Волф Дуриан
Робър (8)

Дъщерята на главния ратай

Джил — на кръщелното й свидетелство пишеше Джулия — беше дъщерята на главния ратай Лиза, който живееше в къщата за ратаите. Сега тя беше вече близо тринадесетгодишна и едва-едва можеше да изписва няколко букви. „Много посдрави и цилуфки от мен Джил.“ Много трудна работа беше това, за щастие такова нещо искаха от Джил само веднъж или два пъти в годината, когато баща й трябваше да пише писмо на леля Емелина. Той не обичаше да го върши и се заемаше с подобно занимание само когато то беше неизбежно и не можеше повече да се отлага. Самият той се тормозеше с тия заврънкулки; с много пъшкане и потене беше научил дъщеря си поне на най-важните букви, но тя пак беше забравила половината от тях, като изключим „й“, защото беше най-веселата буква, със запетайка, яхнала я като конник. А четенето? О, да, сочеше с пръст буква след буква и най-сетне отгатваше каква е думата. Но какво ли пък имаше за четене тук? Писмата на леля Емелина.

Що се касае до смятането, там положението на Джил беше по-добро, но само когато ставаше дума за зоба на любимите й коне. Тя се оправяше с тежестта и с цифрите на кантара и в такъв случай умееше да събира бързо и сигурно, и то на ум. Биваше я дори да вади и да умножава на ум: една дневна дажба по две — за два коня; по седем — за една седмица. Никога не се беше случвало да допусне при получаването на храната да я излъже началникът на фуражния склад, пък макар и само с половин кило овес.

А едно нещо умееше съвършено: да язди. Да язди полудиви, още необуздани коне. И то без седло!

Мяташе се като котка върху гърба на коня, размахваше свободно ръце. Конят издигаше гръб нагоре, пъхаше главата си между предните крака и яростно ритваше със задните, а в следващата секунда се изправяше на тях като свещ, мъчеше се да захапе нозете на ездача и правеше всевъзможни опити да го смъкне чрез хитри и подли номера. В края на краищата се понасяше в бесен кариер и изчезваше сред облак прах. Но не се тревожете за момичето! То си седеше на конския гръб тъй, сякаш беше изляно на него.

Ако бяха взели мнението на Джил по въпроса, тя щеше да предпочете да е момче, но това вече не можеше да се промени. Всъщност тя си живееше съвсем като момчетата — търчеше насам-натам със закърпен, а понякога и с незакърпен пуловер, с лъснали протрити стари панталони за езда и с ботуши, които само в неделен ден се ваксваха донякъде, защото баща й настояваше за това. Един ден тя беше отрязала до шията дългата си, пепеляворуса коса.

— Ах, татенце — беше казала на баща си, — просто не мога да понасям тая грива, не знам къде да я дявам, като яздя.

Джил носеше спортен каскет, който изтегляше откъм тила и нахлупваше ниско над челото си — мъжки каскет; той й беше прекалено голям. Но Джил намираше, че е по-практичен от широкополите ковбойски шапки, които човек трябваше да връзва под брадичката си, когато язди.

Момчетата от фермата се отнасяха към нея като към равна. През целия ден момичето беше на пасбището или в обора при конете, но обичаше и всички други животни — кучета и котки, агнета и телета — и се грижеше за тях. Отглеждала беше една малка миеща мечка, която някакъв човек й беше донесъл от гората, една катеричка, една още неспособна да лети кукумявка, паднала от гнездото под покрива. Кукумявката подскачаше и подхвърчаше из стаята, фучеше, кълвеше и драскаше, но след известно време свикна с обстановката и щом видеше Джил, скачаше на рамото й.

Веднъж Джил домъкна у дома си цял чувал лисичета, които мъжете бяха изровили от една лисича дупка в околността и всъщност трябваше да убият. Жената, натоварена да се грижи за пернатите животни, се беше оплакала от лисиците; вече тя не смеела да пусне нито едно пиле да излезе от курника. Джил нагласи тайно лисичетата в един сандък, застлан със сено, скри ги в един ъгъл на кошарата и ги хранеше с биберон.

— Бива си го девойчето — казваше на главния ратай старият овчар, чието малко име беше Ирам, — разбира се с животните.

Да се разбираш с животните, е, това е хубаво нещо, особено погледнато през очите на овчари. Но… леля Емелина безспорно имаше право. В случая беше важно да разбираш човешките работи.

Конният пощенски куриер носеше писмо след писмо от големия град Чикаго с добре познатия почерк на леля Емелина. С въздишка ги приемаше баща й и ги пъхаше в джоба си. Дълго ги мъкнеше неотворени, имаше представа какво пишеше в тях. През такива дни той се чувствуваше виновен и угнетен. Още щом хвърлеше поглед, към баща си, Джил познаваше, че пак е пристигнало едно от „ония писма“.

Джил нямаше майка, тя бе умряла от отравяне на кръвта. По онова време дъщеричката беше едва на пет години.

Още тогава леля Емелина беше поискала да вземе детето при себе си. Леля Емелина работеше в големия град Чикаго, беше учителка в едно средно училище (както можеше да се забележи по почерка и по стила на писмата й) и още от самото начало беше решено, че след време малката Джил ще отиде при нея в града и ще учи в това училище.

Но бащата не даваше обичната си дъщеря, последното, което му беше останало. Не можел да се отдели от нея — тъй писа той на балдъзата и лелята, — поне засега не можел. Може би по-късно. Имало време за училището. Това „засега“ се беше превърнало вече в седем години. Оттогава те, бащата и дъщерята, живееха заедно тук, в говедовъдната ферма, живееха и зле, и добре — както се случеше. И днес бащата все още не можеше да си представи как ще живее тук без своето девойче, без малката си другарка. Но все някога това трябваше да стане.

От толкова време вече леля Емелина редовно напомняше с всяко свое писмо на зетя си, че трябва да изпрати дъщеря си при нея в града, макар и само за няколко години. В края на краищата клетото дете трябвало най-сетне да научи нещо — поне да чете и пише. Не бивала той да я оставя да израсне като неграмотна, като дивачка.

Тя, разбира се, имаше право, дори тогава, когато се изразяваше още по-ясно в писмата си и когато пишеше за необяснимия егоизъм на едно бащино сърце и за неговата безотговорност. Според нея, това, което вършеше той спрямо своето собствено дете, беше направо престъпление.

Но не беше крив само бащата. И „клетото дете“ за нищо на света не искаше да напусне стопанството, дори тогава, когато бащата рисуваше с най-примамливи багри живота в големия град.

— Там ще имаш приятелки. Там има музика и театър.

— Ах, татенце! — казваше почти разплакана Джил и се обесваше на шията му. — Не искам никакви приятелки, никаква музика и никакъв театър. Искам да си остана тук, при теб и при моите животни.

И тогава раздялата пак се отлагаше.

„През идната година вече съвсем сигурно!“ — пишеше баща й в отговор на леля Емелина.