Барбара Делински
Тайната между нас (13)

Дванадесета глава

Надеждите й се оказаха напразни. На Майкъл явно не му беше минало. Дебора не знаеше какво точно си спомня, но се обади рано, за да й каже, че излиза да закуси навън и не е необходимо да се отбива при него. Съвпадение? Може би. Гласът му щеше да го издаде, но тя не говори с него директно. Дилън бе приел съобщението, без да я свърже с баща й.

Дебора закара децата на училище и отиде в пекарницата. Масите отвън бяха препълнени с хора, които се наслаждаваха на утринното слънце. Тя си взе кифличка и кафе и отиде да потърси Джил. Беше в офиса. Слагаше пощенски етикети на летните рекламни листовки. Дебора не знаеше откъде да започне, затова остави нещата си и се отпусна в един стол.

Джил хвърли поглед към нея и подхвърли:

— Изглеждаш ужасно.

— Точно така се чувствам — промърмори сестра й. Сещаше се за още някои думи, подходящи за състоянието й, като „отчаяна“ не беше за пренебрегване, но и „ужасно“ вършеше работа. — Снощи изплюх камъчето пред татко.

Последва пауза, после Джил запита с любопитство:

— Какво имаш предвид под „изплюх камъчето“?

— Казах му, че пие твърде много.

— Така ли? И какво ти отговори той?

— Каза, че не е моя работа.

— Това като признание ли прозвуча?

— Като затваряне на очите. После ме нападна.

Джил се намръщи.

— За какво те нападна?

— Недей да се мръщиш — помоли я Дебора, — изглеждаш също като татко, когато ми каза, че нищо не разбирам.

Сестра й омекна.

— Защо те нападна?

— Защото явно уцелих слабото му място.

— Какво каза?

— Как съм се осмелявала да го обвинявам, че пие, когато аз самата съм била еди-каква си.

— И какво е това еди-каква си?

— Лоша съпруга, лоша майка.

— Бил е пиян.

— Всъщност не беше — каза Дебора. Беше мислила по въпроса. — Това е лошото. Вероятно беше пил повече, отколкото трябва, но говореше съвсем ясно. Алкохолът просто му развърза езика. Каза неща, които явно отдавна мисли, но не е могъл да изрече.

— Ти не си лоша съпруга и лоша майка.

— Всъщност, Джил, не съм била истинска съпруга. Той наблегна на това, докато ми разясняваше теорията си защо Грег ме е напуснал. Може би е прав. Невинаги бях до съпруга си.

— Глупости! Грег не беше до теб.

— Може би щеше да бъде, ако го бях помолила. Аз така и не го направих. Това е още една от грешките ми.

— Кое — независимостта ли? — запита Джил. — Или находчивостта? Или самостоятелността?

Дебора трябваше да е поласкана, но рече тъжно:

— Някога знаех накъде вървя. Изгубих посоката.

— Дебора! Какво говориш?

Тя потърка челото си.

— Вчера беше наистина ужасен ден.

— Защо?

— Откъде да започна? От недоволния пациент, който се оплака на татко от мен? От обаждането на психоложката, която се притеснява за Грейс? Или от пациентката — всъщност бившата ми пациентка — която ме нападна във фитнес залата?

— Започни оттам — предложи Джил. — От фитнес залата.

— Добър избор — погледна я прямо Дебора. — Това обяснява спора ни с татко.

Тя й разказа за срещата си с Емили Хюбър. Докато слушаше, Джил отлепи няколко етикета от листа.

— Емили Хюбър е само една бивша твоя пациентка. — Тя залепи етикет на поредната листовка. — Всичко, което ти е казала, е в най-добрия случай от втора ръка. — Залепи още един етикет. После трети. — Просто се е заяла за татко, за да ти го върне, задето знаеш, че е дала алкохол на няколко деца миналия уикенд.

— И аз така си казах, но после някои дребни неща започнаха да ме притесняват. Например това, че татко си затваря вратата на обяд. Винаги съм го приемала като знак, че се нуждае от няколко минути тишина. Но може и да пие в кабинета. — Погледна сестра си отблизо. — Бледа си. Добре ли си?

— Само съм уморена — кимна Джил, — но това е нормално. И татко призна ли си?

— Не. Просто увеличи звука на телевизора и ме игнорира. Тази сутрин ми е оставил съобщение, че ще закусва навън… и може би наистина е така. Но ще трябва да се видим на работа. Може да е много неловко.

— Мислиш ли, че е алкохолик?

— Все още не.

— Ще го предупредиш ли?

— Не знам.

— Мисля, че трябва да го направиш.

Дебора изсумтя.

— Лесно ти е да го кажеш. Не си ти тази, която трябва да се изправи лице в лице с него. Той направо ще побеснее.

— Ако не го направиш, ще стане по-лошо и никога няма да си го простиш. Трябва още веднъж да говориш открито с него.

— Имам идея! Защо ти не му кажеш за нашите страхове?

— Защото нямам обща практика с него.

— Той ти е баща. Не се ли притесняваш за състоянието му?

— А той притеснява ли се за моето?

— Как би могъл? — върна й го Дебора. — Той няма представа, че чакаш бебе.

Джил вдигна ръка.

— Няма да кажа на татко за бебето.

— Може да помогне — умолително рече Дебора. — Едно бебе означава нов живот. Би могла да му кажеш, че ще я кръстиш Рут.

— Нея? Нямам представа дори дали ще е момиче.

— Няма значение, Джил. Това ще го накара да мисли за положителни неща. Последните три години бяха доста тежки за него. — Започна да изброява на пръсти: — Смъртта на мама. Моят развод. Зрението на Дилън. Катастрофата. — Мобилният й телефон иззвъня. — Трябва му нещо положително. Кажи му за бебето.

Джил далеч не изглеждаше убедена.

— И да изслушам унизителните му тиради за жените, които използват банки за сперма?

— Кажи му, че искаш това дете. То е самата истина.

— Значението на истината в някои случаи се надценява.

Дебора беше готова да спори. Някога тя вярваше в истината. Някога вярваше, че може да различи правилното от грешното. Но вече не беше така.

Телефонът й отново иззвъня. Измъкна го от джоба си и погледна номера, изписан на дисплея. В следващия момент се изправи.

— Веднага се връщам — прошепна на Джил и се запъти към задната врата, подминавайки кухнята, откъдето можеха да чуят разговора й. Едва тогава отговори на позвъняването.

— Здравей.

— Ти ми даде номера си — каза Том Маккена, сякаш искаше да се извини за обаждането си.

— Така е — отвърна Дебора. Всъщност й беше приятно да чуе гласа му. — Дано новините да са добри. Имам нужда от това.

— Селина подписа разрешителното за разкриване на данни, без да протестира.

Дебора излезе пред сградата и мина покрай жълтия микробус.

— Умно от нейна страна.

— Всъщност подбудите й са егоистични. Надява се документите да докажат, че е права. Смята, че си дала на Кал доза кумадин, докато е лежал край пътя.

— За да предизвикам кръвоизлив? Но това граничи с патология! — Думите излязоха от устата й, преди да си даде сметка, че говори за снахата на Том.

— Не е знаела, че взема кумадин — каза той. В гласа му нямаше и следа от обида.

Дебора тръгна отново, този път по алеята. Тухлените стени от двете страни й предлагаха известно уединение.

— А той вземал ли го е?

— Да. От НМО^[1] току-що ми изпратиха картона му. Кумадинът фигурира в него.

Тя изпита облекчение, че поне едно от обвиненията й отпада. Облекчението й се дължеше и на прямотата на Том.

— Законно ли е предписан?

— Очевидно. Тук са посочени имената на двама лекари — Уилям Биръби и Антъни Хоукинс. Чувала ли си за някого от тях?

— Не. Къде практикуват?

— Няма посочен адрес, но изследванията са направени в Масачузетския университетски медицински център. Потърсих го в интернет. И двамата лекари работят там.

— Каква специалност?

— Сърдечни заболявания. Можеше да се очаква, като се има предвид семейната история на заболяването. Очевидно Кал е преживял серия от леки пристъпи.

Дебора направи кратка пауза.

— ТИА^[2]? — попита тя учудено.

— Така пише. Може ли да е вярно?

— Някои биха казали, че Кал е бил твърде млад, за да има ТИА, но се случва. Можеш да говориш с лекарите му. Серия ТИА със сигурност би обяснила защо брат ти е бил на кумадин. — Тя продължи да върви по алеята. — Селина трябва да е знаела за пристъпите.

— Не.

Дебора отново спря.

— Как би могла да не знае?

— Брат ми беше потаен.

— Но тя е била негова съпруга. Как е могъл да скрие нещо такова?

— Ти ми кажи. Възможно ли е да не успее да го забележи?

— Да — призна тя. — Възможно е. Всъщност ТИА — транзиторната исхемична атака, представлява пристъп с продължителност само няколко минути. Симптомите може да са леки: краткотрайно схващане или слабост в едната половина на тялото, проблеми със зрението за няколко минути, замаяност. Биха могли да отшумят, преди тя да забележи, но въпросът е защо не й е казал. Пристъпите са сериозно нещо.

— Може да не е искал да я притеснява.

— Много благородно. Но е рискувал да получи пристъп, докато шофира, а тя да не знае какво се случва.

— Вероятността да получи пристъп, докато е на волана, е не по-голяма, отколкото да бъде блъснат от кола и да бъде закаран по спешност в болницата — парира Том.

— Да — призна Дебора. — Съжалявам. Нямах намерение да критикувам брат ти или жена му. Хората правят това, което смятат за правилно.

Той мълча толкова дълго, та тя се притесни, че може да го е засегнала или че връзката се е разпаднала, когато Том изрече тихо:

— Селина не е доволна от тези открития. Всъщност ми е доста ядосана. Понеже Кал го няма, тя се ядосва на мен. Не престава да пита защо му е трябвало да ходи до Устър, когато Бостън му е по-близо. За мен отговорът е очевиден. Кал би отишъл чак в Устър, за да запази тайната.

— Селина нищо ли не е подозирала? — попита Дебора. — Сигурно е знаела, че пътува до Устър.

— Мислела е, че посещава приятел. Споменал й, че се казва Пийт Кавано и че е стар приятел от гимназията, който загубил и двата си крака в Ирак.

— Така ли е?

— Имаше един Пийт Кавано, съученик на Кал от гимназията. Но той беше наказанието на Кал. Никога не са били приятели.

— Случва се, когато някой е сериозно ранен…

— Не. Пийт Кавано, който живееше в нашия квартал, наистина замина за Ирак, но беше убит още в началото на войната. Кал го е използвал като алиби, след като се преместиха тук от Сиатъл. Това значи четири години. Пийт е бил мъртъв през цялото това време.

Дебора усети гняв в гласа му и не можеше да го вини. Като говореха за истината…

— Не са ли се обаждали от Устър, например, да потвърдят някоя дата за преглед?

— Обаждали са се на мобилния му телефон. Селина не би могла да разбере.

— Но защо? — запита Дебора. Беше стигнала до началото на алеята и спря. — Имал е доказано заболяване. Да не се е боял, че тя ще го обича по-малко или ще го изостави?

— Не. Просто Кал си беше такъв. И баща ни бе същият.

— Потаен?

— До крайност. Беше майстор на разделянето. Животът му бе съставен от отделни части, които нямаха нищо общо помежду си.

Дебора се облегна на тухлената стена. Движението по Главната беше оживено.

— Части ли?

— Семейството например. Имаше едно семейство, в което се е родил, и друго, което е създал. Двете така и не се срещнаха.

— Сериозно ли? — Тя не можеше да си го представи. — Никога не си се срещал с родителите му?

— Нито пък с братята или сестрите му. Понякога ги посещаваше, но ние никога не ходехме.

— Не са ли питали за вас?

— Не са знаели за нас. Същото беше и с работата му. Едва на дванайсет разбрах какво работи баща ми.

— И какво работеше?

— Беше химик. Дори известен. Изнасяше лекции в университети из цялата страна. Връщаше се при нас за месец-два, но никога не говореше за работа у дома. И мама никога не отговаряше на въпросите ни. Накрая се наложи да го потърся в библиотеката.

— Това е невероятно — промълви Дебора, като се опитваше да го проумее. — Но брат ти не е криел работата си. Жена му е знаела какво работи.

— Отчасти. Не знае колко е печелел и дали договорът му е включвал застраховка живот или пенсионен план. Използвал е кабинета в къщата им като офис. Казва, че там е четял вечер. Прегледах всеки сантиметър от него и не видях нито един документ, който може да има някаква връзка с професионалните му задължения.

— Нямаше ли ученически работи?

— Част от тях може да са в компютъра му, но Селина не знае паролата. Предполагаме, че има лична документация в кабинета му в училище. Ако не е така, нямам представа. Не знам дори къде е държал сметките си.

— О, ще започнат да пристигат — отбеляза Дебора.

Гласът на Том не подсказваше дори бегла усмивка. Ако това бе личният му катарзис, той още продължаваше.

— Няма да пристигнат в дома му. Сметките са били пращани до пощенска кутия. Това също го е научил от баща ни. Имал е много пощенски кутии: сметките са пристигали в една, личната кореспонденция — в друга. Всичко е отделно и всичко поверително. Кал е имал и много телефонни номера. Аз знаех само номера му от Сиатъл. Нямах представа, че се е преместил на изток, докато Селина не ми се обади миналата седмица. Какво ще кажеш за тази чудатост?

Чудатост беше само една от думите, които можеха да се използват. Другите носеха по-мрачен оттенък.

— Брат ти имаше ли приятели?

— Може би не приятели в смисъла, който ти или аз влагаме в тази дума. Приятелството изисква комуникация.

— Но все пак е имал съпруга. — Това беше повече, отколкото тя или Том имаха.

— Така е, макар че не съм сигурен защо. Бих го разбрал, ако имаше деца. Но тя твърди, че Кал не искал деца.

— Говорили ли сте с него за това?

— Аз ли? Не. Дори не знаех, че е женен, до момента, в който Селина ми се обади, за да ми съобщи, че е мъртъв. — Той направи пауза. — Вероятно не трябваше да ти го казвам.

Това беше ясно напомняне за противоположните им позиции. Въпреки това, Дебора не устоя на изкушението и попита:

— Кал обичаше ли да тича?

— Доколкото знам — не. Но Селина казва, че са се срещнали по време на ски, а аз не знаех и че кара ски. Така че може и да е обичал да тича. Защо питаш?

— Мястото, където го блъснахме, е на повече от пет километра от къщата му. Това значи десет километра на отиване и връщане. Това си е голямо разстояние за тичане в проливен дъжд. Или е бил заклет атлет, или… — „Просто луд“ бяха думите, които изникнаха в съзнанието й, но тя избра друга дума: — … ексцентрик.

— Ексцентрик — потвърди Том. — Това му приляга напълно.

— А ти защо не си станал такъв?

Последва кратко мълчание, после той попита:

— Откъде знаеш, че не съм такъв?

Тя се опита да разбере дали е сериозен или не.

— Всъщност не знам — каза най-накрая.

Имаше още дузина въпроси, които искаше да му зададе, например защо Кал е решил да не казва на лекарите, че е приемал редовно кумадин, когато тъмният седан на Джон Колби се появи иззад ъгъла. Дебора помаха с ръка, за да привлече погледа му.

— Сега трябва да затварям — рече на Том. — Благодаря ти, че сподели с мен всичко това.

— Адвокатът ти ще бъде доволен.

— Адвокатът ми няма да узнае. — Видя как Джон свърна с колата по алеята. — Трябва да тичам. Благодаря ти още веднъж. — Прекратявайки разговора, тя се запъти към колата. С Колби трябваше да обсъдят нещо. — Какво се е случило в събота вечерта? — попита го.

— Събота вечерта ли? — повтори той объркано.

— Някой се е обадил в полицията заради семейство Хюбър. — Отстъпи назад и го остави да излезе от колата.

— А! Това ли? Беше един съсед. Редовно се оплаква заради силната музика от колите. Решил, че купонът е твърде шумен.

— Ти каза ли на семейство Хюбър кой се е обадил?

— Не — отговори Джон внимателно и я погледна.

— Те попитаха ли дали съм била аз?

Той отмести поглед встрани.

— Да. Казах им, че изобщо не съм разговарял с теб.

— Но те не са повярвали.

— Не. — Отново я погледна. — Твърдяха, че било, защото Грейс не отишла на купона. Не беше ли поканена?

— О, беше — въздъхна Дебора и прокара ръка през косата си. — Просто не поиска да отиде. Заради тази история загубих две пациентки, Джон. Емили отписа момичетата си от нашата практика.

— Хей, съжалявам. — Той звучеше искрено. — Казах й, че не си била ти. Искаш ли да отида до тях и да й обясня кой е бил в действителност?

Дебора се боеше, че това само ще навлече обвинения, че полицията я защитава.

— Не. Щом доверието е изчезнало, няма връщане назад.

— Ако въобще има значение — сподели той, — по-добре, че Грейс не е отишла. Семейство Хюбър сервираха бира на гостите на по-голямата си дъщеря. Почти съм сигурен, че правят същото и при Ким. Бях решил да отида лично и да поогледам, ако шумът не стихне, но понеже не се обадиха повторно, оставих нещата така. Естествено, сега щях да се самоизтезавам, ако някое от децата беше уцелило с колата някое дърво. Но имахме само едно оплакване. — Той пъхна палци под колана си. — Трудно се работи в град като нашия — с толкова много богати родители. Понякога трябва да приемаш думите им за истина. — Подпря лакът на покрива на колата. — Вчера видях Грейс.

Дебора повдигна вежди.

— Така ли?

— Тренираше с отбора на стадиона. Боже, ама как бяга само! Накара всички да й дишат праха. — Джон се усмихна. — Напомни ми за теб.

— Аз не бягам.

— Не, ти плуваше, но беше много добра. Още ли пазиш онези трофеи?

— Ммм. В един кашон в мазето.

— Защо са там? Ти трябва да се гордееш с тях. Направи чудеса за местния отбор.

Дебора отдавна не се беше сещала за трофеите. Веднъж ги бе измъкнала от мазето, за да ги покаже на децата, и още веднъж, когато Карън бе поискала да ги види. За Грег те бяха въплъщение на традицията; беше ги спечелила във време, когато той строеше къщи в центъра на града, ходеше с дълга коса, избелели панталони и плувнал в пот от изтощителен труд. В момента, в който се запознаха с Дебора, вече бе поставил основите на свой собствен бизнес и самият той се превръщаше във все по-голям традиционалист. Но така и не хареса трофеите й от гимназията.

В отговор на въпроса на Джон тя само сви рамене.

— Когато се омъжих и родих децата, наградите не значеха много. Не искам да живея в миналото.

— Това е разумно, но не е добре за децата. Някои просто не могат да постигнат същото, което майките и бащите им са постигнали. Не че твоята Грейс не е победител, но ти знаеш какво имам предвид. Ти си силна жена. Грейс трябва да надскочи много висока летва. Още ли е запалена по биологията?

Дебора кимна.

— Ще се присъедини ли към теб и баща ти?

— Надявам се.

— А дали тя го иска така, както ти го искаше?

— Твърди, че го желае.

— По-добре се увери в това — посъветва я той с поглед, забит в обувките си. — Знам какво е да разочароваш родител. Татко някога ме запита: „Какъв искаш да станеш?“. Цялото ми семейство са адвокати.

— Ти си шеф на полицията. Работата ти е много отговорна.

— Ако родителите ми бяха живи, щяха да кажат, че има разлика. — Джон вдигна поглед. — Не знам какво ме прихвана. Предполагам, че това още ми е болно място. Ти си толкова уверена, дори сега, след катастрофата. Притеснявам се за Грейс. Млада е. Може да не е толкова силна.

— Мисля, че просто й се събра много за една седмица.

— Надявам се, че не се изолира от приятелите си.

Дебора се опита да представи нещата малко по-оптимистично:

— Просто изчаква.

— Аха. И момичето на Грейс Кели трябваше да направи същото.

— Моля?

— Помниш Грейс Кели, нали?

— Разбира се — каза Дебора обезпокоено. — Животът й беше мечта за всяко момиче. Бях още тийнейджърка, когато тя почина.

— Помниш ли как почина?

— Катастрофа. Колата й излязла от пътя и се разбила в една дига.

— Да. Дъщеря й преживя тежък период след това. Помниш я, нали? Била в колата с нея. Винаги съм се чудил дали в действителност не е шофирала тя. Може да са я прикрили.

— Но принцеса Грейс е понесла удара — отвърна Дебора.

— Добре. Няма значение — каза мъжът. — Твоята Грейс е късметлийка. Има теб. — Той се почеса по тила. — Виж, наистина съжалявам за семейство Хюбър. Може би просто трябваше да им кажа кой се е обадил. Не ми се иска да мисля, че заради мен си загубила две пациентки. Ако мога да направя нещо…

— Можеш — кимна Дебора. Мислеше за всичко, което Том беше споделил за брат си. Вероятно трябваше да го каже на полицая, но почувства — абсурдно, може би — че не би могла да предаде доверието на Том. — Просто ускори нещата с доклада от катастрофата, Джон. Дължиш ми го.