Волф Дуриан
Робър (5)

Черните братя

Ала ето че сега дойдоха черните братя, вълчето присви опашчица и се сниши в тревата. Нищо не му помогна. Клещите се спуснаха надолу, сграбчиха го за врата и отнесоха това късче страх обратно в кошницата под колата.

През същото време Фаг стоеше пред пъстрия кон. „И ти го сметна за вълк. Но не е, само мирише така“ — означаваше погледът, който той му хвърляше отдолу нагоре.

Черните братя, ботушите, бяха първото нещо, което Бъни видя от хората, докато лежеше в кошницата под колата. Те се приближаваха отдалеч към него винаги заедно. Движеха се последователно — ту единият, ту другият правеше скок напред. При тия скокове те се задминаваха, ала онзи, който тъкмо бе скочил и имаше преднина, изчакваш скока на другия, тогава той пък на свой ред го задминаваше. Спираха ли посред надбягването си, двамата заставаха един до друг. Не бяха много големи, но силата им беше огромна. Тревата отхвръкваше настрани пред тях, а щом попаднеше отдолу, биваше смачквана.

Отначало, видеше ли ги да се приближават към него, Бъни биваше овладяван от силен страх, смяташе, че те ще премачкат и него като тревата. Ала те спираха пред него и не му правеха нищо, после се извръщаха и подскачайки, се отдалечаваха. Бъни ги смяташе за двама братя от някакъв особен животински вид, те имаха глави и муцуни и своя собствена, остра миризма.

Винаги бяха заедно, тия двамина черни братя, никога не идваше само единият от тях. Понякога скачаха един подир друг горе, в колата, и веднага след това излитаха и падаха пак долу в тревата — първо единият, след него вторият. Лягаха, заспиваха и не мръдваха.

Лежаха така с часове, малкият вълк би могъл да иде и да ги подуши. Но можеше ли да знае дали отгоре нямаше да се спуснат клещите? Клещите бяха невидими; те само се усещаха. Внезапно те хващат за врата; тогава изгубваш почвата под нозете си и увисваш безпомощно във въздуха. Нищичко не можеш да сториш, освен да подвиеш опашка, докато клещите те смъкнат и пуснат някъде — например при паничката с кашата. Най-напред идваха черните братя, а след тях клещите. И тази беше причината, поради която Бъни все не можеше да се сприятели с черните братя, дори тогава, когато те лежаха по цели часове в тревата пред фургона. Самите братя никога не го докосваха, но видеше ли ги да се приближават, Бъни се уплашваше от клещите. Братята не винаги идваха, ала щом бяха наблизо, никога не можеше да се знае дали клещите няма да го пипнат изведнъж за врата.

Но защо ли малкото вълче се боеше от клещите, от човешките ръце? Те винаги го бяха отнасяли само до паничката, докато най-сетне то разбра, че кашата в нея трябваше да се яде. Никога не го бяха удряли, отнасяли се бяха добре към него. Трябваше да върши онова, което искаха те. Трябваше… да се подчинява. Там беше работата.

Фаг, Нед и Дай се подчиняваха с въодушевление на господаря. Подчиняваха се от обич, те бяха привързани към него. Възхищаваха му се. Зърнеха ли отдалеч черните братя, те се втурваха към тях, търкаха се о тях и се умилкваха. Щастливи бяха, когато сетне клещите се спуснеха отгоре и ги потупваха по козината. Те не изпитваха страх.

Подчинявай се!

Той престана да следва Дай по петите не защото конят го беше ритнал, а защото клещите го бяха отнесли там, отгдето беше дошъл. Остана в коша под колата. Не разбираше защо не бива да отиде заедно с майка си Дай. Подчиняваше се само от страх.