Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Robber, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
moosehead (2013)

Издание:

Волф Дуриан

Робър

 

Превод от немски: Владимир Мусаков

Библиотечно оформление: народен художник Борис Ангелушев

Редактор: Надя Кехлибарева

Художник: Александър Денков

Художествен редактор: Тончо Тончев

Технически редактор: Лазар Христов

Коректор: Райна Иванова

 

Дадена за печат на 20.II.1964 година. Излязла от печат на 30.VI.1964 година. Пор. №87. Формат 1/16 59/84. Тираж 15 000

Изд. коли 5,81. Печатни коли 7. Корица 0,18 лв.

Кн. тяло 0,26 лв. Обложка 0,07 лв. Цена 0,51 лв.

 

„Народна младеж“ — издателство на ЦК на ДКМС, София, 1964

Държавен полиграфически комбинат „Д. Благоев“, София

 

WOLF DURIAN

ROBBER

DER KINDERBUCHVERLAG

BERLIN

История

  1. — Добавяне

Баркър и Уегър

Баркър и Уегър, двете ловджийски кучета, не бяха задължени да работят като кучетата на пастирите. Те бяха собственост на стопанина на фермата, господин Тъпър, и стояха там само за негово удоволствие; или както го тълкуваха те, за лично свое удоволствие.

Една душа и едно сърце бяха тия два песа. Човек никога не можеше да види някой от тях сам, освен в ония мигове, когато беше особено важно да бъдат заедно.

Каквото правеше Баркър, същото правеше и Уегър, каквото вършеше Уегър, същото вършеше и Баркър. Двамата имаха големи родословни дървета, но малки мозъци.

Изкъпеха ли ги, и двамата ставаха снежнобели с по едно черно петно; у Баркър то беше на главата, а пък у Уегър — на късата му опашка, иначе едва ли някой щеше да може да ги различава. И въпреки това ги объркваха — най-често и двамата бяха еднакво покрити със засъхнала коричка от тиня. Защото нямаше локва, през която Баркър да не поиска да претича, и понеже Баркър претичваше през нея тъй, че тинята се разхвърчаваше във всички посоки, Уегър се чувствуваше задължен да стори същото. И нямаше миша дупка, която Уегър да не поиска да разрови, а понеже ровеше Уегър, заедно с него ровеше и Баркър.

Двамата имаха и един общ, смъртен враг — койота. Този особено дързък и заядлив койот изглежда смяташе за едничка цел в живота си да дразни Баркър и Уегър.

Койотът беше не само по-хитър, но и по-бърз от Баркър и Уегър, взети заедно, и по-силен от всеки от тях поотделно. Тъкмо на това той градеше и номерата си.

Излезнеха ли двамата да скитат нанякъде, койотът се появяваше с омразната си лисича муцуна и ги гледаше с тесните си хитри очи, докато прегракнеха да лаят от яд. И Баркър, и Уегър редовно се поддаваха на дръзкото му предизвикателство. Там, съвсем сам сред просторната прерия, се намираше техният общ смъртен враг. Няколко скока само, и щяха да го спипат. При това те бяха двама, Баркър съвсем близо до Уегър. Двамата заедно бяха по-силни от оня там. Двамата — това беше важното.

Всякога се канеха да го направят по-добре, отколкото последния път. Тръгваха един до друг към койота и яростното им двугласно ръмжене не предвещаваше нищо хубаво. На късчета щяха да разкъсат те смъртния си враг, на ситни парченца…

Койотът ги оставяше да се приближат. Внезапно той вдигаше високо глава, присвиваше очи и… им се ухилваше. Това беше повече, отколкото можеха да издържат Баркър и Уегър. Двамата се втурваха като ракети, почвата под лапите им се разхвърчаваше. С елегантен завой койотът им се изплъзваше. Той вдигаше опашката си високо като знаме, а краката му се изопваха като нозете на кон за надбягване. Истинска дреболия би било за него да остави между себе си и своите преследвачи половината прерия. Но той се въртеше пред муцуните им, скачаше като козел, правеше остри завои като заек и размахваше над тревата рунтавата си опашка.

Баркър и Уегър ослепяваха от ярост. Задъхани тичаха те след омразния враг, който сега ги подмамваше с широки завои през прерията. Никой от преследвачите не се интересуваше вече от другия. Отначало тяхното злобно клявкане се чуваше надалече, после обаче го преставаше да е толкова силно и накрая изобщо секваше, защото езиците увисваха от устата им и те едва успяваха да си поемат въздух, за да дишат, камо ли за да лаят. И тогава единият от тях почваше да изостава — понякога Уегър, понякога Баркър. Отначало беше въпрос само за няколко кучешки дължини, не заслужаваше дори да се говори за тях, но малко по малко тия кучешки дължини ставаха все повече и повече. Онзи, който търчеше напред, не забелязваше нищо. Забелязваше го само койотът. И когато кучешките дължини, разделящи двамата неразделни, станеха достатъчно много, той изведнъж се извръщаше и се втурваше срещу първия от своите преследвачи.

Песът тутакси спираше и се оглеждаше за своя другар, но наоколо му се виждаше само прерията и далече някъде сред тревата се белееше нещо, което можеше да се сметне за Баркър, ако този, който се оглеждаше, имаше нещастието да се казва Уегър; или пък обратното.

И сега яростното преследване се почваше в обратна посока, само че този път не с елегантни спортни завои, а по най-преките пътища към дома. И първоначалният войнствен лай (дует) се превръщаше в плачлив вой (соло), тъй като коварният койот подскачаше и кръжеше около беглеца и го хапеше навсякъде, където можеше да го досегне.

Видеше ли изостаналият преследвач, че другият пред него бърза да се прибере колкото може по-скоро у дома, тутакси се извръщаше и той и хукваше в същата посока, тоест към къщи. Защото каквото правеше Уегър, същото вършеше и Баркър, и обратното. И едва когато се озовяха зад дворната порта, отново им хрумваше, че заедно те бяха по-силни от койота. Но той вече се беше насладил на шегата си и беше изчезнал.