Барбара Делински
Тайната между нас (20)

Деветнадесета глава

Дилън изпадна в екстаз.

— Тук ли ще дойде? Ехааа! — Секунди по-късно лицето му помръкна. — Ами кученцата? Исках да ги видя!

— Ще ги видиш — каза Дебора. Щеше да намери начин — дори ако трябваше Грег да откара Дилън до Върмонт, а тя да го вземе в неделя оттам. Пътуването до Върмонт може би не беше лоша идея, особено ако Грейс се съгласеше да я придружи.

Грейс обаче не бе във възторг от новината, че баща й ще дойде в Лийланд. В петък сутринта изглеждаше по-нервна от всякога. Седеше в кухнята и гризеше нокти.

— Не съм си написала домашното — измърмори тя.

Дебора не се изненада, че дъщеря й не успява да се концентрира върху задълженията си. Самата тя не можеше да мисли за нищо друго, освен за инцидента от предишния ден и предстоящото посещение на Грег.

— Искаш ли днес да останеш при Джил? — попита тя Грейс.

* * *

Грейс се зарадва, че може да остане у леля си. Признанието я бе изтощило и тя не можеше да мисли за училище. Но наистина се чувстваше по-добре. Тежестта в гърдите й бе изчезнала. Предстоеше й да каже на баща си какво бе направила, но мисълта, че майка й е на нейна страна, я крепеше.

Тя прекара в сън по-голямата част от сутринта, но вече бе слязла долу в пекарницата, когато Дилън пристигна след училище. Той сновеше напред-назад между Джил и формите за понички и усмивката не слизаше от лицето му, което беше невероятно, като се има предвид лошата новина, която бе научил едва преди два дни. За Грейс беше пълна загадка как го постига.

— Не те ли боли окото? — попита тя, след като направи „Мамин шейк“ и за двама им.

Той разбърка шейка със сламката.

— Да, но само от време на време. Няма нищо. Това обяснява защо не съм толкова добър в ученето, колкото си ти.

Грейс смяташе да му каже, че зрението няма нищо общо с ума — нещо, което той, като член на фамилията Монро, скоро щеше да разбере, но Дилън продължи:

— Това обяснява и защо постоянно се спъвам и защо бях толкова зле в бейзбола. Дори татко се съгласи. Той не се ядоса, че напуснах отбора. Нито пък дядо.

Грейс отново се стегна. Дядо й беше още един повод за притеснение. Да принадлежиш към семейство Бар бе почти толкова лошо, колкото и да си член на семейство Монро.

— Кога си говорил с дядо?

— Обадих се да му съобщя за очите. Казах му, че когато ме излекуват, ще направя един хоумрън^[1] заради него. — Той се намръщи, взирайки се в шейка си, и започна отново да го бърка със сламката. — Може да го направя и заради баба Рут. — Вдигна поглед. — Не. Ще го направя заради дядо. Той го заслужава.

Грейс почувства нещо близко до симпатия. Знаеше как се чувства Дилън. Дядо им имаше определени очаквания и човек се чувстваше ужасно, ако не може да им отговори. Добре беше да имаш готово извинение.

Когато Дебора се обади да каже, че тръгва на домашни посещения, Грейс взе решение. Искаше сама да каже на дядо си какво е направила.

Тя излезе от пекарницата и тръгна по улицата. След две пресечки пред очите й се появи къщата на дядо й. Вече не й изглеждаше толкова голяма, както някога, когато бе дете. Беше възприемала кабинета като част от къщата, в пълно неведение за ролята, която играеше в живота на майка й, а косвено и в нейния.

Запъти се право натам. Чакалнята беше празна. Рецепционистката я подкани с ръка да влезе, но продължи да говори по телефона. Грейс се чудеше дали да не седне, когато се появи медицинската сестра — Джоан Спърлинг, понесла нови почистващи препарати, което доказваше, че изискванията на дядо й никога не намаляват.

Тя пусна товара си и разтвори ръце да прегърне момичето.

— Не съм те виждала цяла вечност. Прекалено заета ли си за нас? — Когато Грейс се усмихна и поклати глава, Джоан добави: — Майка ти току-що излезе. Искаш ли да й се обадя на мобилния телефон?

— Дойдох да видя дядо. Има ли пациент при него?

— Последният пациент. Отиди да го почакаш в кабинета му. Почти е приключил.

Грейс не надникна в кабинета на майка си, когато мина покрай него. Не огледа и кабинета на дядо си, просто се настани в един стол и зачака.

— Как е моето момиче? — попита Майкъл, когато влезе в стаята. Изглеждаше по-уморен от обикновено, някак примирен и състарен. — Изпусна майка си за минути — додаде той.

— Дойдох да видя теб.

Той се облегна на ръба на бюрото.

— Май сме много сериозни днес.

Грейс можеше да отрече. Но вече не можеше да лъже.

— Трябва да ти кажа нещо.

— Нещо за катастрофата ли?

Тя затаи дъх.

— Знаеш ли вече? — Щеше да побеснее, ако майка й му беше казала.

Майкъл се усмихна мило.

— Всички знаят. Списание „Леджър“ публикува статия.

— Не всичко беше публикувано — подчерта тя.

Когато Майкъл смръщи чело в недоумение, тя осъзна, че майка й в крайна сметка не му е казала. Тя сама трябваше да го направи.

Но затова и бе дошла. Това беше изпитание.

— Онази вечер шофирах аз, дядо. Аз бях. — Видя как той се облегна назад от изненада. — Аз бях — повтори, за да е сигурна, че ще я разбере. Когато той не реагира, тя заяви още по-ясно: — Аз бях тази, която караше колата, блъснала господин Маккена.

— И майка ти е излъгала! — удиви се Майкъл.

— Полицаите така и не я попитаха. Сега може да има граждански процес и ако това се случи, истината ще излезе наяве. Само ми се щеше да знаеш, че не съм искала да го блъсна. Не го видях.

Бузите му се зачервиха.

— Защо майка ти не ми го каза?

— Опитваше се да ме предпази.

— От мен ли?

— От всички. — Грейс се почувства нищожна. — Разочарован си от мен. Знам го.

— Разочарован съм от майка ти.

— Вината не беше нейна, а моя — извика Грейс, защото й бе омръзнало хората да се опитват да я оневинят. — И това не е най-лошото. Най-лошото е, че бях пила.

Този път той ахна.

— Не се ядосвай на мама, защото тя довчера не знаеше за това. Баща ми все още не го знае, но довечера ще го разбере. Просто исках сама да ти го кажа. Ти също пиеш, затова си помислих, че ще ме разбереш. — Когато той я погледна удивено, тя побърза да добави: — Не исках да прозвучи така.

Дядо й се отпусна на стола и Грейс веднага почувства облекчение. Докато стоеше прав, той изглеждаше внушително, но когато седна, й се стори по-отзивчив.

— Защо пи? — тихо попита той.

Интересен въпрос. Нито майка й, нито Джил й го бяха задали.

— Бяхме се събрали цяла група. Изглеждаше забавно. Родителите на приятелката ми бяха излезли.

Майкъл се облегна назад.

— Поне не си била сама. Пила си в компанията на приятели. Децата експериментират.

Очите на Грейс се наляха със сълзи.

— Но след това не шофират.

— Разбира се, че го правят. Понякога се убиват един другиго заради това.

— Аз убих господин Маккена — изплака тя. — Как може да се намери извинение за това?

Той смръщи чело.

— Няма извинение. Аз… — Замълча, после продължи: — … опитвам се да го осмисля. — Изучава я цяла минута, преди да каже: — Не искам да пиеш само защото аз го правя. Това не е хубаво. Може да навреди на всичко друго в живота ти. И просто прикрива истинския проблем.

Грейс беше дочула достатъчно, за да разбере какво има предвид.

— Твоят проблем е баба Рут.

— Моят проблем е, че я няма баба ти Рут — отговори той. — А твоят какъв е?

— Натискът — отвърна тя и запита: — Когато пиеш, какво чувстваш? Усещаш ли се спокоен?

— Мразя се.

— Не, дядо. Докато пиеш. Какво усещаш?

— Самота.

— Но става ли ти по-добре след няколко чашки? Искам да кажа, кара ли те да забравиш?

Майкъл погледна снимката на жена си, поставена във витрината на един шкаф. Беше направена няколко години преди смъртта й.

— Замъглява нещата — промълви той.

Изглеждаше толкова тъжен, че Грейс се пресегна и хвана ръката му.

— Извинявай. Не трябваше да говоря за това.

Дядо й стисна ръката й.

— Разбира се, че трябва. Може би по-рано трябваше да ме питаш за пиенето ми. Все забравям, че си достатъчно голяма, за да забележиш такива неща.

— Баба Рут ти липсва много.

— Много. Но пиенето не е решение.

— Тогава защо го правиш? Заради замъгляването ли?

Той помисли.

— Не знам. Казвам си, че ще ми мине, но не става така. Казвам си, че е само една вечер, но не е само една. Погледна Грейс засрамено. — Може би пия, защото знам, че тя не би го одобрила.

— Това пък що за причина е?

— Лоша. Причина, която не би трябвало да казвам на внучката си.

— Аз съм на шестнайсет.

— Ммм. Ама че си пораснала!

— Достатъчно, за да убия човек с колата.

Той освободи ръката си и размаха пръст към нея.

— Млада госпожице, не използвай катастрофата, за да оправдаеш други грешки. Ето това е единият от проблемите ми, както майка ти веднъж ми даде ясно да разбера. Виня смъртта на баба ти за всичко, което се обърква в живота ми. Но това си е чисто затваряне на очите.

— Затваряне на очите за какво?

— За отговорността. За собствените ми възможности да направя нещата по-добри. Някои неща напълно зависят от мен — например да не пия, да си върша добре работата, да идвам на късната закуска с внуците ми. Пълна глупост е да обвинявам смъртта на Рут за това. Но има и други неща, които наистина не мога да контролирам. Леля ти и майка ти са на първо място. По дяволите, дори баба ти не можех да контролирам! Обичаше онази пекарница почти колкото леля ти. А що се отнася до майка ти, не съм сигурен, че й харесва да практикува с мен. Може би й трябва свобода.

— Тя те обича.

— Може би това е проблемът. Чувства се задължена.

— Задължена за какво?

— Да бъде такава, каквато аз искам. И да си затваря очите, ако правя нещо лошо като пиенето.

— Ти алкохолик ли си?

Той се замисли.

— Още не.

— Мислиш ли, че ще станеш такъв?

— Не бих искал.

— Как можеш да го избегнеш?

— Преди всичко, като се изправя лице в лице с истината. Това може да е трудна работа.

— Невинаги — каза Грейс. — Когато излезе наяве истината за катастрофата, не мисля, че ще ме пратят в затвора, но в досието ми някои неща ще останат завинаги. Това дори може да направи живота ми по-лесен.

— Как така?

— Щом веднъж си сгрешил, очакванията към теб намаляват. Мразя да съм най-добрата. — Мобилният й телефон иззвъня приглушено.

— Кой има такива очаквания към теб? — попита дядо й.

— Мама. Ти. И баща ми. Ако има някой, който ще ме намрази за това, което направих, ще е той. — Иззвъняването се чу отново.

— Да не мислиш, че той никога не е пил?

— Знам, че някога го е правил, но сега води напълно здравословен живот. Той и Ребека са вегетарианци. Сами си отглеждат почти всичко, с което се хранят. — Разнесе се трето позвъняване.

— Това е за развлечение. Грейс, няма ли да отговориш?

— Не е толкова важно.

— Отговори, моля те.

Тя извади телефона от джоба си, погледна дисплея и го отвори.

— При дядо съм — обясни на майка си.

Дебора звучеше разтревожено:

— Дойдох тук и никой не знаеше къде си отишла.

— Говорим си. Добре съм, мамо. Наистина.

— Колко ще се забавиш?

— Няма да се бавя. Дядо ми помага да се подготвя за срещата с татко. Добре съм. Наистина. — Така си беше. Дядо й не я поучаваше. Не пренебрегваше чувствата й. Говореше с нея като с възрастен. Помагаше й това, че и той си имаше проблеми. Той също не беше съвършен.

— Защо трябва да се подготвяш за срещата с баща ти? — попита дядо й, когато тя затвори телефона.

— Трябва да му кажа какво се случи онази вечер. Но не знам как ще реагира. Все пак той ни заряза, нали? Един ден просто превъртя и си събра багажа. Ако един баща обича децата си, не би постъпил така, не мислиш ли?

— Аз пия. Баща ти ви напусна. Някои биха казали, че разликата не е голяма.

Грейс поклати глава.

— Хората не захвърлят просто ей тъй всичко, което имат. Освен ако нещата, които имат, не струват нищо за тях. Така че или мама, Дилън и аз не струваме нищо за него, или е захвърлил нещо наистина хубаво.

— Баща ти има склонност към крайности, това е всичко. Когато се заеме с нещо, той му се отдава изцяло. Преди да срещне майка ти, беше изцяло погълнат от алтернативния начин на живот. После бе изцяло погълнат от това да е бизнесмен. Сега пък е погълнат от идеята да изоставя и да се дистанцира.

— Не и когато говори с нас — измърмори Грейс. — Иска да знае дали се справям добре в училище. Иска да знае дали се упражнявам за изпита PSAT^[2]. Иска да подобря личния си рекорд в бягането. Но аз не мога да правя това непрекъснато. И какво, ако не се справям добре в училище? Какво ще стане, ако не се представя добре на изпита SAT? Ако се сдобия с криминално досие и не мога да вляза в добър колеж?

— Но ти все още можеш да влезеш в добър колеж.

— Ще ме обичаш ли, ако не вляза?

— Разбира се. Аз те обичам.

— Съвсем не се разбира, дядо. Виж леля Джил. Още си й ядосан за това, че не е отишла в колеж.

Думите й го свариха неподготвен. Той помисли малко и каза:

— Това не означава, че не я обичам.

— Как можеш да я обичаш, а никога да не си опитвал от сладкишите й?

Страните му се зачервиха и той я погледна смутено.

— Майка ти вчера остави една кифла у дома. Изядох я.

На Грейс й отне минута да го проумее.

— Обади ли се на Джил да й кажеш, че е вкусна? — Когато той не отговори, тя продължи: — Виждаш ли? Ето това ще се случи и с мен. Когато татко разбере истината за катастрофата, изобщо няма да говори с мен. Тогава вече наистина ще ме намрази.

— Той не те мрази и сега.

— И после аз съм си затваряла очите — извика тя, но дядо й отново размаха пръст към нея.

— Грешиш, Грейс. По-лесно е да се преструваш, че те мрази, отколкото да признаеш, че може и да е имал основателна причина да направи това, което е сторил.

— Но той си тръгна — наблегна Грейс, защото смяташе, че това е много важно. — Щом си е тръгнал, когато всичко е било хубаво, какво би казал сега?

Дядо й се усмихна. Отдавна не беше виждала тази нежна усмивка, запазена само за нея.

— Ще трябва да го попиташ, тиквичке. Най-доброто лекарство срещу затварянето на очите е разговорът.