Барбара Делински
Тайната между нас (12)

Единадесета глава

Веднага щом приключиха с вечерята, Дилън се настани пред телевизора, а Дебора надникна в стаята на Грейс, накара я да махне едната слушалка от ухото си и каза:

— Ще изтичам до града да обсъдя нещо с дядо ти.

— Какво да обсъдиш? — попита момичето предпазливо.

— Нещо за пациентите — отвърна Дебора и отчасти беше така.

Грейс я изгледа недоверчиво.

— Защо тази вечер? Утре сутринта няма ли да се видите?

— Ще се видим, но това е нещо, което той трябва да обмисли през нощта.

— Какво например?

— Ако ти кажа — смъмри я тя меко, — ще предам нечие доверие. Дадох ти думата си, че няма да го направя.

Грейс я гледа втренчено около минута, после се върна отново към айпода си и я игнорира напълно. Малко по-късно Дебора изкарваше на заден ход колата от гаража.

Баща й се беше срещнал с приятеля си Мат за вечеря, което означаваше, че не е пил на гладно. И въпреки това, когато го изненада в кабинета му, очите му блестяха.

Телевизорът работеше. Баща й държеше в ръката си чаша, а наблизо имаше бутилка.

„Кажи му, че просто случайно си наминала — може би на връщане у дома след вечеря с Карън. Кажи му, че си тук, само за да използваш тоалетната.“

Но не можеше да излъже отново. Разговорът с Емили Хюбър правеше нещата неотложни. Трябваше да се противопостави на пиенето на Майкъл. Тя взе дистанционното от облегалката за ръка на стола му и намали звука.

Той вдигна несигурно ръка и с усилие се взря в циферблата на часовника.

— Не е ли ужасно късно, за да си тук? — попита я.

„Тръгвай. Той дори няма да си спомня, че си дошла.“

Но баща й имаше проблем. Те имаха проблем. Дебора заговори бързо:

— Днес налетях на Емили Хюбър във фитнес залата. Беше афектирана, защото смята, че съм се обадила в полицията, за да се оплача от шумното им парти. Каза, че ще отпише децата си от нашата практика.

Долната челюст на Майкъл увисна.

— Ще ги отпише ли? Какво означава това?

— Прехвърля ги за първични медицински грижи към нейния собствен лекар.

— Е, в това няма никакъв смисъл. — Той вирна брадичка. Само защото си се обадила на полицията ли?

— Не съм се обаждала на полицията. Тя мисли, че съм го направила.

— Какво има против теб?

— Не само против мен — уточни Дебора. — Каза, че ти няма доверие.

— Няма ми доверие ли? — извика той и се изправи. — Защо, по дяволите?

Дебора пое дълбоко дъх.

— Твърди, че пиеш твърде много.

Последва миг безмилостна тишина, после той се възмути:

— Какви ги говори?

Дебора погледна към бутилката.

— За бога, почти десет вечерта е! Какво правя в личното си време, не е работа на Емили Хюбър, по дяволите!

— Каза, че пиеш на обяд, което е нейна работа.

— Не пия на работа — прогърмя той. — Емили Хюбър си измисля. Затова те питам отново, какво, по дяволите, има тя против теб?

— Не става въпрос за мен, татко, а за теб. Виждам тази бутилка тук всяка сутрин, а на всеки няколко дни се появява нова. Това е доста уиски. А ти твърдеше, че мама би казала да се вземеш в ръце.

Той пренебрегна последния коментар.

— Как, по дяволите, Емили Хюбър е разбрала, че пия? Ти ли й каза?

— Татко, това е последното нещо, което бих казала. — Дебора клекна до стола му. — Не е голяма загадка откъде тръгват приказките. Тази вечер беше на вечеря с Мат. Къде ходихте?

Майкъл не бързаше да отговори. Накрая промърмори:

— „Депото“.

— Това е тук, в града. Пи ли по време на вечерята?

— Изпих едно питие. Може би две, но на кого му влиза в работата?

— Когато хората те виждат да пиеш, особено ако изпиеш повече от две питиета, клюките започват.

— Някога виждала ли си ме пиян?

— Не, но те виждам на следващата сутрин. Имаш убийствено главоболие.

— Главоболието ми се дължи на това, че заспивам на проклетия стол.

— Което се случва, когато си пил твърде много.

— Ти пък откъде знаеш? — повиши глас той. — Теб те няма тук. Не знаеш какво пия. Нищо не знаеш за мен.

— Мама ти липсва — тихо каза Дебора.

— Липсва ли? Дори отчасти не описва какво чувствам — изръмжа баща й. — Сякаш съм загубил едната си половина.

— Пиенето няма да помогне — умолително рече Дебора.

— О? — Той вдигна чашата си предизвикателно и я пресуши на един дъх, но когато се опита да я остави долу, не уцели мястото й и чашата падна на килима. Дебора я вдигна, но той сякаш не го осъзна. — Ти пък откъде знаеш какво ще помогне? Никога не си била на моето място. Мъжът ти си стегна багажа и си тръгна, а на теб всичко ти беше наред. За нищо не съжаляваше и човекът изобщо не ти липсваше.

— Татко…

— Какво татко? — изстреля той в отговор и се надигна, за да я погледне в лицето. — Искаш да говорим за моята реакция на загубата, тогава нека да говорим и за твоята. Ти се отчужди от всички.

„Алкохолът говори вместо него“, помисли си Дебора, макар че обвиненията я жилеха.

— Дойдох тук да говорим за пиенето.

— Нищо ли не чувстваше, когато Грег си тръгна?

— Чувствах, естествено — ядосано отвърна тя.

— Не показа нищо, по дяволите!

— Не можех да си го позволя — с болка изрече Дебора. Пиян или не, не постъпваше честно. — Имах две деца, които се чувстваха изоставени. Трябваше да играя ролята на майка, и на баща. По-добре ли щеше да е, ако просто седях и оплаквах разбития си живот? Някой трябваше да събере парчетата.

— Което ти направи без проблем — каза Майкъл и се огледа за чашата си. Когато не я намери, взе друга от бира. — Отряза си косата — измърмори той. — Това е всичко. Отряза си косата. — Наля си още едно питие.

— Моля те, не пий! — прошепна Дебора.

Втренчен в нея, той отпи голяма глътка.

— Грег те харесваше с дълга коса, затова я отряза. Това е единствената причина. Ти харесваше косата си дълга.

— Трябваше ми промяна.

— Искаше да изглеждаш женствена — нападна я той и уви сватбената панделка около чашата, — защото мъжът ти те изостави заради друга жена.

— Той искаше друг начин на живот — поправи го Дебора, готова да се разплаче.

— … а ти искаше светът да знае, че вината не е твоя. Но вината беше у теб, Дебора. Мъжете искат жени, които ги харесват и се грижат за тях. Майка ти винаги беше до мен, когато имах нужда от нея. — Той отпи отново.

— Моля те, недей — умоляваше го тя.

— Имаше дълга коса, когато я срещнах — спомняше си Майкъл, изучавайки това, което бе останало в чашата. — После й беше трудно да я поддържа, затова я отряза. Къса също ми харесваше, но тя не беше лекар. Лекарят трябва да вдъхва респект.

— Аз съм добър лекар — прошепна Дебора.

— Ако имах син, щеше да е лекар.

Тя преглътна.

— Нямаш син.

— Винаги съм мечтал за семейна практика — баща и син.

Сърцето й се късаше.

— Ти имаш практика — баща и дъщеря.

Той глътна остатъка от питието си.

— Има разлика.

Баща й отвори раната, която я мъчеше от години. Преряза я болка.

— Аз не съм ти син — каза Дебора.

Той вдигна поглед.

— Това пък какво беше?

— Не съм ти син — повтори тя по-високо.

Майкъл се намръщи.

— Какви ги говориш?

— Истината. Не съм ти син. Аз съм твоя дъщеря и давам най-доброто от себе си. Може и да не съм идеална, но Господ ми е свидетел, че правя всичко, което ми е по силите. Ако не мога да отговоря на очакванията ти, значи това е истината, която трябва да приема. — Затаи дъх. — Ето ти още една истина. Пиеш твърде много.

— И това ли е истина? — Той си наля още, после се обърна към нея и попита с обезпокоително нисък глас: — Да не би да твърдиш, че лъжа?

Тя беше достатъчно наранена и остана непоколебима.

— Казвам, че си затваряш очите за истината.

— Ха! — тросна се той и направи рязък жест, който разплиска питието в чашата му. — Виж ти кой си затварял очите за истината! Ти обвиняваш Грег за това, че е разрушил брака ви. Да не мислиш, че децата ти не го усещат?

— Татко!

— И че не им даваш лош пример?

— Моля те, татко!

— За какво ме молиш?

— Пиеш твърде много.

— Виждаш ли? — подсмихна се той. — Това имам предвид. Сега говоря за емоции, а всичко, което ти можеш да кажеш, е: „Татко, пиеш твърде много“. Не пия твърде много — подигравателно й рече. — И ако пийвам едно или две питиета, за да притъпя самотата, това означава, че съм човек. — Вдигна чашата си за наздравица. — Ти би могла да се поучиш от това.

— Моля те, татко!

Чашата му се стовари с трясък.

— Аз не ти казвам какво да правиш в извънработно време. Не ми казвай и ти. — Той отпи още една глътка и сграбчи дистанционното. — Край на дискусията! — И увеличавайки звука, потъна обратно в стола си.

С натежало сърце Дебора се върна в колата и излезе на заден ход от алеята. Не срещна никого из краткия път до дома. Когато се прибра в гаража, се почувства толкова изтощена, че нямаше сили да излезе от колата.

Лампичката над главата й угасна.

Тя стоя в тъмното, докато вратата на къщата се отвори. Силуетът на Грейс се очерта в светлия правоъгълник. Облак от къдрици обгръщаше главата й, стройното й тяло бе видимо напрегнато.

— Мамо? — високо я повика тя.

Дебора отвори вратата на колата и излезе.

— Здрасти, миличка — каза, щом стигна площадката пред стълбите.

— Защо седеше там?

— Беше ми уютно.

— В гаража? — попита Грейс. — Ако имаше въглероден оксид, можеше да умреш. — Момичето наблегна на последната дума.

— Двигателят е изключен. Няма въглероден оксид. — Смазана, Дебора мина покрай дъщеря си. Не я докосна. Докосването, изглежда, не помагаше.

— Къде беше?

— У дядо ти. Казах ти. — Тя извади чаша и наля гореща вода. — Трябваше да говоря с него. — Отвори шкафа, където държеше чая.

— За какво?

Лайка? Зелен лимон? Папая? Дебора не можеше да реши. Затваряйки очи, докосна произволно една кутийка.

Папая. Добър избор.

— Мамо?

Тя извади едно пакетче и го натопи във водата.

— Да, миличка.

— За какво говорихте с дядо?

Дебора нямаше сили да измисли лъжа. А и дъщеря й беше умно момиче. Щеше да забележи, ако дядо й пие по време на късната закуска.

Поглеждайки право към Грейс, тя каза:

— Мисля, че дядо ти има проблем с пиенето.

Очите на момичето се разшириха.

— Мислиш, че е алкохолик ли?

— Все още не е. Просто пие твърде много.

— И какво пие? Вино ли?

— Уиски.

— Уиски — повтори Грейс. — В баровете ли пие? Или у дома?

Дебора вдигна чашата, за да вдъхне сладкия и успокояващ мирис на папаята.

— Виждала съм го да пие и тук, и вкъщи, и в ресторанти.

— Ти също пиеш в ресторанти. Например в „Тратърс“.

— Не и до степен, в която да го усетя. Знам колко мога да нося.

— А дядо не знае ли? Ами на работа? Там пие ли? Всъщност това би било най-лошото, нали?

— Да. Това би било най-лошото. — Дебора отпи от чая си. — Не съм сигурна.

— Но мислиш, че го прави?

Майка й обмисли вариантите и отново избра истината.

— Видях Емили Хюбър в салона. Разбра ли, че някой се е обаждал в полицията заради съботното парти?

— Мислят, че сме ние.

— Знаела си? Защо не ми каза? — Тя махна с ръка. — Няма значение. Емили търси друг лекар за Кели и Ким.

Грейс мълчеше. Накрая запита ядно:

— А ти обади ли се в полицията? — Един от пръстите докосваше долната й устна. Не го гризеше, но беше на път да го направи.

Дебора не си направи труда да й се скара.

— Как можех да знам, че вдигат шум? Не съм била там.

— Казах ти, че там е имало буренце с бира.

— Каза ми го на следващия ден — отговори Дебора на обвинението.

— Ти ли накара Даниел да мине да ме види? — запита Грейс със същия яден тон.

Майка й отвърна след малко:

— Не. Мина ли?

— Дойде с колата и ме помоли да изляза. Казах й, че не мога, защото не съм си написала домашното по английски език. Наистина е така, но още не съм го пипнала. — Тя изрече последните думи предизвикателно и мушна длани в задните джобове на джинсите си. — Ти ли я накара да дойде? — повтори.

— Съвсем не. Даниел те обожава. О, Грейс, съжалявам, че не си я поканила да влезе. Карън твърди, че тя наистина иска да поговорите.

— Е, аз не искам. Единствената причина, поради която ти го казвам, е, за да го съобщиш на Карън. Дани иска да говорим за катастрофата, а аз не желая. — Тя отметна косата си. — Какво общо има госпожа Хюбър с пиенето на дядо?

Дебора реши да не я дразни.

— Тя каза, че той пие по време на обяд.

Грейс направи гримаса.

— Госпожа Хюбър ли го каза? Госпожа Хюбър, която постоянно седи в басейна с коктейл „Космополитън“? Госпожа Хюбър не е човекът, който може да обвинява някого, че пие по време на обяд. А той наистина ли го прави?

Дебора опря топлата чаша до бузата си.

— Отрича.

— Вярваш ли му?

— Не знам. Пие вечер, защото баба ти му липсва.

— Той я обичаше — скара й се Грейс, сякаш Дебора не го осъзнаваше.

— Знам, че я обичаше, Грейс. Била съм свидетелка на тази любов много по-дълго от теб. Напълно разбирам защо се чувства самотен в дома си, но… да пие на работа? Това е наистина опасно.

Дъщеря й започна да отстъпва.

— Може да е само едно или две питиета.

— Едно или две питиета могат да навредят на преценката му.

— Наистина ли мислиш, че той би взел решение, с което да нарани някого?

— Не и умишлено. Но дори и наглед дребна грешка може да се окаже съдбоносна. Например предписаната доза.

— Искаш да кажеш, че могат да го дадат под съд.

— Искам да кажа, че някой би могъл да умре. Освен това той лекува много деца на твоя възраст. Как може да ги съветва да не пият, ако той самият го прави?

— Може би въздържанието е нещо нереално. Навярно семейство Хюбър са прави, че вземат ключовете. Щом децата така или иначе го правят, сигурно е по-добре да са в безопасност. Как можем да разберем колко носим на алкохол, ако не опитаме?

— Не го казвам аз, миличка, а законът. Освен това дядо ти е в ролята на морален авторитет. Той трябва да е модел на поведение. Един модел на поведение не пие по време на работа.

— Един модел на поведение не лъже — каза Грейс.

Дебора я гледа изпитателно около минута.

— Права си.

Признанието, изглежда, укроти момичето.

— Как се разделихте с дядо?

Майка й побърза да се върне на по-безопасна почва.

— Зле.

— Ядосан ли ти е?

— Да, така мисля. Надявам се, че до утре сутринта ще му мине.

— Какво означава да му мине? Да осъзнае, че си права ли?

Дебора се усмихна.

— Би било чудесно, нали?