Волф Дуриан
Робър (6)

Отговор отвън

Вълчето Бъни беше само̀ и скучаеше. Нощта се спусна над прерията, синя нощ, пронизвана от трепкащия блясък на звездите, изпълнена със смътни предчувствия и съблазън.

Клекнал под колата, Бъни се взираше в мрака. Загадъчни ухания донасяше до него нощният вятър, едва доловими звуци гъделичкаха острия му слух. Той душеше, въртеше уши. Тръпки полазваха по крайниците му. Почна да скимти тихо.

Разтвори широко уста и жадно пое въздух — това прозвуча като въздишка. Изведнъж собствената му кожа, която му беше уж съвсем по мярка, в която дотогава се чувствуваше свободно, му се стори утесняла.

Луната беше изгряла, тревите проблясваха като сребро. Светът бе омагьосан.

Тогава малкият вълк почна да вие — виенето му все още не звучеше точно тъй както трябва. Той скимтеше. Примижа и заизлива с това скимтене копнежа си в нощта.

Дъхът, който беше поел, се свърши, той занемя. Ала воят продължи да звучи в далечината; навярно имаше още някой, който пееше, вдигнал муцуна към луната. Онзи отвъд умееше да вие, тоновете набъбваха и спадаха и бяха прекъсвани от звуци, прилични на лай и ръмжене — вау, вау, вау, гррр, — с тях певецът си поемайте дъх за следващия проточен тъжен възглас, който се спускаше от най-високи тоналности и заглъхваше сред въздишка. Вълците не вият така. Далечният певец явно беше майстор в това изкуство и виеше за собствено удоволствие.

Ала ето, неговата песен секна.

Вълчето внезапно се изправи. От вълнение опашчицата му се опря в земята. То изскимтя, втурна се напред, но скоро отново седна. Пак почна да вие — ау-ауууу — и тутакси спря, щом другият поднови воя си. Но и певецът отвъд занемя, този път воят му отекна много по-отдалече. Тогава Бъни забрави черните братя и страха си от клещите и се втурна по прерията.

Търчеше. От време на време се отпускаше на земята и си поемаше дъх. На небосвода вече блещукаше сама една-единствена звезда.

На разсъмване Бъни беше мокър като гъба от росата; над пухкавата му козинка още не бяха поникнали истински твърди косми, по които водата да се стича. Клекнал, той трепереше цял, тресеше се.

Мишката го забеляза първа и бързо се мушна обратно в дупката си. В следващата секунда Бъни се намери, с муцуната и с предните си лапи над мишата дупка, почна да души в нея и без да ще, кихна. След това се залови да рови. Пръстта буквално хвърчеше между задните му крака. От измокрената му пухкава козинка се издигаше па̀ра; сега вече не му беше студено, той ровеше, ровеше, задничето му със смешната опашчица се въртеше ритмично ту насам, ту нататък.

Дупката ставаше по-голяма. Мишката отдавна се беше измъкнала през друг, далечен изход. Бъни обаче продължаваше да дращи и да рови с такава сила, че бучки пръст хвърчаха наоколо. Но ето, дъхът му секна. Той извади малката си глава от дупката, отърси се тъй, че глината се разхвърча наоколо, седна на задничето си, примижа. Над тревата беше изникнала някаква глава със заострена муцуна и с тесни, весели и хитри очи — главата на певеца от миналата нощ, главата на койот.

Койотът бе извил леко муцуна и гледаше надолу към малкия. Процепите на очите му ставаха все по-тесни.

Койотите приличат на малки вълци, но не са вълци. Хитри са като лисици, но не са и лисици.

Индианците разправят: когато Великият дух създавал вълка, кучето и лисицата, от всекиго останало по нещо. Тогава Великият дух смесил това, което останало, и направил койота.

Когато койотите вият, това е концерт, в който звучат едновременно и вълчият вой, и кучешкото ръмжене, и лисичото клявкане. Също така смесен е и характерът им. Те са ненаситни като вълците, умни като кучетата и лукави като лисиците. Но в главата им — все пакости.

Новото животно беше по-весело от кучетата. То правеше смешни високи скокове през тревата, после се привеждаше ниско-ниско и изскачаше на съвсем друго място. Малкият Бъни тромаво пристъпваше след него. Никога кучетата не бяха играли с него и не му бяха създавали такова удоволствие.

Животното подскачаше наоколо му, ръмжеше като куче, блъскаше го с муцуната си, приклякаше и тогава рунтавата му опашка се размахваше над издигнатата му задница. Скочеше ли вълчето към него, животното мигом побягваше, отскачаше встрани, после подаваше глава някъде сред тревата и примигваше с дяволитите си очи: „Улови ме де!“

Малкият беше разбрал това и бързо се увлече в тая весела гоненица. Почти го беше настигнал и вече се хвърляше върху него с тромавите си лапички, а ето че койотът отново му се изплъзна. Двамата тичаха и подскачаха един след друг и все повече се отдалечаваха.

Койотът беше намислил да прави нещо с малкия, примамваше го след себе си. Зад веселостта у койотите винаги се прикрива подлостта.

Ето защо никое животно не иска да се сприятелява с койота, всички познават лошия му нрав. Но вълчето нямаше още никакъв опит. Защо трябваше да се съмнява?

Слънцето беше изгряло и изсушило пухкавата козина на Бъни.

Маки се завърна с коня и кучетата от своя нощен обход, разседла понито и стопли на примуса супата.

— Бъни го няма — рече той на Дай, след като беше потърсил малкия, за да го пренесе до кашата. — Е, виждаш сама. Вълкът си остава вълк.

Дай не обърна никакво внимание на това.