Сандра Браун
Безпощадно (20)

Деветнадесета глава

Беше горещо. Това можеше да се каже за бреговете на Мисисипи през лятото — и лятото на 1945-та не правеше изключение. Беше толкова горещо, че дори скакалците умираха от жегата, а узрелите домати се пръскаха, преди да бъдат обрани.

Все пак веднъж, когато Хъф и баща му бяха доста изгладнели, бяха събрали няколко натъртени домата от земята в нечия градина, бяха ги забърсали от полепналата пръст и мравките и ги бяха изяли за вечеря.

През това лято на 1945-та Хъф бе на осем години. Всички ликуваха заради победата над германците. Въпрос на време бе да натрият носа на японците. По улиците почти във всеки град, през който минаха, имаше шествия. Хората вееха знамена, но не някогашния флаг на Конфедерацията, а знамето на Съединените щати.

Хъф не разбираше за какво е цялата суматоха. Двамата с баща му не бяха усетили войната. Неговият татко не бе в армията. Хъф не можеше да си обясни това, защото повечето мъже на същата възраст носеха униформи. Пътническите влакове бяха претъпкани с войници и моряци и веднъж с баща му се бяха возили в товарен вагон заедно с двама униформени чернокожи. Никак не му бяха харесали. Нито пък на татко му, който в друг случай би ги пратил да си потърсят друг товарен вагон. Но този път бе казал, че всичко е наред, защото тези момчета воюват за страната си.

Щом в армията приемаха дори негри, Хъф не разбираше защо не бяха повикали неговия татко. Навярно причината бе той. Какво щеше да стане с него, ако бяха изпратили баща му да убива нацисти и японци? Толкова много пътуваха, не се задържаха задълго на едно място и може би армията дори не знаеше името на татко му. Или пък армията бе като всички други — смяташе го за непредставителен или слабоумен, а той бе просто беден и необразован.

Баща му бе преживял Голямата депресия. Хъф не беше сигурен какво точно означава това, но знаеше, че е нещо лошо. От обяснението на баща си бе разбрал, че Депресията е била като война, защото е засегнала цялата страна, но врагът бил бедността. Семейството на неговия татко бе загубило тази война.

Ала те бяха живели в бедност и по-рано. Затова баща му бе ходил на училище само три години. Беше се налагало да работи в памуковите плантации заедно със своя татко, а понякога дори и с майка си.

— С разкървавени ръце и едно-две бебета на гърдите — казваше той за нея и изглеждаше тъжен.

Близките на баща му бяха починали, както и майката на Хъф. Когато питаше татко си какво ги е убило, той отговаряше:

— Бедността, предполагам.

През лятото на четиридесет и пета беше още по-трудно да се намери работа, защото много войници се завръщаха и търсеха препитание. Не бе достатъчно да обикалят. Затова бе истинско чудо, когато господин Джей Ди Хъмфри нае татко му да работи в гробище за автомобили.

Беше мръсна работа под парещото слънце, но баща му бе благодарен и усърдно превиваше гръб. Когато някой дойдеше при господин Хъмфри и търсеше резервна част за по-стар модел кола, той претършуваше безкрайния двор, пълен с изпотрошени коли, докато намери това, което иска клиентът.

В края на всеки ден целият бе в мръсотия, изпоцапан със смазка, с множество драскотини от ръждясали железа и мускулна треска от ваденето на двигатели от упорити шасита. Но бе доволен, че има постоянна работа, и не се оплакваше.

Хъф се мотаеше из автоморгата заедно с него. Беше дребничък за възрастта си и се срамуваше да разговаря с други хора, освен с татко си, който му позволяваше да върши по някоя дребна работа, например да му донесе инструмент от бараката или да подрежда автомобилни гуми. Господин Джей Ди Хъмфри дори му подари вътрешна гума, лепена толкова пъти, че не ставаше за нищо. Играеше си с нея в прашния двор, докато баща му работеше от изгрев до залез-слънце всеки ден, освен в неделя.

Казваше, че ако нещата потръгнат, наесен той ще може да започне училище. Вече било малко късно, но бил сигурен, че бързо ще настигне другите деца.

Хъф гореше от нетърпение да тръгне на училище като другите момчета. Много пъти ги бе гледал отдалеч, докато се смееха, тичаха из училищния двор, подхвърляха си топки или гонеха момичетата с панделки в косите, които пищяха и се кискаха.

През това лято домът им бе една изоставена барака. Предишните обитатели бяха оставили доста боклук, но също матрак на пода и паянтови мебели. С баща му бяха изхвърлили вехториите и се бяха настанили.

Нощта, която бе променила живота на Хъф завинаги, бе типично гореща, но още по-влажна от обикновено. Потта не засъхваше, а се стичаше по кожата на мътни струйки, докато най-сетне капне в прахта и остави малки кратерчета, както първите дъждовни капки. Трудно беше човек да си поеме дълбоко дъх, защото въздухът бе ужасно тежък и задушен. Докато вървяха от гробището за коли към дома си, татко му бе казал нещо по повод горещината и бе предрекъл, че най-късно сутринта ще се разрази буря.

Тъкмо бяха седнали да вечерят студен бекон, царевичен хляб и сливи, набрани от дърветата край пътя, когато чуха към бараката им да се приближава кола.

Никой не ги посещаваше, така че кой ли можеше да е?

Сърцето на Хъф се сви и момчето с мъка преглътна поредния сух залък. Навярно беше собственикът на бараката, който искаше просто да провери какво правят в неговата къща, защо спят на неговия матрак и се хранят на трикраката му маса. Можеше да ги изрита и да останат без подслон.

А ако не успееха да намерят друго жилище, преди да започне учебната година? Хъф мечтаеше за първия учебен ден. Татко му бе оградил датата на календара със снимка на гола жена, който висеше в офиса на господин Хъмфри. Тогава и той щеше да бъде едно от децата на игрището в училищния двор и сигурно щеше да научи техните игри.

Със замряло сърце, отиде при баща си до празната прозоречна рамка и видя лъскава черно-бяла кола с червен буркан на покрива. До полицая в нея седеше господин Хъмфри. Но не се усмихваше, както когато бе дал гумата на Хъф. А докато вървяха към бараката, служителят на реда удряше по едрата си, широка длан с голяма бухалка.

Баща му го предупреди да стои вътре и отиде да посрещне посетителите.

— Добър вечер, господин Хъмфри.

— Не искам да ми създаваш неприятности.

— Моля?

— Дай ги.

— Какво да ви дам, господин Хъмфри?

— Не ни баламосвай, приятел — изръмжа полицаят. — Джей Ди знае, че ти си ги отмъкнал.

— Не съм отмъкнал нищо.

— Нали знаеш кутията за пури, в която държа всички пари?

— Да, господин Хъмфри.

— Е, изчезнала е. Кой друг може да я е взел?

— Нямам представа, господин Хъмфри, но не съм аз.

— Ах, ти, слабоумна отрепко, нима мислиш, че ще ти повярвам?

Хъф подаде глава над перваза. Лицето на господин Хъмфри бе станало червено като рак. Полицаят се усмихваше, но не изглеждаше приятелски настроен. Подаде бухалката на господин Хъмфри.

— Може би това ще му влее малко разум.

— Господин Хъмфри, аз…

Това бе единственото, което успя да каже баща му, преди господин Хъмфри да го удари по рамото. Навярно ужасно го заболя, защото падна на колене.

— Кълна се, че не бих откраднал…

Последва нов удар, този път по главата. Прозвуча като разцепване на дърво с брадва. Баща му се свлече на земята. Остана да лежи неподвижен и не издаде нито звук.

Хъф застина на мястото си, затаил дъх от недоумение и ужас.

— За бога, Джей Ди, здравата го халоса — засмя се полицаят, надвесен над баща му.

— Така ще се научи да не краде от мен.

— Нищо няма да научи — служителят на закона се изправи и извади от задния си джоб кърпичка, с която изтри кръвта от пръстите си. — Мъртъв е.

— Не се бъзикай с мен.

— Честна дума, мъртъв е.

Господин Хъмфри повдигна бухалката, сякаш за да прецени тежестта й.

— Да не би в това нещо да има желязо?

— Добра е за налагане на негри — полицаят побутна бащата на Хъф с върха на обувката си. — Как се казваше?

Господин Хъмфри отговори на въпроса му, но не произнесе името правилно.

— Беше скитник. Опитваш се да постъпиш като добър християнин, подаваш ръка на един закъсал, а той я захапва.

— Не е ли това закон Божи? — полицаят поклати глава със съжаление заради тази тъжна истина. — Е, утре ще доведа погребалния агент. Предполагам, че държавата ще трябва да плати за погребението.

— Чух, че медицинският факултет на университета непрекъснато се нуждае от нови трупове.

— Добра идея.

— Сигурно е скрил парите ми някъде из този бордей.

Влязоха в бараката и забелязаха Хъф, приклекнал до прозореца, с гръб към стената, облепена със страници от стари броеве на вестник „Билокси“.

— О, по дяволите, забравих за хлапето му.

Полицаят повдигна шапката си, сложи ръце на кръста си и навъсено изгледа момчето.

— Малък кльощав сополанко.

— Влачеше се подир жалкия си татко навсякъде. Струва ми се малко изостанал.

— Как се казва?

— Нямам представа как е истинското му име — отвърна господин Джей Ди Хъмфри. — Баща му го наричаше Хъф.

 

 

— Хъф?

Най-сетне осъзна, че не чува името си в онази лятна вечер през 1945-та.

Изпита неописуемо чувство за загуба, както винаги, когато се събудеше от този повтарящ се сън. Радваше се, щом го споходеше, защото бе като среща с баща му. Но краят никога не беше щастлив. След събуждането неговият татко винаги бе мъртъв, а той бе останал сам.

Отвори очи. Крис и Бек стояха от двете страни на леглото му в болницата. Крис се усмихна.

— Добре дошъл. Завърна се от страната на сънищата.

Засрамен, че бе спал толкова дълбоко и че го бе обзела сантименталност, както всеки път след този сън, изправи гръб и седна на ръба на леглото.

— Просто подремнах.

— Подремна? — засмя се Крис. — Беше като изпаднал в кома. Помислих, че няма да успеем да те събудим. Дори бълнуваше. Каза нещо за неправилно произнесено име. Какво сънува?

— Проклет да съм, ако помня — промърмори той.

— Дойдохме да ти помогнем да се подготвиш за изписване — каза Бек. — Но явно сме закъснели.

Беше се облякъл още преди разсъмване. Никога не си бе падал по излежаването и престоят в болницата не бе променил този навик.

— Готов съм да изляза оттук.

— Нямаме търпение да се отървем от теб — доктор Кароу влезе в стаята с бодра крачка и развяваща се като корабно платно бяла престилка. — На сестрите им писна от киселото ти настроение.

— Тогава ме изпишете. Вече закъснях за работа.

— Не си го и помисляй, Хъф. Отиваш си у дома — заяви докторът.

— В леярната имат нужда от мен.

— Необходима ти е повече почивка, преди да се заемеш с обичайните си занимания.

— Глупости! Три дни не съм правил нищо друго, освен да лежа.

Накрая постигнаха компромис. Разбраха се да се прибере и да си почива до вечерта, а на следващия ден, ако се чувства достатъчно добре, да отиде на работа за няколко часа и постепенно да се върне към предишния си график. Естествено този спор бе част от постановката, разиграна заради Бек и Крис.

Кароу, кучият му син, бе като Ал Пачино в ролята на съвестен лекар. Щеше да даде на Хъф зелена светлина да работи, когато получеше зелените банкноти за убедителното инсцениране на сърдечен удар.

Попълването на формулярите за изписване бе изпитание за търпението му, както и возенето до изхода в инвалидна количка. Когато най-сетне се прибра у дома, вече бе крайно раздразнителен.

— По-зъл е от змия — каза Крис на Селма. — Внимавай. Приемайки предупреждението с пълно нехайство, тя се засуети около Хъф, настани го в любимото му убежище с чаша чай с лед и одеяло в скута, което той веднага отметна и изкрещя:

— Не съм инвалид, по дяволите, а и навън е над трийсет градуса! Ако искаш утре все още да работиш тук, да не си посмяла да ме завиваш!

— Не съм глуха и не е нужно да крещите. И си мерете приказките — с обичайното си спокойствие Селма взе одеялото и старателно го сгъна. — Какво искате за обяд?

— Пържено пиле.

— Е, ще ядете риба на скара и задушени зеленчуци — това бе последното, което изстреля, преди да излезе и да затръшне вратата след себе си.

— Селма е единствената, която може безнаказано да ти говори така — отбеляза Крис от другия край на стаята. Хвърляше стрелички, но очевидно без хъс.

Бек бе седнал на дивана, опрял глезен върху коляното на другия си крак, с ръце, изпънати над облегалката.

Хъф запали втората цигара, откакто бяха тръгнали от болницата.

— Не ви бива за това.

— За какво не ни бива? — попита Бек.

— Да се преструвате на безгрижни — угаси клечката кибрит и продължи: — Престанете с този театър и ми кажете какво става.

— Доктор Кароу ти забрани да пушиш.

— Да върви по дяволите — обърна се той към Крис. — И не сменяй темата. Искам да узная какво става. Кой от двама ви ще ми каже?

Крис се настани на свободния диван.

— Уейн Скот отново ни създава неприятности.

— Какво има пък сега?

— Все още рови — отвърна Бек. — И всичко, което изрови, сочи към Крис.

Хъф дръпна от цигарата си, питайки се къде са били себеподобните на този досаден детектив, когато баща му бе хладнокръвно убит. Никой не бе задал дори един въпрос как в главата му се е получила пукнатина, достатъчно широка, за да изтече част от мозъка му. Хъф дори не бе сигурен дали баща му е бил погребан, или трупът му е бил предаден на медицинския факултет, за да бъде нарязан от група некадърни студенти.

Бяха го откарали да преспи в ареста, защото не знаеха какво друго да правят с него. По пътя към града господин Джей Ди Хъмфри бе казал на полицая, че жена му ще изпадне в истерия, ако заведе Хъф в дома им.

— Може да има въшки. Тя ще ме убие, ако децата ни се напълнят с гниди.

Тази нощ, докато плачеше на кушетката в арестантската килия, чу полицая да казва на друг полицай, на когото бе наредено да го държи под око, че всъщност госпожа Хъмфри, съпругата на Джей Ди, е взела кутията с парите, която не бяха успели да открият при претърсването на бараката.

— Имало голяма разпродажба на платове. Парите й не достигали и тя се отбила в офиса до автоморгата, за да си вземе, без да каже на Джей Ди.

— Е, това е невероятно — отбеляза другият мъж.

Добре се посмяха заради недоразумението.

На следващата сутрин Хъф получи сандвич със салам и кексче за закуска, след което служителят на реда му заповяда да чака кротко, без да досажда на никого.

Това и направи, докато пристигна слаб мъж в крепонов костюм и очила с телени рамки, който му каза, че е дошъл, за да го отведе в сиропиталище. Когато тръгнаха от участъка, попита:

— Нали няма да имам проблеми с теб, момче?

Нямаше представа какъв ад щеше да се стовари върху главата му и върху институцията, която представляваше. Щеше да проклина деня, в който бе отвел малкия Хъф Хойл от ареста.

През следващите пет години Хъф бе живял, или по-скоро съществувал, в приют за сираци, ръководен от хора, които проповядваха християнски добродетели, но пребиваха с камшици до безсъзнание всеки, който ги погледнеше накриво, а той често го правеше.

Когато стана на тринайсет, избяга. Единственото, за което съжаляваше, беше, че копелето с крепоновия костюм не разбра кой е убиецът му. Трябваше да го събуди и да му даде време да сложи очилата си, преди да затисне лицето му с възглавницата.

Не бе допуснал същата грешка с господин Хъмфри. Беше се погрижил убиецът на баща му да го види и да чуе името, което прошепна в ухото му, преди да го удуши в собственото му легло, докато дебелата му съпруга спокойно похъркваше на по-малко от метър от него.

Полицаят му бе спестил труда да го убива. Хъф беше поразпитал из града и бе научил, че се е опитал да разтърве двама чернокожи, сбили се за някакво ловджийско куче. Единият от тях имал нож и го забил до дръжката в корема на полицая. Казваха, че е умрял, гърчейки се в агония.

От нощта, в която бе умрял баща му, Хъф хранеше ненавист към хората с полицейски значки, която пролича и сега.

— Каква нова муха е влязла в главата на детектив Скот? Бек му разказа за разпита предната вечер.

От време на време Крис го прекъсваше с шеги или подигравателни забележки относно помощник-шерифа. Когато Бек завърши, Хъф попита:

— Крис, обяснението ти за телефонното обаждане трябва да е охладило ентусиазма му. Особено след като наистина те помолих да не оставяш Дани на мира, докато не се откаже от онази църква. Но Скот е инат, амбициозен е, а това ме безпокои. Струва ми се, че няма да се откаже и да зареже тези глупости.

— Боя се, че си прав, Хъф — каза Бек.

— Не разбирам какво става с Ред — промърмори Крис. — И двата пъти, когато ме повикаха за разпит, той остави Скот да дърпа юздите. Трябваше да търпя нападките на онзи селяндур, а шефът му нито веднъж не го смъмри. Повече пари ли иска? Ако е така, да му дадем още няколко пачки и да приключим с тази история. Или това, или да се заемем сами с полицейската работа.

— Полицейска работа? — Хъф отмести поглед от Крис към Бек. — За какво говори?

— Крис смята, че някой е убил Дани и е направил така, че уликите да сочат към него.

— Някой се опитва да ме натопи, Хъф.

Баща му се настани по-удобно на креслото си.

— Да те натопи, а? Какво мислиш за тази теория, Бек?

— Правдоподобна е. През годините си си създал доста силни врагове. Предполагам, че ако някой е искал да те удари там, където наистина боли, би посегнал на едно си децата ти. Би те засегнал двойно по-дълбоко, ако друго от тях бъде обвинено.

— Някакви предположения кой може да е този тип?

— Уоткинс Антената — заяви Крис.

Хъф се взира в него няколко мига, а след това от гърдите му се изтръгна гръмогласен смях.

— Уоткинс Антената? Той няма достатъчно ум, за да убие дори буболечка и да му се размине.

— Повярвай ми, Хъф, опасен е.

— Разбира се. Всички от фамилия Уоткинс са отрепки. Но доколкото зная, не са убийци.

— Налитат на бой. Склонни са към насилие. След три години в Ангола е възможно Антената да се е научил и да убива — Крис се премести напред, до ръба на дивана. — Веднага щом е излязъл от затвора, сърдит на целия свят, предполагам, Уоткинс е подал молба за работа в леярната. Дани не го е назначил. Антената е знаел не по-зле от всеки друг, че приемаме пуснати условно, защото са евтина работна ръка. Дани, богатият шеф, въплъщение на всичко, което Антената мрази и обвинява за несгодите си, е отхвърлил молбата му. Като добавим към това и свадата ни преди три години, мисля, че има солиден мотив за убийство като отмъщение.

Бек продължи мисълта му:

— Вероятно Уоткинс е наблюдавал Дани, очаквайки възможност да го нападне. В неделя следобед го е проследил до рибарския лагер — вместо обобщение, разпери ръце. — Това е хипотезата.

— Антената е толкова глупав, че нищо чудно да е забравил стръвта, когато е нагласял нещата така, че да изглежда, сякаш Дани наистина е отишъл да лови риба — добави Крис. — Няма откъде да знае за ненавистта му към риболова.

Хъф стана от креслото си, обиколи стаята, радвайки се на всичко, което притежаваше, опиянен от вкуса на тютюна, галещ езика му. Най-сетне каза:

— Звучи доста смислено, но е само предположение. Не разполагате с нищо в подкрепа на догадките си.

— Може да използваме самия Уоткинс — рече Крис. — Станал е ужасно самонадеян. Защо иначе ще задява Сейър в ресторанта? По-рано не би припарил до нея. А онази вечер обиди цялото ни семейство. Бек го чу.

Хъф погледна Бек, който кимна:

— Да. И други хора го чуха.

— Какво казва Ред по въпроса?

— Споменах му за това само веднъж — отвърна Бек.

— Не го е взел на сериозно — каза Крис, явно подразнен от привидното безразличие на шерифа. — Не си ли съгласен, че трябва да разпита Уоткинс?

— Това е най-малкото — Хъф застана до масата и изтръска пепелта от цигарата си в пепелника. — Оставете Ред на мен.

Преди да добави още нещо, Селма тихо почука на вратата и я отвори.

— Току-що пристигна пакет за вас, господин Хойл. Даде й знак да подаде плика с емблемата на „Федерал Експрес“ на Бек.

— Каквото и да е, имаш ли нещо против да се заемеш?

— Не, разбира се.

Бек взе плика от Селма и го разкъса. Вътре имаше един-единствен лист. Хъф се вгледа в очите му, докато набързо прегледа страницата, а след това отново се върна в началото, за да я препречете по-внимателно. Щом свърши, изруга под нос. Хъф забеляза тревожния поглед, който хвърли към Крис.

— Лоши новини? — попита Хъф. — Хайде, да ги чуем.

Колебанието на Бек още повече го ядоса.

— По дяволите! — изкрещя той. — Аз ли командвам тук или вече не?

— Извинявай, Хъф — тихо каза Бек. — Разбира се, че ти командваш.

— Престани да ме дразниш и кажи какво е това писмо.

— От Нийлсън е. Чул е за злополуката с Били Полик.

Хъф пъхна цигарата в устата си и се залюля на пети.

— Е, и?

Бек въздъхна:

— Лошо ни се пише.

 

 

Крис не бе доволен да завари Джордж Робсън пред вратата на офиса си, когато се върна там след напрегнатия обяд с Хъф, по време на който се бе наслушал на оплаквания за всичко — от Чарлс Нийлсън до менюто на Селма.

— Би ли ми отделил минута, Крис? — попита Джордж.

Не можа да намери основателна причина да откаже и го покани вътре.

Джордж не притежаваше впечатляваща външност. Характерът му също не будеше симпатии. Усърдните му опити да се хареса само го правеха досаден. Приличаше на пораснал зубрач, който полага усилия, за да бъде приет в компанията, и дори се самозаблуждава, че е успял, не осъзнавайки, че това никога няма да стане.

Тези илюзии го правеха идеален за длъжността, която заемаше.

На Крис му се струваше забавно, че Джордж тъне в блажено неведение за рогата, които носи благодарение на мъжа, който го покани да седне и любезно му предложи питие.

— Не, благодаря.

— Тогава какво мога да направя за теб, Джордж?

— Става въпрос за конвейера. Тази сутрин повиках човек да смени ремъка.

— Добре. Какъв е проблемът?

— Ами… техникът препоръча да остане извън експлоатация, докато не бъде преоборудван изцяло.

Крис се облегна на стола си и се намръщи.

— Това няма да се хареса на Хъф.

— Предполагам.

— А ти какво препоръчваш?

Крис го погледна със снизхождение.

Джордж облиза устни.

— Първата ми грижа е безопасността.

— Естествено.

— А и машината вече отне ръката на един човек.

Изпитвайки удоволствие да го кара да трепери със съсредоточения си поглед, Крис остави думите без коментар.

— Но… според мен — запелтечи Джордж — не е необходим цялостен ремонт. Мисля, че е готов да заработи.

Крис му се усмихна.

— Доверявам се на твоето експертно мнение по въпросите на безопасността, Джордж. Хъф също. Знаеш това. Щом казваш, че според теб ремонтът е достатъчен, за да пуснеш машината в експлоатация, ние също сме уверени в решението ти. Нещо друго?

— Не, това е — стана и тръгна към вратата, но спря малко преди да прекрачи прага и се обърна. — Всъщност има още нещо. Лайла.

Крис, който се бе заловил да преглежда съобщенията на бюрото си, вдигна поглед. Какво ставаше? Да не би тъпата кучка да бе признала за връзката им или случайно да се бе издала?

— Лайла? — любезно попита той.

Джордж с мъка преглътна.

— Неотдавна спомена, че трябва да те поканим на вечеря. И Хъф естествено. Приемаш ли?

Отдъхвайки си, Крис отвърна:

— Господи, не зная. Добра готвачка ли е?

Джордж смутено се засмя и потърка шкембето си.

— Не си ли личи? — отново облиза устни. — Но снощи се наложи сам да се погрижа за прехраната си. Не си беше у дома.

— Така ли?

— Трябваше да поседи при болна приятелка.

— Нищо сериозно, надявам се.

— Не мисля. Обаче се прибра късно.

Крис отново вдигна очи и погледна съпруга на любовницата си.

— С жена като Лайла, би било лудост да не се безпокоиш за безопасността й, Джордж. Не ни карай да чакаме дълго поканата ви за вечеря.

Робсън кимна, поколеба се, сякаш несигурен как да завърши срещата, и най-сетне излезе.

— Мили Боже — промърмори Крис.

Нищо чудно, че Лайла се любеше като невидяла.

 

 

— Съпругът ми почина миналата година — докато осведомяваше Сейър за кончината на съпруга си, госпожа Лорета Фостър се прекръсти. — Бог да го прости.

— Съжалявам. Болен ли беше?

— Не е боледувал нито ден в живота си. Просто се строполи мъртъв тук, в кухнята, докато си наливаше чаша кафе. Белодробна емболия. Лекарят каза, че смъртта е настъпила още преди да падне на пода.

— Внезапната смърт е ужасен шок.

Ситно накъдрените посивели коси на госпожа Фостър затрептяха, без да се разрошат, когато закима в знак на съгласие.

— Добре е за този, който си отива. Не се мъчи. Само миг — и го няма — щракна с пръсти. — Но е тежко за онези, които остават след него. Както и да е, сега сме сами с момчето ми.

Махна с ръка към сина си, който седеше на пода и гледаше анимационни филми на телевизора с голям екран, който заемаше повечето пространство в малкия хол на сглобяемата дървена къща. Вниманието му бе погълнато от старите герои Роки и Бълуинкъл.

Госпожа Фостър бе сложила пред него пакет „Читос“ и чаша портокалов сок върху поднос и от време на време му напомняше да внимава да не изцапа килима. Изглежда, не я чуваше и не си даваше сметка за присъствието на Сейър, която седеше срещу майка му на масата в кухнята, където двете пиеха подсладен чай с лед.

„Момчето“ бе над четиридесетте.

— Сигурно сте забелязали, че не е съвсем в ред — каза Лорета Фостър толкова тихо, че Сейър едва я чу през усиления до край звук на телевизора. — Така се роди. Не се дължи на нещо, което съм правила, докато го носех. Просто излезе такъв.

Сейър не знаеше как да отговори и смени темата:

— Благодаря, че ми отделихте част от следобеда си.

Смехът на госпожа Фостър раздвижи пищната й гръд.

— Не излизаме никъде и нямаме работа. Освен неделята, когато ходим на църква, всички дни са еднакви. Стига само вечерята да е готова до пет и половина — и момчето ми е доволно. Това е единствената ми грижа следобед, така че се радвам на малко компания. Но съм озадачена от молбата ви да поговорим.

Името на Лорета Фостър бе в списъка, който Сейър бе получила чрез познатата на Джесика Дебланс.

— Познавам една жена от данъчната администрация — бе казала тя, когато Сейър я бе помолила за услуга. — Не сме близки приятелки, но мисля, че ще се съгласи да помогне. Какво ти е нужно?

Сейър бе поискала имената на съдебните заседатели по делото срещу Крис. Джесика се обади по телефона и жената с връзки в съда откри списъка за няколко часа.

Бяха се срещнали в уговорения час, за да й го даде.

— Оказа се по-лесно, отколкото очаквах — беше споделила тя. — Пазят в архива имената на всички, призовавани като съдебни заседатели, та ако някой от тях бъде включен отново в състава, преди да е изтекъл определеният срок, да бъде сменен. При отзоваване на съдебен заседател номерът на делото се вписва в регистър, в случай че е необходима справка.

Предната вечер, когато бе отишла при Бек Мърчънт, Сейър бе държала този списък като коз. Не бе имала възможност да го използва. Сутринта отново отиде в съда и от данъчните архиви разбра, че десет от дванадесетте съдебни заседатели все още живеят в общината.

Първите двама, на които позвъни, категорично бяха отказали да говорят за делото и бяха затворили. Третият, както й бе казала съпругата му, в момента бе на смяна в „Хойл и Ентърпрайсис“. Когато й обясни във връзка с какво го търси, първоначалната й любезност се бе изпарила и колкото повече Сейър настояваше, толкова по-враждебно се държеше, докато накрая бе заявила, че съпругът й няма да има време да разговаря с нея в близко бъдеще.

При четвъртия опит бе успяла да убеди госпожа Фостър да я приеме.

Разбърка чая си, толкова подсладен, че имаше вкус на сироп.

— Исках да поговорим за процеса срещу брат ми Крис. Били сте една от съдебните заседатели, нали?

Изведнъж усмивката на Лорета Фостър издаде признаци на напрежение.

— Да, призоваха ме за първи и последен път, а съм прекарала целия си живот в тази община. Защо се интересувате?

Трудно бе да съчини правдоподобно обяснение.

— Разочаровах брат си, като не бях тук по време на делото. Съжалявам, че не дойдох в Дестини да му предложа морална подкрепа. Надявах се да поговоря с хора, участвали в процеса, за да разбера по-добре какво се е случило.

Госпожа Фостър прие думите й с известно недоверие.

— Какво имате предвид? Нищо не се е случило. Не успяхме да стигнем до единодушно решение, това е. Бяхме разделени точно по равно.

— Вие как гласувахте, госпожо Фостър?

Домакинята разчисти масата и застана до печката, за да разбърка съдържанието на тенджерата върху котлона.

— Не разбирам какво значение има. Брат ви се отърва.

— Мислите ли, че е бил невинен?

Отново захлупи тенджерата, и то доста шумно, и се обърна.

— И какво, ако мисля?

— Ако е така, значи ви дължа благодарност — Сейър й се усмихна, надявайки се да изглежда достатъчно убедителна. — Сигурно баща ми и брат ми вече са ви благодарили.

Госпожа Фостър пак седна срещу нея и я изгледа изпитателно, докато отпиваше глътка чай.

— Наминаха да стиснат ръката на всеки заседател след процеса. Не зная за каква друга благодарност говорите.

Сейър надникна в хола. Бе подреден, но мебелите бяха стари и разнебитени. Захабените тапицерии бяха скрити под покривки, плетени на една кука. Тапетите изглеждаха избледнели, а килимът, за който се безпокоеше госпожа Фостър, вече бе целият в петна.

Безспорно телевизорът бе най-новата, най-модерната и най-скъпата вещ в стаята. Не се връзваше с украсата, която се състоеше от разпятие, окачено на стената над изтърбушения диван, и керамична пантера с очи от зелено стъкло на масичката.

Сейър бе проектирала обзавеждане на стаи за игри и видеозали с подобни системи и знаеше колко струват. Цената далеч превишаваше бюджета на вдовицата.

Откакто бе пристигнала, синът на госпожа Фостър не бе помръднал от мястото си пред големия екран. Седеше на пода в поза на индийски йога, хапваше „Читос“ и пиеше портокалов сок, взирайки се като хипнотизиран в анимационните герои. Доволен.

Погледът й отново се спря върху лицето на Лорета Фостър. Отначало изражението й издаде плахост. Но когато продължи да я гледа право в очите, стана неспокойна. Накрая изглеждаше засрамена.

— Извинете ме — смотолеви тя, — но трябва да приготвя вечерята на сина си. Ще изпадне в истерия, ако не е готова преди „Колелото на съдбата“. Свикнал е да вечеря, докато гледа това шоу. Не ме питайте защо го харесва, въпреки че не знае добре буквите — със смесица от предизвикателност и молба за разбиране добави: — Както ви казах, не е в ред, откакто се е родил. Зависим е от мен за всичко. Има само мен на този свят и преди да си отида, трябва да уредя кой да се грижи за него по-нататък, нали?