Барбара Делински
Тайната между нас (25)

Двадесет и четвърта глава

Седнала в кабинета на Джон, Дебора дълго прегръща Грейс. Думите бяха излишни; имаше много облекчение и любов в прегръдката. Когато Колби излезе, Грейс се отдръпна и се обърна към баща си. Дебора усети колебанието й. Подканяйки я мислено, тя остана доволна, когато момичето прегърна и него. Грег бе застанал до нея в трудния момент. Беше го направил и за двете.

Баща и дъщеря излязоха да прекарат известно време заедно, което позволи на Дебора да се върне на работа, но очите й следяха часовника. Трябваше да се обади по телефона.

Нетърпелива, едва изчака да стане един часът, за да позвъни на Том.

Когато чу гласа му, тя се усмихна.

— Здравей. Как си?

— Бил съм и по-добре — нежно отвърна той, но звучеше уморен. — Току-що се връщам от къщата на Селина. Преживява труден момент. След като прочете писмото, вече не може да се преструва.

— Да се преструва ли?

— Че Кал не е бил нещастен. Че всичко е било наред с брака им. Когато й показах писмото, тя не постави под съмнение автентичността му. Сякаш го бе очаквала. Някак се пречупи. Желанието за борба я напусна. — Желанието за борба сякаш бе напуснало и него. Гласът му звучеше тихо. — Налях й едно питие и когато се върнах, тя започна да говори. Нямаше безумни нападки, както преди. Изглеждаше напълно сломена. Докато разказваше, се опитваше да проумее какво всъщност се е случило.

Том беше добър слушател. Дебора знаеше това от собствен опит.

— Разказа ми как са се срещнали — продължи той. — Реалните събития до голяма степен са такива, каквито ми ги бе описала първия път, само че сега ми говори за неговите настроения. Плашели са я, но го е обичала, затова се е решила на брак. После това се превърнало в ежедневие — мълчанието, размишляването, краченето през нощта в тъмното. Спомняш ли си, когато ти казах, че той изпитваше потребност да се изолира, да прекъсва връзката с миналото, сякаш животът му се състои от отделни части?

— Да.

— И тя го е забелязала. В училище е бил страхотен. Наистина друг човек. Имало е моменти, в които се е държал чудесно и с нея. Но после е проявявал тъмната си страна. Той никога не е говорил за това. Селина ме попита какво знам, но какво можех да й кажа? Не знам какво го е депресирало. Имаше си свои демони, за които не говореше с никого от нас.

— Състоянието му влошило ли се е напоследък? — попита Дебора. Тя също искаше да проумее.

Том не отговори веднага. Накрая с примирение каза:

— Очевидно да. Не можела изобщо да стигне до него. Сякаш изобщо нямал воля. Сякаш изразходвал всичката си енергия в училище и не оставял нищо за дома. Когато му предложила да отиде на психиатър, не й проговорил три дни.

— Мислиш ли, че е посещавал психиатър, но просто не й е казал?

— Не мога да открия доказателства за това. Ако е бил на терапия, е плащал в брой и не е оставил следа. Не е вземал лекарства за депресията. Или е спрял да ги взема, което би обяснило защо е стигнал до критичната точка.

— А защо аутопсията нищо не показа?

— Разгледах подробно медицинското му досие. В него няма нищо. — Той направи кратка пауза. — Не мога да виня Селина за това. Опитвала се е да промени нещата. Покрусена е от мъка.

Дебора го прие. Все още се гневеше на Селина, че е отишла при областния прокурор, но доколкото се познаваше, и тя би постъпила така, ако беше на нейно място.

— Е, добре че си я изслушал — каза на Том.

— О, в това няма нищо алтруистично. Имах нужда да чуя какво ще сподели.

— И помогна ли ти?

Той помълча. После заговори:

— До известна степен — да. Все още се обвинявам за това, че не съм разбрал какво се случва с Кал. Можех да го заведа на психиатър. С подходящо лечение можеше още да е жив. Но това не обяснява нещата. Селина не е лош човек. Знаела е, че Кал има проблеми. Мислела е, че може да му помогне.

— Много жени го мислят — каза Дебора. Не попита за процеса. Точно в този момент това не беше от съществено значение. Искаше да знае повече за Том. — В полицейското управление беше ядосан.

— Още съм ядосан. Разбрах повече за това как е стигнал критичната точка, но не е имал право да използва невинни хора като инструмент за самоубийството си. Мисля, че Джон го разбра в момента, в който му показах писмото. Мъжът в кабинета на Джон бившият ти съпруг ли беше?

— Да. Дойде да ми помогне за Грейс. Тя преживя тежък период. Всъщност се разбрахме и за някои неща, свързани с развода.

— Това е добре.

— Наистина. — Искаше да му каже всичко: за развода, за Грейс, за катастрофата, но моментът не бе подходящ. Докато не отпаднеше опасността от гражданско дело, докато не разбереше какво имаше между нея и Том, докато Грейс не приемеше мисълта, че той трябва да узнае истината за онази нощ, Дебора не можеше да каже нищо. Имаше доста въпросителни, на които трябваше да си отговори. Просто трябваше да остави нещата да се случат. — Том…

— Дебора…

— Какво?

— Какво ще кажеш за вечеря? По-късно тази седмица?

Тя се усмихна.

— С удоволствие.

* * *

Тъкмо бе привършила с последните документи за деня, когато Грег се появи. Тя погледна зад него в очакване да види Грейс.

— Оставих я в пекарницата — обясни той. — Изпих един „Мамин шейк“ с Дилън и ето ме тук. Ще тръгвам обратно. Реших да ти кажа довиждане.

Дебора беше доволна, че е дошъл. Наистина искаше новите им отношения да бъдат по-добри. Спокойствието, което усещаше сега, отчасти бе свързано с куража да отвори раната, която разводът й бе нанесъл.

— Как мина с Грейс?

— И добре, и зле. Но мисля, че нещата се развиват добре. Продължава да ме пита защо съм си тръгнал и какво повече ми дава животът във Върмонт, което животът тук не ми е дал. И задава много въпроси за връзката ми с Ребека. Опитвам се да й обясня, че не бива да прави сравнения между теб и Ребека. Тя не е способна на това, което ти правиш тук. И никога не би могла да бъде майката, която си ти.

„И въпреки това ме напусна“, помисли си Дебора, но по-скоро по навик. Сега го разбираше по-добре и знаеше защо си е тръгнал. Горчивината се топеше.

Тя взе документите и чантата си, застана до него на вратата и загаси лампата. Изпрати го до колата и каза:

— Благодаря ти, Грег. Това, че беше тук, наистина помогна.

— На мен също. Завръщането висеше като дамоклев меч над главата ми. Вече знам, че мога. Заради децата трябва да поддържаме жива връзката помежду ни.

* * *

Дебора приготви вечеря на скара. Тази вечер гозбите на Ливия бяха напълно пренебрегнати. Трудиха се заедно — Дилън въртеше една страховита готварска шпатула — и приготвиха печено пиле с чеснови хлебчета, свежа салата и истински скаутски десерт. Като дете Дебора го бе приготвяла на огън и макар че на газовата скара не беше същото, все пак свърши работа. Пълнежът от разтопени желирани бонбони и шоколад, притиснат между крекерите, капеше върху плочата. Но това нямаше значение. Докато дояждаха десерта, заваля ситен дъжд, който щеше да отмие следите от готварските им подвизи.

— Вие влизайте — каза Грейс на майка си, докато събираше чиниите. — Аз ще прибера всичко.

Преди седмица Дебора може би щеше да я остави да го направи. Но днес не бързаше.

— Всичко е наред — рече тя, прибирайки каната за лимонада и празните чаши.

— Ти мразиш дъжда — припомни й момичето.

Дебора върна съдовете на масата и хвана ръката на дъщеря си.

— Ела.

Грейс я изгледа удивено.

— Къде?

Дебора не отговори и я поведе към задния двор. Обърната с лице към къщата, тя уви ръце изотзад около раменете на Грейс.

— Мамо — запротестира Грейс, слагайки ръце върху тези на Дебора.

— Шшшт — меко каза майка й. — Слушай. — Дъждовните капки тупаха по горските листа, издавайки нежен, мек звук, който градските жители не биха чули. — Много, много нежно — прошепна тя.

— Какво правим, мамо?

— Създаваме си нови спомени.

— За какво?

— За мен. За теб. За живота. — Отпусна ръцете си. Застана до дъщеря си и взе ръката й в своята, после затвори очи и обърна лице към небето. — Какво усещаш?

— Усещам, че майка ми се е побъркала — отвърна Грейс, но стисна ръката й.

— Сериозно. Усещаш ли дъжда по лицето си?

Последва кратка пауза, после дъщеря й снизходително каза:

— Да.

— Какво друго усещаш?

— Мокрота.

— Добре. Просто дишай, бавно и дълбоко. — Тя изчака минута. — Дишаш ли бавно и дълбоко?

— Да.

— Как се чувстваш сега?

Последва дълга пауза, после Грейс каза колебливо:

— Свободна.

— Нещо друго? — попита Дебора.

— Да.

— Какво?

— Ако ти кажа, ще си помислиш, че се побърквам.

— Не. Няма. Кажи ми.

Последва още минута, после Грейс промърмори:

— Пречистена.

Дебора я прегърна силно. Бяха преживели толкова много през последните две седмици. И толкова неща предстояха. Областният прокурор трябваше да вземе решение за гражданското дело; Грейс трябваше да намери отново мястото си в училище; Дилън трябваше да се справи със зрението си; Дебора трябваше да разбере какво е бъдещето на връзката й с Том. Смъртта на Калвин Маккена винаги щеше да е част от живота им. Но бяха намерили решение за много неща и бяха издържали.

Тя отново прегърна момичето.

— Пречистена. Започваме на чисто.

Грейс й върна прегръдката.

— Аз не съм ти — предупреди я дъщеря й.

— Разбрах го. Но в сърцето си приличаш на мен.

Думите бяха в съзвучие с песента на дъжда, а после друга музика се разнесе от прозореца на Дилън. Момчето свиреше на кийборда си. Дебора послуша около минута и започна да се полюлява в такт с мелодията.

Грейс се присъедини към нея и затананика. Скоро те припяваха с щастлив смях: „Бих бил тъжен и нещастен… ако не беше ти“.