Волф Дуриан
Робър (20)

Шерифът Стрикленд

Две седмици по-късно шерифът Стрикленд яздеше заедно с двамина свои помощници към планината, през обжарената от слънчевия пек прерия. И тримата носеха високи широкополи черни шапки, а на жилетките им лъщяха полицейски звезди. От кобурите на покритите им с патрони пояси се подаваха дръжките на тежки колтови револвери, от закопчалките на седлата им висяха ласа.

Дотам се бе стигнало със стария овчар Ирам, че трябваше да изпратят при него полиция. Той ходеше все с кремъклийката си и не даваше на никого да припари при него в планината. Още веднъж господин Тъпър (който сега вече знаеше как стоят работите) беше натоварил своя главен ратай и овчаря Анди да идат при Ирам. С тях пак беше отишла и Аста, хубавата черна овчарска кучка. Ала те не бяха успели изобщо да стигнат дотам, че да говорят с Ирам. От тридесет крачки разстояние, скрит зад стъблото на едно дърво, с пушка, насочена към тях, той им беше извикал да се връщат.

— Разхлопали са му се дъските на Ирам!

Господин Тъпър не каза това с яд. Жал му беше за превъзходния стар овчар, най-добрия в цялата околност, както бе заявил той. Над десет години беше служил Ирам при него.

Не за пръв път се случваше на някой овчар да… му се разхлопат дъските от самотуване, както казваха в такива случаи. Половин година, а понякога и по-дълго тия хора не виждаха човек. Живееха само със себе си и със своите животни и изгубваха способността да разсъждават разумно, ставаха жертви на някаква идея фикс.

Да използуваш вълк за овчарско куче!

— Аз съм виновен, аз го дадох на овчаря — каза главният ратай.

Кой беше виновен? Може би Маки, защото застреля майката на вълчето? Или гърмящата змия, която в уплахата си захапа със своите отровни зъби Бъни и Фъни? Или пък кучката Дай, защото взе под своята майчинска закрила изоставеното вълче? Или койотът, който примами с подлостта си малкия вълк във фермата? Или Джил, която се зае с животинчето и превърза изхапаната му лапа? Или овчарят Ирам, който се беше влюбил до полуда в този вълк? Никой — нито човек, нито животно не беше виновен. Всичко, каквото бе станало, беше добро.

Един катър се зададе насреща им. Напреко върху седлото лежеше по корем овчарят Анди.

— Стреля по мене. Ранен съм — простена той.

— Къде те улучи?

Анди посочи онази част от тялото си, която обикновено служи, за да се сяда с нея върху седлото.

— Чакай да видим! — рече шерифът и слезе от коня.

Оказа се, че в споменатата вече част от тялото се бяха забили доста сачми, но не надълбоко. Изстрелът изглежда бе даден от голямо разстояние, а и кожената обшивка на брича беше понамалила пробивната сила на сачмите.

Един от помощниците донесе чантата с превързочни материали и помогна при малката операция. Шерифът извади с пинсета една след друга сачмите, след това почистиха раненото място с алкохол и го покриха с лейкопласт.

— Готово — каза шерифът, — а сега разправяйте!

— Цялата история с Ирам и неговия вълк — тъй си помислил той — можела да се уреди по много прост начин — заразказва Анди. — За какъв дявол всичките тия преговори? Трябвало да се застреля вълкът и край.

И така, той се въоръжил от своята бутилка уиски с необходимата смелост — за което впрочем не спомена, но то можеше да се подуши, — после яхнал катъра си и отишъл до съседското пасбище. Вързал катъра за едно дърво и почнал да се промъква по нагорнището с карабина в ръка.

— Значи вие не сте бил натоварен, да речем, от господин Тъпър или от главния ратай Лиза да застреляте този така наречен вълк?

— Не — заяви гордо Анди. — Това си беше мое собствено хрумване.

— А кой ви даде правото за това? — запита шерифът.

— Че нали всеки има право да застреля един див вълк!

— Как ще докажете, че този „Робър“, който е пазил овцете, е див вълк?

— Ами нали той разкъса три агнета и три овце от моето стадо и прегриза гърлото на най-доброто ми куче!

— Пред очите ви ли стана това? Защо тогава не сте стрелял?

— Аз… аз не бях там. Но имам доказателство, че това е бил вълкът на Ирам! — викна Анди и извади от джоба си гердана. — Измъкнах го от устата на моето мъртво куче.

Шерифът огледа внимателно гердана.

— Склонен съм да ви вярвам. Но аз съм само шериф. Всеки съдия ще ви заяви, че няма див вълк със зелен гердан, а пък изобщо е изключено да има вълк, който пази овце. Ако сте бил на мястото, когато това куче или вълк е нападнало стадото ви, можел сте да го застреляте. Къде сте се дявал тогава вие?

— Аз… аз спях.

— Спял сте? Но нали кучетата са се разлаяли. Три кучета! Бил сте пиян, нали?

Червенокосият мълчеше.

— Хубав поспаланко, няма що — да му разкъса вълкът три овце и едно куче, а той си лежи в количката и хърка. Ако зависеше от мене, не бих ви държал на работа нито ден повече — заяви шерифът. — Във всеки случай не сте имал никакво право да се промъквате около пасбището на своя колега и да застрелвате неговото куче.

— Вълк! — поправи го Анди.

— Дори и крокодил да е било! Нямал сте право.

— Но аз… аз изобщо не го застрелях — заекна Анди. — Аз… аз не го улучих.

Лицата под широкополите черни шапки добиха изненадани изражения.

Тия хора бяха привикнали да улучват със своите колтови револвери от четиридесет крачки цел, голяма колкото разперена длан, и то по шест пъти в пет секунди. Карабини носеха само в особени случаи, например когато трябваше да заловят някоя въоръжена банда конекрадци.

— Не сте улучил? — усмихна се шерифът. — Всъщност това не изменя въпроса за виновността, но все пак е смекчаващо вината обстоятелство.

— След изстрела побягнах надолу по склона — завърши Анди доклада за своята героична постъпка — и тогава Ирам стреля по мене.

— С ловджийска пушка и сачми за зайци номер три. Радвайте се, че не са надупчили гърба ви с куршуми от карабина. Вие сте стрелял пръв, вината носите вие. Но ние все едно че не сме чули нищо за тая глупашка престрелка. Не си заслужава. Какво ще кажете, момчета?

Помощниците му пренебрежително махнаха с ръце. Я гледай, не улучил дори с карабина!

Тримата мъже с високите черни шапки се заизкачваха с конете си из планината. Когато стана прекалено стръмно за конете, слязоха.

— Вие оставате тук, при конете — каза шерифът и се заизкачва сам към пасбището.

Постоя известно време скрит зад стъблото на едно дърво и огледа обстановката.

Старият овчар седеше на един сандък и опрял брадичка на дланта си, гледаше втренчено пред себе си. Косите му бяха разрошени. От дни насам не се беше ресал и мил. Изглежда, че наистина се… беше побъркал, както твърдеше господин Тъпър.

На шерифа Стрикленд никак не се нравеше задачата, с която бе натоварен. Трябваше сега да застреля това куче, за което твърдяха, че било вълк, а после да арестува стария овчар, защото заплашвал хората с пушката си.

„Не бъдете груб към Ирам — беше му препоръчал господин Тъпър, — той е стар човек, чувствителен човек. Никога вече няма да намеря овчар като него.“

Но къде ли беше сега това забележително куче или вълк, който денем пазеше овцете, а нощем ги нападаше? Шерифът не можа да го открие никъде. А къде беше пушката, с която старият човек защищаваше своето куче? Ето я там, горе, облегната на стария, изсъхнал кедър. Значи оттам беше подплашил той с изстрела си оня червенокос глупак.

Шерифът Стрикленд свали колана си с револвера и го остави до стъблото. Сетне отиде при стареца.

— Елате, Ирам. Аз ще ви отведа у дома ви.

Потънал в мисли, Ирам кимна.

— У дома…

— Къде е онова опасно… куче?

— Робър ли? Той не беше куче, а вълк. Той си отиде у дома преди мене…

— Не мога да си представя къде ли пък вълкът ще си бъде „у дома“.

— При вълците — каза Ирам.

После оседла магарето, уви кутията на цигулката в одеялото си и се качи на седлото.

— Готов съм.

— Господин Тъпър ми даде това за вас.

Беше плик със заплатата на Ирам. Ирам го пъхна в джоба си.

— Тръгвайте — каза шерифът. — Сигурно ще намерите сам пътя си.

Шерифът Стрикленд си беше свил цигара. Седеше на дишлата на овчарската каруца и гледаше една малка земна катеричка, която държеше в предните си лапички паднало на земята парче сухар и го гризеше. А ето там колибката, която старият овчар беше сковал… за един вълк.

Вълкът беше пазил тия овце! Шерифът щеше да разкаже това на двете си малки момчета. Понякога той слушаше, когато майка им четеше от книгата с приказките. Там имаше една невероятна история за някакъв вълк, който изял една баба, само че след това бабата пак излизаше жива и доволна от корема му. Имаше там и някакво момиченце, наречено Червената шапчица. Приказката беше немска. При това в Германия вече отдавна нямаше никакви вълци.

„Истина ли е това?“ — питаха момченцата. И тогава майка им поглеждаше към бащата, а той не знаеше какво да каже. Но сега можеше да разправи на момчетата си за един вълк, който пазел овцете на господаря си и разкъсвал овцете на съседа. И ако след това го попитаха, с чиста съвест можеше да им каже: „Да, това е истина и се е случило тук, по нашите места, в моя собствен район“.

Шерифът стана и препаса край дървото колана с револвера, който беше оставил. Приятно щеше да му бъде, ако беше видял тоя приказен вълк, но така беше по-добре, защото тогава щеше да бъде принуден да го застреля. Как беше казал старият овчар? Вълкът бил отишъл у дома си… при вълците? Шерифът хвърли още един поглед назад — към изоставената овчарска каруца и празната кучешка колиба. По ливадите надолу пасяха овцете, които нямаха вече пазач. Весело звънтяха камбанките на Доницети, Майербер и Йохан Щраус…

Доста време беше изминало, когато шерифът се върна при двамата си помощници. Той отвърза своя кон и го възседна.

— Вие ще останете тук, докато дойде новият овчар. Най-важното от всичко е да не допускате насам онзи, червенокосия.

— Старецът се отправи в тази посока, шефе — каза единият помощник и посочи на север.

— Оставете го да си язди! — каза шерифът и внезапно спря коня си, който се надигна на задни крака под него. — И да знаете, ако ви попита някой: старият овчар ни е избягал!

След това препусна на изток.