Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
White Hot, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 118 гласа)

Информация

Сканиране
ganinka (2010)
Разпознаване и корекция
Кристина (2010)
Допълнителна корекция
sonnni (2013)

Издание:

Сандра Браун. Безпощадно

ИК „Хермес“, Пловдив, 2004

Американска. Първо издание

Редактор: Петя Димитрова

Коректор: Недялка Георгиева

ISBN: 954-26-0226-X

История

  1. — Добавяне

Седма глава

Крайпътният ресторант „Дестини Дайнър“ бе ремонтиран, откакто Сейър го бе посетила за последен път. Хромовите табуретки на бара сега имаха тюркоазносини винилови седалки, които някога бяха червени. В сепаретата бяха сложени нови ламинирани плотове, също тюркоазни, навярно за да се съчетават добре с яркорозовите дивани.

Изглежда, собствениците смятаха тази цветова схема, характерна за Маями Бийч, за ретро имитация на класическия облик на заведение от петдесетте години. Но единственият резултат, който бяха постигнали, бе да превърнат някогашния скромен ресторант в кичозна пародия на самия себе си.

Плочите над джубокса бяха заменени с компактдискове, но поне все още го имаше. И въпреки променения интериор, вредното за артериите висококалорично меню бе съвсем същото.

Сейър даде поръчката си, а след това се отпусна на розовата винилова облегалка, отпи глътка кока-кола с ванилов сладолед и за пореден път си зададе въпроса какво прави тук, защо не се бе върнала в Ню Орлиънс, за да пренощува и на сутринта да хване първия полет за Сан Франциско.

От гробището бе отишла до по-добрия от двата мотела в Дестини, който не бе особено уютен, и бе наела стая.

След малко бе решила, че е гладна, или може би не я свърташе на едно място, и бе излязла, за да вечеря.

В делничната вечер, доста след обичайния час за хранене, бе от малцината клиенти, което бе добре дошло за нея, докато бе в това състояние на духа. Имаше нужда от време да поразмишлява върху всичко, което й се бе случило през деня.

Моментът, който бе избрала, за да отиде на гробището, се бе оказал съдбовен. Ако бе пристигнала половин час по-рано или по-късно, нямаше да се запознае с Джесика Дебланс и дори да узнае за съществуването й и за щастието на Дани с нея. Разговорът с жената, която го бе обичала, бе като дар, който й бе донесъл утеха.

Но по-важно бе, че скорошният му годеж бе най-силният аргумент срещу заключението за самоубийство. Сега, когато разполагаше с тази информация, Сейър започна да се пита как да я използва.

Тя правеше причината за обажданията на Дани след десет години мълчание още по-голяма загадка. Дали бе имал намерение да й съобщи добрата новина за годежа си, да изясни отношенията си с нея, преди да се самоубие, или да поиска съвет как да се справи с някакъв проблем? Неизвестността щеше да я измъчва вечно.

— Хей, Червенокоске.

Изтръгната от мислите си, Сейър се огледа. Мъжът, който я бе нарекъл така, стоеше до сепарето, усмихнат до уши. Явно се смяташе за неотразим, съдейки по тържествуващия израз на лицето му. Кимна към чашата й:

— Пийваш си сама, а?

— И предпочитам да остана сама.

Отново се загледа напред, надявайки се досадният тип да схване намека и да се разкара. Не го схвана.

— Откъде знаеш? Все още не си пила с мен.

— И не ще се случи.

— И не ще се случи — повтори той, имитирайки я. — Така префърцунено говорят само в Сан Фран-цис-ко.

Сейър го прониза с поглед.

— Ха! Чудех се откъде те познавам. Зная коя си, госпожице Сейър Хойл. Не мога да забравя тези коси и… — бавно плъзна поглед надолу по тялото й, сякаш смяташе това за много съблазнително. — … тези форми. Усвоила си лоши навици в Калифорния, но там всички мадами говорят превзето, така че не мога да те упрекна — наведе се и сниши гласа си до шепот. — И се обзалагам, че все още имаш сладко задниче, както когато беше шестнайсетгодишна клакьорка, подскачаше по футболното игрище и въртеше обръчи. Всеки петък вечер се надървях, когато те видех да вдигаш крака високо във въздуха. Цяла седмица чаках този ден с нетърпение.

— Поласкана съм — отбеляза тя и го изгледа с нескрито презрение. — А сега би ли се разкарал, ако обичаш?

Вместо да се отдалечи, той седна срещу нея. Сейър посегна към чантата си, но преди да излезе от сепарето, ръката му сграбчи нейната. Опита се да се освободи и извика:

— Пусни ме!

— Просто се опитвам да завържа приятелски разговор — каза той с любезен тон. — Не сме непознати. Помниш ли ме?

Нямаше желание да води разговор, приятелски или не, с някакъв нещастник с едри пожълтели зъби, проскубана козя брадичка и огромни уши. Нямаше желание и да го предизвика на канадска борба и да привлече вниманието на малцината други клиенти.

Освен че не искаше да се излага, тъкмо бе накарала Хъф и Крис да мислят, че се е върнала в Ню Орлиънс, какъвто бе планът й. Скоро щеше да се разчуе, че се е сбила с едно жалко нищожество в ресторанта, и новината безспорно щеше да ги накара здравата да се посмеят.

Прикова най-вледеняващия си поглед в натрапника.

— Не зная кой си и не ме интересува. Ако не пуснеш ръката ми веднага, ще…

— Какво ще направиш? — полюбопитства той, притисна китката й и заби нокътя на палеца си в дланта й. — А, какво ще направиш, ако не те пусна?

— Ще счупи шибания ти врат. Ако не тя, аз ще го сторя.

Челюстта на нежелания й събеседник увисна, когато вдигна глава и погледна зад нея. Сейър се обърна и видя Бек Мърчънт, нехайно облегнат на дивана, почти както на бронята на колата й сутринта, със същата нехайна усмивка, но само на устните. Изразът на очите му бе заплашителен като думите, които бе изрекъл.

Увереността на натрапника се разклати, въпреки че направи опит да се перчи:

— Кой си ти, та се намесваш?

— Аз съм човекът, който ще строши врата ти.

— Веднъж насиних задника ти. Изглежда, си забравил. С удоволствие ще опресня паметта ти.

Блъфираше. Дори за Сейър, която не бе експерт по ръкопашния бой, бе очевидно.

— Пусни я — произнасяйки отчетливо всяка сричка, Бек Мърчънт добави: — Веднага.

Мъжът се поколеба само за миг, след което я освободи и стана от сепарето. Подигравателно й се усмихна.

— Както всички от семейство Хойл, и ти се мислиш за голяма работа.

Не си заслужаваше да отговаря, но го проследи с поглед до далечния край на заведението, където приятелите му започнаха да му се присмиват, че си бе тръгнал с подвита опашка. След това погледна Бек Мърчънт.

— Можех да се справя и сама.

— Запомни мисълта си.

Преди Сейър да каже още нещо, той отиде до вратата и тихо подсвирна. От каросерията на един пикап изскочи голямо куче, което дотича при него.

— Върви да те нахранят.

Златистият ретривър побягна към летящите врати на кухнята, побутна ги с нос и влезе между тях. Сейър чу въодушевените поздрави на персонала. Бек Мърчънт се настани на дивана до нея.

— Фрито? — попита тя.

— Как позна?

— Крис спомена за него.

— Аха. Онази нощ в рибарската колиба. Рисът.

— Досетих се, че става дума за куче — погледна към кухнята. — Явно е редовен клиент.

— Както и аз, но никога не съм те виждал тук и честно казано, изненадан съм. Нали мърмореше, че бързаш да се върнеш в Калифорния?

— Отидох до гробището. Стана късно и реших да остана тук и да тръгна рано сутринта.

Бек прие думите й без коментар и попита:

— Поръча ли вече?

— Чийзбургер.

Извика на готвачката, която бе застанала зад бара:

— Грейди, и за мен същото като за нея, ако обичаш.

— Веднага.

Върна се на мястото си в сепарето.

— Е, как щеше да се справиш с Уоткинс Антената?

— Уоткинс — възкликна тя, най-сетне получила просветление. — Сега си спомних. Винаги си търсеше белята в училище, беше по-луд и от мен. Мисля, че се наложи да повтори няколко класа. Веднъж го наказаха за надничане в съблекалнята на момичетата.

— Все още си търси белята. Чух от Крис, че наскоро са го пуснали от затвора и е под полицейско наблюдение. Когато спрях отпред, те видях през прозореца и ми се стори, че имаш нужда от помощ.

— И сега трябва да ти благодаря, че ме спаси?

Бек се усмихна, а после вдигна поглед към сервитьорката, която се приближаваше, и й намигна, когато сложи пред него чаша кока-кола.

— Сетила си се за лимоновия резен, без да ти напомням. Благодаря.

— Разбира се — каза тя и отвърна на закачливата му усмивка.

— Познаваш ли Сейър Линч?

Двете се спогледаха, фалшиво усмихнати. Сервитьорката заговори е тих глас:

— Онзи тип Уоткинс Антената усмърдя цялото заведение. Да забърша ли масата, Бек?

— Мисля, че няма нужда, но благодаря.

— Трябваше да го държат в затвора.

— Дай му време, пак ще го приберат.

— Дотогава бих предпочела той и приятелчетата му да си намерят друго свърталище. Бургерите ще бъдат готови след малко. Радвам се, че се запознахме — обърна се към Сейър, преди да се оттегли. Едва ли бе искрена. Всъщност като че ли с неохота ги остави насаме.

Навярно нейното сърце не бе единственото в Дестини, което Бек караше да се разтуптява, но Сейър разбираше защо. Безспорно притежаваше сексапил — зелени очи, леко разрошени руси коси, усмивка, която подтиква към лекомислени постъпки. Изглеждаше също толкова добре със старите джинси и памучната риза, с които бе облечен сега, както и с официалния костюм на погребението. Не можеше да отрече, че е доста привлекателен.

Но и Крис бе такъв. Всички дрехи му стояха чудесно. Имаше чар на филмова звезда. Много влечуги с красива и примамлива окраска бяха отровни. Крис бе змия, която омайваше с чара си, а после хапеше.

Не можеше да има повече доверие на Бек Мърчънт, отколкото на по-големия си брат. Дори трябваше да бъде по-внимателна. Подлостта на Крис бе вродена, а Бек Мърчънт получаваше пари за своята.

— Селма ще се разсърди, ако разбере, че сме дошли да вечеряме тук, след като тя цял ден се опитваше да ни накара да хапнем — отбеляза той.

— Тя ни обича. Винаги ни е обичала. Повече, отколкото заслужаваме.

Бек скръсти ръце върху масата и се наведе напред.

— Защо мислиш, че не заслужаваш да бъдеш обичана?

— Вие сте адвокат, господин Мърчънт, не психоаналитик.

— Просто поддържам приятелски разговор.

— Уоткинс Антената подходи по подобен начин.

Бек избухна в смях.

— Значи трябва да поработя върху техниката си — завъртя сламката в чашата си за няколко мига. — Сейър — бавно каза той, — извинявай — вдигна глава и срещна погледа й. — Извинявай, че ти казах за стария Мичъл така нетактично. Обикновено дори когато съм ядосан, играя по-честно.

Тя мислено се упрекна за недоверието, с което прие извинението му, въпреки че прозвуча искрено. Не каза нищо, а само леко повдигна едното си рамо, в знак, че го приема.

Сервитьорката донесе поръчката им. Бургерите и пържените картофи бяха точно такива, каквито би трябвало да бъдат — плуващи в мазнина, горещи и вкусни. Няколко минути се храниха мълчаливо, но тя усещаше съсредоточения му поглед. Най-сетне попита:

— Какво има, господин Мърчънт?

— Какво?

— Не преставате да ме зяпате.

— Хм, извинявай. Просто си мислех, много ли би ти коствало да ми благодариш?

— За какво?

— Че те защитих от Уоткинс.

Кимна към големите прозорци. Тя се обърна и видя негодника да се качва на мотор. Натисна стартера и потегли от паркинга. Преди да профучи към магистралата, вдигна ръка и им показа среден пръст.

— Това обобщава мнението му за нас, нали? — Сейър отново се обърна към Бек: — Можех да се справя с положението, но не и без да предизвикам скандал и утре целият град да заговори за мен. Така че — благодаря ти.

— За мен беше удоволствие да помогна.

— Каза, че е насинил задника ти. Вярно ли е?

— Това е неговата версия — Бек доизяде бургера си и взе две хартиени салфетки, за да изтрие ръцете си. — С Крис се събрахме отново благодарение на Уоткинс Антената. Две кафета — поръча той, когато сервитьорката дойде да отнесе чиниите им. — Ако Фрито ви пречи, изпратете го тук.

Жената го успокои, че кучето е задрямало, и отиде да донесе кафето, което Сейър бе доволна, че е поръчал. Беше идеално за оправяне на вкуса след пикантната храна.

— С Крис се запознахме в университета, където членувахме в един клуб. Той беше в по-горен курс. Докато завърши, само се поздравявахме, когато се срещнем. Оттогава не се бяхме виждали, допреди три години — щом кафетата им пристигнаха, Бек отново се усмихна на сервитьорката, а след това предупреди Сейър: — От цикория е, с кофеин.

— Беше любимото ми питие като малка и все още поръчвам да ми донасят от него в Сан Франциско — след като отпи глътка, попита: — Какво ви събра отново преди три години?

— Случаят с Джийн Айвърсън. По косвен начин. Какво знаеш в тази връзка?

— Само това, което прочетох в писмата от компанията.

— Онези писма, които не искаш да ти изпращаме, но все пак четеш?

Имаше право, но за нищо на света не би го признала. Подробно ги четеше не защото се интересуваше дали Хъф и Крис са добре, а заради мъжете и жените, които работеха за тях, и бъдещето на града. Без „Хойл Ентърпрайсис“ не би имало местна икономика. Стотици семейства биха останали без доходи. Въпреки че не желаеше да печели от леярната, Сейър се чувстваше морално задължена да следи какво става там.

— Информацията от компанията минава през ръцете на Хъф и Крис — изтъкна тя. — Особено когато е дори леко негативна. С други думи, източникът ми за случая с Айвърсън е необективен и пристрастен. Какво можеш да ми кажеш ти?

Бек се облегна назад и се вгледа за миг в нея.

— Брат ти беше обвинен в убийство, а ти не си си направила труда да проучиш подробностите. Не мислиш ли, че загрижеността ти е малко закъсняла?

— Не съм загрижена, а просто любопитна. Пет пари не давам за Крис и какво прави той. За Хъф също. Зачеркнах ги от живота си преди десет години и колкото и коравосърдечно да звучи, не съжалявам.

— А какво беше отношението ти към Дани?

— Дани — промълви тя и отново се натъжи, щом изрече името му. — Каквото и да намислеха Крис и Хъф, той безропотно го приемаше. Сигурна съм, че си забелязал как го тъпчат всеки ден. Дани никога не изразяваше негодувание.

— За разлика от теб.

„Не и допреди десет години“, помисли си Сейър. Не и докато чашата не бе преляла и тя бе проумяла, че за да оцелее, трябва да напусне семейството си и родния си град завинаги.

— Имах късмет — отвърна. — Най-сетне събрах кураж да се опълча срещу Хъф и да замина. Но не и Дани.

След кратко колебание Бек каза:

— Може би е намерил друг начин да се избави, Сейър.

— Може би.

— Но когато си напуснала дома си преди десет години, не си имала високо мнение за него заради робското му примирение.

— Нямах.

Всъщност тогава бе изпитвала ненавист и към него, но след няколко години терапия чувствата й към Дани бяха станали по-топли… и все пак не достатъчно, за да отговори на телефонно обаждане, дошло като гръм от ясно небе.

Замислено отпи глътка кафе, но щом остави чашата върху чинийката, усети, че Бек Мърчънт отново я гледа съсредоточено, със смущаващо любопитство. Ядоса се на себе си, че е започнала да споделя с него лични неща, за които се бе доверявала единствено на терапевта си.

— Говорехме за случая с Джийн Айвърсън.

— Да — Бек изправи гръб и прочисти гърлото си. — Какво искаш да знаеш?

— Крис ли го е убил?

Лявата му вежда трепна.

— Говориш без заобикалки.

— Той ли го е направил?

— Доказателствата срещу Крис бяха чисто косвени.

— Това не е отговор — каза тя. — Не, ще перифразирам. Това е отговор на адвокат.

— Доводите на прокурора са били толкова слаби, че съдебните заседатели не са могли да вземат решение.

— И не са били проверени?

— Изобщо не е трябвало да бъде повдигано обвинение.

— Няма труп, няма убийство?

Най-същественото в статиите, които бе прочела, беше, че тялото на Джийн Айвърсън не е открито. Бе изчезнал безследно.

— Ако бях на мястото на прокурора — каза той, — нямаше да заведа дело, без да е налице труп, независимо колко силни са косвените улики.

— Как се замеси ти?

— Прочетох за случая. Реших, че доказателствата няма да издържат поради причините, които вече изтъкнах. Дойдох да предложа подкрепа на своя събрат, да му помогна с каквото мога. Но още преди да пристигна, процесът бе приключил. Заварих Крис и Дани да празнуват в онази стара кръчма край магистралата. Нали я знаеш?

— „Рейзърбек“?

— Точно тази. Крис черпеше всички в заведението по повод края на делото. Уоткинс Антената беше там. Започна да бръщолеви, че правосъдието се купувало с пари, че богатите никога не влизали в затвора и прочее. Това не се понрави на Крис. И на Дани. Всъщност той нанесе първия удар в защита на по-големия си брат. Нещата излязоха извън контрол. Намесих се — и въпреки твърденията на Уоткинс, че е излязъл победител, наклоних везните в полза на братята ти. Направихме го на пихтия.

— Значи си спасявал и трима ни от грозните лапи на Уоткинс Антената?

— Така изглежда — усмихна се Бек. — Полезно е да имаш човек като мен до себе си.

— Хъф и Крис определено мислят така.

Той се подпря с лакти на масата и се наведе напред.

— Точно сега ме интересува само какво мислиш ти.

Простотата на тези думи бе измамна. Сейър долови дълбокия им смисъл.

— Мисля, че е време да се сбогуваме.

Когато я видя да отваря чантата си, той каза:

— Аз черпя. Имам кредит тук.

— Все пак благодаря.

— Страхуваш се да ми бъдеш задължена?

Пъхна банкнота от двадесет долара под захарницата и погледна право в дяволитите му очи.

— Не се страхувам от нищо, господин Мърчънт.

Бек стана заедно с нея и я последва до вратата.

— А от кучета?

— Какво?

Пронизително подсвирна.

— Страхуваш ли се от кучета?

Едва бе изрекъл въпроса, когато Фрито изскочи през летящите врати. Бе истински красавец, със златиста козина и бял мъх по корема. Размаха опашка така енергично, че Сейър трябваше да се отдръпне, за да не я събори.

Поздрави стопанина си с такава радост, сякаш не го бе виждал от месеци, а не от минути. После насочи безграничната си любвеобилност към нея. Затанцува около краката й, близна ги безброй пъти и седна едва когато чу командата да кротува. Послушно подви задните си крака, но запъхтя неудържимо, умолявайки я с големите си кафяви очи да го погали. Направи го.

— Чудесен е. Откога го имаш?

— От две години. Беше на седем месеца, когато един от работниците го донесе в леярната заедно с братчетата му. Само надникнах в кашончето и се почувствах задължен да го взема — потърка главата му с кокалчетата на пръстите си. — Имахме няколко сериозни разговора относно съсипването на мебели, но сега не зная какво бих правил без него.

Докато гледаше как обсипва кучето си с ласки, Сейър се убеди, че Бек Мърчънт има секси очи, неустоима усмивка и страхотен четириног приятел. Лесно бе да привлече вниманието на една жена. Но за нищо на света не би го нарекла „симпатичен мъж“. Той бе главният юридически съветник на Хъф Хойл, способен на корпоративни измами и Бог знае какво друго. Нищо не бе изключено — дори да се преструва на толкова привързан към кучето си, за да я впечатли.

Излязоха навън, където бе като в сауна в сравнение с прохладата в ресторанта с климатик. Задушният въздух я погълна и за миг не можа да си поеме дъх. Почувства световъртеж. Ушите й забучаха.

Той докосна лакътя й.

— Добре ли си?

Сейър притисна ръка към гърдите си, вдиша дълбоко през носа и издиша през устата. Световъртежът изчезна. Усмихна се, когато осъзна, че бученето идва от една неонова лампа отвъд стъклото, на което бяха изписани цените на някои ястия.

— Все още не съм се климатизирала.

— За това е необходимо време — Бек я погледна и добави: — Но ти няма да останеш достатъчно дълго тук, нали?

— Не.

Кимна, но не се отдръпна и остана загледан в лицето й.

— Преди да тръгна, искам да те попитам… Ох!

— Какво има?

— Фрито ме настъпи.

Кучето се бе опитало да се провре между тях и едната му лапа се бе приземила върху пръстите й.

— Съжалявам.

Бек отвори кабината на пикапа и даде знак на Фрито да влезе. Ретривърът скочи на седалката, сякаш го бе правил хиляди пъти, и провря глава през прозореца, с изплезен отстрани език и покоряващо невинно изражение.

Сейър се подпря на каросерията и огледа крака си.

— Нещо сериозно?

— Не, нищо страшно.

— Ужасно съжалявам. Мисли се за кутре.

Въпреки че усещаше пулсираща болка, тя каза:

— Не ме заболя, по-скоро ме изплаши.

— Какво се канеше да попиташ?

Бяха й нужни няколко секунди, за да си спомни.

— Как от защитник на братята ми при ръкопашен бой стана главен консултант на „Хойл Ентърпрайсис“? Колко време мина от онази вечер в „Рейзърбек“ до назначаването ти?

— Колкото беше нужно махмурлукът ми да отшуми — засмя се той. — Всъщност Крис ме покани да му погостувам няколко дни, да ловим риба и да се мотаем из града. Докато си говорехме, споменах, че не съм доволен от работата си в адвокатската кантора. Когато наближи време да си тръгна, Хъф ми направи предложение, на което не можах да откажа. Преместването не беше проблем за мен. Не бях дошъл в Дестини с намерението да се установя тук, но решението, което взех, се оказа най-разумното.

Бе заровил пръсти в гъстата козина на Фрито и бавно го чешеше по врата. Очите на кучето бяха притворени, сякаш бе замаяно от наслада. За да насочи вниманието му отново към темата, Сейър попита какво е станало с Калвин Макгроу, който бе заемал длъжността главен юрисконсулт, откакто тя се помнеше. Бек Мърчънт бе назначен на неговото място.

— Господин Макгроу се пенсионира.

— Или по-скоро Хъф го е пенсионирал — уточни тя.

— Не знам какво е било споразумението им. Сигурен съм, че Хъф му е предложил изгодни условия.

— О, не се и съмнявам. Мълчанието на господин Макгроу струва скъпо.

— Мълчание?

— За подкупването на съдебните заседатели по делото за убийство срещу Крис.

Пръстите на Бек Мърчънт престанаха да се движат несъзнателно и постепенно се отделиха от тила на Фрито. Кучето недоволно изскимтя, но стопанинът му явно не забеляза. Вниманието му бе съсредоточено върху Сейър. Решително закрачи покрай пикапа и спря едва когато се озова лице в лице с нея, притискайки я между себе си и каросерията.

Тя потръпна.

— Тръгвай.

— Все още не.

— Какво правиш?

— Признание. Излъгах те.

— Не бих се учудила. За кое по-конкретно?

— За комара.

Изгледа го с недоумение.

— Днес следобед край реката, когато махнах комар от бузата ти. Нямаше комар, Сейър, просто исках да докосна лицето ти.

Сега я докосваше само с поглед, но въздействието му бе почти толкова силно, колкото би бил допирът на пръстите му. Не биваше да се приближава. Не бе редно непознати да стоят на такова разстояние един от друг. Освен това не се чувстваше добре физически. Бе твърде задушно двама души да се намират толкова близо, че топлината на телата им да се слива, и да бъдат принудени да делят оскъдния въздух.

— Не си спомням — излъга тя.

Отблъсна го и се отправи към колата си, паркирана наблизо. Когато спря до нея, вече я бе настигнал. Обхвана лакътя й и я накара да се обърне.

— Първо, не си спомняш — друг път. Второ, тази вечер хвърли няколко доста дръзки обвинения. Намекна, че Крис е извършил убийство и се е отървал безнаказано, а баща ти е подкупил съдебните заседатели. Това са сериозни престъпления.

— Както и заличаването на доказателства.

Бек сви рамене:

— Не разбирам за какво говориш.

— Жълта кал — Сейър посочи към пикапа. — Гумите ти са изцапани. Както и ботушите ти — едновременно погледнаха окаляните ботуши, които се подаваха изпод разнищения подгъв на овехтелите му джинси. Отново вдигна очи към лицето му и каза: — Има само едно място в този район, където почвата е с цвят охра. На Баю Боскет. Където е рибарският лагер.

Устните му трепнаха.

— Накъде биеш?

— Ходил си там тази вечер, нали? Няма смисъл да шикалкавиш. Вече знам. Питам се само какво си правил.

— Знаеш ли — каза той, — ако ти омръзне да се занимаваш с вътрешен дизайн, може да постъпиш на работа във ФБР.

— Помощник-шерифът Скот ни каза, че до ново нареждане колибата се смята за местопрестъпление и че районът е отцепен.

— С яркожълта лента.

— На която ти не си обърнал внимание.

— Знаеш ли, че кучетата не различават цветове? Фрито нямаше как да разбере, че е полицейска лента. Втурна се под нея. Трябваше да го измъкна.

— Въпреки че моментално реагира на жестове, команди подсвирквания?

Настъпи напрегнато мълчание. Бек знаеше, че е разкрит.