Барбара Делински
Тайната между нас (7)

Шеста глава

— От законова гледна точка — обясни Хал, когато тя му се обади малко след залез-слънце — е налице основателно съмнение, че смъртта е предизвикана от катастрофата. Това е добра новина, Дебора. Макар че аз бих предпочел да е бил пиян до козирката. Тогава можех да споря, че е залитнал пред колата и сам е предизвикал катастрофата. Но кумадинът повдига други въпроси, например дали има проявена небрежност от негова страна или от страна на жена му, след като не са предупредили лекарите в болницата за опасността от кръвоизлив. Ти как мислиш?

— Като лекар ли? — попита Дебора. — Мисля, че е твърде смущаващо. Смъртта му е можело да бъде предотвратена. Като съпруга… се чувствам объркана.

— Бивша съпруга — вметна Хал.

— Ако съпругът ми приемаше такова лекарство — продължи тя, пренебрегвайки забележката, — това щеше да е първото нещо, което щях да кажа на лекуващите лекари.

— Като шофьор на колата, която го е блъснала, вероятно изпитваш облекчение?

Тя се замисли за секунда.

— Не. Един човек умря.

— Но не по твоя вина.

— По моя вина беше. Моята кола го блъсна. Оттам започна всичко.

— Не е ли възможно кръвоизливът да не е свързан с инцидента?

— Искаш да кажеш — попита Дебора сухо, — дали е възможно човекът да е направил кръвоизлив случайно в деня, в който кола го е метнала във въздуха и запратила срещу едно дърво?

Хал не отстъпи:

— Точно това исках да кажа.

— Съвпадението в събитията е някак подозрително.

Той настоя:

— Ти си лекар. От медицинска гледна точка възможно ли е?

— Не съм специалист по травмите.

— Дебора!

— Да! Възможно е.

Той въздъхна.

— Благодаря ти. — Доволен от кръстосания разпит, той добави с кадифен глас: — Ти си истински педант по отношение на детайлите, Дебора Монро.

— Определено — каза тя, реагирайки на тона му. — Особено когато трябва да се постъпи правилно. Може ли да те попитам нещо, Хал?

— Каквото пожелаеш, скъпа.

— Каза, че би имал връзка с мен. А с други имал ли си връзка?

Последва пауза, после той попита, удивен:

— Що за въпрос е това?

— Въпрос, който ме преследва от мига, в който ми го предложи за първи път.

— Да не размисляш относно офертата ми?

— Разбира се, че не.

— Тогава защо ми задаваш този въпрос? — Той отново се върна към деловия тон. — Аз съм най-добрият адвокат, когото можеш да намериш. Ако се стигне до съд, дори няма да ти взема пари за отделеното време, а то ще бъде значително. Между другото, говорих с Бил Спелинг. — Бил беше главният редактор на местния вестник. Дебора лекуваше децата му още от раждането им. — Няма да споменава името на Грейс в днешното издание. Ето такива неща правя за хората, които обичам.

* * *

— Кумадин? — повтори Грейс внимателно, когато майка й спомена думата.

— Това е антикоагулант, който се приема обикновено след сърдечен пристъп — обясни й Дебора. — Предотвратява образуването на съсиреци, които могат да предизвикат друг пристъп или мозъчен удар.

От вратата на кухнята Дилън запита ужасено:

— Татко ли е получил удар?

Дебора не беше чула кога е приближил.

— Не — смъмри го тя нежно. — Татко не е получил удар. Говорим за лекарството, което господин Маккена е приемал. — Протегна ръка и придърпа Дилън към себе си. — Антикоагулантите могат да предизвикат също обилно кървене — каза тя на Грейс. — Възможно е това да е причинило кръвоизлива при господин Маккена онази нощ. Ако лекарите в спешното отделение са знаели, че го е приемал, са могли да предотвратят смъртта му.

— Как?

— Като противодействат на антикоагулантите с други лекарства и го наблюдават отблизо.

Дилън погледна нагоре към нея с разширени очи.

— Моят лекар прави това с мен.

— Проблемът е много различен, миличък. Твоят лекар наблюдава зрението ти, за да е сигурен, че лечението протича правилно. Няма абсолютно нищо животозастрашаващо при зрението ти.

— Ами ако роговицата на очите ми продължи да се влошава и никой не знае за това, освен мен? Какво ще стане тогава?

Дебора усети безпокойство. Очилата коригираха далекогледството му. Проблемът с роговицата на очите не беше свързан с него и можеше да бъде решен само чрез трансплантация.

— Усещаш ли някаква промяна?

— Не. Но какво ще стане, ако усетя?

— Ще ми кажеш и ще отидем на лекар. Чувстваш ли нещо? — попита тя отново. Това не можеше да се забележи като дерматита на кожата или възпалението на ухото, което се откриваше при преглед. Нямаше представа какво става с роговицата на окото му.

— Не, но какво ще стане, ако не кажа на лекаря? Какво ще стане тогава?

— Просто няма да можеш да виждаш много добре.

— Значи мога да ослепея?

Дебора се наведе по-близо до него.

— Скъпи, по-замъглено ли виждаш нещата?

— Само питам, мамо. Ще ослепея ли?

— Не. Говорихме за това. Първо, дистрофията на очната роговица е само на едното око. Второ, веднага щом спреш да растеш, напълно ще коригираме проблема.

— Мамо — прекъсна я остро Грейс, — защо господин Маккена е тичал, след като е бил с болно сърце?

Дебора погледна Дилън, който, изглежда, остана доволен от отговорите й, и чак тогава отвърна на Грейс:

— Много хора с болно сърце тичат. Упражненията са важни.

— Както правиш ти във фитнеса ли? — попита Дилън. — А татко какво прави?

„Татко ти крачи по пода“, каза си Дебора, но не го произнесе на глас. А и откакто избяга от корпоративния начин на живот, той вече не крачеше.

— Йога — отвърна тя. Можеше да се пошегува и да каже, че пасва идеално на новия имидж на Грег, но тя вярваше в йогата. Искаше й се и Грейс да опита. Изучаването на техники за релаксиране можеше да й помогне срещу гризането на ноктите.

Дебора нежно отстрани ръката на момичето от устата й, но не беше сигурна, че Грейс схвана посланието.

— Мислиш ли, че господин Маккена е получил сърдечен пристъп, когато изтича на шосето? — запита дъщеря й. — Искам да кажа, може би не е знаел какво прави или е бил дезориентиран и се е опитвал да намери помощ?

— Лекарите не са открили признак за сърдечен проблем.

— И какво значение има за нас, че той е бил на кумадин?

— Това означава — каза Дебора, благодарна за тази малка искрица надежда, — че ние не сме пряко отговорни за смъртта му.

* * *

— Кумадин ли? — попита баща й по време на сутрешното кафе. Едва тогава я погледна открито. Очите му бяха кървясали и беше глътнал два аспирина, преди да хване чашата си. Бутилката с уиски в кабинета му — нова бутилка, очевидно отворена предната вечер — беше намаляла бързо с една трета от съдържанието, и макар че това тревожеше Дебора, реабилитирането й я занимаваше повече.

— В болницата чувстват облекчение — каза тя. — Това измества фокуса от причината за смъртта към въпроса защо никой не е разбрал, че Маккена е приемал лекарството. Всички там са задавали правилните въпроси, които са останали без отговор. Пациентът изобщо не говорел, а съпругата му не е споменала за кумадина. Не е споменала и името на лекаря, при когото е ходел той.

— Кумадинът не се дава без рецепта. Някой трябва да го е предписал. Съпругата сигурно знае кой е той. Освен ако мъжът й не е криел от нея, както твърдиш, че е постъпвала жена ми.

Неподготвена за тази атака, Дебора заговори колебливо:

— Казах ти го, само защото си поставил мама на пиедестал, който никой от нас, останалите, не може да стигне. И тя беше човек. Хората правят грешки.

— Тя е мъртва и не може да се защити.

— Нямаше да иска да се защити, татко. Щеше направо да си го признае и ти на мига щеше да й простиш. Е, аз си го признавам. Направих катастрофа и дълбоко съжалявам. Щеше ми се да бях съвършена заради теб. Но не съм.

— О, я стига, Дебора! — запротестира той. — Кога съм искал да си съвършена?

— Не с думи, а с изисквания. Да вземем Джил например. Тя не може да отговори на изискванията ти, но обича това, което прави, и бизнесът й е наистина страхотен. Не би ли могъл да се отбиеш там някой ден и просто… да погледнеш? Или да вземем Дилън. Може да не е суператлет, но ще е щастлив, ако отидеш на някой от мачовете му.

— Ще отида, наистина.

— Днес има мач.

— Днес не става. Друг път.

Дебора знаеше графика за прегледите и не разбираше защо да не става днес, но ако попиташе, щеше само да разгневи баща си.

— Ами Джил? Ще бъде щастлива, ако се отбиеш. Само да видиш хората, които се редят на опашка…

— Точно сега — пресече я Майкъл — съм по-загрижен за теб, отколкото за сестра ти. Говори ли с Хал за тази история с кумадина?

— Хал е оптимист. Според него може да се докаже, че лекарството има по-голяма вина за смъртта на Маккена, отколкото катастрофата.

Баща й гледаше изучаващо кафето си.

— Аз също получих потвърждението, от което се нуждаех — каза Дебора. — Знаех, че не е фатално ранен, защото го прегледах. Сега поне съм наясно от какво е починал. — Когато баща й отново не отговори, тя добави: — Хал поддържа връзка с полицията.

Майкъл свали чашата си.

— Това е добре. Той ще ги наглежда. Колкото повече отговори получим, толкова по-добре. Половината от пациентите, които прегледах вчера, ме питаха за катастрофата, а „Леджър“ дори още не е излязъл.

* * *

До обяд вестникът лежеше на всички алеи пред къщите в града. Дебора го видя в обедната почивка. Заглавията на първа страница се открояваха на фона на белия плот „Формика“ в малката кухничка на кабинета.

Статията не беше толкова лоша, колкото можеше да е. Поместена бе на първа страница, но в долния край, и не се виждаше, ако вестникът е сгънат, което означаваше, че читателите няма да забележат първо нея. За жалост, в малък град като Лийланд повечето хора четяха „Леджър“ от първата до последната страница.

Статията разказваше за Калвин Маккена — кога и защо е пристигнал в Лийланд, къде е живял със съпругата си, какво е преподавал. Учителите говореха за интелекта му и го описваха като човек, който прекарвал обедните си почивки, четейки научни статии в кафенето. Учениците разказваха колко е бил умен. Всички изразяваха уважението си към неговите способности, въпреки че никой не употребяваше думата любим.

Репортерът бе дал подробен, но сух отчет на събитията от понеделник вечерта и техния развой. Дебора би предпочела да се отбележи фактът, че нейната кола се е движела със скорост доста под ограничението, но текстът просто споменаваше, че скоростта не е била фактор и че не е бил съставен акт. Съобщението за погребението повтаряше онова, което Карън й бе казала.

Съпругата не беше цитирана. Нито Дебора — благодарение на съвета на Хал.

Най-доброто от нейна гледна точка беше, че името на Грейс изобщо не се споменаваше в статията. А най-лошото бе това, че името на Дебора, изписано на най-видно място, за да може целият свят да го види, правеше лъжата още по-голяма.

* * *

Грейс си мислеше, че ще умре. Приятелите й не четяха „Леджър“, поне не насред училище. Но естествено, понеже починалият беше господин Маккена, днес нещата стояха различно. Дори не знаеше откъде бяха взели вестниците, ала накъдето и да се обърнеше, виждаше някой да държи сутрешното издание.

— Не е зле — отбеляза Мегън, прошумолявайки с вестника, когато свърши с четенето на статията. — Дори не се споменава, че си била в колата.

Що се отнася до Грейс, това нямаше никакво значение. Вече целият град знаеше, че тяхната кола е блъснала господин Маккена. Непрекъснато я спираха в коридора, за да я питат глупави неща от рода на: Леле, майка ти ли го блъсна?… А знаела ли е, че това е той?… Ами кога разбрахте?… Чувстваш ли се виновна или нещо такова?…

Единственият човек, с когото можеше да поговори, беше Даниел. Толкова много държеше на нея. Но точно в това бе проблемът — как би могла да я излъже? А от друга страна, как би могла да й каже истината? Ако го направеше, щеше да навреди на майка си.

Това бе причината да страни от Даниел така, както странеше и от останалите си приятели. Влезе в следващия час със сведена глава, макар че това не можеше да удържи хората на разстояние. Началото на обедната й почивка премина в отбиване на толкова въпроси, че накрая тя грабна подноса, изхвърли по-голямата част от обяда си в коша и се скри в женската тоалетна, докато звънецът не удари. Тогава започнаха да й пращат съобщения. Това не беше разрешено в час, но всички го правеха. Нарушаваха правилата, но никого не го беше грижа. Те нарушаваха правилата и никого не го беше грижа.

Грейс изключи телефона си.

На тренировката бе почти същото — задаваха й толкова много въпроси, че на треньора му хрумна брилянтната идея да я накара да излезе пред всички с кратко изявление. И какво можеше да каже? Беше ужасна нощ… нямаше никаква видимост… толкова зле се чувстваме. Просто думи. Не изразяваха и половината от това, което усещаше в действителност, и то я накара да се почувства като пълна лъжкиня. Но нямаше как да признае истината в този момент, без да изкара лъжци майка си, чичо Хал, полицията, репортера от вестника и всички други, които разказваха за случилото се онази нощ.

Бяга слабо. На първото разстояние показа слаби резултати, на второто бяга още по-лошо, а на 800 метра — нейната дисциплина — се представи толкова зле, че треньорът я остави да си тръгне преди края на тренировката.

Полувървейки, полутичайки, тя стигна до „Сладостта на Главната“ и с все още изключен телефон, се скри далеч от погледите в задните помещения, докато не си тръгна и последният от учениците, които стояха на рояци пред пекарницата. Мислеше да остане там до пристигането на майка си, но прегладня. Изяде една козуначена кифла и две кексчета с моркови, изпи и едно еспресо, което си направи скришом от леля си, понеже Джил не й позволяваше да пие кафе и не търпеше възражения по въпроса. Но нали за да остане будна достатъчно дълго, за да си напише домашните и да учи нови думи тази вечер, се нуждаеше от кофеин? Изпълнена с чувство за вина, че върши нещо зад гърба на Джил, но не преди да се увери, че отпред не е останал нито един познат, тя излезе и се огледа, за да види с какво може да помогне на леля си. Работното време приключваше след по-малко от час и отпред беше почти пусто, хората от персонала вече си бяха тръгнали. Дилън бършеше масите, което беше добре, защото Грейс не обичаше да го прави. Предпочиташе да проверява бордерата, но Джил се справяше с това сама. Започна да събира в един поднос останалите сладкиши. Клекнала зад витрините, беше скрита за погледа на минувачите по улицата.

Държеше под око вратата. Дилън също хвърляше притеснени погледи натам, докато забърсваше с кърпата, макар и по други причини. В пет часа имаше бейзболен мач и той се тревожеше, че майка им ще закъснее. Вече бе облякъл екипа и три пъти пита Джил дали ще го откара до игрището, в случай че Дебора не пристигне навреме. Попита и Грейс два пъти дали ще гледа мача, ако майка им не успее да дойде.

Грейс се молеше да не й се налага. Изключено бе да се появи на публично място, за да гледа как тайфа десетгодишни хлапета мятат топки, които после не могат да стигнат.

Примираше от ужас при тази мисъл. Майка им накрая все пак пристигна, но не от фитнес залата, както си беше мислила Грейс, а облечена в работните си дрехи. Тя прегърна бързо Дилън, стисна Джил за рамото и се насочи към Грейс. Приклекна до нея и й заговори тихо:

— Опитвах се да се свържа с теб по телефона. Как мина днес?

— Беше добре до момента, в който се появи вестникът — отвърна Грейс с внезапен гняв, насочен към майка й. Дебора бе започнала тази лъжа. — Всички зяпаха един през друг към мен. Чувствах се като престъпница.

— Чели са за господин Маккена. Не всеки ден умира учител.

— Четяха за теб — заспори Грейс с яростен шепот — и когато не ми задаваха въпроси, ме гледаха странно, сякаш знаеха истината. На тренировката едва издържах. Всъщност се провалих на първите две дистанции и дори не завърших на осемстотин метра, което е гадно. Целият отбор ме зяпаше.

— Въобразяваш си.

— Не, мамо. Зяпат ме и говорят за погребението. Всички ще ходят. Какво се предполага, че трябва да направя? Господин Маккена ми беше учител. И аз ли трябва да отида?

— Искаш ли?

— Боже, не — изсъска тя, — би било кошмар да съм там и да знам… да знам… — Не можеше да го изрече. — Но всички други ще ходят и сигурно ще ме помислят за безчувствена, ако не отида. — Момичето посърна. — Става все по-зле, мамо. Направо е непоносимо. Ако все още харесвах татко, щях да отида да живея при него до края на годината — закани се, провокирайки скандал. Майка й се дразнеше, когато чуеше Грейс да казва, че не харесва баща си.

Но майка й гледаше през витрината към Дилън. Беше се изместил на друга маса и я бършеше с големи бавни кръгове. Макар че бе с гръб към тях, движението на главата му подсказваше, че следи ръката си с поглед. Грейс знаеше достатъчно за зрението му, за да се притесни от това.

Тя се изправи до майка си и двете го наблюдаваха около минута. После Дебора се приближи към Дилън и постави длан на тила му. Той подскочи от изненада.

— Наред ли е всичко, миличък? — попита го тя.

Детето кимна енергично:

— Всичко е наред.

— Гледаш тоя парцал доста отблизо. Размазано ли го виждаш?

Той поклати отрицателно глава.

— Ще ми кажеш, ако е така, нали?

— Мамо, не виждам нищо размазано. Скоро тръгваме, нали? — попита момчето и притеснено погледна към Грейс. — Ще дойдеш ли?

— О, Дилън, не мисля, че…

— Трябва да дойдеш — прекъсна я той с отчаян глас. — Не разбираш ли, че треньорът не ме пуска в играта, защото семейството ми не идва. Няма причина да ме пуска да играя.

— Чакай малко! — възкликна Дебора. — Нито една игра не съм пропуснала. Аз не съм ли семейството ти?

— Една малка част от него. — Той погледна отново към сестра си и провлече умолително: — Моооля те, ела! — И го каза по такъв начин, че й се прииска да изкрещи, защото не можеше да му откаже, когато я гледаше така. Той беше малкото й братче, имаше ужасен проблем със зрението и беше толкова зле в бейзбола, че направо я болеше да гледа. Грейс не знаеше защо родителите й го оставят да играе.

Всъщност знаеше. Оставяха го, защото да играе бейзбол бе нормално за възрастта му, а те искаха той да бъде нормален. Искаха да има приятели. Искаха да бъде едно обикновено момче. Искаха да обича спорта.

— Още пет минути — отговори Дебора и се извърна, за да прошушне на сестра му: — Моля те, ела. Той има нужда да сме там.

— Как може която и да е от нас да отиде? — прошепна Грейс, когато майка й се приближи отново. — Убихме човек.

— Не сме…

— Няма ли да изглежда зле, ако отидем?

— Може би, но имаме ли избор? Сега става въпрос за Дилън. Трябва ли да го наказваме, защото господин Маккена почина?

Грейс се разкъсваше.

— Добре — съгласи се тя, — ще дойда на мача, но няма да отида на погребението. Не мога да го направя.

Джил се присъедини към тях, когато тръгваха.

— Ще ходиш ли на погребението? — попита тя Дебора.

— Мислех да отида в знак на уважение.

— Но ти си карала колата, която го блъсна.

Именно, помисли си Грейс.

— Не е ли това още по-основателна причина да отида? — попита майка й.

Грейс затаи дъх. Обикновено разчиташе на леля си да я подкрепи. Този път Джил просто смръщи вежди.

— Трябва да има определени правила за подобни ситуации. Може би е по-добре да попиташ Хал.

* * *

Вече в колата, Дебора се обади на Хал. Той отхвърли идеята без колебание:

— Остани си у дома.

— Защо? — попита го тя.

— Защото присъствието ти може да разстрои вдовицата.

— Но това е служба на гробищата, където ще е пълно с хора. Аз ще стоя някъде отзад. Дори няма да разбере, че съм била там.

— А не мислиш ли, че другите ще те видят? Стига, Дебора. Мълвата ще се разнесе.

Тя също мислеше така. С появата на „Леджър“ катастрофата бе станала обществено достояние. Притесняваше се, докато минаваше с колата през града, но ако се криеше, нещата щяха да се влошат.

— Толкова лошо ли ще бъде? — попита тя. — Ти не ми позволи да говоря с пресата, Хал, но аз се чувствам ужасно. Не съм блъснала човека умишлено. И не живеем в милионен град, та да не го познавам. Чувствам се отговорна за това, което се случи.

— Вдовицата може да се възползва от това.

— И все пак моята кола блъсна съпруга й. Най-малкото, което мога да направя, е да отида на погребението.

— Като приятел, мила, те разбирам — отвърна Хал търпеливо. — Като твой адвокат те съветвам да не го правиш. Все още не знаем какво смята да предприеме вдовицата. Ако появата ти я накара да избухне, нещата ще се влошат.

* * *

Дебора не попита Хал дали може да отиде на мача на Малката лига, защото не искаше да й забрани и това. След като остави Дилън на игрището, тя и Грейс застанаха на страничната линия, за да гледат заедно с другите роднини. Беше се захладило. Родителите стояха на групи, навлекли палтата си като естествена бариера срещу разговорите, но се държаха достатъчно дружелюбно с Дебора и Грейс. Дори да виждаха нещо нередно в присъствието на лекарката, с нищо не го показаха.

Дилън прекара първите осем ининга^[1] на скамейката. Най-накрая, в разгара на деветия ининг, когато отборът му водеше със седем точки, треньорът го вкара в играта. Той се доближи до хоума^[2], нагласяйки първо каската, после очилата. Вдигна бата^[3] и зае позиция. Проследи с поглед първата топка, която прелетя над главата му.

— Добре, момчето ми! — викаше Дебора, която отчаяно се надяваше синът й да не се изложи. Когато с второто подаване стана същото, както и с първото, а той още чакаше, тя викна: — Гледай добре, Дилън, гледай добре!

Грейс едва беше промърморила: „Ще го изкарат от играта“, когато третото подаване прелетя над хоума. Дилън се завъртя силно и пропусна. От тълпата се разнесе разочаровано мърморене.

— Няма нищо — викаше Дебора и пляскаше с ръце за насърчение.

Грейс направи с ръце фуния пред устата си.

— Изчакай друга добра топка, Дилън!

Тя дойде при следващото подаване. Дилън не уцели и обявиха страйк^[4]. Следващото подаване дойде ниско. Дилън не помръдна.

Дебора се молеше. Знаеше, че той може да уцели топката. Предишната седмица го беше направил заради Хал и въпреки че Хал бе подал топката почти направо към бата, момчето се почувства страхотно.

Резултатът беше три на две. Дебора стискаше здраво ръката на Грейс, вече викаха и двете и дори екзалтацията им да се дължеше на нещо друго, а не на играта, това нямаше значение.

Питчърът^[5] стисна топката близо до себе си, извъртя се и я метна. Тя полетя и удари Дилън в ръката. Момчето се завъртя шокирано за момент, после хвърли бата настрани и щастливо затича към първа база. Когато следващият батър^[6] направи страйк, той се прокрадна до втора база, после до трета в дясното поле, а когато най-добрият батър на отбора застана на хоума и удари топката два пъти, Дилън спечели точка.

Точката не беше от голямо значение, но Дебора не бе виждала сина си толкова щастлив от месеци насам. Беше доволна.