Барбара Делински
Тайната между нас (23)

Двадесет и втора глава

Грег сам върна децата в Лийланд в неделя следобед, за което Дебора му беше безкрайно благодарна. Като се имаше предвид какво трябваше да се направи, присъствието на Грег щеше да улесни нещата.

Първо се срещнаха с Хал. Грег го организира и Дебора му беше благодарна и за това. Да признаеш, че си излъгал, не беше лесно, но ставаше още по-трудно, когато излъганият е приятел.

Веднага щом се настаниха в хола, Грег разкри истината за катастрофата. Дори да беше разочарован от Дебора, Хал не го показа. Почти не поглеждаше към нея и Грейс. Дебора знаеше, че присъствието на бившия й съпруг променя нещата.

— И така — завърши Грег, — как да процедираме? Ясно е, че трябва да говорим с Джон. Какви са възможните последствия за Дебора и Грейс?

Хал изглеждаше загрижен.

— Дебора е дала грешни показания. Могат да повдигнат обвинение срещу нея за това.

— И какво е наказанието? — попита Грег.

— Ако има досие, може да отиде в затвора.

— Мамо! — изплака Грейс.

Дебора хвана ръката й.

— Нямам досие, Грейс. Моля те, Хал!

Той се умилостиви.

— В такъв случай най-вероятна е условната присъда. Може би и глоба.

Това устройваше Дебора.

— Кой решава какво ще се случи? — попита тя.

— Местната полиция има юрисдикция относно лъжливите показания, но не и за гражданските дела.

Дебора се сети за Том, но Грег я спаси с един нетърпелив въпрос към Хал:

— Искам да знам какво ще се случи сега. Ако отидем при Джон, например утре сутрин, какви ще са последствията за Грейс? Ще й бъдат ли повдигнати обвинения за бягство от местопроизшествието?

— Възможно е. В този случай отново имаме дребно престъпление. Най-вероятно ще й дадат условна присъда.

— Какво означава условна присъда? — попита Грейс нервно.

Тонът на Хал омекна, а и Дебора никога не се беше съмнявала в привързаността му към нейните деца.

— Общо взето означава, че ще продължаваш да си живееш както обикновено, докато не нарушиш отново закона. А в такъв случай те очакват доста големи неприятности.

— Тя не е направила нищо лошо — вметна Дебора. — Аз го направих. Аз я изпратих у дома. Тя искаше да остане.

— Това ще бъде взето под внимание — отговори Хал. — Нарушила ли е някакви изисквания за разрешителното?

— Не.

— Бях пила — напомни й Грейс.

— Това е другият проблем — каза Хал. — Не мисля, че трябва да го споменаваш на Джон.

Грейс се втренчи в него.

— Но аз бях пила.

— Може да се наложи да му кажем — тихо се намеси Дебора. — Грейс има нужда да си признае.

Хал не обичаше да му се противоречи.

— Добре, но вярвай ми, основната му грижа са другите неща. Познавам Джон…

— Това, че го познаваш, не оправдава специалното отношение — сряза го Дебора. — Нали затова е гражданското дело?

Хал направи физиономия.

— За бога, Дебора, да не искаш да те накаже, само защото те харесва? — Той се обърна към Грег: — Що се отнася до Грейс, ако няма нередности с разрешителното или граждански нарушения — като превишена скорост, няма да й наложат санкции. Ще може да шофира и да вземе шофьорска книжка. Опасността идва от гражданското дело. Ако сега отидете при Джон и му разкриете цялата истина, той ще трябва да уведоми областния прокурор. Това ще усложни нещата.

— Ще се даде ли гласност на процеса? — попита Грег.

— Зависи от областния прокурор. Всъщност зависи от реакцията на семейството на жертвата. Грейс е непълнолетна, така че името й няма да бъде споменавано в пресата, но това на Дебора ще бъде. — Той вдигна ръка. — Всичко това са само предположения. Но трябва да разберете, че ще има сериозни последствия, ако кажете всичко на Джон.

Дебора си мислеше, че може би нямат избор, когато чу звънеца на входната врата. Изненадана, стана от мястото си и се упъти към входа.

На вратата стоеше Карън. Изглеждаше ужасно разстроена.

— Тук ли е съпругът ми?

— Да. — Дебора я дръпна вътре. — Какво има?

— Каза, че ще идва, но напоследък това, което казва, няма нищо общо с това, което прави. — Тя трепереше. — Преди няколко минути имах изненадващо посещение от някоя си Ардън Маркс. Искаше да върне някои вещи на мъжа ми. Чифт копчета за ръкавели с монограм. Гравираната писалка „Монблан“, която му подарих миналата година. — Жената повиши тон. — Ардън Маркс твърдеше, че той й ги е дал. Искала да му ги върне, защото, изглежда, я е зарязал заради някоя си Амелия, друг съдружник във фирмата му. Което означава — вече почти викаше, — че всички във фирмата му знаят, че съпругът ми изневерява.

— Карън — прекъсна я Хал от вратата на хола, — не си на себе си.

Тя се извърна към него.

— Тоест, не съм онази наивница, която отрича всичко? — Направи гневен жест. — Как бих могла да го отрека, когато ми го хвърлиха право в лицето? Как можа, Хал? — извика тя. — Ти просто нямаш равен, когато критикуваш клиенти, които мамят жените си. Да не би да са ти преподали някой урок? Или се случи естествено?

— Ардън Маркс си има причини — каза Хал, все още спокоен. — Току-що я уволниха.

— Според нея сама е напуснала — възрази Карън. — И ето нещо, което бихме могли да проверим: каза, че току-що е започнала работа при „Екърт Сийманс“ — фирма, по-престижна от твоята, така че, ако мислиш да твърдиш, че е била уволнена, защото се е справяла зле със задълженията си, никой няма да ти повярва. Каза също, че Амелия Ормант е оплескала някакъв случай и е получила огромен бонус за „усилието“. А какво ще кажеш за копчетата за ръкавели и писалката, които определено са твои? Би могла да вземе писалката от бюрото ти, но копчетата? — Тя дишаше тежко. — За бога, ами Амелия Ормант? Та тя е омъжена!

— Разведена е — поправи я Хал.

— Това не прави нещата по-добри. Хал, ти имаш съпруга. Имаш и дъщеря, която сама вижда, че се прибираш късно, след като току-що си взел душ или си „мокър от дъжда“. Дъщеря ни е на седемнайсет. Не е дете. И за минута не е повярвала, че си играл скуош, въпреки че продължавам да те защитавам, когато ме пита.

Хал изглеждаше неспокоен.

— Тук не е мястото за това, Карън.

— Аз мисля, че е — отсече тя. — Ако не го кажа сега, когато съм ядосана, може да загубя кураж. Защото и двамата знаем, че част от мен те обича достатъчно, за да продължи да отрича истината, вместо да рискува да провали брака ни. А Дебора и Грег ни познават от доста време.

Хал погледна първо към Грег, после към Дебора и махна с ръка пренебрежително по посока на жена си.

— Точно затова съм тук — каза Карън. — Знаех, че ще се опиташ да ме изкараш параноичка. Но Дебора и Грег ме познават. Знаят, че съм права. Преди три години — три години, Хал — ми се обадиха от кредитната компания и поискаха да потвърдя някои разходи. Когато те попитах за сметките от „Четирите сезона“ в центъра на града, ти каза, че били за обяда на голяма група, всичките осемстотин и петдесет долара, и аз ти повярвах. Но датите на сметките от хотела съвпадаха с дните, в които би трябвало да си в Роуд Айланд или Ню Хампшър. Ардън твърди, че е била с теб само година, и ако сте скъсали преди три месеца, както каза тя, това означава, че преди това си бил с друга.

— Мисля, че трябва да си отидем у дома — рече Хал и отвори вратата.

Карън го последва, но само до прага.

— Когато се разболях ли започна? — каза тя с ръка, притисната към гърдите. — Сигурно си се отвращавал от мен след операцията.

— Тръгвам си — процеди той. — Без значение дали идваш с мен или не. — Хвърли поглед назад към Дебора и Грег. — Получихте си безплатния съвет. Ако има гражданско дело, ще ви препоръчам някой, който да ви представлява. — Без да погледне съпругата си, закрачи по алеята.

Карън се взираше след него.

Дебора изчака, за да й даде възможност да го последва, но Карън не направи нито крачка. Хал се качи в колата и потегли. Едва тогава Дебора сложи ръка на рамото на приятелката си.

Внезапно всичкият гняв и кураж на Карън се стопиха.

— Какво направих? — тихо изплака тя и се разтресе от дълбоки, сърцераздирателни ридания.

Грег и Грейс бяха изчезнали тактично. Дебора прегърна силно приятелката си, после я настани на стълбите и седна до нея.

— Отиде си — съкрушено изхлипа Карън и извади кърпичка от джоба си. — Знаех, че ще ме напусне. — И притисна кърпичката към носа си.

— О, не съм сигурна — нежно й се противопостави Дебора. — Беше засрамен заради нас.

— Беше хванат — каза Карън през кърпичката.

— Това също. Сега ще си ближе раните и ще мисли какво трябва да се направи. Най-важното нещо обаче е, какво ти мислиш да направиш.

Карън пое дъх на пресекулки.

— Не знам. Питала съм се хиляди пъти. Така не мога да продължавам. Но дали Хал някога ще се промени? Не мисля, че ще се съгласи да посещаваме брачен консултант.

— Може и да се съгласи, ако иска да запази брака ви.

— Това е голямата въпросителна. Най-вероятно ще каже, че не може да остане при мен, след като съм го унижила пред вас двамата. Знаеш ли, представях си как ще го унижа на публично място, защото ми причини това. Може би точно затова дойдох днес. Може би умишлено го раздразних, за да го накарам да подаде документи за развод, тъй като самата аз нямам кураж да го направя. Не искам да остана сама. Но и не желая да съм омъжена за някого, който предпочита да бъде с други. — Облегна се на Дебора. — Просто не знам. Не знам какво искам. Ще ми се да имах кристално кълбо и да мога да видя къде ще бъда след десет години. Между рака и Хал се чувствам така, сякаш нямам бъдеще.

Дебора се усмихна тъжно.

— Ако не бяха ракът и Хал, щеше да е нещо друго. Всички искаме да знаем какво ще ни се случи.

— Просто искам да знам как ще свърши всичко.

— Аз също, но не можем да го знаем. Дилън го каза. Това е като да вървиш в мъгла и да намираш пътя пипнешком, докато накрая нещата не изплуват пред теб.

— Това предполага, че по пътя не правиш нищо сам за бъдещето си.

— Разбра какво искам да кажа. Понякога просто не можем да видим нещата напред. Хората като теб и мен искат да планират. Но не можем. Не и в дългосрочен план.

— Тогава какво да правя точно в този момент?

— Отиди си у дома. Виж дали Хал е там. Говори с Даниел. Тя знае ли за Ардън?

— Слушала е. Не го знаех, докато Ардън не си тръгна. Дани е чула всичко.

* * *

Грейс също чу всичко. Тя беше в хола — не че се криеше, но не можеше да излезе. Докато слушаше Карън, си припомни как Дани беше клекнала до нея в училище. „Нещо става с баща ми. Наистина имам нужда да поговорим, Грейси. Моля те!“

Грейс беше отказала. Обсебена от собствените си проблеми, тя не бе усетила, че приятелката й страда. И ако Дани бе страдала преди, сега щеше да е още по-лошо. Грейс знаеше какво е баща ти да си тръгне. Помнеше отвратителното усещане, когато си мислеше, че е с друга жена, помнеше какво е да се чувстваш предаден.

Извади телефона си от задния джоб, където беше стоял почти недокоснат две седмици, и набра номера на Дани. Не че знаеше какво да й каже, още повече, че Дани вдигна още след първото позвъняване и избухна в плач. Но тя й беше приятелка, беше й като сестра и дори това, че можеше само да седи и да я слуша как плаче, бе повече от това, което бе направила през последната седмица.

„Аз не съм добър човек и не мисля, че някой може да се нуждае от мен“ — беше казала тогава на Дани. Сега не бе станала по-добра. Но искаше да бъде.

* * *

Грейс не спираше да си го повтаря. Въпреки това се мята през цялата нощ, раздвоена между страха и нуждата да каже истината на Джон Колби. Щом веднъж си признаеше, вече нямаше да има връщане назад. Животът й можеше да се промени изцяло, също като след онзи миг на пътя в дъжда.

Неспособна да заспи, тя се сгуши в леглото до майка си. Дебора също не спеше. Полежаха една до друга известно време, втренчени в тъмнината. Грейс не беше сигурна какво си мисли майка й, но собствените й мисли се въртяха около едно и също.

— Сигурна ли си, че не можем да говорим с началник Колби тук, у дома? — най-накрая прошепна момичето. В полицейското управление имаше килия, а това я изнервяше.

Майка й обаче поклати глава.

— По-добре да отидем там. Така никой няма да ни обвини, че използваме връзки. Не се опитвай да гадаеш какво ще се случи, миличка. Това, което е във въображението ни, често се оказва по-лошо от реалността. Разкажи ми за Върмонт.

— Не мога да мисля за Върмонт.

— Баща ти се държа добре, нали?

— Да.

— По-добре ли се чувстваш?

— Малко.

— Искаш ли да поговорим за това?

Грейс искаше, но се чувстваше странно.

— Наистина ли искаш да знаеш, че Ребека готви страхотно?

Последва миг тишина.

— А така ли е?

— Да — каза Грейс, — но се побърква при вида на кръв. Поряза си пръста, докато режеше зеленчуци, и едва не припадна. Наложи се аз да я превържа.

— Тя беше ли ти благодарна?

— Естествено.

— Добре ли се държи с Дилън?

— Предполагам. Той прекара цялото време при кученцата.

— Ето една битка, която сигурно ще загубя.

Грейс обаче не искаше да говорят за Дилън, нито за баща й или за Ребека.

— Какво мислиш, че ще каже Джон?

Майка й помълча.

— Той е справедлив. Състрадателен е. Загрижен е за нас.

— Това е протежиране.

— Но си е истина. Ще направи това, което смята за най-добро.

— Това не е отговор.

— Какво мога да ти кажа? Ще ми се да имах отговор на всички въпроси, Грейси. Очевидно не е така. Очевидно правя грешки.

— Аз пих. И аз шофирах.

— А аз излъгах.

Грейс знаеше, че майка й е напрегната, усещаше го по гласа й. Но Грейс беше тази, която ги караше да разкрият истината. Може би грешеше.

— Може би ще е грешка да отидем при Джон, мамо. Може би трябва да изчакаме.

Майка й въздъхна примирено.

— Крайният резултат няма да се промени, ако изчакаме, а и колкото повече чакаме, толкова по-трудно ще става. — Тя погали дъщеря си по косата. — Съжалявам, миличка. Не осъзнавах какви последици ще има лъжата ми върху теб.

— Повече няма да се опитвам да крада от магазини — обеща Грейс. — Това беше много тъпо от моя страна. Така де, дори не исках обувките.

— Искаше ги. Но не достатъчно, за да откраднеш. — Дебора намести една дълга къдрица зад ухото на момичето. — Опитвам се да те предпазя, но всяко нещо си има граници. Това е едно от нещата, които научих от тази история. Мога само да кажа, че не си направила нищо лошо, докато шофираше онази нощ. Щатските следователи го потвърдиха. Но случилото се вече е част от теб. Трябва да приемеш това.