Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Robber, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
moosehead (2013)

Издание:

Волф Дуриан

Робър

 

Превод от немски: Владимир Мусаков

Библиотечно оформление: народен художник Борис Ангелушев

Редактор: Надя Кехлибарева

Художник: Александър Денков

Художествен редактор: Тончо Тончев

Технически редактор: Лазар Христов

Коректор: Райна Иванова

 

Дадена за печат на 20.II.1964 година. Излязла от печат на 30.VI.1964 година. Пор. №87. Формат 1/16 59/84. Тираж 15 000

Изд. коли 5,81. Печатни коли 7. Корица 0,18 лв.

Кн. тяло 0,26 лв. Обложка 0,07 лв. Цена 0,51 лв.

 

„Народна младеж“ — издателство на ЦК на ДКМС, София, 1964

Държавен полиграфически комбинат „Д. Благоев“, София

 

WOLF DURIAN

ROBBER

DER KINDERBUCHVERLAG

BERLIN

История

  1. — Добавяне

Третото агне

След изкъпването и остригването на овцете стадото потегли към планината, тръгна покрай реката, която извираше от планинските височини и течеше с широки завои през прерията. Магарето Мустафа беше запрегнато пред овчарската каручка.

По пътя вълкът подтичваше край магарето, двамата се бяха сприятелили. Тоя сивушко не правеше опити да го рита като конете. Вечер, когато го разпрягаше, Ирам виждаше, че вълкът се отпуска на земята пред магарето. Магарето свеждаше към него муцуната си. Двамата изглеждаха тъй, сякаш имаха да си казват нещо.

През тази година пролетта дойде с горещини и суша. Струваше ти се, че е настъпило вече жарко лято; тревата в прерията избуя и изсъхна — хранителността й бе незначителна. Маки скиташе със своето стадо говеда, за да търси храна из прерията, стадото беше пръснато на голяма площ. Маки бе взел със себе си две млади момчета, за да му помагат, двама каубои[1]. Спяха на открито, за възглавници използуваха седлата. Конете пасяха, кучетата лежаха наоколо. Каручката служеше само като склад за хранителни припаси.

Настъпило беше доброто време. Овцете пасяха по ливадите в планината. Тук горе тревата бе ниска и сочна. Растяха планински цветя — маргаритки и тинтяви, — наоколо пърхаха пеперуди.

Буйни потоци клокочеха и се пенеха, между камъните им пъргаво сновяха пъстърви. Имаше дълбоки пропасти, гдето водата шумеше загадъчно, имаше и гори; но колкото по-нависоко се качваха, толкова по-ниско се свеждаха дърветата, докато накрая почваха да лазят по земята. Това бяха клековете, които в съюз с трънливите храсталаци спираха лавините, когато снегът почнеше да се топи. Те скриваха мармотите и планинските зайци от зорките очи на орлите сред сините небеса.

Камбанките на овните звънтяха в хармонично съзвучие, обилната храна задържаше стадото заедно. Весело подскачаха агънцата сред пъстрите цветя, всичко изглеждаше почти тъй, както в детските картинни книжки. Трябваше да се внимава само за кръжащите в небесата орли, които можеха да станат опасни за някое агънце. Те се спущаха светкавично, широко разперили нокти, сграбчваха плячката си и я издигаха високо във въздуха.

Когато Робър беше наблизо, нямаше опасност. Орлите съзираха пазача и се оставяха да бъдат отнесени от възходящия порив на вятъра.

Тази картина наистина бе в състояние да смае естествоизпитателя. Сред овцете и агнетата на планинската поляна, сред мелодичния звън на хлопатарите, сред цветя и пеперуди лежеше вълкът и приличаше козината си на слънце. Ако не беше зеленият гердан на шията му, човек би могъл да повярва в чудесата на природата. Тия овце не проявяваха и сянка от страх пред своя смъртен враг. Хрупкаха трева досами него и блееха под носа му. В игрите си агънцата го прескачаха. А той дори не помръдваше. Ирам спокойно можеше да го остави сам със стадото.

Сега той разполагаше със свободно време. Понякога се изкачваше високо в планината и гледаше отгоре към сивкавата прерия и широкия свят. Колко далеч бе светът! Или пък събуваше ботушите, запряташе панталоните си и заставаше с въдицата си сред леденостудения планински поток, за да лови пъстърва с изкуствената муха, която сам си беше направил. Или пък вземаше пушката си и убиваше някой планински заек или няколко планински яребици. Ирам не беше страстен ловец, не стреляше за удоволствие, а защото за тенджерката му беше необходимо парче месо. Робър все беше гладен и почти не можеше да се насити. Но никога не го придружаваше на лов. На времето Робър се беше страхувал от черните братя и от клещите, сега вече това бе отминало. Справил се беше и с въжето. И все пак беше останало едно нещо — тази цев, от която изскачаха мълнии и гръмотевици и която поразяваше отдалече. Появеше ли се Ирам с гръмотевичната си цев, Робър подвиваше опашка и се пъхваше в своя сандък за спане. Късите му вълчи уши се свиваха и той се гушеше в очакване да чуе пак непонятния шум от далечината, както тогава, когато бе чул пушечния гърмеж в планината, усилван и повтарян от ехото.

robyr_i_magareto.png

И малкото магаре Мустафа се наслаждаваше на ваканцията си, след като дни наред беше влачило каручката на Ирам през прерията. Тук, горе в планината, то намери богат избор от магарешки бодли, своята любима храна. Често му идваше на гости неговият приятел. Вълкът Робър се изтягаше пред него и магарето спускаше муцуна към главата му. За какво ли може да разказва едно магаре на един вълк?

Понякога Робър изчезваше. Тогава Ирам го виждаше пак едва на следната сутрин. Подозираше го, че ходи на лов. А при овчарското куче ловът се смята за престъпление; то трябва да проявява интерес само към стадото си. Но Ирам не можеше да се сърди на Робър за това. Та нали той не беше овчарско куче, а вълк. Ирам се беше влюбил в тоя вълк до полуда. Не би го отстъпил никому за никаква цена.

На няколко часа разстояние от тях в планината беше изведено на паша друго стадо овце и един ден на гости на Ирам дойде съседският овчар Андрей, когото всички наричаха Анди. Яхнал катър, Анди яздеше бавно нагоре в планината по козята пътека, придружаваше го голямо куче вълча порода.

Кучето почна да души наоколо. И ето че откри Робър. Козината му настръхна. То тръгна към него с ръмжене, бавно премествайки лапа пред лапа, протегнало шия, оголило зъби.

— Извикай обратно псето си — каза Ирам и посегна към своята гега.

Анди подсвирна, но кучето се подчини неохотно и не изпускаше от очи смъртния си враг. Размърдаше ли се Робър, то ръмжеше и ръмженето му приличаше на тътнеж от далечна буря. Робър се пъхна в сандъка си.

— Чудно куче си имаш — подхвърли Анди, който бе проследил с поглед Робър. — Гледай го как си влачи опашката.

— На мен ми харесва — заяви сухо Ирам.

— Как се казва?

— Робър.

— Такъв си е и на вид! — засмя се Анди. — Като истински разбойник.

Същото беше казал и бащата на Джил.

„Какво ли е дошъл да иска от мене този?“ — питаше се Ирам.

Овчарят Анди беше слязъл, но не разседла своето муле, следователно не възнамеряваше да остане дълго. Изпод седлото се подаваше приклада на една уинчестерова карабина.

Огненочервена коса имаше Анди, цялото му лице беше на лунички. Дъхът му миришеше на ракия.

— Ти си тръгнал по пътеката на войната, а? — рече Ирам и посочи с глава карабината, окачена на седлото. — Да не би да са се появили най-после диви индианци?

— По-лошо! — рече Анди, измъкна шишето с уиски и отпи една глътка. Подаде го на Ирам и седна в тревата до него. — Вълци!

— Вълци ли? Сега, посред лято?

— Даго, тук! — изрева Анди и метна един камък по своето куче.

Междувременно то бе пропълзяло изотзад до сандъка на Робър и сега двамата яростно ръмжаха и се боричкаха. Робър беше в по-изгодно положение, тъй като имаше закритие. Даго се оттегли. „Пак ще те спипам!“ — изръмжа заплашително той.

— Той инак не е такъв, Даго де — рече Анди, — но откак надуши вълците, стана съвсем свиреп. Дресиран е специално за борба с вълци.

И отново надигна бутилката.

— Та тъкмо затова съм дошъл, исках да те питам не си ли усетил насам вълци.

— Не.

Ирам напълни лулата си.

— Две агнета ми се губят.

— Може да ги е отнесъл орел.

— Орел! Откога почнаха орлите да разкъсват плячката си на земята, хм? Я погледни нататък!

Той беше скочил на крака и сочеше към небето. Ирам също бе забелязал от известно време един лешояд, който, разперил широко криле, кръжеше над върховете на сибирските кедри. Птицата на смъртта. Сега лешоядът се спусна надолу и изчезна между дърветата.

— Ела с мене — извика Анди, — и виж сам.

Ирам оседла магарето, двамата възседнаха животните си.

След два часа стигнаха до мястото. Даго прогони лешояда. На земята лежеше едно агне или по-скоро онова, което беше останало от него. Разкъсал го беше вълк и бе изял част от него, в това нямаше съмнение. Останалото бе почнал да кълве междувременно лешоядът.

— Орел ли е било или вълк?

Ирам кимна замислено.

— Очевидно вълчица, която търси храна за малките си.

— А защо, ако й е трябвала храна, не е отмъкнала агнетата, хм? Това е вече третото. Виждаш сам, то е едва наядено. Точно както и другите две агнета.

Ирам сви рамене. Познаваше този вълк.

В същото време Даго възбудено душеше по земята, тичаше ту насам, ту нататък. Внезапно той нададе вой, последван от заплашително ръмжене; извърнал се бе нататък, откъдето бяха дошли. Там се намираше каручката на Ирам и там беше Робър.

— Довечера ще се заложа на пусия — рече Анди. — А утре ще ти покажа опашката му.

Ала той не можа да представи опашката, която се канеше да отреже като трофей от убития вълк. Причината за това не се криеше само в бутилката с уиски, към дъното на която прекалено често беше поглеждал, докато седеше в ловджийското си скривалище, така че като направи опит да се прицели в нещо, мушката в края на дулото на карабината почна весело да подскача. Причината не беше и в това, че навсякъде около примамката (остатъците от агнето) миришеше на следи от хора и кучета — нещо, което би прогонило всеки вълк. Причината се криеше в обстоятелството, че тази вечер вълкът Робър бе завързан от Ирам с верига.

Заспивайки в каручката, Ирам чу дрънченето на веригата, с която се боричкаше Робър. Робър правеше опит да се справи с веригата по същия начин, както на времето с въжето, хапеше я е кучешките си зъби, дърпаше я и я разтърсваше. Ала веригата излезе по-силна. Съжаляваше го Ирам, но нима трябваше да остави Робър да бъде застрелян от червенокосия пияница?

Бележки

[1] Cowboy — cow — крава, boy — момче, т.е. кравар. — Б.пр.