Барбара Делински
Тайната между нас (2)

Първа глава

Секунди преди удара те се караха. По-късно Дебора Монро щеше да се измъчва и да се пита дали можеше да предотврати онова, което се случи, ако се беше концентрирала изцяло върху пътя, защото спорът отвличаше вниманието им почти толкова, колкото и бурята. Двете с дъщеря й рядко се караха. Освен че си приличаха външно, те споделяха общи интереси. На Дебора понякога й се случваше да мъмри сина си — Дилън, но не и Грейс. Тя обикновено разбираше какво се очаква от нея и защо.

Но тази вечер момичето й се опъна:

— Правиш от мухата слон, мамо. Нищо не се е случило.

— Ти ме увери, че родителите на Мегън ще си бъдат у дома — припомни й Дебора.

— Така ми каза Мегън.

— Щях да размисля, ако знаех, че ще идват и други деца.

— Ние учехме.

— Ти, Мегън и Стефи… — И наистина учебниците бяха там, понамокрени от дъжда, когато Грейс беше хукнала към колата. — … както и Бека, Майкъл, Райън, Джъстин и Кайл, макар че нито един от тях не трябваше да бъде при вас. Три момичета се събират заедно, за да учат. А четири момичета и четири момчета вече правят купон. Скъпа, вали като из ведро и въпреки шума от дъжда, чух още от колата гръмогласния ви смях.

Дебора не можеше да види лицето на Грейс. Дългите кестеняви къдрици скриваха широко разположените очи, правото носле и пълната горна устна. Чу обаче изплющяването на дъвката и усети ментовия аромат, който за миг надделя над миризмата на влажни книги. Грейс извърна поглед отново към пътя или по-скоро към това, което можеше да се види от него. Чистачките работеха на ускорени обороти, но това не помагаше, защото отсечката беше с лоша видимост дори в най-ясните нощи. Нямаше пътно осветление, а лунната светлина едва се процеждаше между клоните на дърветата.

Тази вечер пътят приличаше на фуния. Дъждът ги връхлиташе, плющеше по предното стъкло и поглъщаше светлината от фаровете. Априлските дъждове бяха нещо нормално, но това не бе дъжд, а потоп. Ако знаеше, Дебора нямаше да остави дъщеря си да шофира до дома. Но Грейс я бе помолила и тя не можа да й откаже, отчасти и защото си припомни упреците на своя бивш съпруг, че се държи прекалено покровителствено с дъщеря им.

Движеха се с разумна скорост; през следващите дни Дебора щеше да повтори това нееднократно, а експертите щяха да го потвърдят. Бяха на минути път от дома си и познаваха добре този участък, но беше ужасно тъмно и валеше проливен дъжд — фактор, който не бяха предвидили. Дебора знаеше, че дъщеря й трябва да шофира, за да се научи, но се боеше, че да кара в този дъжд е прекалено тежко изпитание за нея.

Дебора мразеше дъжда. Грейс не изглеждаше притеснена.

— Научихме си уроците — спореше момичето. Ръцете й стискаха здраво волана и всичко изглеждаше наред. — Вътре беше горещо, а климатикът не работеше, затова отворихме прозорците. Правехме си почивка. Така де, да не е престъпление да се смее човек? Чувствах се достатъчно гадно, че майка ми трябва да дойде да ме прибере…

— Извинявай — прекъсна я Дебора, — но имах ли друг избор? Не можеш да шофираш сама с разрешителното. Райън и Кайл може да имат шофьорски книжки, но по закон нямат право да возят други пътници, ако в колата няма възрастен придружител. Освен това живеем на другия край на града. А и какво му е гадното майка ти да дойде да те прибере в десет часа вечерта в делничен ден? Скъпа, ти си едва на шестнайсет…

— Именно — отвърна Грейс разпалено. — На шестнайсет съм, мамо. След четири месеца ще имам шофьорска книжка. И какво ще стане тогава? Постоянно ще ходя сама с колата къде ли не, защото ние живеем не на другия край на града, а на края на света. И то само заради татко, който е решил, че трябва да купи безброй декари земя, на която да си построи псевдозамък в гората. А после реши, че вече не иска замък, затова го заряза, както и нас, и се премести във Върмонт, за да живее с изгубената си отпреди двайсет и пет години любов…

— Грейс! — Дебора не искаше да се връщат към това точно сега. Дъщеря й може би се чувстваше изоставена, но за Дебора загубата беше още по-болезнена. Не бе предполагала, че бракът й ще се разпадне. Това не беше планирано.

— Добре, забрави за татко — продължи Грейс, — но когато най-сетне си взема книжката, ще ходя сама с колата навсякъде и ти няма да можеш да контролираш с кого съм и дали има родители наоколо, дали учим, или си правим купон. Ще трябва да започнеш да ми вярваш.

— Аз наистина ти вярвам — каза Дебора и този път тя беше тази, която се защитаваше с умолителен тон. — Не вярвам на другите. Нали ти сама ми каза, че Кайл е донесъл стек бира на купона у Катрин миналата седмица?

— Никой от нас не пи. Родителите на Катрин го помолиха да си тръгне.

— Именно. Родителите на Катрин.

Дебора чу недоволното изръмжаване.

— Мамо! Ние учехме.

Дебора тъкмо се канеше да изреди всички онези неща, които биха могли да се случат, докато тийнейджърите учат — неща, на които бе ставала свидетел като дете на единствения семеен лекар в града, виждаше ги и сега, по време на съвместната им практика, докато лекуваше няколко местни тийнейджъри, когато улови светкавично движение отдясно. Последва сътресение и тъп звук от нещо тежко, което се удари в предната част на колата, рязко набиване на спирачки, свистене на гуми. Предпазният й колан се затегна и я задържа, докато колата за секунди се плъзна върху мократа пътна настилка, поднесе и се завъртя. Когато най-сетне спря, колата се бе извъртяла обратно.

Около минута Дебора не чуваше дъжда от лудото биене на сърцето си. После долетя уплашеният глас на Грейс:

— Какво беше това?

— Добре ли си?

— Какво беше това? — повтори момичето, заеквайки от уплаха.

Дебора усети, че трепери, но дъщеря й седеше изправена, опасана с предпазния колан и невредима. Дебора задърпа колана, за да се освободи, нахлупи качулката на дъждобрана и изтича навън. Светлината от фаровете се отразяваше върху мокрия път, но отвъд тази осветена ивица цареше непрогледен мрак.

Тя се шмугна обратно в колата и затършува в жабката за фенерче. Излезе навън и отново запретърсва мястото край пътя, но не виждаше нищо, което дори малко да наподобява на блъснато животно.

Грейс застана до нея.

— Елен ли беше? — попита тя, ужасена.

Сърцето на Дебора продължаваше да тупа в неистов ритъм.

— Не знам. Миличка, влез обратно в колата. Без яке си.

Пролетната вечер бе достатъчно топла, но тя не искаше Грейс да види какво са блъснали.

— Трябва да е било елен — изплака Грейс. — Дори не сме го ранили, просто е избягал в гората… Какво друго може да е?

Дебора не вярваше, че елените носят спортен екип с лента отстрани — нещо, което можеше да се закълне, че видя за част от секундата преди сблъсъка.

Тя тръгна по края на пътя и запретърсва ниските храсти с фенерчето.

— Хей! — извика. — Ранен ли сте? Ехо? Покажете ми къде сте!

Грейс надзърташе иззад рамото й.

— Все едно изскочи от нищото, мамо. Не може човек да се е разхождал тук в дъжда, така че сигурно е било лисица или миеща мечка… или елен. Сигурно е било елен.

— Връщай се в колата, Грейс — повтори Дебора. Едва го бе изрекла, когато чу нещо — и то не беше звукът от включения двигател, нито воят на вятъра, нито дъждът, който плющеше по платното.

Звукът се чу отново — определено някой стенеше. Тя тръгна по посока на звука встрани от пътя и наново запретърсва; след минута откри откъде се разнасят стоновете. Една маратонка се подаваше от влажния храсталак на около метър и половина от пътната настилка, после видя и черния екип със синя лента, скрит наполовина от клоните на една канадска ела. Кракът му бе извит под неестествен ъгъл — счупен, предположи тя, тялото на човека лежеше сгърчено до ствола на дървото.

Беше проснат по гръб и нямаше опасност да се задуши, но очите му бяха затворени. По челото му бе залепнала къса черна коса. Дебора се провря в мократа папрат и насочи фенерчето към главата му, но не видя кръв другаде, освен няколко капки по охлузената челюст.

— Боже мой! — изпищя Грейс.

Дебора опипа шията му за пулс. Затаи дъх, докато го напипа.

— Чувате ли ме? — попита, като се наведе по-близо. — Погледнете ме.

Той не реагира.

— Боже мой! — хлипаше Грейс истерично. — Знаеш ли кой е? Това е учителят ми по история!

Дебора дръпна дъщеря си обратно към пътя и колата, мислейки трескаво. Усещаше как момичето трепери. Каза й възможно най-спокойно:

— Искам да изтичаш вкъщи, миличка. Разстоянието е не повече от километър, а ти така или иначе вече си вир-вода. Дилън е самичък. Ще се страхува.

Тя си представи малко личице до прозореца на кухненския килер, с големи, изплашени очи, изглеждащи дори още по-огромни зад дебелите очила тип Хари Потър.

— Ти какво ще правиш? — запита Грейс с висок, треперещ глас.

— Ще се обадя на полицията и ще остана при господин Маккена, докато дойде линейката.

— Не го видях, кълна ти се, не го видях — плачеше Грейс. — Не можеш ли да направиш нещо за него, мамо?

— Не много. — Дебора изключи двигателя и пусна аварийните светлини. — Не забелязах обилно кървене, а не смея да го помръдна.

— Ще умре ли?

Дебора стисна телефона.

— Не се движехме с висока скорост. Не може да сме го ударили толкова силно.

— Но той беше паднал доста надалеч!

— Сигурно се е претърколил.

— Не помръдва.

— Може да е получил сътресение или да е в шок.

Имаше и много по-лоши варианти, но не й се мислеше за това.

— Не трябва ли да остана тук с теб?

— Тук не можеш да направиш нищо. Тръгвай, миличка.

Трябваше да й спести поне това. Дебора сложи длан на бузата на дъщеря си и спокойно каза:

— Скоро ще се прибера.

Косата на Грейс бе подгизнала и разделена на дълги мокри кичури. От нежната й брадичка капеше дъждовна вода. С разширени от страх очи тя заговори:

— Ти видя ли го, мамо? Защо е тръгнал да се разхожда по пътя в тоя дъжд? Кой може да го види в тази тъмница? А той как не ни видя? Тук няма други светлини.

Дебора набра номер 911 и хвана ръката на Грейс.

— Тръгвай, Грейс. Отивай у дома при Дилън. Веднага.

Дежурният вдигна след първото позвъняване. Дебора позна гласа. Карла Маккей беше нейна пациентка.

— Полицейско управление на Лийланд. Обаждането ви ще бъде записано.

— Карла, доктор Монро е — каза тя и подкани с ръка Грейс да тръгва. — Стана катастрофа. Аз съм на околовръстния път, може би на около километър източно от дома ми. Колата ми удари човек. Трябва ни линейка.

— Тежко ли е ранен?

— В безсъзнание е, но диша. Има счупен крак, но за друго не съм сигурна. Единствената порезна рана, която виждам, е повърхностна. Не мога да го огледам по-добре, без да го местя.

— Има ли други ранени?

— Не. Моля те, изпрати някой тук колкото е възможно по-скоро.

— Веднага ще се обадя.

Дебора затвори телефона. Грейс не беше помръднала. Мокра до кости, с дълги, провиснали от дъжда къдрици изглеждаше много малка и уплашена.

Дебора също се страхуваше. Тя отметна мократа коса от страните на дъщеря си. С тих, но настойчив глас й каза:

— Грейс, искам да отидеш у дома при Дилън.

— Аз шофирах.

— Ще си по-полезна, ако стоиш при Дилън. Моля те, миличка!

— Вината е моя.

— Грейс! Може ли да не спорим за това? Ето, вземи якето ми.

Беше започнала да го съблича, когато момичето се обърна и затича. За секунди изчезна в дъжда.

Дебора нахлупи пак качулката си и забърза обратно към гората. Въздухът бе наситен с аромата на мокра пръст и канадска ела, но на нея й се струваше, че долавя познатия мирис на кръв. Отново огледа Калвин Маккена. Не видя друго, освен охлузването на челюстта.

Той все още лежеше в безсъзнание, но пулсът му беше силен. Трябваше да го следи и в случай че сърцето спре да бие, да направи сърдечен масаж. Предположи, че счупването е засегнало и бедрото, съдейки по ъгъла, под който бе извит кракът му; такава фрактура обаче се лекуваше. Травмата на гръбнака беше друга работа и затова не искаше да го мести. Екипът на Спешна помощ разполагаше с ортопедична дъска за гърба и шина за обездвижване на главата и врата. Много по-добре бе да изчака.

По-лесно беше да се каже, отколкото да се направи. В тези безкрайни минути тя се обвиняваше, че е оставила Грейс да шофира, проверяваше пулса на Калвин Маккена, опитваше се да види какво друго е наранено, чудеше се как му е хрумнало да се разхожда в такъв дъжд, проверяваше пулса му отново, проклинаше местоположението на къщата им и безотговорността на бившия си съпруг, докато накрая видя проблясващите светлини на патрулната кола. Сирените не бяха пуснати. Този район бе почти безлюден.

Размахвайки фенерчето, тя изтича на пътя и се приближи до патрулната кола. От нея излезе Брайън Дъфи, един от неколцината полицаи в местното полицейско управление. Дъфи, мъж в средата на четирийсетте, беше и треньор на отбора по бейзбол. Дилън играеше в отбора вече втора година.

— Добре ли сте, доктор Монро? — попита той, слагайки непромокаема шапка върху късо подстриганата си коса. Вече бе облякъл дъждобран.

— Аз съм добре. Но колата ми блъсна Калвин Маккена. — Тя го поведе към гората. — Не мога да преценя степента на нараняванията.

Веднага щом подминаха папратите, тя коленичи и отново провери пулса му. Беше силен. Насочи фенерчето към лицето му; лъчът му се сля с този от фенерчето на полицая.

— Кал? — повика го тя безуспешно. — Кал? Чуваш ли ме?

— Какво е правил тук? — попита полицаят.

Дебора се опря на петите си.

— Нямам представа. Може да се е разхождал. Или да е тичал.

— В дъжда? Странно.

— Особено тук — добави тя. — Знаете ли къде живее?

Със сигурност не беше наблизо. Имаше четири къщи в радиус от километър и половина и тя познаваше обитателите на всяка от тях.

— Живее близо до гарата — отвърна Брайън. — Това е на няколко километра оттук. Предполагам, че не ви е пациент?

— Не. Преподава на Грейс в училище. Миналата есен държа реч при откриването на учебната година. Сериозен човек е, трудно пише високи оценки. Това е почти всичко, което знам за него. — Понечи да провери пулса му отново, когато мощни светлини осветиха пътя. Пристигна втора патрулна кола; малко след нея идваше линейка.

Дебора не познаваше хората от екипа на Спешна помощ: бяха млади, вероятно работеха там отскоро. Но веднага позна мъжа, който излезе от втората патрулка. Джон Колби, началникът на полицията, наближаваше шейсетте и навярно щеше да е пенсионер, ако живееше другаде, но той бе израснал в Лийланд. Явно щеше да продължи да работи, докато здравето му го позволява. Джон и съпругата му бяха нейни пациенти. Жена му страдаше от алергия към животински пърхот, полени и домашен прах, което бе довело до развиване на астма в зряла възраст, а най-големият проблем на Джон, като се изключи шкембенцето му, беше безсънието. Работеше и денем, и нощем. Твърдеше, че активността поддържа кръвното му налягане ниско, и тъй като имаше хронично ниско кръвно налягане, Дебора не можеше да спори с него.

Джон държеше прожектора, докато екипът на Спешна помощ обездвижи Калвин. Дебора чакаше, скрила ръце в гънките на якето си. Калвин Маккена не помръдна, нито издаде звук.

Излязоха от гората. Тя наблюдаваше как го наместват в линейката, когато Брайън я хвана за ръката.

— Да седнем в колата. Дъждът е ужасен.

Веднага щом влязоха, тя смъкна качулката и разтвори якето си. Избърса с длан мокрото си лице. Още усещаше подгизналата си и накъдрена коса странно къса след всички тези години, през които я бе носила дълга до кръста и стегната на кок на тила. Беше облечена с потник и къси панталони, останали относително сухи под якето. Мокрите й изкаляни крака бяха обути в джапанки.

Дебора мразеше дъжда. Той идваше в най-лошите моменти, не се съобразяваше с прогнозата и внасяше хаос в живота на всички.

Брайън се настани зад волана до нея и изтръска шапката си навън, преди да затвори вратата. Взе бележник и химикалка от кутията между седалките.

— Трябва да ви задам няколко въпроса, доктор Монро, просто формалност. — Той погледна часовника си. — Десет и четиридесет и три. Пише се Д-Е-Б-О-Р-А, нали?

— Да. М-О-Н-Р-О. — Често смятаха, че се казва доктор Бар — моминското й име и името на баща й, който бе почти легенда в града. Тя обаче използваше фамилията на съпруга си.

— Можете ли да ми разкажете какво се случи? — попита полицаят.

— Карахме по…

— Карахме? — Той я погледна с тревога. — Мислех, че сте били сама.

— Сега съм сама. Грейс е у дома. Ходих да я взема от дома на една нейна приятелка — Мегън Стърн. Пътувахме към къщи с доста ниска скорост, не повече от четирийсет километра в час, заради силния дъжд. И изведнъж той се появи.

— Покрай платното ли тичаше?

— Не го видях да тича. Просто изникна пред колата. Без предупреждение. Нямахме време да го избегнем, само този ужасен удар.

— Близо до банкета ли карахте?

— Не. Карахме почти по средата. Следях разделителната линия. Беше един от малкото указатели, които имахме при тази лоша видимост.

— Натиснахте ли спирачките?

Грейс бе натиснала спирачките, а не Дебора. Сега беше моментът да го изясни. Това обаче й се струваше несъществено, просто техническа подробност.

— Твърде късно — отвърна тя. — Хлъзнахме се и се завъртяхме. Вижте колата ми. Там спряхме след завъртането.

— Но ако сте закарали Грейс до дома…

— Не съм я закарала. Накарах я да тича. Дотам е не повече от километър. Тя е в отбора по бягане. — Дебора измъкна телефона от подгизналия си джоб. — Помолих я да стои при Дилън, но навярно иска да разбере какво става. Може ли?

Брайън кимна и тя натисна бутона за бързо избиране. Телефонът едва иззвъня и Грейс вдигна.

— Мамо?

— Добре ли си?

— Добре съм. Как е господин Маккена?

— Пътува към болницата.

— В съзнание ли е?

— Не още. Добре ли е Дилън?

— Да, ако добре означава заспал като пън на дивана, когато се прибрах. Не е помръднал.

Дотук с големите тъжни очи до прозореца, помисли си Дебора и веднага чу бившия си мъж да казва: Прекалено много се притесняваш. Но как да не се тревожи за десетгодишното си момченце, страдащо от тежко далекогледство и дистрофия на очната роговица? Това значеше, че още няколко безкрайни години, докато порасне достатъчно, за да се подложи на операция, синът й щеше да вижда света като в мъгла. Дебора и това не беше планирала.

— Въпреки това се радвам, че си при него — каза тя. — Грейс, в момента говоря с полицая. Веднага щом свършим, ще отида до болницата. Ти по-добре си лягай. Утре имаш изпит.

— Утре ще съм болна.

— Грейс.

— Така си е. Точно сега не мога да мисля за биология. Какъв кошмар само! Вече не искам да шофирам. Непрекъснато се питам откъде изникна той. Ти видя ли го отстрани на пътя?

— Не. Полицаят ме чака, миличка.

— После ми се обади.

— Добре. — Дебора затвори телефона.

Задната врата на патрулната кола се отвори и Джон Колби се настани на седалката.

— Щеше да е добре, ако спре да вали — каза той и добави: — Трудно може да се види нещо на пътя. Снимах всичко, каквото можах, но ако продължава така, доказателствата няма да се запазят дълго. Току-що се обадих на щатския екип. Пътуват насам.

— Щатският екип ли? — попита Дебора изплашено.

— Щатската полиция разполага с екип за възстановка на произшествията — обясни Джон. — Оглавява го опитен полицейски служител. Той знае по-добре от нас какво да търси.

— И какво търси?

— Зона на сблъсъка, следи по колата. Мястото, където колата е блъснала жертвата, мястото, на което е открита жертвата. Следи от поднасяне. Изгоряла гума. Възстановяват пълната картина на произшествието.

Беше просто злополука, искаше да каже тя. Намесата на щатския екип го превръщаше в нещо повече.

Ужасът сигурно се бе изписал по лицето й, защото Брайън допълни:

— Това е стандартна процедура при телесна повреда. Ако беше посред бял ден и грееше слънце, сигурно щяхме да се справим и сами, но при такова време е важно да се работи бързо, а тези момчета го умеят. — Той погледна бележките си. — С каква скорост казахте, че сте се движили?

Дебора и сега можеше просто да каже: О, не шофирах аз. Грейс беше зад волана и изобщо не караше бързо. Но това й се струваше като опит да се измъкне и да прехвърли вината на друг. А и Грейс беше първородното й дете, нейното друго аз, което вече и без това страдаше заради развода. Не й трябваше още една причина, заради която да се тревожи. Калвин Маккена, така или иначе, беше блъснат. А те, така или иначе, не бяха нарушили нито един закон.

— Ограничението тук е седемдесет километра в час — каза тя. — Не може да сме се движили с повече от четирийсет и пет.

— Скоро имали ли сте някакви проблеми с колата?

— Не.

— Спирачките работят ли?

— Перфектно.

— Бяха ли включени дългите светлини?

Намръщи се, докато се мъчеше да си спомни. Беше напомнила на Грейс за тях, макар че нито дългите, нито късите светлини можеха да пробият мрака в такъв дъжд.

— Още са включени — потвърди Джон от задната седалка. — И двата фара работят. — Той отново нахлупи шапката. — Излизам да отцепя отсечката. Сега само това ни липсва — някой да мине през местопроизшествието.

Дебора знаеше, че той действително има предвид местопроизшествието, но заради пътуващия насам щатски екип не спираше да мисли за местопрестъплението. Тази подробност за шофьора я притесняваше, но въпросите не спираха. В колко часа беше тръгнала от дома, за да прибере Грейс? В колко часа бяха тръгнали с Грейс от дома на Мегън? Колко време бе минало между инцидента и обаждането на Дебора? Какво беше правила през това време? Калвин Маккена беше ли дошъл в съзнание?

Дебора разбираше, че всичко това е част от разследването, но искаше да отиде в болницата или да си е вкъщи при Грейс и Дилън.

Погледна часовника си. Минаваше единайсет. Ако Дилън се събудеше, щеше да се уплаши, като види, че още я няма. След развода се бе привързал още по-силно към нея и присъствието на сестра му не променяше нещата. Грейс също щеше да се тревожи за майка си и да се взира в тъмното, но не от кухненския килер, който смяташе за територия на Дилън, а от прозореца на хола, който вече рядко използваха. В онази стая имаше призраци, семейни снимки от едно по-щастливо време, подредени в красиви рамки — арогантна демонстрация на съвършенство. Грейс щеше да се чувства опустошена.

Нов залп от светлини оповести пристигането на щатския екип. Веднага щом Брайън излезе от колата, Дебора извади телефона си и се обади в болницата — не на общия номер, а директно в спешното отделение. Ползваше се със специални привилегии, а и доста често придружаваше пациенти и познаваше една от сестрите. За съжаление всичко, което тя знаеше, бе, че линейката току-що е пристигнала.

Дебора се обади на Грейс. Момичето вдигна веднага.

— Къде си?

— Още съм тук. Седя в полицейската кола, докато проверяват нещата навън — стремеше се да говори непринудено тя. — Правят възстановка на злополуката. Стандартна процедура.

— Какво търсят?

— Нещо, което да обясни защо господин Маккена е бил там. Как е Дилън?

— Още спи. Как е господин Маккена?

— Току-що е пристигнал в болницата. Сега ще го преглеждат. Говори ли с Мегън или с някого от другите? — Притесняваше я фактът, че приятелите на Грейс може да са видели как тя се качва в колата на шофьорското място. Това щеше да я принуди да каже истината на полицията.

— Пращат ми съобщения — рече Грейс с треперещ глас. — Стефи се опита да ми се обади, но не й вдигнах. Ами ако той умре, мамо?

— Няма да умре. Не го ударихме толкова силно. Късно е, Грейс. Трябва да си легнеш.

— Кога ще се върнеш у дома?

— Скоро, надявам се.

Дебора мушна телефона в джоба си, вдигна качулката и излезе в дъжда. Придърпа качулката по-близо до лицето си и я задържа така. От ръката й капеше вода.

Мястото беше отцепено с жълта лента и изглеждаше още по-зловещо под светлината на прожекторите. Двама мъже с гумени ръкавици преглеждаха настилката, като на моменти спираха и внимателно прибираха находките в пликче. Фотограф снимаше колата на Дебора от различни ъгли; особено внимание отдели на вдлъбнатината в предната част. Вдлъбнатината не беше голяма. Но разбитият фар се забелязваше отдалеч.

— О, боже! — промълви Дебора, когато го видя за първи път.

Джон се приближи до нея и се наведе да разгледа това, което беше останало от стъклото.

— Май това е единствената щета — каза той и й хвърли бърз поглед. — Можеш ли да извадиш регистрационния талон?

Тя се мушна зад волана, намести седалката, отвори жабката и му подаде регистрационния талон. Изчака Джон да си свърши работата, после върна талона на мястото му и излезе при него.

— Не мислех за щетите — каза тя и дръпна качулката отново напред. — Тревожа се за Калвин Маккена. — Погледна към него. — Наистина ми се иска да отида с колата до болницата, Джон. Колко време ще останат тук тези господа?

— Още час или два — обясни той, наблюдавайки работата на мъжете. — Това е единственият им шанс. Ако продължи да вали така, до сутринта всичко ще бъде отмито. Но така или иначе, не можеш да вземеш колата. Ще трябва да я изтеглим.

— Да я теглите? Но тя си върви перфектно.

— Не можеш да я караш, преди нашият механик да я провери. Трябва да се уверим, че катастрофата не е била предизвикана от повреда — спирачки, дефектни чистачки, износени гуми. — Сетне я погледна. — Не се тревожи. После ще те закараме до вас. Имаш и друга кола, нали?

Да, имаше. БМВ-то на Грег. Някога той ходеше с него до офиса си, паркираше на мястото, запазено за президента на фирмата, и се грижеше винаги да е прилежно излъскано. Грег обичаше тази кола, но бе изоставил и нея. Когато тръгна за Върмонт, взе стария „Фолксваген Бийтъл“, който през всичките онези години бе стоял под брезента в гаража.

Дебора не харесваше БМВ-то. Грег го беше купил в апогея на своя успех. Като се връщаше назад, тя виждаше, че това бе и началото на края.

Скръстила ръце на гърди, Дебора наблюдаваше работата на експертите. Изучаваха всеки сантиметър от пътя, района покрай него и участъка от гората в близост до мястото, където бе лежал Калвин Маккена. Чувстваше се излишна. Освен това мразеше дъжда. Защо бе тук, под дъжда, а не в болницата, където й бе мястото?

Защото беше семеен лекар, а не травматолог. А и защото точно нейната кола беше причинила травмата.

Реалността приемаше застрашителни размери с всяка изминала минута. Тя беше отговорна за всичко: за колата, за Грейс, за инцидента, за Калвин Маккена. Ако не можеше да направи нищо за него и колата, трябваше да се прибере у дома при децата си.

* * *

Грейс лежеше свита на кълбо в тъмното. Тя скачаше при всяко позвъняване на мобилния телефон, грабваше го и поглеждаше дисплея. Отговаряше, ако се обаждаше майка й, с никого другиго не искаше да говори. Мегън вече бе опитала. Два пъти. Стефи — също. Сега й пращаха съобщения.

„Къде си? Пиши ми!“

„Там ли си? Ехооо?“

Когато Грейс не им отговори, темата се промени.

„Майка ти знае ли за бирата? Подуши ли я?“

„Проблеми ли имаш? Само една изпи!“

Но Грейс не беше изпила една бира, а две. Вярно, че ги бе изпила в интервал от три часа и дори не беше замаяна. Дрегерът сигурно нямаше да покаже и 0,1 промила, ако я бяха проверили за алкохол. И въпреки това не трябваше да шофира.

Не знаеше защо го направи. Не знаеше и защо тези така наречени нейни приятелки — мними приятелки, споменаваха за бирата в съобщенията. Не знаеха ли, че всичко може да се проследи?

„Добре ли си?“

„Защо не отговаряш?“

Не искаше да отговори, защото майка й още беше с полицаите, а господин Маккена беше в болницата, защото за всичко беше виновна тя — и нищо, което нейните приятелки можеха да й кажат, нямаше да я накара да се почувства по-добре.