Волф Дуриан
Робър (3)

Дай

На пасбището Маки си имаше кола, гдето спеше. Там бяха дрехите му, пушката му, сечивата и неговите запаси от храна, оставаше място и за спане. През прозорчета-наблюдателници говедарят можеше да поглежда от колата в една или друга посока по пасбището. Зад колата беше опъната палатка, гдето пъстрият кон можеше да се прибира при дъжд. Сандъците, в които спяха кучетата — големият рунтав овчарски пес Фаг, дръзкият териер Нед и кучката от вълча порода Дай, — се намираха на завет край колата. Но по онова време кучката Дай лежеше под колата в кошница, закрита с парцали и пълна със сено, при децата си Бъни и Фъни. Маки никога не връзваше своите животни. И те като него си имаха своите задължения и права, а едно от правата им беше да вършат, каквото щат през свободното си време. Маки гледаше на тях като на свои другари. Животните бяха разбрали това. Обичаха го. Достатъчно бе да им направи и най-малкия знак с ръка.

Животните мигновено разбираха какво се иска от тях. Едрият Фаг беше прослужил вече пет години при стадото и много добре знаеше, че оседлае ли господарят му коня, стадото трябва да бъде събрано. Дай също беше наясно за тия неща — и тя изскачаше от своята детска стая под каруцата, защото за събирането на стадото бяха необходими всички кучета.

В началото на годината, когато младата трева още бе ниска и оскъдна, търсещият храна добитък се беше пръснал далеч по пасбището, така че трудно се надзираваше. Сега, след първите пролетни дъждове, свежата зеленина избуяваше бързо. Време бе да се съберат говедата и да се намали площта на пасбището им. Тогава усилията на говедаря по тяхното опазване щяха да намалеят наполовина. Опасеше ли добитъкът този район, щяха да се преместят по-навътре в прерията. Тогава впрягаха коня и колата потегляше заедно със стадото. Пасбището на говедата бе поделено на четири района. При завръщането на стадото от четвъртия в първия район тревата там щеше да е избуяла отново.

Тази сутрин Бъни и Фъни останаха сами в кошницата си под колата. Два часа бяха изтекли, кученцата изобщо не бяха забелязали самотата си — бяха сити, лежаха си на топло. Спеше и гърмящата змия, която беше долазила в тяхната кошница. Тя беше направила утринната си баня в напоената с роса трева, а сетне си беше потърсила топло легло. В кошницата при кученцата беше приятно топло. Гърмящата змия искаше едно-единствено нещо — да спи.

Малко преди това змията беше погълнала една къртица и сега тя се намираше полусмляна в стомаха й. Неприятна миризма лъхаше от нея. След известно време Бъни, чиято муцунка беше върху змията, почна още насън да присвива ноздри. Той се пробуди, прозина се и усети вонята около себе си. Бързо почна да души по змията. Събуди се и Фъни и застанал на своите още неустойчиви крачета, също се зае, махайки с опашчица, да помага в издирването на причината за тази воня. Търсейки, двете кученца тъпчеха с нозе по тялото на змията, а това не й беше никак приятно. Тъй като имаше слабо зрение, както всички отровни змии, тя доби в мъничкия си мозък впечатлението, че я грози някаква опасност, от която трябва да се брани. Сви се на кълбо и дръпна назад глава. А преди това предупредително изтрака с пръстените в края на своята опашка. Бъни се хвърли с лай към тия весело тракащи пръстени. И тогава уплашената змия почна да нанася своите удари: насам и натам, където улучи.

По-късно Маки се върна с кучетата при колата — запотен, жаден и изгладнял от работата около говедата. Най-напред се залови да напои коня, след като го бе разседлал. В същото време Дай непрекъснато тичаше ту към своята кошница, ту към господаря си, така че в края на краищата привлече с това неговото внимание и той сам се мушна под колата. Прегледа двете паленца, които вече се бяха вдървили; на муцунката на Бъни откри двойната дупчица от двата отровни зъба на змията. Тутакси обърна кошницата наопаки; териерът Нед, който в подобни случаи винаги беше около него, възбуден, претърси близката околност. Не можаха да открият змията.

Маки прегърна Дай, потупа я. После сготви яденето за себе си и за кучетата. Дай седеше до своята паничка, не хапваше и не пийваше нищо. Маки се вмъкна в колата, за да поспи следобед. Повика Дай. Тя му беше най-близка, вземал я беше понякога при себе си във фургона. Тоя ден Дай не го последва. Вечерта все още седеше така, вперила поглед в земята. На известно разстояние от колата Маки изкопа дупка и зарови в нея малките покойници.

През тази нощ Маки яхна коня си и следван от кучетата, обходи гората, за да прогони вълците. На няколко пъти стреля с пушката си. Кучетата претършуваха с лай храсталаците. Когато на разсъмване се завърнаха, Дай беше изчезнала.

Тази сутрин Маки трябваше да свърши едно-друго и не забеляза кога се завърна Дай. Изведнъж тя се появи пред своята паничка и изгълта студената супа, останала там от вчера. При кучетата на Маки не се случваше някое да посегне на храната на друго.

Маки спря и се загледа в Дай. Но Дай само помаха с опашка и се мушна под колата.

Тъй продължи известно време. Към обед Дай пристигаше, ядеше, пиеше, мушваше се под колата и изчезваше…

Този път Маки беше седнал до прозорчето във фургона. Дай побягна нанякъде, без да спира, без да поглежда нито вляво, нито вдясно.

Маки слезе от колата, бързо нахлузи ботушите си, оседла коня, свирна на кучетата и потегли. Фаг погледна с недоумение господаря си. Имаше една следа, но тя беше от Дай. Господарят му кимна утвърдително. И тогава Фаг се втурна по следата на Дай.

Тя водеше към планината. Кучетата търчаха напред. Маки слезе от коня, наложи му се да си проправя път през шубраките. Във въздуха прозвуча свистене. Маки видя как — тежко размахал криле — отлетя някакъв орел, беше лешояд. Нейде още по-напред се разлая Нед, Фаг изобщо не се чуваше. Маки се завтече още по-бързо. Някакъв клон го удари през лицето.

Нед лаеше над няколко пухкави купчинки, остатъци от пиршеството на лешояда, който бяха подплашили; навярно бяха от вълчета. Фаг беше изчезнал. Скоро след това той се измъкна от пещерата, зинала между скалите, отърси се и отстъпи встрани.

Тогава самият Маки пропълзя в пещерата. Успя да драсне клечка кибрит. Две големи и две малки очи припламнаха в слабата светлина на клечката. Големите бяха очите на Дай. А онова, което се беше сгушило там до нея — Маки погледна още веднъж нататък, преди кибритената клечка да изгасне, — без съмнение беше младо вълче. Маки посегна в мрака към него и почувствува върху ръката си нещо топло, влажно. Езикът на Дай.

— Е, хубаво, Дай, нищо лошо няма да му сторя.

И той изтегли вълчето навън.

От страх малкият вълк се попика. От всички страни върху него се сипеше светлина, която до този миг беше виждал само отдалеч, през входа на пещерата. Примигвайки, той се заоглежда за някакво прикритие.

Беше напълно безпомощен сред тоя непознат свят. Разтреперан, подвил опашчица и наежил гръбче, той се придвижи с несигурни крачки напред — жалка гледка. В този миг дойде Дай. Тя го подуши и го близна и тогава мъничкият, зарадван, пролази тромаво и се притисна към нея, мушна главата си под стомаха й. Тук бе закрилата, от която той се нуждаеше, която търсеше. Дай вдигна поглед към Маки.

— Ще го наречем Бъни — каза Маки.

Той вдигна вълчето, отнесе го долу при коня си и го пъхна в чантата на седлото. Понито разтърси грива и сви уши. Едва когато Маки го възседна и го потупа по шията, то се поуспокои. Дай тичаше край тях и не откъсваше поглед от чантата на седлото, отгдето се подаваше главата на новия Бъни. От страх той облизваше муцунка.

После новият Бъни се настани клекнал в кошницата под колата и Дай се просна до него и Маки беше на мнение, че сега вече всичко е наред. Той изу ботушите си, качи се в колата и легна да спи.