Волф Дуриан
Робър (18)

Герданът

Вятърът духаше откъм долината. Вълкът Робър се приближаваше откъм планинския склон, беше заобиколил отдалеч и сега се провираше през гъсталака от клек и планински маргаритки. От прикритие до прикритие той се промъкваше към чуждите овце, винаги право срещу вятъра, така че да бъде господар на положението.

Отдалеч вълкодавът Даго не беше страшен. Освен него червенокосият имаше още две кучета — един шпаниел и един сетер. Сетерът е копой. Той не е в състояние да влезе в непосредствена борба с един вълк, но има изтънчено обоняние и надушва отдалеч. Ала при силния насрещен вятър тази вечер дори и сетерът не можеше да го подуши.

Беше ли му необходимо да се промъква към чуждото стадо като див, гладен вълк? Нима Ирам го оставяше да гладува? Не го тласкаше гладът — той грабеше просто заради самия грабеж, то си беше в кръвта му.

Душеше миризмата от чуждите овце трескаво, сякаш никога дотогава не беше подушвал и не беше виждал овце. Но към „собствените“ овце той бе равнодушен, тези овце бяха чужди!

Това не бе вече оня Робър, комуто Джил беше подарила гердан, на който можеше да се прочете неговото име. Хищник, голям див вълк беше този, който се притискаше сега в закритието си срещу вятъра, всичките му сетива, всичките му жили бяха напрегнати, ушите и ноздрите му потръпваха. На десет разкрача пред него бяха овцете. Той издебна подходящия миг и изскочи като стрела от прикритието си.

Досега беше грабвал и отвличал само по едно агне, но тази вечер натръшка една след друга три големи овце. Овцете са глупави, те предизвикват разбойника. Нападне ли вълк стадото, овцете избягват малко встрани, после спират и го гледат втренчено, а в това време вълкът поваля втората, третата овца; вълците издавят овцете от чиста кръвожадност.

Червенокосият лежеше в каруцата си до своето изпразнено вече шише уиски и хъркаше, ала кучетата веднага дотърчаха. Вълкодавът Даго се нахвърли върху смъртния си враг, захапа го за гърлото, почна ожесточено да впива зъби. Захапването за гърлото обикновено убива веднага, но изведнъж Робър почувствува шията си свободна. Даго държеше в устата си гердана, който се беше скъсал. Още преди да успее да го изплюе, вълкът скочи отгоре му и прехапа неговото гърло. На храбрия малък шпаниел, който се хвърли към него, когато той побягна, Робър откъсна половината от дългото увиснало ухо, така че кучето побягна с плачевно скимтене. Сетерът тутакси офейка.

Робър изчезна в мрака. Спасил го бе само герданът. Страшният вълкодав Даго лежеше проснат сред поляната и държеше в окървавената си челюст разкъсания зелен гердан.

Тази сутрин кръшкачът Йохан Щраус беше изчезнал заедно със свитата си. Ирам почна да вика Робър. И тогава той се измъкна, куцукайки, от колибата си. Значи беше излизал и тази нощ.

— Пада ти се! — наруга го Ирам.

Но после прегледа крака, който животното влачеше, проми раната от зъбите (на шпаниела) и я превърза. Беше същата лапа, която беше превързала на времето Джил. Дали той си спомняше? Спомняше ли си още за това и Джил?

Ирам се зае да търси сам побягналите овце. Видя ги да се катерят високо по голите скали, също като диви овце — наложи се и той да се изкачи дотам и да прибере бегълците. Когато най-сетне събра свитата на царя на валсовете, той я преброи. Липсваха две овце.

Те лежаха долу, на дъното на пропастта. След като прибра при стадото Йохан Щраус и неговата банда, Ирам трябваше пак да тръгне нагоре, но сега вече трябваше да слезе и в пропастта. Едната от падналите овце беше мъртва, другата се беше свила и блееше. Той я нарами и пое обратно. Изморен бе до смърт от тежката работа през тоя ден.

Още отдалеч, докато вървеше по склона с овцата на раменете, Ирам забеляза, че магаренцето му си има компания. Катърът на неговия съсед стоеше до него и ядеше от хубавите му магарешки бодли. А на дишлата на овчарската кола беше седнал червенокосият, сложил на коленете си шишето с уиски.

— Какво става? — запита намръщено Ирам.

— Става, каквото става.

Анди прибра в джоба си бутилката с ракията. Ирам беше оставил пред себе си овцата и внимателно опипваше краката й. Двата задни крака бяха счупени.

— Какви ли ядове не бере човек с тия гадини — каза той и поклати глава. — В пропастта лежи още една от овцете ми, мъртва е.

— При мене са мъртви три овце.

Ирам измъкна от каручката си празна тенекиена кутия и чувалчето с гипс.

— От какво са умрели?

— От същата… болест, дето тръшна трите агнета.

Ирам престана да бърка гипса в тенекиената кутия.

— Да не вземеш сега да твърдиш, че през този сезон някой вълк е разкъсал наведнъж три овце?

— Хм.

— Но не при стадото, нали?

— Насред стадото.

— А кучетата ти? Даго?

— Даго е мъртъв. Вълкът прегриза гърлото му.

Гипсовата каша в кутията се втвърди.

— Даго?! Но… това е невъзможно! Бих могъл да си представя само един вълк, който е в състояние да надвие твоя Даго — Черният капитан. Но откак паса тук овцете си, никога не съм го виждал като вълк-единак.

Червенокосият поклати глава. Той посочи към сандъка, гдето лежеше Робър.

— Ето го на̀ къде лежи той, вълкът!

— Ти си луд!

Ирам прихна. Но кръвта нахлу в главата му, владееше се с усилие. Спомни си как Робър се беше върнал, накуцвайки, тази сутрин. Но невъзможно беше да е надвил огромния Даго…

— Не съм луд аз, ти си луд, че държиш вълк да ти пази овцете.

— Кучето си съм взел от фермата.

— Добре е, че ми го каза — рече Анди. — Но не се преструвай сега, че не можеш да различиш вълк от куче. Аз го познах още от пръв поглед.

— При мен той никога не се е докосвал до овца.

— Но затова пък при мене. Три овце, три агнета, прегриза гърлото на най-доброто ми куче и разкъса ухото на шпаниела. Това е вече достатъчно, не смяташ ли?

— Ти нямаш доказателства, че е бил моят Робър.

Червенокосият извади от джоба си разкъсания зелен гердан.

— Р-о-б-ъ-р — прочете той буква по буква на пластинката. — Това хубавичко нещичко — и той завъртя гердана около показалеца си, — измъкнах от челюстите на моя Даго.

Ирам не каза нищо повече. Той изхвърли засъхналия гипс от кутията, забърка нова каша, потопи бинтове в нея и почна да увива гипсовата превръзка около счупените нозе на овцата.

Анди се изправи.

— Е, ти ще трябва май да очистиш твоето… така наречено овчарско куче.

— Тъй ли мислиш? — отвърна студено Ирам. Продължи да превързва овцата. — Тебе обаче ще те… очистя, ако не изчезнеш веднага. И съветвам те, не се мяркай вече насам.

Изведнъж Анди се разбърза да иде до катъра си.