в цирка, гдето леля Емелина я водеше понякога, за рождения й ден. Единственото й желание сега е този влак да се движи още по-бързо. Към къщи! Най-после да може да смъкне това градско облекло, тия „женски поли“ и пак да тръгне с брич и с ботуши.

Освен онова писмо през цялото дълго време тя не е чула нищо за дома, като се изключат няколко картички с добри пожелания по случай рождения й ден и за Коледа. Оттогава, щом й домъчнее за дома, тя измъква това писмо и си го препрочита. А в големия град често, всъщност постоянно, й беше мъчно за дома…

Сега изважда пак от куфара си изпокъсаното писмо и за сто и не знам кой път го чете, макар че отдавна вече го знае наизуст.

„Твоето куче Робър ми създаде само ядове и грижи. Наистина ли е вярно, че тогава ти си го намерила в конюшнята? Необяснимо ми е как е могло да попадне там това животно. Защото то не излезе куче, а вълк.

То и на вид си приличаше на вълк, но ме измами с характера си. След като ти замина, животното лежеше денем и нощем на стълбите и все те чакаше. Никога не можех да допусна такава вярност и привързаност у един вълк…“

Прочетеше ли това място от писмото, Джил винаги трябваше да води борба със сълзите си. Този Робър! Чакал я на стълбите!

„А и ти не си знаела, че е вълк, инак щеше да ми го кажеш. Но Ирам е знаел. И тъкмо затова го поискал от мен, защото било вълк. Да направиш един вълк овчарско куче! Без да подозирам нищо, дадох му Робър. Радвах се, че го взе. Какво можех да правя аз с животното. То все лежеше до стълбата и не докосваше храната си. Жал ми беше за него, клетото животинче. Тъй щеше да си умре от глад пред вратата ни…“

За нас не е необходимо да четем докрай заедно с Джил писмото от татко й. Ние знаем какво се случи после.

Джил ще пази за спомен до края на живота си това (за съжаление вече раздърпано и изпокъсано) писмо.

Тя сякаш вижда баща си седнал късно след полунощ до лампата, надвесен над листа, изморен от работата си през деня, след която е трябвало да води още и книгите, да попълни „дневника за извършената работа“, да отбележи раздадената храна, да изготви списък за надниците. Той никога не беше писал писма за свое собствено удоволствие. Ала през онази нощ бе седял, искал бе да разкаже на някого за драмата в прерията, която беше видял с очите си и която не беше можал да понесе. Поради тая драма бяха изгубени и човек, и животно. А той имаше само едного, с когото можеше да сподели тия неща: своята Джил.

По онова време тя тъкмо се беше научила да чете и с голяма мъка бе успяла да разгадае писмото, всеки ред от което я беше хвърлял във все по-голям ужас и бе увеличавал нейното чувство за виновност. Та нали открай време знаеше, че Робър е вълк. Казал й го беше Ирам, а после го бе потвърдил и Маки, при когото нарочно беше отишла да пита. И всичките бяха мълчали, и татко й трябваше да си изпати заради тях.

„А и ти не си знаела, че е вълк, инак щеше да ми го кажеш“ — пишеше баща й.

Сега вече тя трябваше да каже това на своя татко и да признае вината си, иначе просто не можеше да намери покой. Оттам се породи у нея тази удивителна жажда към учението, за която бе писала леля Емелина. И щом се научи да пише (наистина още с някои грешки), тя беше писала на баща си истината. Четохме вече писмото й. Хубаво нещо бяха четенето и писането — чрез тях баща и дъщеря можеха да споделят мислите си и отдалеч.

Сетне на Джил й поолекна. Баща й знаеше истината, тя не носеше вече сама вината си. И от този миг нататък четеше неговото писмо с други очи. За нея то се превърна в разказ от прерията; героя на този разказ — та нима нейният Робър, победил гиганта Даго, не беше герой? — бе открила и обичала самата тя. Той бе лежал до леглото й, беше я пазил. Ден и нощ бе я чакал пред стълбите…

Това беше великолепна мисъл, но Джил не я споделяше с никого, дори и с леля Емелина, при все че иначе се разбираше с леля си и й бе благодарна за ученето. Но това нещо не би могла да го разбере никоя от градските й съученички, а също и леля Емелина — това, че бе имала за приятел вълк, див вълк от прерията, и че се гордееше с него. Те биха го сметнали за приказка и никога нямаше да й повярват. Та нали вълкът е зъл и кръвожаден хищник, враг на хората и на кучетата и на всички добри и миролюбиви животни. Тъй пише в книгите. Джил бе доволна, че е отишла там, в града. Какво е човек, който не може да чете и да пише! Но… ако не я бяха изпратили, нямаше да се случи и тази история с Ирам, която беше засегнала толкова дълбоко баща й. Тя никога не би дала своя Робър. Никой не би забелязал, че той е вълк. Джил беше твърдо убедена в това, тъй беше писала и на татко си.

Навярно имаше право.