Волф Дуриан
Робър (15)

Последната гоненица

На разсъмване Робър се измъкна от колибката и отърси козината си. Локна от съдинката с вода.

В този миг погледът му падна върху койота. Позна го веднага, въпреки че оттогава бяха изтекли две години.

Вълкът не забравя.

Бавно тръгна към койота, впил като вкаменен погледа си в него. Койотът се озъби и изръмжа, сякаш възнамеряваше да приеме борбата тук, на място. Но нямаше такова намерение. Стояха един срещу друг на няколко разкрача. Робър не издаваше нито звук. Бавно, съвсем бавно поставяше лапа пред лапа. Космите над гръбнака му настръхнаха. Втурна се изведнъж — бърз като стрела — към койота, ала той вече беше побягнал. Тичаше в зигзаг, вълкът не можеше да се мери с него по бързина и по ловкост. Койотът спечели преднина.

Сега вече двамата бяха далече в прерията. Ако би искал, койотът можеше да избяга, но той се позабави, пусна вълка почти до себе си, измъкна му се с един страничен скок и почна да ситни пред него. И това беше игра на гоненица, както на времето, само че този път тя се водеше на живот и смърт.

В този миг, сякаш изникнали от земята, се появиха още два койота, но и сега, когато бяха вече трима, те още не смееха да преминат към нападение. Робър не откъсваше погледа си от първия. После изскочиха още два койота. Сега вече бяха петима срещу един. Той бе попаднал в засадата точно тъй, както я бяха замислили те. Петимата койоти почнаха да кръжат наоколо му все по-отблизо. Изведнъж те се спуснаха едновременно върху него.

Робър се хвърли върху оня, с който имаше да оправя стари сметки, но още преди да успее да го стигне, три от койотите увиснаха на неговата гъста козина. Единият от тях го беше стиснал за шията, близо до гърлото, до опасната точка. Той ги отърси от себе си, запрати на земята онзи, който беше увиснал на шията му, с такава сила, че той се търкулна презглава; още преди койотът да успее да скочи на крака, Робър бе вече отгоре му и прехапа гърлото му с убийствените си кучешки зъби.

Сега вече можеше да си поеме дъх. Стоеше, разкрачил нозе, койотите не смееха да го доближат. Отново го обкръжиха. Робър нямаше тилово прикритие, не можеше да стои спокойно на мястото си и да остави нападателите да се доближат, принуден бе непрестанно да се извръща насам-натам. Един от койотите успя да го захапе за предната лапа и го повали. Моментът беше критичен, тутакси всичките се хвърлиха връз него. Ала той сполучи да се надигне, изхапа ги, прескочи един от тях, който бе паднал по гръб, и побягна да спасява живота си. Ала така би изгубил играта. Защото сега и четиримата се втурнаха след него, бяха по-бързи и по-ловки. Стремяха се да захапят краката му. В последния миг успя да намери прикритие.

В една падина имаше стара, вече напусната дупка на прерийно куче. Вълкът не би могъл да се вмъкне в нея, тъй като прерийните кучета са дребни гризачи, малко по-големи от лалугерите. Но по-късно в тази дупка беше ровила и една лисица, която на драго сърце използува труда на другите. Лисицата скоро се беше отказала от ровенето, но дупката, която бе издълбала, беше достатъчно голяма, за да се скрие в нея Робър. Нека сега припарят само до него койотите. Те гледаха да са по-далеч от опасните вълчи зъби, които блестяха насреща им от дупката.

Сега тримата от тях се отдалечиха. Пред пещерата остана само един — тъкмо онзи, който трябваше на Робър. Този път, както изглеждаше, той бе съвсем сам. Беше се отпуснал на земята, сложил бе глава върху предните си лапи и се взираше в очите на вълка.

Това беше най-дръзкото предизвикателство.

Всъщност останалите трима се бяха промъкнали изотзад в падината и лежаха в засада, готови за скок върху дупката на прерийното куче. Но колкото и да беше хитър, койотът не беше предвидил едно — Робър ще може да съзре неговото коварство и подлост в очите му. Защото в тях се отразяваха главите на тримата разбойници, приклекнали и готови за скок. Достатъчно бе да направи само крачка извън своето закритие и тримата койоти щяха да скочат на шията му, а четвъртият щеше да му прегризе гърлото.

Изведнъж отраженията на трите остромуцунести глави изчезнаха. След секунда и койотът забеляза това, ала вече бе твърде късно. Едва беше успял да се изправи на нозе, за да побегне, когато вълкът прехапа гърлото му. Койотът беше изгубил играта.

В далечината през прерията крачеше някакъв мъж, носеше под мишницата си пушка. Той би могъл да бъде който и да е, но по една случайност беше пастирът Маки. Придружаваше го кучката Дай.

Ето защо бяха изчезнали койотите. Бягайки, те се разделиха и тичаха ниско приведени в зигзаг.

От падината Робър не можеше да види човека и кучето. Той описа кръг около умъртвения койот, неговия враг, който беше желал да му напакости от чиста злоба. После изкачи малкото възвишение отвъд падината и зърна в далечината човека с кучето. Вятърът духаше откъм гърба му, не можеше да го подуши.

Човекът спря. Видя над един от далечните хълмове, на фона на небето, очертанията на някакъв вълк. Разстоянието беше прекалено голямо, но той се изкуши да опита пушката си. Опъна петлето и се прицели. Вдигна се малко облаче. Робър почувствува лек удар в хълбока, слаб гърмеж стигна до ушите му.

Ударило го беше само едно камъче, подскочило оттам, гдето се бе забил куршумът. Робър подви опашка и побягна.