Волф Дуриан
Робър (22)

Новите овчари

Сега бяха назначени трима нови овчари — нови хора с нови методи.

Двама от тях бяха към фермата на Тъпър. Но и съседът беше назначил нов овчар; Анди бе уволнен. Тримата нови овчари се бяха сдружили. Те обединиха двете стада в едно голямо стадо, което сега наброяваше четиристотин глави. Агнетата бяха порасли, станали бяха годинаци.

Новите овчари имаха коне като говедарите и конярите и разполагаха с цяла глутница кучета. Между тях бе и Аста, тя беше свикнала да променя господарите си.

Сега имаше едновременно трима господари. Тримата овчари живееха заедно в солидна барака, построена зад една височина, която я бранеше от ветровете. Откъм прерията се виждаше само димът, който излизаше от кюнеца й. Конете и кучетата имаха обор, гдето ги прибираха през дните, когато времето беше лошо, и през студените нощи.

Късно през есента стадото напусна планината. След жаркото лято се очакваше сурова зима и тя изведнъж настъпи. Конниците, тръгнали на обход сред снежната буря, навличаха своите наметала, които наричаха „пончо“, и нахлупваха ниско над челата широкополите си шапки. Овцете се бяха сгушили една до друга, облак па̀ра скриваше стадото. Когато станеха сутрин, тъмен остров бележеше мястото, гдето бяха нощували. Под телесната топлина на животните снегът се стопяваше.

Овцете разравяха снега и все още намираха достатъчно храна, освен това имаше докарано сено и овчарите го поставяха в хранилки тук-там по пасбището. Подредени бяха и корита, пълни със сол.

Студът, снегът и вятърът никак не можеха да навредят на овцете, техните дебели вълнени кожуси ги топлеха. Понякога снегът ги покриваше цели, така че се превръщаха в бели купчинки, ала сетне овцете се надигаха, отърсваха се и ако човек ги наблюдаваше в този миг, струваше му се, че изникват от земята.

Обикновено задържаха овцете колкото може по-дълго на полето, но още отсега снегът беше стигнал тридесет до четиридесет сантиметра, понякога овцете затъваха в него до шии. Места за хранене трябваше да се разравят с лопати. Овчарите бяха решили да сложат през следните дни наличното сено в хранилките и след това да подберат стадото.

— Да не искате да чакаме, докато дойдат вълците? — рече овчарят Кларк.

Той седеше срещу Герит край нагряната почти до червено печка, възседнали бяха пейката като седло и играеха покер. Петролната лампа гореше. Често се налагаше да я палят и денем, когато вятърът навееше снега върху малките прозорци на бараката, но сега беше вечер.

— Чукни на дърво да не дойде зло — каза Герит и прибра картите си.

В този миг вратата се отвори шумно и рязко. Пит, който беше вън на обход, се втурна в бараката и изрева:

— Вълци!

Беше целият обсипан със сняг и докато го видят, изскочи вън и затръшна вратата. Не биваше да се пилеят нито думи, нито секунди. Картите за игра отлетяха на пейката, мъжете се втурнаха към седлата, към карабините си. Вън кучетата скимтяха. Чуха как Пит се понесе в галоп, кучешкият лай заглъхна в далечината.

— Фенери! — извика Кларк, който бе вече на седлото.

Герит се завтече обратно да вземе фенери.

Вълчата глутница напредва безшумно през снега, верига от сенки, които крачат една след друга. Водачът им е на една вълча дължина пред тях. Той спира и почва да души. Вълците мигом изчезват. Притискат се плътно към дъното на пъртината, прокарана от тяхната колона в снега.

Водачът се втурва отново напред и мигом веригата от сенки зад него пак се явява, и сега всички тичат един след друг и точно в следите на предшествуващия. Началото на тази следа поставя водачът им.

Извил се е силен вятър, снеговалежът отслабва. Над високите места се е разразила буря, облаците се гонят по небето, от време на време бурята разкъсва тяхната покривка и тогава проблясва луната. По снега край всеки от вълците пъпли синкавата му сянка. Миг след това те отново потъват в мрак. Ала вятърът вее откъм вълците и отнася до кучетата тяхната миризма. Самите вълци не могат да подушат нещо оттук. Ала вълците се движат съзнателно с вятъра, а не срещу вятъра, те гонят определена цел.

Ето че залягат отново в следата си. Лунният диск пак изпъква сред бързо носещите се парцали на облаците. Предводителят им седи сред снега, прозвучава неговият вой. Тутакси се надигат всички вълци и всичките вият и лаят в хор. Страхотно звучи това сред зимната нощ.

Предводителят им замлъква и след него замлъкват всички. В далечината проехтяват някакви звуци — кучешки, лай. Лаят се усилва. Кучетата се приближават…

Глутницата се втурна обратно по своята собствена следа; във верига един след друг вълците тичаха толкова бързо, че се различаваше само една тъмна ивица, която се носеше над снега. Но ето че водачът им сви встрани. Заобиколиха в широк полукръг стадото. И сега вече вятърът излезе насреща им, до тях стигна миризмата на овце. Вдигнали ноздри, те почнаха да душат срещу вятъра. Все по-бързо и по-бързо тичаха вълците. Па̀ра се издигаше от разтворените им челюсти, те дишаха тежко, с увиснали езици.

Когато зърнаха сред облака от па̀ри тъмната маса на овчето стадо в снега, нахвърлиха се слепешката отгоре му. Водачът им повали първото животно, след него падна второто, третото, четвъртото.

Овцете наоколо бяха наскачали, но вместо да се пръснат във всички посоки, те се скупчваха все по-наблизо. Вълците бяха изгладнели, ръфаха алчно от първите, току-що убити животни тяхното още топло от кръвта месо и го поглъщаха, огромни късове изчезваха в миг, само с едно-единствено преглъщане. Десет или дванадесет разкъсани овце вече лежаха там, но вълците просто не можеха да се наситят, връхлитаха върху отдръпващите се заднишком овце, прехапваха гръкляните им, разкъсваха всичко, каквото досегнеха. Тичаха по гърбовете на гъсто стълпените животни, звънците на овните хлопатари подрънкваха глухо сред блъсканицата, още неукрепналите агнета годинаци биваха направо премазвани. Те пръхтяха и стенеха, но сковаващият страх ги караше да немеят. Сега вече вълците бяха навсякъде, поваляха и давеха сред гъсто стълпеното стадо. И тогава най-сетне то отстъпи пред напора, заслепени от ужас, овцете побягнаха във всички посоки. Чак сега проехтя първият пушечен изстрел и един от вълците, увиснал все още на гърба на една от побягналите овце, започна да хърка и падна.

Маневрата на вълците беше сполучила, те бяха откъснали кучетата и ездачите от стадото. Това беше голяма грешка: при опасност овчарят в никакъв случай не бива да напуска стадото, трябва да остави вълците да се приближат срещу вятъра. Старият Ирам знаеше този техен трик с виенето от обратната посока и когато вълците се приближеха, той стоеше със своята пушка там, където трябва. А почнеха ли да ехтят право насреща им изстрелите и едрите сачми да се сипят около тях и да се впиват в телата им, те не можеха да издържат. Оттегляха се. Пръв побягваше предводителят им, Черният капитан.

Но тия нови млади овчари все още нямаха никакъв опит с вълците. Вълчият вой ги бе заблудил. А кучетата не можеха вече да бъдат спрени. Те стигнаха до вълчата следа, която свършваше тук; глутницата се беше върнала обратно по своите собствени следи. Сега вече на овчарите стана ясно намерението на вълците, мъжете бързо обърнаха конете си. Ала бе твърде късно. Вълците бяха там, сред беззащитното стадо.

Черният капитан, един почти напълно черен стар вълк, водеше глутницата. Това име му беше дал Ирам и оттогава той бе известен така в цялата прерия. Фермерите бяха обявили награда от сто долара за главата на тоя вълчи водач. Но никой не знаеше къде се криеше през годината Черният капитан. Никой, нито ловец, нито трапер или дървар — не го беше виждал да скита сам из гората. Едва през зимата се явяваше той и събираше с вой из горите своята глутница. И вълците веднага се втурваха след него. Щом Черният капитан водеше глутницата, имаше богата плячка.

Хитрец беше Черният капитан; преди всичко мислеше как да запази собствения си ценен живот. И сега, още при първия изстрел, той изчезна. Скочи сред множеството побягнали овце и се мушна под тях; тичаше приведен под краката им и стигна така до другия край на стадото. Там повали едно от тазгодишните агнета, разкъса го и се наяде до насита. А сетне изчезна.

Мъжете бяха наскачали от седлата. Слабата светлина на техните фенери се луташе сред околния мрак. По-добре да бяха имали брадви вместо карабини. Как да стрелят? Вълците бяха сред овцете. Сега Пит беше вдигнал във всяка ръка по един фенер, а Кларк и Герит блъскаха с остроъгълните обковки на прикладите на своите карабини, застрелваха всичко, по което можеха да стрелят. Кучетата се изтощиха в боричкането с вълците. Ето на̀, там лежи Аста, черната овчарска кучка, и кръвта изтича от прехапаното й гърло. Колко жалко за прекрасното животно! Герит е нападнат едновременно от два вълка, протегнал е напред ръцете си с карабината и вълците, здраво вкопчани в тях, ги разкъсват.

— Помощ! — реве Герит.

Тогава през дълбокия сняг дотичват Кларк и Пит, разблъскват овцете настрани. Пит свети с фенерите, Кларк застрелва двата вълка.

Големият тигроподобен Цезар, наричан тук Кисър, си пробива път сред блъсканицата, хвърля се от вълк към вълк.

Освен водача на глутницата от нея избягаха единадесет вълка. Един от тях беше онзи, който някога се казваше Робър.

Тежко раненият овчар Герит веднага трябваше да бъде откаран на лекар в града. Четиридесет и осем овце бяха мъртви, мъртво бе и едно ценно куче: Аста!

— При Ирам такова нещо нямаше да се случи — каза господин Тъпър на главния ратай.

Главният ратай Лиза ясно долови упрека, който беше насочен към него: „Ако ти не му беше дал псето си, което излезе вълк, днес още щяхме да си имаме нашия добър стар овчар. Ти си виновен.“

Това го натъжи много. Но Джил беше виновна, не можеше да се отрече; заради нея той преглътна яда си, без да възрази нищо. Джил беше отговорила на писмото му. Тя пишеше вече почти без грешка. В края на писмото леля Емелина беше добавила, че за кратко време „детето“ било зарегистрирало отраден напредък и проявявало голямо усърдие и старание.

„Мой миличък татенце,

Искам да ти пиша само, че ас съм виновната, единствено ас. Ирам ми каза, че той е вълк, Робър де, и ас го знаех, и трябваше да ти го кажа, то е верно, само че се страхувах, че ако го знаеш, ти ще вземеш да застреляш моя Робър. А пък ас толкова го обичам.

Много гузна съвест имам за това, което се е случило с моя Робър, откак ме няма. Ако си бях там, нищо нямаше да се случи. Никой нямаше да забележи, че си е вълк. Той беше толкова мил и послушен. Но ас наистина не знаех, миличък татенце, че той е вълк, докато Ирам не ми каза. Всичко е верно, тоес, че го намерих в обора и че превързах раскъсаната му лапичка, всичко си е така, трябва да ми вярваш и ас самата мислех, че той е куче. Но после Ирам ми каза. Той ми обеща да не казва на никой освен мене, затова и на теб не ти е казал, че е казал на мен и ас съм виновна за лъжата му.

Миличък, многообичен татенце, толкова копнея за тебе и тъй ужасно ми е мъчно, че си имал такива ядове с Робър и че за тях съм виновна ас, твоята собствена дъщеря. Можеш ли да ми простиш, миличък татенце? Научих вече сума неща в града, но ми се иска да се върна при теб, у дома. Но леля казва, че трябвало да остана още, поне още една година и не ме пуска, защото инак нямало да се върна, и това е верно.

Много хиляди целувки от твоята дъщеря

Джил“

Можеше ли бащата да се сърди още на своята дъщеря след такова писмо?

Ирам бе мълчал. Джил можеше да отрече вината си. Но тя му бе писала самата истина.