Волф Дуриан
Робър (24)

Голямата хайка

Господин Тъпър седна заедно с главния счетоводител и му нареди да пресметне пред него на каква сума възлизат дотогавашните загуби, причинени от вълци (при това зимата още далеч не беше свършила). И реши да нанесе унищожителен удар срещу тия вредители и разбойници по добитъка. Да ги избие! Да ги унищожи до крак! Ако бяха питали него, вълците изобщо не биваше да съществуват в естествената история. От своя гледна точка господин Тъпър различаваше само три вида животни — полезни, безвредни и вредни. Полезни бяха конете, говедата, овцете, кучетата и кокошките. Безвредните — зайците, сърните и катеричките. Между вредните животни обаче най-лоши бяха вълците.

Една леденостудена и ясна утрин през прерията потегли на коне група от около четиридесет тежковъоръжени ездачи, около която лаеше глутница кучета от всевъзможни породи. Най-шумно от всички се държаха Баркър и Уегър (откак Робър го нямаше, те отново бяха на първо място). Господин Тъпър беше поканил и съседите за голямата хайка срещу вълците. Дошли бяха фермери от околността заедно със своите хора, дошли бяха и разни познати от прерията. Между тях бе и шерифът Стрикленд, който искаше да използува случая, за да тренира своите кучета. Извикани бяха и всички мъже, без които фермата можеше да мине временно, между тях Джек и Дан, които веднъж вече, както ни е известно, бяха опитали силите си като смели ловци на вълци.

Преди започването на лова господин Тъпър беше оповестил, че удвоява обявената награда за убиването на черния водач на глутницата, наречен Черният капитан. Така че сега над главата на Черния капитан тегнеха двеста долара. Хубави пари, които можеха да въодушевят ловците.

С хайката тръгна и самият господин Тъпър.

Прерията и планините бяха пребродени отчасти на коне, отчасти пешком. Всяка гъста гора, всеки храсталак, клековете по планинските склонове бяха претърсени с кучета. Ловците минаха и покрай напуснатата овчарска каручка на Ирам, покрита сега с голям снежен калпак.

Избити бяха койоти, лисици и планински зайци, но само един-единствен вълк, прастар единак, който не можеше да бяга вече с глутницата и продължаваше живота си със случайно хванати мишки и земни катерички. Можеха да се преброят ребрата на тялото му.

Къде бяха вълците? Те сякаш бяха подушили предварително голямата хайка. След безуспешното и съпроводено с много загуби нападение в Змийската долина те изглежда бяха изоставили тоя край.

Дан, който бе застрелял прастария и единствен вълк през време на голямата хайка, гордо занесе у дома си трофея, мършавата отрязана вълча опашка, която бе закачил на седлото. Сега вече нямаше как приятелите му да го подиграват, че не му вървяло при лова на вълци.

— Драги мой — каза госпожа Тъпър на своя мъж, след като гостите ловци си отидоха от дома им, — ти не можеш да промениш естествознанието. Вълците чисто и просто съществуват и толкова.

Историята за двестадоларовата награда, определена за скалпа на черния вълк, се беше разчула из страната. Надзирателят от един далечен дърварски лагер писа, че група от горските работници видели в далечината някакъв бягащ елен, преследван отдалече от глутница, която, по тяхна преценка, наброявала около петдесет вълка. Хората му мятали своите брадви по вълците. Начело на глутницата тичал един забележително тъмен вълк, навярно онзи Черен капитан, за който, както чули, фермерите животновъди били определили висока награда. Дърварите смятали, че ако били имали на разположение огнестрелно оръжие, лесно щели да го убият и да спечелят премията. Непосредствено след този черен вълк тичало някакво бяло животно, навярно вълчица.

Господин Тъпър взе географската карта и измери с пергел разстоянието; двеста и четиридесет километра! Но дали този вълк беше Черният капитан? Пък и никога тук, в прерията, не се беше появявал бял вълк. Животното положително щеше да направи впечатление на овчарите. Естествено, можеше да се приеме, че в случая става въпрос за вълчица, която тича редом с вълка водач. Тъкмо сега, посред зимата, бе периодът на разгонването на вълците. По това време те се събират на двойки.