Барбара Делински
Тайната между нас (14)

Тринадесета глава

Колата на Майкъл не беше на алеята, когато Дебора стигна до дома му. Това я зарадва по две причини. Първо, защото наистина й се щеше да си мисли, че е излязъл да закуси навън. И второ, защото не й се налагаше да го вижда толкова скоро.

Паркира наблизо и тръгна по алеята, понесла лекарската си чанта, кафето и недокоснатата кифла. На малкия паркинг имаше три коли — на рецепционистката, на медицинската сестра и на една подранила пациентка, която беше прихванала грип от децата си. След като й постави диагноза бронхит, Дебора написа рецепта и тръгна по коридора. Баща й не бе пристигнал.

Кабинетът му беше подреден, но претрупан. Лавиците бяха препълнени с книги, останали от времето, когато списанията не излизаха в електронен формат, и въпреки че бе напълно пристрастен към компютъра на бюрото си, той отказваше да се отърве от тях. Същото важеше и за подаръците, които най-младите му пациенти му бяха подарявали през годините: валентинките се множаха с всяка изминала година върху едно украсено табло, имаше безброй мидички, камъчета и клончета, както и една семпла глинена чаша. Всеки подарък навяваше спомен. Въпреки диктаторското си държане, Майкъл имаше меко сърце.

— Вече дойде да търсиш бутилка в шкафа ли? — попита баща й иззад гърба й. Той хвърли няколко списания на бюрото си и запали лампата.

— Не — отвърна тя. — Никога не бих го направила.

— И защо не?

— Защото това си е твоето бюро.

Лицето му излъчваше спокойствие.

— Но си го мислеше.

— Всъщност си мислех за теб и мама — каза Дебора. Наистина й беше минало през ума да провери бюрото, макар че не събра кураж да го направи в действителност. — Ще ми се да имах брак като вашия.

— Ти си мислеше, че го имаш. А аз смятах, че прибърза. Той беше хипи, за бога, но ти казваше, че именно това го прави специален.

— Така беше.

— Това е спорен въпрос, като се има предвид как постъпи след това. Но тогава ти твърдеше, че си намерила мъжа на живота си. И ако трябва да изчакаш, докато завършиш медицинския колеж, той може да изчезне.

— Така беше — отбеляза Дебора.

— Но той не беше изчезнал допреди две години.

Тя се усмихна тъжно.

— Беше изчезнал много преди това.

— Бракът ви толкова лош ли беше? — попита изненадано Майкъл.

— Не беше лош. Просто не беше като вашия. Отдавах го на това, че и двамата бяхме заети с кариерата си.

— Каза, че той няма нищо против да работиш като лекар.

— Така си мислех. Нали знаеш, правата на жените и тям подобни. Струваше ми се модерен — идеалната комбинация от свободен дух и реализъм. В работата си беше невероятен. Прокарваше нетрадиционни идеи в една толкова традиционна област. Смятах го за гений. — Тя направи пауза. — Мислех, че ме обожава така, както ти обожаваше мама.

— Може би наистина е било така.

— А може и да съм сгрешила в преценката си.

— Може би си била прекалено млада, за да преценяваш изобщо.

— О, татко, причината не е в младостта — възрази тя. — Омъжих се на същите години, когато ти си се оженил.

— Нещата бяха съвсем други. Връстниците ми ги изпращаха във Виетнам и някои от тях не се завръщаха у дома. Не разполагахме с време. Времето беше лукс, който не можехме да си позволим.

Но тя отново поклати глава.

— Много младежи продължават да се женят млади.

— Сега това е социално-икономически феномен.

— Но го правят и бракът им невинаги се разпада. Така че въпросът е къде сгрешихме ние?

— Не ме въвличай в това.

— Знам. Твоят брак беше идеален.

Той поруменя от гняв.

— Ако смяташ отново да ми говориш за всичко, което не съм знаел за жена си…

— Не, не е това. Сериозно. Бракът ви беше идеален — настоя Дебора. — Не мога да си спомня нито един случай, в който да сте се скарали с мама. Мислех си, че при всички бракове е така. Може би съм очаквала прекалено много. Може би съм виждала у Грег качества, които изобщо не е притежавал.

Майкъл седна на бюрото си и включи компютъра.

— Ако си фантазирала, това си е лично твоя грешка. Никога не съм ти казвал какво да очакваш.

— Не си. Но децата гледат родителите си и тяхната връзка се превръща в еталон.

Той се пресегна за очилата си.

— Струва ми се, че сестра ти не мисли така.

— О, напротив! Защо според теб не е открила подходящия мъж досега?

С поглед, вперен в екрана, той промърмори:

— Защото е заядлива.

— Не е заядлива. Придирчива е. Иска някой силен като теб.

Той я стрелна с поглед.

— Недей да ме ласкаеш.

Дебора изведнъж загуби търпение.

— Не те лаская. Говоря ти за възприятия — възприятия и очаквания. Виждах определен модел и приемах някои неща за даденост. А не трябваше да го правя. Но в момента говорим за Джил. Проблемът е в това, че очакванията могат да бъдат доста тежки за едно дете.

— Джил не е дете.

— Дете е. Твоето дете. И винаги ще бъде.

Той я погледна над очилата.

— Нямаме ли пациенти за преглед?

— Тя не може да прави нещата като теб. Това не означава, че нейният начин е лош. Пекарницата е разкошно място и тя се справя добре.

— Хубаво.

— Това не те ли прави щастлив? Какво повече можем да искаме за децата си от това, да знаем, че са щастливи?

— Много повече. Искаме сигурност. Растеж. Искаме да се справят по-добре от нас.

Дебора се сети какво беше казал Джон.

— Това може да се окаже невъзможно. Тогава какво? Това прави ли ги неудачници?

Баща й се поизправи.

— Ти ми кажи. Искаш момчето ти да играе бейзбол, но Дилън не вижда добре. Дали този спорт наистина му доставя удоволствие?

Страхът отново стегна сърцето й.

— По-важното е, че се чувства част от отбора.

— Разбира се, така мислим ние. Но дали е така наистина? По-добре ли е да се чувства най-лошият играч в отбора?

— Не е най-лошият играч.

— Не вижда добре, Дебора. Не може да види добре, за да удари топката, и не вижда добре, за да я хвърли. Но пък, от друга страна, той е чудесен малък музикант.

— От него няма да излезе концертиращ пианист — каза Дебора, мислейки си за това, което баща й бе причинил на Джил. — Отказвам да го притискам по този начин.

— А не мислиш ли, че да го караш да играе бейзбол е също толкова лошо? Стига, Дебора. Не можеш да видиш кое е правилно, дори да се намира пред очите ти.

— Е, значи ставаме двама — рече тя миг преди да позвъни интеркомът.

Майкъл натисна копчето.

— Да?

— Джейми Макдона е в първи кабинет, доктор Бар. Бихте ли предали на доктор Монро, че децата на семейство Холт са във втори кабинет?

— Добре. — Той отпусна бутона и се изправи. — Очакват ни. Очакват да имаме отговори за всичко. Очакват да излекуваме болестите им. — Свали лекарската манта от закачалката и я облече, без да бърза. — А нас кой ще ни излекува? — Погледна дъщеря си. — Имаме само себе си.

* * *

Дебора беше съгласна. Нали това бе философията, с която бе живяла от развода насам? Правим това, което трябва, защото няма кой друг да го направи. Може и да не е правилно, но е най-доброто, което може да се направи.

Да го чуе от баща си обаче, беше потискащо. Пиенето нищо не лекуваше. Ако проблемът бе в самотата, пиенето само влошаваше нещата. Въпросът обаче беше дали това, което тя правеше, е по-добро.

Тези мисли щяха да я погълнат изцяло, ако утрото й не беше запълнено с прегледи в кабинета и домашни посещения. Следобедът не беше много по-различен. Когато най-сетне се добра до фитнес залата, Дебора отчаяно се нуждаеше от нещо, което да я разсее, и физическото натоварване й помогна.

По-късно тя паркира на едно от местата пред пекарницата и се обади на Грег.

— Здравей, аз съм. Удобно ли е?

Последва пауза.

— Удобно за какво? — попита той.

— Да поговорим.

— За…?

— За нас. За децата. — „За това, което не виждаме дори да е пред очите ни.“ — Може би за това какво не беше наред.

Последва мълчание. После той попита с любопитство:

— Какво не беше наред кога?

— С нашия брак.

— И искаш да говорим за това сега?

Не я улесняваше.

— Ако сега не е удобно, мога да се обадя друг път.

— Не това е проблемът. Четири месеца след като се разделихме, аз исках да говорим. Ти така и не ми позволи.

— Не можех. Бях наранена. Беше се превърнал в човек, когото не познавах.

— Не е вярно. Станах отново мъжът, който бях, когато се запознахме.

— Възможно е — съгласи се тя. — Но след толкова време промяната ми се стори плашеща.

— Защото исках да поговорим ли?

— Искаше да ми кажеш защо повече не желаеш да си женен за мен.

— Не беше ти причината, Дебора. А целият ми живот…

Тя го прекъсна:

— Аз виждах нещата от моята гледна точка. Правилно или не, Грег, приех го лично. Не можех да те задоволя като съпруга и ти си тръгна. Не можех да те задоволя като жена, затова се ожени за Ребека. През цялото време ли поддържахте връзка?

— Не. Само в края на брака ни.

— Искал си да се ожениш за нея? Затова ли ме изостави?

— Не. Когато си тръгнах, просто… нещата си паснаха.

— А при мен не пасваха. Разбираш ли защо не можех да говоря с теб? Не исках да чуя за нещата, които не бях направила както трябва.

— Значи аз бях лошият.

— Да.

— И какво е различното сега?

Тя погледна през предното стъкло. Следобедното слънце блестеше върху прозореца на пекарницата и я заслепяваше, но тя знаеше, че Грейс и Дилън са вътре.

— Гневът не върши работа. Не съм сигурна, че това е най-доброто за децата. Не съм сигурна, че е най-доброто и за мен.

— Вече си станала по-зряла и мъдра ли?

Долавяйки нотки на сарказъм, тя каза:

— Имаше моменти в брака ни, когато се чувствах много по-млада и по-глупава от теб.

— Никога не си ми го казвала.

— Не ми харесваше да обсъждаме разликата във възрастта ни.

— Доста ми я натякваше, когато си тръгнах.

— Не, Грег. Само ти казах, че минаваш през криза на средната възраст. Може би си си въобразил повече от това, което ти казах.

Последва ново мълчание, след което той промълви примирено:

— Може би.

— Очаквах бракът ми да продължи вечно — въздъхна Дебора. — Не бях подготвена за това, което се случи. Чувствах се унизена.

— Съжалявам. Вероятно съм можел да направя всичко по-добре.

— Как? — попита тя. — Като ми дадеш едноседмично предизвестие ли?

— Бях нещастен от доста време.

— Толкова нещастен, че не можеше да го обсъдиш с мен ли?

— Предполагаше се, че изобщо не би трябвало да съм нещастен. Не беше планирано — и това не е сарказъм. Не само ти имаше очаквания. Мисля, че имах нужда да следвам свой собствен план, за да убедя самия себе си, че това, което правя с живота си, е правилно. Съвместният ни живот беше представление. Правехме това, което се очакваше от една идеална двойка. — Тонът му се смекчи. — Не те обвинявам.

Колкото и абсурдно да беше, очите й се наляха със сълзи.

— Не можех да се преместя при теб, Грег. Не можех.

— Знам.

— Обаждах се по телефона. Там имаше твърде много лекари.

— Дебора, не си длъжна да ми го обясняваш.

— Длъжна съм — настоя тя. — Винаги съм се чувствала виновна. Чувствах се така, сякаш съм предпочела дома и кариерата пред съпруга си.

— Изборът не беше или-или.

Но Дебора продължи с надеждата, че някак ще разбере как се е чувствала към края на брака им:

— С години не бяхме разговаряли за нищо съществено.

— Дебора!

— Съжалявам, ако съм те разочаровала. Мислех, че постъпвам правилно. Но как можем да сме сигурни в това? Как бихме могли да предвидим кое ще е за добро и кое — не? Все едно да караш през нощта в проливен дъжд. Мислиш си, че познаваш пътя, но въпреки това не си сигурен.

— Всичко наред ли е, Дебора?

Канеше се да каже, че не е, когато Джон Колби спря на мястото до нея. Нещо в изражението му й подсказа, че носи новини.

— Какво става? — попита Грег.

— Страхувам се, че стават много неща. Но сега трябва да приключваме.

— С децата ли е свързано?

— Не е нещо, което да не може да почака още ден-два.

— Моментът е подходящ да те изслушам — каза той многозначително.

Тя го чу.

— Оценявам го. Благодаря ти. Но ще ти се обадя друг път.

Затвори телефона, без да чуе отговора, и отвори прозореца. Джон заобиколи колата си и се наведе към нея.

— Говорих с момчетата в щатската лаборатория — каза той. — Не искат да съобщават нищо предварително, но доколкото разбрах, ти си на чисто.

Дебора се боеше да диша.

— На чисто ли?

— Няма данни за престъпление — няма превишена скорост, безразсъдно шофиране или неизправност на колата. Само това казаха. Няма основания за повдигане на обвинение. Сега са прехвърлили вниманието си върху жертвата. В предварителния доклад се казва, че той е излязъл от гората и се е насочил право към платното.

На Дебора й отне минута да го проумее.

— От гората ли?

— Не е тичал по пътя. Бил е в гората и е изскочил оттам.

— През гората няма пътека.

— Знам. Но са намерили следите му.

— Странно — промърмори тя. Не за първи път свързваше тази дума с Калвин Маккена.

Джон продължи:

— Снимали са следите, но не са приключили с анализа. Възможно е да е влязъл в гората, за да се скрие от дъжда. Или да се облекчи. Хората в училището не знаят нищо за спортните му занимания. Изглежда, бил е доста потаен.

Дебора имаше какво да му каже за Кал Маккена, но щеше да си навлече куп въпроси, на които не можеше да отговори, без да предаде доверието на Том.

— Опитах да се обадя на Хал — добави Колби, — но е отишъл да играе скуош. — Той погледна с крайчеца на окото към пекарницата. — Грейс вътре ли е? А, ето я. — Изсумтя разочаровано. — Не. Пак изчезна. Предполагам, че не иска да говори с мен.

Дебора, чувствайки облекчение от чутото, проследи погледа му.

— Не го приемай лично. С мен също не иска да говори.

— Катастрофата я измъчи.

— И аз мисля така. — Лекарката се пресегна за чантата си.

Джон отвори вратата и отстъпи назад.

— Ами най-добре й съобщи новините. Може да я разведрят.

* * *

Дебора откри Грейс в офиса, отпусната на стола зад бюрото на Джил. Беше вдигнала крака и джапанките й опираха в ръба на бюрото.

— Не трябваше да бягаш — каза тя меко. — Джон носеше добри новини. Щатският екип не е открил нищо.

Дъщеря й дори не мигна.

— И въпреки това господин Маккена е мъртъв.

— Да — кимна Дебора. — Мъртъв е. Винаги ще чувствам вина заради това. Винаги ще се чувствам виновна и за Джими Морисий. Някога разказвала ли съм ти за него? — Когато Грейс поклати глава, тя продължи: — Джими беше човек с разностранни умения, поправяше разни неща в Лийланд. Не живееше тук, но беше работил почти във всяка къща в града. Една ранна утрин, когато бях на седемнайсет, той се качи да поправя покрива. Тъкмо бяхме седнали да закусваме, когато чухме вика му. Дядо ти направи каквото можа, но Джими умря, преди да дочака линейката. Дядо ти и баба ти го приеха лично. Обвиняваха се, че са го накарали да се качи на покрива през март, когато все още има скреж сутрин. Обвиняваха се, че са го оставили да работи сам. Но това беше работата на Джими. Предния ден работеше на покрива на друга къща на улицата. Видял е скрежа, когато се е изкачил по стълбата. Можел е да изчака час, докато се разтопи.

— Искаш да кажеш, че вината е негова.

— Искам да кажа, че вината не беше наша.

— Съжалявам, мамо. Аналогията не е подходяща. Господин Маккена нямаше да е мъртъв, ако не шофирах аз.

— О, боже! — възкликна Джил и замръзна на метър от вратата. С ръка върху все още неизмачканата предница на бледожълтата си престилка, тя местеше поглед от Дебора върху Грейс. — Интригата май се заплита.

Лицето на Грейс се сгърчи, сякаш щеше да заплаче.

— Никак не е забавно! — извика тя, като обви ръце около раменете си. — Пред очите ми постоянно е пътят в онзи дъжд… и не мога да видя нищо на повече от метър пред колата. Вината е моя. Ако не бях шофирала на връщане от Мегън, господин Маккена щеше да е жив.

Дебора осъзна, че Джил е чула истината, и то от устата на самата Грейс, и товарът на раменете й олекна.

— Идеята на историята, която ти разказах — обърна се тя към дъщеря си, — е, че господин Маккена може да не е постъпил разумно, както и Джими Морисий. Не го видяхме на пътя, защото не е бил там. Изскочил е от гората, точно когато сме минавали оттам.

— И е изтичал право пред нас ли? — попита Грейс с ужасен поглед.

— Кой нормален човек би направил подобно нещо? — възкликна Джил, която изглеждаше ужасена не само заради това. Погледна сестра си. — Излъгала си полицията?

— Не. — Дебора все още мислеше, че сестра й е твърде бледа. — Добре ли си?

— Моля те, не сменяй темата.

Дебора отстъпи:

— Те предположиха, че аз съм шофирала. Не ги поправих.

— Има го в показанията ти, Дебора. Бях тук, когато Хал ги прочете.

Можеше да възрази, че по закон тя е била шофьорът онази нощ, но вече я мъчеха толкова много съмнения за собственото й поведение, че просто попита Грейс:

— Знаеш ли дали господин Маккена е обичал да тича?

— Не. Но е имал пълно право да тича когато и където си ще. Пътят не е наш.

— Дебора — настоя Джил, — ти се подписа под онзи формуляр.

Нямаше сили да спори. Освен това се опитваше да даде пример на дъщеря си.

— Ако сме правили всичко както трябва, всъщност, ако ти си правила всичко както трябва, но един човек е изскочил от гората пред колата…

— Прилича на самоубийство — промърмори Джил.

— … значи, че той също носи част от вината.

Грейс посърна.

— Той не може да носи вината. Мъртъв е. Освен това, защо винаги някой друг трябва да е виновен?

— Дебора — високо натърти Джил, очевидно все още заета с лъжата, — имаш ли представа какво си направила?

— Как да нямам? — извика Дебора. — Какъв друг избор имах? Последствията за Грейс щяха да са много по-лоши.

— Сега да не би да ми е лесно? — изплака дъщеря й. — Искаше да поемеш вината, но сега полицията казва, че не си направила нищо, и ти реши да обвиниш господин Маккена. Ами аз? Бягам лошо на състезанието и всички казват: О, горкичката, седмицата беше тежка за нея. Провалям се на теста по френски език и учителката казва: О, горкичката, имала е тежък ден. И анулира слабата оценка. Не за всеки би го направила. Защо всички трябва да ме съжаляват?

Дебора не знаеше за теста по френски. По-притеснителен беше фактът, че Грейс не й бе казала. Някога дъщеря й споделяше с нея.

— Знаеш ли какво правя сега? — попита Грейс и кимна към лаптопа. — Преработвам есето по английски, което предадох тази сутрин. Толкова е ужасно, че господин Джоунс ме настигна, когато си тръгвах от училище, и ме накара да го напиша отново. И това беше, след като госпожица Уолш ме попита дали не искам да поговорим — нещо, което определено не желая, така че, моля те, не я карай да идва отново. Ами господин Джоунс? Той казва, че компютрите ни дават възможност да пишем колкото си искаме чернови и ако ученикът е решил да не пише повече от една, това означава, че иска да покаже нещо.

Дебора притисна ръка към гърдите си.

— Ти какво искаше да покажеш?

— Че оценките нямат значение. Те са само едни драскулки по листовете, които нямат нищо общо с истинския живот.

— Имат — рече Джил, от която най-малко се очакваше да защитава училището. — Те оценяват отношението. Лошото отношение ограничава избора.

„Точно това не искам за дъщеря си — помисли си Дебора — и точно затова постъпих така след катастрофата.“

Но Грейс гледаше леля си.

— Ти си се справила добре. Това място има голям успех.

— Но означава също и здрава работа, и много притеснения. Ако имах бизнес партньор, с когото да споделя тежестта, може би щях да се справям по-добре. Това може и да не е свързано с лошите оценки, които получавах в училище, но си струва да го обмислиш, нали? — Извърна се към Дебора. — Възпрепятстване на правосъдието. Лъжесвидетелстване. Даване на лъжливи показания.

— Джил! — възпротиви се сестра й. — Точно сега не искам да чувам за това. Искам Грейс да разбере за ограничаването на избора.

— Аз също — каза Грейс. — Имам предвид, защо трябва да ставам лекар?

Думите пронизаха Дебора право в сърцето.

— Не искаш ли да бъдеш лекар?

— Не знам. Но какво ще стане, ако поискам да стана нещо друго?

— Мислех, че обичаш биологията.

— Не, мамо. Биологията дори не ми е най-силният предмет. Другия месец ще трябва да се явя на изпитите за напреднали и вероятно няма да се представя добре. Но ти каза, че мечтата ти е да имаме обща практика.

— Това е моята мечта — съгласи се Дебора, — но мислех, че и ти го искаш.

— Е, може да е невъзможно вече. Никой не иска лекар, извършил убийство при пътнотранспортно произшествие. Може дори да не постъпя в медицински колеж.

Дебора хвърли поглед към Джил, преди да подхвърли:

— Точно затова попълних формуляра по този начин.

— Но това ще се разчуе, мамо! — извика Грейс. — Също като при Пинокио — винаги се разбира, проличава ти по лицето, независимо дали го искаш или не. Ти ме научи на това, а виж какво стана. Сега и леля Джил знае.

— Леля ти Джил няма да каже — увери я Джил.

— Може и да не възнамеряваш да го направиш — обвини я Грейс, — но си напълно неспособна да лъжеш. Казваш каквото мислиш. Ей така, просто го изплюваш. Ти си най-честният човек, когото познавам.

Джил се приведе напред с ръце на бюрото.

— Е, и аз крия една тайна. Бременна съм.

— Сигурна ли си? — зяпна Грейс.

— Напълно.

— Познаваме ли бащата?

Джил поклати глава.

Очите на Грейс се разшириха още повече.

— Дядо знае ли, че си бременна?

— Още не. И не му казвай. Ще се разгневи.

— Но това е бебе — удиви се Грейс и се обърна към майка си. — Ти си знаела, нали? И не си ми казала?

Дебора беше виновна за много неща, но не искаше да поема вината и за това.

— Джил ме помоли да не го правя. Все пак мога да пазя тайна.

Грейс не изглеждаше впечатлена.

— И смяташ, че си постъпила умно? Искам да кажа, седя си аз тук и си пиша домашното всеки следобед, докато тя вдига и дърпа разни неща. Не мислиш ли, че е трябвало да знам?

— Така погледнато, мисля, че е трябвало. — Дебора се обърна към сестра си: — Джил, защо не й каза?

— Не е могла — заспори Грейс, — защото е очевидно, че още не е и в третия месец, твърде слаба е. А никоя жена не разгласява толкова рано, че е бременна, защото носи лош късмет.

— Това пък кой ти го каза?

Грейс направи гримаса.

— Да не мислиш, че в училището ми няма бременни? И на богатите им се, случва, мамо.

Дебора не отговори. Беше изненадана не толкова от това, което каза дъщеря й, колкото от факта, че преди не го бе споменавала. Бяха обсъждали бременността много пъти от биологична гледна точка, но никога не бяха разговаряли по този начин. Дебора винаги се беше гордяла с откровеността в техните отношения. Може би се бе самозаблуждавала.

Грейс внезапно възкликна, вперила поглед в Джил.

Дебора се извърна и се изненада от странното изражение, изписано на лицето й.

— Добре ли си?

Джил сякаш се замисли, после леко се усмихна.

— Усещам спазми доста често.

— Имаш ли кървене?

— Не.

— Мислиш ли, че трябва да се обадиш на твоя лекар?

Джил въздъхна.

— Ако го мислех, Дебора, вече щях да съм го направила. Не искам да загубя бебето.

— Какво бебе? — попита Дилън от вратата.

Майка му погледна Джил, после Грейс и обратно. Това беше тайна на Джил. Дебора затвори уста, без да издаде звук, и се вгледа в Дилън. Той докосваше всичко, покрай което минаваше — дръжката на вратата, закачалката за дрехи, облегалката на стола на Джил. Правеше го толкова небрежно, че можеше да се забележи само при внимателно наблюдение. Дебора се притесни.

Джил проговори след минутка:

— Няма никакво бебе. Измисляш си. Написа ли си домашното?

Дилън кимна — толкова лесно ли се остави да го убедят? Дебора се замисли. Той нагласи очилата на носа си.

— Мамо, гладен съм. Ще си ходим ли скоро?

Майка му беше готова да тръгва. Достатъчни й бяха разкритията и сблъсъците. Дори притоплянето на вечерята, приготвена от Ливия, щеше да й се отрази добре, за да си възвърне самоконтрола.

— Мисля, че можем да тръгваме.

— Искам да остана тук, при леля Джил — каза Грейс.

Апартаментът на Джил над пекарницата бе светъл и просторен, по-голям от много къщи в града. Въпреки това, Майкъл не преставаше да търси недостатъци и се бе ядосал, когато Джил използва наследството, получено от майка си, за да купи цялата сграда. Но Джил си беше Джил.

— Да останеш за вечеря ли? — попита Дебора.

— През нощта. Леля Джил ще ме доведе да се преоблека сутринта. Нали, лельо Джил?

— Разбира се. — Джил хвърли колеблив поглед към сестра си. — Само че утре си на училище. Обикновено не оставаш, когато си на училище.

— Може ли и аз да остана? — попита Дилън.

— Не — заяви Грейс, — ще си направим женска вечер.

Лицето на момчето помръкна.

В желанието си да повдигне настроението му, Дебора предложи:

— Хайде да ги оставим да си правят женската вечер, а ние да си направим специална вечеря за майка и син. Какво ще кажеш за „Пепърс Пайс“? — Пепър Маккой правеше най-страхотната пица. Пицарията й се намираше само на десет минути път с кола от Лийланд.

Дилън се оживи.

— Може ли да остана тук друг път? Не този уикенд, защото ще ходя при татко, а друг път?

Настроението на Дебора се пооправи от радостта в очите на сина й.

— Разбира се. Ще го напомня на леля ти.