Барбара Делински
Тайната между нас (3)

Втора глава

Измина още час, докато щатските агенти разглобят апаратурата, и още някое време, докато пристигне влекачът. Дебора познаваше шофьора. Той работеше в сервиза в центъра на града и редовно посещаваше пекарницата на сестра й. Това значеше, че Джил щеше да научи за инцидента веднага след като отвори в шест сутринта.

Брайън отби в кръговата алея покрай каменната къща. Дебора бе изтощена и мокра до кости, но още щом затвори вратата на патрулната кола и хукна, прегърнала лекарската си чанта и учебниците на Грейс, извади телефона и набра номера на болницата. Докато чакаше да отговорят, набра кода за гаража. Вратата се вдигна с грохот в момента, в който успя да се свърже.

— Джойс? Пак се обажда Дебора Монро. Има ли новини за Калвин Маккена?

— Изчакайте, доктор Монро. Ще проверя.

Дебора остави багажа и закачи дъждобрана на закачалката недалеч от мястото, където обикновено стоеше колата й. Събу джапанките си на площадката на стълбището и забърза навътре през кухнята към пералното помещение.

— Доктор Монро? Състоянието му е стабилно. Правят му изследвания, но неврологът не вижда никакви признаци на гръбначна фрактура или парализа. Бедрената кост е счупена. Ще го вкарат в операционната веднага щом мине последният преглед със скенер.

— В съзнание ли е? — попита Дебора вече в кухнята, докато подсушаваше ръцете си с хавлия.

— Да, но не говори.

— Не може да говори?

— Подозират, че може, но не иска. Не намират физическа причина.

Дебора старателно подсуши лицето си в хавлията и чак след като я свали, забеляза Грейс в ъгъла.

— Може би е травматизиран — предположи тя. — Благодаря ти, Джойс. Би ли ми направила услуга? Обади ми се, ако има промяна.

Все още облечена, Грейс стоеше свита и гризеше ноктите си. Дебора махна ръката й от устата и я привлече към себе си.

— Къде беше? — кротко попита момичето.

— На същото място.

— През цялото това време?

— Аха.

— Защо те докара полицай?

— Защото не ми разрешават да карам колата, докато не я огледат на дневна светлина.

— Полицаят, който те докара, няма ли да влезе?

Дебора се отдръпна, за да я погледне в лицето.

— Не. Приключиха за тази нощ.

Дъщеря й повиши глас.

— Как така са приключили?

— Зададоха си въпросите.

— Зададоха ги на теб, мен нищо не са ме питали. Какво им каза?

— Казах им, че сме шофирали в дъжда, при съвсем ограничена видимост, и че господин Маккена се е появил изневиделица. Налага се да се върнат на пътя сутринта, за да видят дали не са пропуснали нещо, което дъждът не е успял да отмие. Утре ще дам писмени показания в полицейското управление и ще прибера колата. Къде е Дилън?

— Легна си. Вероятно помисли, че си се прибрала у дома. Какво ще му кажем, мамо? Веднага ще разбере, че нещо се е случило, когато види, че колата ти я няма. И как можахме да блъснем точно господин Маккена! Какъв ужасен късмет! Толкова съм зле по история, че хората могат да си помислят, че съм го направила нарочно. Какво да кажа на приятелите си?

— Не си зле по история.

— Не трябва да съм в групата за засилено изучаване на американска история. Нямам никакъв шанс на теста през юни. Изобщо не ставам!

Това беше ново за Дебора.

— Можеш да им кажеш, че не сме могли да видим господин Маккена в дъжда, въпреки че сме карали достатъчно бавно.

— Продължаваш да казваш сме.

Дебора осъзнаваше това.

— Аз бях правоспособният шофьор в колата. Отговорността беше моя.

— Но аз седях зад волана.

— Аз нося отговорност за теб.

— Ако беше карала ти, нямаше да катастрофираме.

— Не е вярно, Грейс. И аз не видях господин Маккена, въпреки че гледах пътя толкова съсредоточено, колкото ако бях карала самата аз.

— Но не твоят крак натискаше педала на газта.

Дебора направи кратка пауза. После бавно каза:

— Полицията смята, че е бил моят.

— А ти не възнамеряваш ли да им кажеш истината? Мамо, това е лъжа!

— Не е така — каза тя, като внимателно подбираше думите си, — те сами направиха заключението. Аз просто не ги поправих.

— Мамо!

— Ти си непълнолетна, Грейс — опитваше се да я убеди Дебора. — Шофираше с разрешително, което значи, че си шофирала с моята шофьорска книжка и аз нося отговорността. Аз шофирам от двайсет и две години и имам безупречно досие. На мен катастрофата няма да навреди толкова, колкото на теб.

Грейс понечи да протестира, но Дебора сложи ръка на устните й.

— Така е правилно, миличка. Знам го. Не можем да контролираме времето и поведението на другите хора. Спазихме всички закони и направихме всичко възможно, за да спрем. Не сме допуснали небрежност.

— Ами ако умре?

— Няма.

— Ами ако все пак умре? Това е убийство.

— Не — възрази Дебора, макар че от думата убийство я полазиха студени тръпки. — Това би било смъртен случай при пътнотранспортно произшествие, а тъй като не сме направили нищо нередно, няма да повдигнат обвинение.

— Това чичо Хал ли ти го каза?

Хал Тратър беше съпруг на Карън, приятелката на Дебора. Въпреки че нито той, нито Карън имаха родствена връзка със семейство Монро, децата им се познаваха от малки. Дъщеря им — Даниел, беше с една година по-голяма от Грейс.

Дебора често се виждаше с Карън. Напоследък чувствата й към Хал се бяха променили, но това бе съвсем друга история.

— Още не съм говорила с него — каза тя на Грейс, — но знам, че ще се съгласи с мен. И освен това господин Маккена няма да умре.

— Ами ако остане инвалид за цял живот?

— Престани, Грейс — настоя Дебора, макар че таеше същите страхове. Но тя беше майка. Не можеше да си позволи да се паникьосва.

— Видях крака му — изплака момичето. — Беше толкова неестествено прегънат, сякаш е паднал от покрива на сграда.

— Но не е паднал от покрива на сграда. Със сигурност е жив, сестрата току-що ми го каза, а освен това счупените кости зарастват.

Лицето на Грейс се разкриви, сякаш всеки момент щеше да се разплаче.

— Беше ужасно. Никога няма да забравя онзи звук.

Дебора също нямаше да го забрави. Часове след това още чуваше глухия звук при сблъсъка. Търсейки опора, тя стисна дъщеря си за раменете.

— Трябва да взема душ, миличка. Студено ми е, а и краката ми са мръсни.

С ръка, обвита около раменете на момичето, тя поведе Грейс нагоре по стълбите, после през хола. На горния етаж имаше три детски стаи, едната от които беше отредена за последното дете, което Дебора и Грег можеха да имат, както и просторна всекидневна с вградени бюра, диван и фотьойли в същия цвят, телевизор с плосък екран. След като Грег ги напусна, Дебора прекара толкова много вечери тук, че накрая просто се премести в третата спалня.

Докато стигнат до вратата на стаята й, Грейс отново гризеше ноктите си. Дебора дръпна ръката й от устата и се вгледа в очите на дъщеря си.

— Всичко ще бъде наред — прошепна тя, преди да я пусне.

* * *

Бяха спрели да й пращат съобщения още преди майка й да се прибере и Грейс им беше благодарна за това. Какво можеше да каже на Мегън? Или на Стефи? Или на Бека?

Майка ми пое вината за нещо, което аз сторих? Майка ми лъже, за да не ме арестуват? Мама може да отиде в затвора, ако господин Маккена умре?

Грейс бе мислила, че разводът е нещо лошо. Това обаче беше още по-зле.

* * *

Дебора се надяваше, че душът ще я успокои, но мислите й просто се избистриха и умът й се зае да сглобява картината на случилото се. Дъждът продължаваше да вали и изобщо не й помагаше. Капките барабаняха по покрива, както бяха тропали и по колата. Дебора си припомни и една друга нощ — нощта, в която майка й почина. Тогава също валеше като из ведро.

Тя се промъкна в стаята на Дилън и коленичи до леглото му. Очите му бяха затворени, тъмните ресници почиваха над бузките, които скоро нямаше да са толкова гладки. Той беше чувствително дете и Дебора се тревожеше за него, макар да знаеше, че проблемите със зрението му са лечими.

Не искаше да го буди, но не можа да сдържи желанието си да го докосне и прокара ръка по пясъчнорусата му коса. После се прибра в стаята си, мушна се в леглото и издърпа завивките чак до брадичката си. Едва беше легнала, когато чу стъпките на Дилън, приглушени от старите плетени чорапи, които обуваше всяка нощ. Това беше последният чифт, който Рут Бар бе изплела преди смъртта си. В началото му бяха твърде големи, но сега толкова се бяха протрили от носене, че бяха на път да се разпаднат. Той не даваше на Дебора да ги изхвърли и казваше, че те пазят баба му Рут жива. Точно сега и Дебора се нуждаеше от майка си.

— Исках да съм буден, когато се прибереш — измърмори той.

Дебора го притегли към себе си, изчака да остави очилата на нощното шкафче и после го загърна до нея. Той заспа почти на мига. Минути по-късно Грейс се присъедини към тях, като пропълзя от другата страна на леглото. Лежаха притиснати плътно един до друг, но тя го предпочиташе пред възможността да лежи будна и сама. Дебора се пресегна и хвана ръката на дъщеря си.

— Няма да мога да заспя — прошепна момичето.

Майка й извърна глава към нея в тъмното.

— Ето как стоят нещата — не можем да върнем времето назад. Каквото станало — станало. Знаем, че господин Маккена е в добри ръце, а ако има някаква промяна, ще ни се обадят. Нали така?

Грейс издаде звук на съмнение, но не каза нищо повече.

Момичето спа неспокойно и често се стряскаше. Дебора остана будна до късно през нощта и причината не беше единствено трополенето на дъжда по покрива. Спортният екип с лента отстрани още беше пред очите й и отново усещаше сътресението при сблъсъка.

Притисната между децата обаче, тя знаеше, че не бива да се поддава на паниката. След разпадането на брака й се беше зарекла в нещо. Стига… толкова… страдание.

* * *

В шест часа сутринта телефонът иззвъня. Дебора беше спала по-малко от три часа и притисната между децата, реагира бавно. После внезапно си спомни всичко и изтръпна. Ужасена от мисълта, че състоянието на Калвин Маккена се е влошило, тя скочи и се пресегна над Дилън към слушалката.

— Ало?

— Аз съм. — Беше сестра й. — Реших, че будилникът ти скоро ще звънне. Марк Тъли току-що мина оттук. Каза, че снощи си блъснала някого.

— О, Джил! — пое си дъх Дебора.

Със сестра й бяха доста близки, въпреки различията помежду им. Джил беше на трийсет и четири години, руса и висока около метър и петдесет и осем, а Дебора — на трийсет и осем години, тъмнокоса и висока метър и седемдесет. Джил беше бунтарката в семейството. Тя бе имала две дълги връзки, но не се беше омъжила и за разлика от Дебора, която вървеше по стъпките на баща си и се записа да учи медицина, Джил категорично отказа да продължи обучението си. След гимназията работи една година като чирак-пекар в Ню Джърси, после още една година в Ню Йорк и още четири като сладкар по западното крайбрежие, след което се върна в Лийланд, за да отвори своя собствена пекарница. Десет години след завръщането си вече имаше солиден бизнес, за огромно разочарование на баща им. Майкъл още се молеше един ден да се осъзнае, да се върне в училище и да направи нещо значимо в живота си.

Дебора обичаше сестра си. През тези три години след смъртта на майка им я бе обикнала дори още по-силно. Джил беше Рут. Тя живееше простичко, но разумно и също като пекарницата си излъчваше топлина. Дори само звукът на гласа й носеше утеха. Телефонният разговор с нея бе извикал аромата на топъл, прясно изпечен хляб. Беше извикал и аромата на кифли, покрити с глазура и орехи. Тази картина притъпи страховете й.

— Беше кошмарно, Джил — уморено промърмори тя. — Току-що бях взела Грейс, беше тъмно и валеше. Карахме бавно, а той изскочи изневиделица.

— Пиян ли беше?

— Не мисля. Не усетих алкохол.

— Водката не мирише.

— Нямаше как да го попитам, Джил. Не беше в състояние да говори.

— Учителят по история, а? Лошо ли е ранен?

— Снощи го оперираха. Вероятно са сложили пирон в бедрената му кост.

— Марти Стивънс казва, че тоя тип бил доста странен. Самотник и неособено дружелюбен.

— Мисля, че по-скоро е сериозен. Рядко се усмихва. Марти спомена ли още нещо?

— Не, но Шели Уайът каза. Тя живее до семейство Маккена. Сподели, че жена му също е странна. Не общуват много със съседите си. — Последва кратка пауза. — Мили боже, ти наистина си блъснала човек. Не съм предполагала, че може да се случи на теб.

Дебора не реагира веднага. После запита:

— Какво искаш да кажеш?

— Някога преживявала ли си катастрофа?

— Не.

— Е, всички останали сме.

— Джил!

— Всичко е наред, Дебора. Просто разбирам, че ти също си от плът и кръв. Обичам те дори повече от преди.

— Джил! — запротестира Дебора, но Дилън се събуди и се протегна за очилата си. — Синът ми се нуждае от обяснение. Ще намина веднага щом закарам децата.

— Нали не възнамеряваш да караш БМВ-то? — попита Джил. Споделяше ненавистта на сестра си към тази кола, макар че я мразеше повече заради цената й, отколкото заради спомените от проваления брак.

— Нямам избор.

— Имаш. В седем и половина ще бъда при теб. Когато отидеш у татко, можеш да вземеш неговата кола. Но никак не ти завиждам за това, че ще трябва да му кажеш за катастрофата. Той обича безупречните биографии.

Дебора нямаше нужда от напомняне. Мисълта, че ще се наложи да каже на баща си, я караше да се чувства още по-зле.

— Аз също обичам безупречните биографии. Но невинаги можем да имаме това, което искаме. Повярвай ми, колата ми просто се оказа на неподходящо място в неподходящ момент. Трябва да затварям, Джил. Ще се видим в седем и половина. Благодаря ти.

Тя затвори телефона и погледна Дилън. На десет години беше по-затворен от сестра си, когато беше на неговата възраст. Беше и по-чувствителен. Чувствителността му се изостряше и от развода, и от влошеното му зрение.

— Наистина ли си блъснала някого? — попита я той. Кафявите му очи изглеждаха нереално големи зад лещите на очилата.

— Да, на околовръстното шосе. Беше много тъмно и мокро.

— И направо го размаза? — попита момчето и премигна с усилие.

— Гаднярче — промърмори Грейс зад гърба на майка си.

— Изобщо не съм го размазала — скара му се Дебора. — Не карахме толкова бързо, че да му нанесем сериозна вреда.

Дилън потърка едното си око.

— Случвало ли ти се е да блъснеш някого досега?

— Не.

— А татко?

— Не, доколкото ми е известно.

— Ще се обадя да му кажа.

— Не сега, моля те — помоли го Дебора. Грег щеше да настоява Дилън да й даде слушалката и да я измъчва с въпроси. Поглеждайки часовника до сина си, тя добави: — Той сигурно още спи, а освен това вече трябва да се обличаш. Леля Джил ще дойде да ни вземе.

Последва още едно трудно премигване.

— Защо?

— Защото полицаите задържаха колата ми.

— Защо?

— Трябва да проверят дали е в изправно състояние.

— Има ли кръв по нея?

— Не. Ставай, Дилън! — Дебора нежно го побутна.

Детето се измъкна от леглото, тръгна към вратата, но после се обърна.

— Кого блъсна?

— Не го познаваш — каза майка му и му посочи вратата.

Едва беше излязъл, когато Грейс се изправи зад гърба й.

— Аз обаче го познавам — прошепна тя, — приятелите ми също го познават. И бъди сигурна, че Дилън ще се обади на татко, който ще започне да мисли, че не можем да се грижим за себе си. Сякаш има кой да се грижи за нас, ако сами не можем. Не че наистина му пука за нас. Мамо, ами ако господин Маккена е умрял на операционната маса?

— От болницата щяха да се обадят.

— Ами ако се обадят днес? Трябва да си остана у дома.

Дебора се обърна към нея:

— Ако останеш у дома, ще трябва да се явиш повторно на теста. Освен това ще изпуснеш тренировката, а това ще се отрази на формата ти за състезанието в събота.

Грейс я погледна, ужасена.

— Не мога да бягам след всичко, което се случи.

Дебора знаеше как се чувства. Когато Грег ги напусна, не искаше да прави нищо друго, освен да остане в леглото и да ближе раните си. И сега също имаше подобно желание, но това само щеше да влоши нещата.

— Аз трябва да ходя на работа, Грейс, а ти трябва да бягаш. Претърпяхме катастрофа, но не бива да допускаме тя да осакати живота ни.

— Ами ако осакати господин Маккена?

— Казаха, че няма такава вероятност.

— Наистина ли си способна да работиш днес?

— Трябва. Хората зависят от мен. Същото се отнася и за теб. Ти си най-голямата надежда на отбора за победа в състезанието. Освен това, ако се боиш, че хората ще започнат да говорят, най-добре е да продължаваш да се държиш както преди.

— И какво да им кажа?

Дебора преглътна.

— Това, което току-що казах на леля ти Джил. Че е имало ужасна буря и че колата ни се е озовала на неподходящо място в неподходящ момент.

— Ще се проваля на теста по биология, ако се явя днес. Това е още една от групите за интензивно изучаване, в която не трябва да съм.

— Няма да се провалиш на теста. Учиш в подготвителна паралелка по медицина и си отличничка по биология.

— Как да се справя с теста, като почти не спах?

— Знаеш материала. Освен това, влезеш ли в колеж, постоянно ще се явяваш на изпити недоспала. Приеми го като трупане на опит. Това ще изгради характера ти.

— Да бе, наистина. И след като говорим за характера ми, не трябва ли да дойда с теб, за да дадем писмени показания в полицията?

Дебора почувства прилив на гордост, последван от угризения на съвестта. И двете преляха в страх при мисълта за лошите последици, ако оставеше Грейс да поеме вината.

Тя поклати глава и издържа изпитателния поглед на дъщеря си, преди да я вдигне от леглото.

* * *

Както обикновено, мислите връхлетяха отново Дебора, докато беше под душа. Имаше съмнения относно това, което правеше. Разпъната между необходимостта да поставя диагнози на дузина пациенти всяка седмица, да помага на баща си с поддръжката на домакинството без Рут, да бъде самотна майка и да взема деликатни решения като това, което току-що бе взела, тя често се оказваше в затруднено положение. Сега стоеше с наведена глава под горещите струи, прегърбена от тежестта на решенията, които я докараха почти до сълзи.

Чувствайки се самотна повече от всякога, Дебора спря водата и бързо се облече. Дрехите, ушити по поръчка, прилягаха на стройната й фигура и възвръщаха професионалното й самочувствие. Гримът придаде цвят на бледата й кожа и смекчи притеснението в кафявите й, широко разположени очи, същите като на Грейс, но с по-зрял поглед. Направи опит да прибере косата си с шнола и да внесе ред в прическата и в мислите си, но не успя. Дългите почти до раменете тъмни къдрици имаха свое мнение. Реши, че няма връщане назад към подредения живот, и ги остави да се извиват, накъдето поискат, след което обърна гръб на огледалото.

Дъждът милостиво беше спрял. Слънцето започваше да пробива през облаците и хвърляше златисти отблясъци по дърветата и мокрите клони, по които пъпките едва бяха започнали да се показват. Благодарна на съдбата за този по-ведър ден, тя слезе в кухнята, приготви закуска на децата и се обади в болницата. Калвин Маккена се възстановяваше и скоро щеше да бъде преместен в отделна стая. Все още не бе проговорил, но определяха състоянието му като стабилно.

Успокоена, тя прегледа бележките, закачени на хладилника: Да платя данък собственост. Дилън на зъболекар в 4 часа. Вноска за тенис лагера. После отвори електронната си поща и се обади на дежурната служба. Ако имаше спешен случай, щяха да й се обадят. Предадоха й съобщения за изостряне на хронична ушна инфекция, упорита мигрена и болки в сърдечната област при пациенти, на които рецепционистката щеше да назначи час, когато пристигнеше на работа в осем. Медицинската сестра щеше да прегледа подранилите пациенти.

Дебора обикновено пристигаше в кабинета си към осем и петнайсет, след като закараше децата на училище, спреше за кафе при Джил и наминеше през къщата на баща си. Първият му пациент за преглед трябваше да пристигне в осем и половина. Напоследък Дебора считаше за свое задължение да се постарае баща й да се появи за прегледа.

Сестра й, макар и перманентно скарана с него, уважаваше решението й. Тази сутрин тя пристигна в дома им точно в седем и половина. Беше облечена в джинси и тениска, понеже идваше от работа. Тениската, обикновено червена, оранжева или жълта — символичните цветове на пекарницата, днес беше червена, а момчешки късата й руса коса бе останала разрошена след смъкването на престилката. Джил имаше веселите лешникови очи на майка им и детски лунички, но нежната линия на брадичката й беше същата като тази на Дебора.

Когато Грейс и Дилън се настаниха на задната седалка, Джил им подаде пакетчета с любимите им сладкиши. Беше приготвила пакетче и за Дебора, както и прясно кафе в поставката за чаши.

Дебора взе чашата с кафе, обгърна я с длани и вдиша успокоителния аромат.

— Благодаря ти — каза тя накрая. — Съжалявам, че те откъсвам от работа.

— Шегуваш ли се? — отвърна Джил. — В колата са любимите ми същества. Добре ли сте там, сладурчета? — попита тя, поглеждайки в огледалото за обратно виждане.

Дилън очевидно беше добре. Нагъваше канелена кифла с такъв апетит, сякаш не бе изял преди малко пълна купа със зърнена закуска. Грейс почти не беше докоснала закуската си, но само чоплеше пандишпанената кифла с боровинки. Тя издаде тих стон, когато минаха през мястото на катастрофата.

— Тук ли стана? — отгатна Джил. — Кой би могъл да предположи?

„Не — осъзна Дебора. — Никога не предполагаме.“ Имаше само парче жълта лента, завързано за една ела, което трябваше да покаже на полицията къде да търси тази сутрин. Дори да бе имало следи от спирачки по пътя, дъждът ги беше отмил.

Тя се опита да улови погледа на Грейс, но момичето отказваше да я погледне. Дебора престана да упорства. Облегна се назад, отпи от кафето и остави сестра си да говори. Можеше да си позволи десетина минути отдих.

Стигнаха основното училище и Дилън изскочи от микробуса.

— И аз ще сляза тук — каза Грейс, като дръпна якето и събра нещата си. — Не се обиждай, лельо Джил, но последното нещо, което искам, е да се появя на училище в яркожълт микробус с набиваща се на очи емблема. Всички ще разберат, че съм аз.

— Толкова ли е ужасно? — попита Джил.

— Да. — Навеждайки се напред в седалката си, тя каза с нисък и настойчив глас: — Моля те, мамо! Наистина предпочитам днес да не ходя на училище. Отсъствала съм може би само два дни тази година. Не може ли да остана при леля Джил?

— И аз да поема вината за отсъствията, така ли? — възрази Джил, преди Дебора да отговори.

Грейс погледна умоляващо леля си.

— Днес ще е ужасен ден. Всички ще разберат.

— Какво ще разберат? Че майка ти е катастрофирала? Злополуките се случват, Грейс. Това не е престъпление. Ако днес отидеш на училище, ще можеш да кажеш на всички колко зле се чувстваш.

Грейс се взира в нея около минута и после промърмори:

— Да бе, наистина. — И излезе от микробуса.

Леля й понечи да я повика, но Дебора сложи ръка на рамото й и Грейс се отдалечи с горда крачка. Държеше гърба си неестествено изправен първите няколко метра, после постепенно се отпусна, прегърби се и видимо се смали под тежестта на раницата си.

Притеснена, майка й попита:

— Дали не трябваше да я оставя у дома?

— Категорично не — отговори Джил. — Трябва да е заета с нещо. — Тя включи на скорост и се отдалечи от тротоара. — Добре ли си?

Дебора въздъхна, облегна се назад и кимна:

— Добре съм.

— Наистина ли?

— Наистина.

— Добре. Защото имам новина. Бременна съм.

Дебора премигна.

— Хитро. Да разведриш ситуацията с малко хумор.

— Говоря сериозно.

— Не, не говориш сериозно. Първо, защото точно сега няма мъж в живота ти; второ, работиш до изнемога в пекарницата, и трето — не може да си толкова жестока.

Тя погледна към сестра си. Джил не се усмихваше.

— Значи говориш сериозно! Бременна си!… Но от кого?

— Донор на сперма номер ТХР334. Русокос, висок метър и седемдесет и шест. Изкарва прехраната си с писане на детски книги. Такъв мъж трябва да е чувствителен, изобретателен и умен, нали?

Дебора се мъчеше да осмисли информацията.

— Искам да се радваш — предупреди я Джил.

— Радвам се. Така мисля. Просто е… неочаквано. Бебе?

Джил кимна.

— През ноември.

Датата правеше нещата реални. Дебора обичаше бебета, обичаше и Джил, и не знаеше какво друго може да направи в момента, освен да разтвори ръце и да прегърне сестра си.

— Наистина искаш дете.

— Винаги съм го искала. Знаеш това.

— Ами работата?

— Ти се справи.

— Имах Грег. А ти си сама.

— Не съм сама. Имам теб. Имам Грейс и Дилън. Имам… татко.

— Татко. О, боже! — Тук нещата ставаха адски сложни. — Ти не си му казала.

— Нищо.

Още една тайна, която Дебора трябваше да пази.

— Ако ще раждаш през ноември…

— В осмата седмица съм.

— Осмата. — Дебора се почувства засегната със закъснение. — Защо не ми каза по-рано?

— Не вярвах, че ще ми позволиш да го направя.

— Да ти позволя ли?! Джил, ти винаги правиш каквото поискаш.

— Но винаги съм искала одобрението ти.

Дебора погледна сестра си изучаващо.

— Не изглеждаш променена. Гади ли ти се?

— Малко, от време на време. Предимно от вълнение.

— А сигурна ли си, че си бременна?

— От два месеца нямам цикъл — каза Джил. — Направих си изследване с ултразвук, Дебора, видях как малкото му сърчице бие. Лекарката ми го показа на екрана.

— Каква лекарка?

— Ан Бъркхарт. Тя е от Бостън. И моля те, Дебора — изопнаха се чертите на Джил, — не ми казвай, че си ядосана, защото не съм ти поискала съвет за лекаря. Исках това да е изцяло мой избор. И двете знаем, че татко ще се окаже проблем. Но виж, аз вече го разочаровах достатъчно. Какво от това, че ще го разочаровам още веднъж? Ти… ти не участваш в това. Ще го кажа на татко; но на никого другиго няма да кажа, докато не минат дванайсет седмици.

— Току-що каза на мен — заспори Дебора. — Така че вече съм съучастница, поне в опазването на тайната. Какво да му кажа, ако попита?

— Няма да попита. Няма да има ни най-малка представа, докато не му го кажа очи в очи. Той смята, че не съм способна на сериозна връзка с мъж, да не говорим за дете. За връзката с мъж може би има право. Опитах, Дебора, знаеш, че опитах, но в последните години не срещнах дори един мъж, който да става за съпруг. Татко би ме сватосал с някого, който не ми е по вкуса, само за да родя дете по традиционния начин. Но, божичко, погледни себе си! Ти играеше по правилата, а сега и ти си самотен родител.

Не беше нужно да й го припомнят. Дебора се замисли за провалите в живота си, което върна отново на преден план спомена за катастрофата. Тя отметна кичур коса от лицето си.

— Защо ми го казваш сега? В този ужасен момент, когато трябва да мисля за толкова други неща?

— Защото, както ти казах по телефона — отвърна Джил с обезоръжаващо умолителен тон, — след снощната случка вече не ми изглеждаш толкова нечовешки съвършена. Помислих си, че точно сега ще можеш да ме разбереш. И ще продължиш да ме обичаш въпреки това.

Дебора се взря в сестра си. Току-що бе внесла нови усложнения в бездруго нелекия й живот, но бебето си беше бебе. Пресегна се и хвана Джил за ръката.

— Имам ли избор?

* * *

Грейс се шляеше около училищната ограда и гризеше кожичките на ноктите си, докато не удари и последният звънец. После плътно се загърна в якето и затича по пътеката, за да се присъедини към тълпата закъсняващи ученици, които се блъскаха по стълбите на гимназията. С ниско наведена глава се шмугна на мястото си в класната стая. Слушаше разсеяно съобщенията до момента, в който директорът оповести, че господин Маккена е бил блъснат от кола и е приет в болница и заслужава да се помолят за него поне за минута. Грейс го послуша, после се помоли още веднъж, но се изниза от стаята в мига, в който удари звънецът. Приклекна пред шкафчето си и се опита да остане незабележима. Приятелите й се спираха за няколко секунди да побъбрят. Знаеш ли, че Джаред имал моно?… Защо Кени Барън се е кандидатирал за президент на ученическия съвет?… Ще ходиш ли на купона на Ким в събота вечерта?… Грейс се изправи секунди преди първия час. Мегън и Стефи се приближиха плътно до нея, преграждайки пътя й към вратата.

— Не спряхме да ти звъним — изсъска Мегън.

— Къде беше? — попита Стефи.

— Кайл ми каза, че колата на майка ти е блъснала господин Маккена.

— Ти беше ли с нея? Какво видя, Грейс? Гадно ли беше?

— Не мога да говоря за това — отвърна тя.

— Щях да умра, когато видях майка ти отвън — прошепна Стефи.

— Какво знае тя? — попита Мегън. — Забелязала ли е нещо?

— Не — отвърна Грейс.

— И ти не си й казала? — попита Стефи.

— Не.

— И няма да й казваш! — заповяда Мегън.

— Няма.

— Добре. Защото, ако нещо стигне до ушите на нашите, ще бъда наказана до есента.

Наказана до есента ли? Грейс можеше да понесе да бъде наказана до есента. На фона на всичко останало това нямаше да е трудно.