Сандра Браун
Безпощадно (5)

Четвърта глава

— Свириш ли?

Сейър се обърна. Бек Мърчънт влезе в приемната, с ръце в джобовете на панталоните си. Когато стигна до скамейката пред пианото, зае поза, сякаш очакваше тя да му стори място. Потисна инстинкта си да се отдръпне и не помръдна.

— Просто съм любопитна, господин Мърчънт.

— Както и аз. Любопитен съм да узная защо не ме наричаш Бек.

— Откъде е разбрал Хъф, че съм на погребението? Да не би да е получил предизвестие, че ще дойда?

— Надяваше се да дойдеш, но не беше сигурен. Всички се оглеждахме за теб.

— В църквата нито той, нито Крис издадоха, че знаят, че съм там.

— Знаеха.

— Нещо във въздуха?

— Нещо подобно, предполагам. Гласът на кръвта — Бек замълча, навярно предположил, че тя ще се засмее. Но Сейър не трепна и той попита: — Нима мислеше, че със слънчеви очила и шапка няма да те познаят?

— Знаех, че ще има много хора. Надявах се да остана незабелязана.

След кратко мълчание той тихо каза:

— Не мисля, че би могла да останеш незабелязана, където и да е, Сейър.

Завоалираният комплимент бе остроумен и изречен с дяволит тон, но нито го бе провокирала, нито се почувства поласкана, така че ако очакваше смутено да отвърне: „Благодаря“, щеше да остане разочарован.

— Без шапката, Хъф и Крис биха те забелязали моментално — каза той. — Аз също, а дори не те познавам.

Шапката бе започнала да спарва главата й, затова я бе свалила. Бе разпуснала косите си и сега те бяха разпилени по раменете й. Влажният въздух бе възстановил естествените й къдрици, които всяка сутрин старателно изправяше със сешоар и преса. Когато за миг бе зърнала отражението си в огледалото в коридора преди малко, бе разбрала, че отново изглеждат като непокорна грива, както в младостта й.

Слънчевата светлина, струяща през прозорците на зимната градина на майка й, озаряваше всеки кичур и го правеше ярък като пламък. Погледът, с който Бек Мърчънт проследи играта на лъчите с косите й, я накара да копнее за сянка.

Не желаеше да накланя глава назад, за да гледа нагоре към лицето му. Алтернативата бе да се взира в токата на колана му. Никое от двете не бе за предпочитане. С намерението да излезе от стаята, тя се плъзна към другия край на скамейката.

— Извинете ме.

— Интересно име.

Спря се и извърна глава към него.

— Моля?

— Сейър. Кой те е кръстил така?

— Майка ми.

— А фамилното име?

— Майката на баща й.

— Харесва ми.

— Благодаря. На мен също.

— Дълго време след като започнах да работя за семейството ти, се чудех как се произнася.

— Както се пише.

— А защо не Сайер?

— Има ли значение?

— Очевидно не.

Сейър отново понечи да стане, но той я спря:

— Не отговори на въпроса ми. Защо не Сайер?

Този път се обърна встрани, с лице към него.

— Да остроумничиш ли се опитваш?

— Не. Просто поддържам разговор. Но явно всичко, което кажа, те вбесява, колкото и да е незначително. Защо е така?

Тя издаде тежка въздишка и скръсти ръце.

— Не е трудно да се досетиш.

Бек кимна към пианото:

— Свириш ли?

— Не, за съжаление. Майка ми ме записа на уроци, когато бях осемгодишна, и ме караше да се упражнявам по един час на ден. „Защото всяка млада дама трябва да умее да свири на музикален инструмент“, казваше — Сейър се усмихна при спомена за упреците на майка си за нежеланието, с което бе сядала да репетира досадните упражнения. — Мама се опитваше да обуздае дивия ми нрав, но накрая вдигна ръце от мен и ме обяви за неподатлива на обучение. Пианото изискваше талант и самодисциплина, а на мен и двете ми липсваха.

— Наистина ли? — Бек се настани до нея, с гръб към клавишите, така че когато се обърне встрани, да вижда лицето й. — Липсва ти самодисциплина?

— Липсваше ми, когато бях на осем — отвърна тя с раздразнение. — Успях да се науча на това, поне донякъде.

— Дано не е за сметка на дивия ти нрав. Би било жалко една червенокоска да стане твърде дисциплинирана.

Не му достави удоволствието да реагира по друг начин, освен да каже:

— Държиш се точно както очаквах. Подготвена съм да слушам обиди.

— Обиди? Опитах се да ти направя комплимент.

— Може би трябва да надникнеш в речника си.

— За какво?

— За определението на думата „комплимент“.

Сейър стана от пейката и прекоси стаята, но само до свода, който я отделяше от централното фоайе, претъпкано с хора, които се канеха да си тръгнат. Няколко от тях се спряха и смутено изказаха съчувствие.

В средата на тази група бе шериф Ред Харпър. Лицето му изглеждаше по-издължено и изпито, отколкото преди десет години, но би го познала навсякъде. Видя го да подава ръка на Хъф и Крис и шепнешком да разменя по няколко думи с тях, преди да излезе. Тази сцена й напомни защо се бе върнала в къщата, където се бе зарекла никога вече да не стъпи.

Бек Мърчънт се бе приближил зад нея. Усети присъствието му и приглушено, но достатъчно силно, за да я чуе, тя каза:

— Ред Харпър се съмнява, че смъртта на Дани е самоубийство?

— Да излезем навън.

Обхвана лакътя й, но когато се обърна към него, Сейър отблъсна ръката му.

— По-добре да останем тук.

Изглеждаше ядосан от рязкото й държане, ала сниши глас:

— Сигурна ли си, че искаш да говорим на тази тема в къщата, където могат да ни чуят?

Погледите, които размениха, прераснаха в битка чия воля ще надделее, но накрая тя се отправи към задната врата, вярвайки, че Бек ще я последва. Докато минаваха през кухнята, Селма, която зареждаше съдомиялната машина, ги попита дали вече са хапнали.

— По-късно ще си взема нещо — отвърна Сейър.

— Аз също — каза Бек.

Преди да излязат, домашната помощница извика след тях:

— Трябва да се храните, за да имате сили.

Без да се замисли, Сейър пое през окосената тревна площ право към Баю Боскет. Калният бряг зад къщата бе нейното убежище в детството й. Бе идвала тук да се цупи, когато нещата не вървят така, както тя желае, да избяга от напрегнатата атмосфера в къщата, когато Хъф не е в настроение, или да се скрие от Крис, чието любимо развлечение бе да я тормози.

Часове наред бе лежала в сянката на кипарисите и дъбовете, предавайки се на чувствата, които управляваха живота й в момента. Кроеше големи, амбициозни планове за бъдещето си. Понякога замисляше отмъщение. Често се осмеляваше да мечтае за дом, в който има повече смях, отколкото кавги, повече прегръдки, отколкото враждебност, и искрена привързаност между родители и деца.

Сега, докато наближаваше познатото място, бе разочарована да види, че гъстите храсти, сред които някога се бе крила, са заменени от леха бегонии. Бяха красиви, но не можеха да предложат убежище на едно малко момиче, търсещо спокойствие.

Обаче старата люлка все още бе там, окачена на здрав хоризонтален клон на един дъб. Въжетата, на които висеше, бяха дебели колкото китките й. Бе овехтяла, но Сейър бе доволна, че не са я свалили.

Прокара пръст нагоре и надолу по разнищеното въже.

— Не мога да повярвам, че са я запазили.

— Твоята люлка ли беше?

Бек Мърчънт бе застанал от другата й страна.

— Старият Мичъл… това е единственото име, с което го помня… беше градинар тук. Той върза тази люлка за мен. Каза ми, че въжетата са взети от кораб, обитаван от призраци, потопен до крайбрежието на Теребон Париш. Бил пиратски и всички на борда станали жертви на най-силния ураган в историята. Но духовете на пиратите харесали Лууз-ана толкова много, че предпочели да останат, вместо да отидат в рая. Едва ли биха попаднали на по-добро място в отвъдното, щом са вършили злини на земята. Така казваше старият Мичъл. Затова избрали да витаят тук. И веднъж в месеца, при пълнолуние, призраците идвали да предлагат бартерни сделки на онези, които имали смелост да търгуват с тях.

— И старият Мичъл е бил един от тези смелчаци?

— Поне така твърдеше — отвърна тя с усмивка. — В замяна на бутилка ром получил златна гривна, която претопил, за да си направи коронки на зъбите — Сейър се засмя. — Завиждах му за златните зъби и исках да имам същите. Веднъж се разкрещях, защото Хъф и Крис ми се изсмяха, когато им го казах. Майка ми едва не припадна.

— За щастие не са ти позволили.

— За щастие. Както и да е, в замяна на рома старият Мичъл получил гривната и макара въже. Казал на капитана на кораба, най-страшния от всички пирати, че въжето му трябва, за да направи люлка за госпожица Сейър. И щом чули, че е за мен, пиратите му дали и парче от корабна дъска за седалката.

Леко побутна люлката.

— Хубава приказка е съчинил.

— Вярвах на всяка дума от нея. Убеди ме, че притежава магически способности. Каза, че ги е усвоил от някаква едноока вуду жрица, която живеела с пантера сред мочурищата. Носеше кожен амулет на врата с магически атрибути. Никога не ми ги е показвал. Селма заплашваше, че ще го пребие до смърт, ако го направи.

Сейър бе прекарала много летни следобеди край стария Мичъл, докато бе зает със задълженията си в градината. Безспорно му се бе пречкала, но очевидно не бе имал нищо против компанията й и непрестанното й бърборене.

— Старият Мичъл ми се сърдеше, когато ловеше риба. Казваше ми да мълча, за да не изплаша рибата. Веднъж ме хвана, скрита в клоните на онова дърво — каза тя и го посочи. — Накара ме да сляза веднага, защото ако падна и си счупя врата, щяла съм да прекарам остатъка от живота си в инвалидна количка. Въпреки че ме хокаше, смятах го за най-добрия си приятел, за ужас на майка си и за изумление на Селма. Понякога, след като свършеше работата си за деня, ми позволяваше да се возя в градинарската му количка, докато я буташе към бараката за инструменти. Странно — замислено каза, — че не го видях на погребението. Предполагах, че ще бъде там.

— Седни. Ще те залюлея.

Предложението на Бек Мърчънт я изтръгна от спомените и я накара да се почувства неловко, защото се бе унесла в тях.

— Не, благодаря.

— Добре, тогава ти ме залюлей.

Седна на дъската и се хвана за въжетата. Усмихна й се, присвивайки очи срещу светлината. „Яркозелени очи“, забеляза тя. Освен красиви, бяха интелигентни и проницателни. Не знаеше кое от трите неща я дразни най-много.

За да избегне погледа му и закачливата му усмивка, Сейър се отдалечи от люлката и бавно, но решително запристъпва към залива. От зеленясалата повърхност на реката вече лъхаше остър мирис. Един пеликан се издигна над отсрещния бряг, енергично размахвайки криле.

Лек бриз полюшваше подобните на пера клонки на кипарисите и испанския мъх, но не бе достатъчен, за да проникне сред по-гъстите корони на дъбовете.

Обувките й с висок ток затъваха в размекнатата почва, затова ги свали и ги взе в ръка, хванати за тънките каишки. Усети допира на хладната кал до ходилата си. Ако бе сама, дори би се излегнала в нея.

— Да не би да те засегнах с нещо? — попита той.

Сейър се обърна към него:

— Няма смисъл да хабиш чара си за мен. Отраснала съм сред чаровници. От опит знам колко измамно нещо може да бъде мъжкият чар. Във всеки случай, господин Мърчънт, отдавна не ми въздейства.

— Наричай ме Бек. Кое точно не ти харесва? Чарът ми или мъжете?

Люлката се поклащаше съвсем леко, но той наистина се люлееше, а това я вбесяваше.

— Ти не ми харесваш.

— Не ме познаваш.

Сейър се засмя насила.

— Познавам те, защото си също като тях — каза тя и махна с ръка към къщата.

— В какъв смисъл?

— Вие сте безскрупулни, аморални, алчни и самодоволни. Да продължавам ли?

— Не мисля, че егото ми би понесло повече — сухо отбеляза той. — Искам да узная как успя толкова бързо да си съставиш толкова ниско мнение за мен? Току-що се запознахме.

— Имах време да си съставя мнение. Чета отчетите на компанията, които продължавам да получавам, въпреки че многократно помолих да изтриете адреса ми от списъка си.

— Тогава защо ги четеш?

— Защото съм смаяна от прийомите, до които прибягва семейството ми, за да спечели още някой долар за „Хойл Ентърпрайсис“.

— Ти си съдружник в „Хойл Ентърпрайсис“.

— Не искам да бъда — заяви тя, повишавайки тон. — Загубих цяла година от времето си и вложих хиляди долари в адвокатски хонорари, за да се освободя. Но ти все успяваше да ми попречиш с ловките си машинации.

— Бяха законни.

— Почти.

— Е, добре, почти законни — Бек остави люлката да се люлее на въжетата и закрачи след нея. — Работя за Хъф. Той искаше да останеш съдружник в семейния бизнес и ми нареди да се погрижа. Правя само това, за което ми плаща.

— Тогава и за двама ни е ясно що за човек си, нали?

— Наричаш ме продажно копеле! — с по-спокоен тон добави: — Не мисля, че би стигнала дотам, Сейър.

Намекът бе хаплив, но го прие по-скоро с раздразнение, отколкото с болка. Вече не би позволила на никого да я нарани.

— Бориш се с нечисти средства, също като тях.

— Боря се, за да побеждавам.

— Разбира се.

— А ти за какво се бориш?

— За оцеляване — просъска тя в отговор.

Но положи усилие да овладее гнева си и въздъхна дълбоко. Осъзнала, че неволно е стиснала ръце в юмруци, сега ги отпусна. Тръсна коси назад и овлажни устни.

Когато се успокои, отново заговори:

— Борих се с тях, за да оцелея. И успях. Единствената причина на света, която ме накара да се върна, беше смъртта на брат ми. Въпреки че скърбя за него и винаги ще скърбя… — едва се сдържа да не сподели, че вечно ще се измъчва от чувство за вина заради онези две обаждания, на които не бе отговорила. — Благодаря на Бога, че поне той най-сетне се отърва от тях. Дано е намерил покой. Но искам да чуя…

Изведнъж замълча, когато той повдигна ръка към бузата й и леко я докосна с пръсти. Изгледа го с недоумение.

— Комар.

— О! — потърка кожата си там, където бе усетила допира на пръстите му. — Благодаря.

— Няма за какво.

Отлетяха няколко секунди, преди Сейър да продължи мисълта си:

— Искам да чуя как е умрял Дани. Кажи ми подробностите.

— Щях да ти кажа всичко още в неделя. Няколко пъти позвъних в офиса ти. Обаче ти не пожела да ме изслушаш.

— Тогава не бях подготвена.

Причината да откаже да разговаря с него бе друга — и той го знаеше. Но вместо да спори с нея, тихо каза:

— Застрелян е с един куршум в главата. Не е имало… не е усетил нищо. Смъртта е настъпила мигновено.

Нямаше нужда да чува повече подробности. Тези бяха достатъчно разтърсващи.

— Кой го е намерил?

— Някакви рибари. Моторът на лодката им започнал да пуши. Спрели до рибарския лагер, за да поискат назаем масло. Колата на Дани била паркирана отпред и те предположили, че в колибата има някой. Влезли и го открили.

Нямаше желание да си представя гледката, която са заварили рибарите.

— Регистрирано е като самоубийство.

— Първоначално.

— Но Ред Харпър има подозрения?

— Не Ред. В отдела му има един нов детектив, млад мъж на име Уейн Скот. Ред го изпратил на местопрестъплението. Мислел, че ще бъде рутинен оглед. Попълване на формуляр, отцепване на района и прочее. Че случаят ще бъде приключен и смъртта на Дани ще бъде просто статистика. Но Скот се върнал от рибарския лагер с повече въпроси, отколкото отговори.

— Какви? Мисли, че е възможно да е било злополука?

— Не е сигурен. Както казах, има повече въпроси от…

— Стига увъртания, господин Мърчънт — нетърпеливо го прекъсна тя. — Не съм дете. Не ми говорете като на слабоумна.

— Детектив Скот не е споделял нищо с мен, кълна се — рече той, когато срещна недоверчивия й поглед. — Но нещо ми подсказва, че не е стопроцентово убеден, че заключението на съдебния патолог е вярно.

Облегна се с гръб на дървото зад себе си, сви едното си коляно и опря ходило на ствола. Загледан в далечината отвъд реката, инстинктивно попи капка пот, която се стичаше по слепоочието му, и продължи:

— Известно време — преди да разбера, че силата ми не е в криминалното право — работех в прокуратура. От опит зная как разсъждават ченгетата. Отначало подозират престъпление. Тази версия е първата, която отхвърлят. Не знам що за човек е Уейн Скот и каква е причината за съмненията му. Не знам доколко е способен да провежда огледи на местопрестъпления и дали има опит. Запознах се с него в неделя вечерта, когато двамата с Ред дойдоха да ни съобщят новината. Има вид на новак, но ми се струва решителен и напорист. Може би просто се прави на велик, за да впечатли новия си шеф. Може би търси улики в подкрепа на теорията, че Дани не е сложил край на живота си сам, защото това би довело до по-пикантно разследване.

Сейър бе слушала внимателно, бе следила промените в изражението и позата му и се бе досетила какво се опитва да й каже със заобикалки. Разбираше нежеланието му да се изрази по-ясно, защото алтернативата на самоубийство или нещастен случай бе немислима.

— Твърдиш, че детективът подозира, че Дани е убит?

Бек отново погледна към нея.

— Не го каза така прямо.

— Какво друго би могло да означава търсене на улики и задаване на въпроси?

Сви рамене:

— Отскоро е в града. Работи в местната полиция само от няколко седмици. Не знае…

— Не знае, че шефът му взема рушвети от семейството ми и затваря очите си всеки път, когато нарушат закона.

— Хъф субсидира недостатъчните приходи на Ред.

— Подкупва го.

— Субсидиите на Хъф вкарват повече пари в местната хазна — смутено изтъкна той. — Това предотвратява нарастването на данъците.

— О, да. В полза на данъкоплатците е Хъф да подкупва местните сили на реда.

— Всички имат полза от щедростта му, Сейър.

— Включително и ти.

— Ти също — Бек се оттласна от дървото и се приближи към нея. — Кажи ми, нима би предпочела да прекараш нощта в участъка, когато Ред те е хващал да шофираш пияна? Или да плуваш гола? Или да се чукаш с някого на маса за пикник в парка? Или да участваш в състезания с коли по „Еванджелин Стрийт“? При всички тези случаи — а те са само малка част от това, което съм чувал за буйната ти младост — нима не си се радвала, че Хъф пъхва по няколко банкноти в джоба на шерифа всеки месец, за да можеш да се отърваваш безнаказано? Не си прави труда да отговаряш. Отговорът е очевиден. Опитай се да вникнеш в общата картина и ще разбереш…

— Това, което разбирам, господин Мърчънт, е колко хитро оправдание сте намерили за своята корумпираност. Така ли успявате да заспивате спокойно нощем?

Застана толкова близо до нея, че крачолите на панталоните му се отъркаха в прасците й. Както докато седеше на скамейката пред пианото, Сейър се почувства поставена натясно. Трябваше или да наклони глава назад, за да го погледне в лицето, или да се отдръпне няколко крачки, което за нищо на света нямаше да стори. Нямаше да отстъпи нито сантиметър от територията си.

Шепнешком продължи:

— За последен път те моля, Сейър, наричай ме Бек. Ако искаш да знаеш как заспивам, чувствай се поканена да разбереш. Когато пожелаеш.

Преди да го удари, което силно се изкуши да стори, тя се обърна и тръгна към къщата.

— Той почина.

Спря се и извърна глава назад.

— Старият Мичъл — каза Бек. — Преди две години го намериха в дома му, мъртъв от няколко дни.

 

 

След като изпрати и последните гости, Хъф тръгна към спалнята си на горния етаж, за да смени тъмния костюм и риза с по-удобни дрехи.

Спря се в коридора, до стаята на Дани, но не отвори вратата. Селма я бе заключила и всичко вътре бе така, както го бе оставил синът му в неделя сутринта, когато бе излязъл за църква. Може би чакаше сигнал от него кога да я отключи, за да сортират вещите и решат кое да запазят и кое да дадат за благотворителност. Щеше да възложи тази задача на нея. Не бе сигурен дали някога ще може отново да погледне или докосне нещо, принадлежало на Дани.

Не че нямаше угризения, но бе сторил всичко, което трябва. Да размишлява за него би било загуба на време и енергия, а Хъф никога не разхищаваше ни едно от двете.

След като се преоблече, докато слизаше обратно надолу, хвърли поглед към двойния френски прозорец до портрета на Лоръл над площадката. През него се излизаше на балкона на втория етаж. Забеляза Сейър и Бек на брега на реката, в сянката на дърветата.

С усмивка задържа цигарата между устните си, сложи ръце на кръста си и се загледа в тях. Бек се бе заел сериозно с последната си задача и както обикновено, влагаше цялото си старание. Може би Сейър си бе намерила майстора.

Тя бе непоправима, опърничава и избухлива жена, но Бек притежаваше търпението на питбул. Все още не се бе отказал, а всеки друг мъж на негово място би развял бяло знаме още след първата й хаплива забележка.

През целия си живот това момиче не бе свършило нищо, без да спори. Дори раждането й бе истинска битка. Лоръл се бе мъчила дванадесет часа, два пъти по-дълго, отколкото с момчетата.

Сейър, чийто темперамент бе в съответствие с цвета на косите й, бе излязла от утробата на майка си със зачервено от гняв лице, крещейки в знак на протест заради травмата… или може би заради забавянето на появата си на бял свят. Оттогава не даваше покой на хората около себе си.

Несъмнено в момента Бек преживяваше истински ад с нея, въпреки че Хъф бе впечатлен, че е успял да задържи вниманието й толкова дълго. Сейър не бе от хората, които стоят и слушат нещо, което нямат желание да чуят. Но стояха толкова близо, че върховете на пръстите им се докосваха, и изглеждаха дълбоко увлечени в разговора или…

Привлечени един от друг.

Тази мисъл го връхлетя като удар. Изведнъж му хрумна свежа идея. Проклет да бе, ако не изглеждаха страхотна двойка.

Сейър имаше остър език и никога не се захващаше с нещо, към което не изпитва безумна страст. Ала Хъф се надяваше страстта й към споровете да се пренесе в области, в които би доставяла удоволствие на един мъж или поне би го накарала да се примири с недостатъците й.

Що се отнасяше до Бек… нима имаше млада жена, която не би го харесала?

През френския прозорец го видя да застава още по-близо до Сейър. Бе по-висока от повечето жени, дори по чорапогащник, но той бе с една глава над нея. Изглеждаха свързани с нишка, която все повече се затягаше, и Хъф имаше чувството, че всеки момент Бек ще я сграбчи в прегръдката си.

Но Сейър рязко се завъртя и се отправи към къщата. Не бе стигнала далеч, когато нещо, което той й каза, я накара да се обърне. Каквото и да бе изрекъл, навярно здравата я бе ядосало, защото продължи буквално с маршова стъпка.

— Ще бъде много забавно.

Усмихвайки се на себе си, Хъф слезе по стълбите и препречи пътя на дъщеря си, която гневно прекрачи прага на кухнята. Селма вървеше по петите й и я умоляваше да седне и да похапне.

Но тя не обръщаше внимание на настойчивите й молби. Изведнъж застина, когато видя баща си. Селма, свикнала с отношенията в семейството, за което работеше, бързо се скри обратно в кухнята.

Хъф прие най-заплашителното си изражение и изгледа дъщеря си от главата до петите. Прилепналата й рокля издаваше, че фигурата й не е пострадала през десетте години, които бе прекарала далеч от дома. Зрелостта бе придала завършеност на чертите на лицето й. Вече бе жена, а не момиче.

На погребението, с онази шапка с широка периферия и слънчевите очила, бе приличала на скърбяща филмова звезда или съкрушена вдовица на държавен глава. Бе добила изтънчеността, която Лоръл винаги бе мечтала да притежава дъщеря й, но бе запазила неизменната си вироглавост, която колкото го дразнеше, толкова и му се струваше забавна.

— Здравей, Сейър.

— Татко.

— Татко, а? Някога ме наричаше Хъф.

— Наричах те с доста по-обидни имена.

Той извади цигарата от устата си и се засмя:

— Доколкото си спомням, сипеше страхотни бисери. Възнамеряваше да си тръгнеш, без дори да поговориш с мен, а?

— Каквото имах да ти казвам, казах го, преди да замина. За десет години не съм променила мнението си за нищо.

— От уважение към Дани можеше поне учтиво да попиташ как съм, как преодолявам скръбта.

— Не ти дължа никаква учтивост. Не изпитвам уважение към теб. Що се отнася до скръбта, дори не си спрял пещите днес. Смъртта на Дани е трагедия, но тя не променя характера на това семейство.

— Твоето семейство.

— Отрекох се от него. Не желая да имам нищо общо с теб, Крис или леярната. Дойдох в Дестини, за да се сбогувам лично с Дани на гроба му. Ти ми попречи да го сторя, като изпрати лакея си след мен.

— Бек не те е метнал на рамо, за да те довлече дотук.

— Не, но хитро ме изкуши с нещо, което знаеше, че не мога да отмина с безразличие. Успя да ме подмами и аз дойдох. Вече изпълних дълга си. Отивам на гробището, а после се връщам у дома.

— Сега си у дома, Сейър.

Тя се засмя, но насила:

— Никога не се отказваш, нали, Хъф?

— Никога.

— Е, направи услуга на себе си, само този път. Примири се с факта, че нямаш власт над мен — образува кръг с палеца и показалеца си. — Никаква. Каквото и да кажеш, няма да ме спреш. Няма смисъл да ме заплашваш. Не можеш да ми сториш нищо по-лошо от това, което си сторил досега. Вече не се страхувам от теб.

— Така ли?

— Точно така.

Отиде до вратата на стаята за игри и рязко я отвори.

— Докажи го.