Сандра Браун
Безпощадно (21)

Двадесета глава

Ред Харпър леко почука, след което подаде глава през вратата в убежището на Хъф.

— Селма каза, че мога да вляза.

— Очаквах те. Налей си нещо за пиене.

— Не се безпокой, ще си налея — смеси бърбън с вода и го отнесе до дивана, където седна и сложи шапката от униформата на коляното си. Повдигна чашата си за тост и двамата отпиха по глътка. — Изглеждаш добре — отбеляза той. — Как се чувстваш?

— Като на двайсет.

— Забравил съм какво е.

— А аз си спомням, сякаш беше вчера — сподели Хъф. — Работех за стария Линч в леярната. Бях огняр. Работата беше изтощителна, но поемах по две смени при всяка възможност. Вече имах планове за този завод.

В сиропиталището бяха стриктни по отношение на ученето и това бе единственото, за което Хъф можеше да им бъде благодарен. След няколко месеца там не само бе настигнал връстниците си, а ги бе надминал. Прекарваше междучасията в класната стая, преговаряйки току-що преподадените уроци, вместо да играе на топка и да се закача с момичетата, както си бе представял, когато бе наивен мечтател. Вече си бе поставил по-високи цели и изцяло се посвещаваше на ученето, за да усвоява колкото е възможно повече и по-бързо.

Всяка вечер четеше часове наред на слабата светлина в общата баня, седнал върху твърдия теракотен под, плувнал в пот през лятото или зъзнещ от студ през зимните месеци. Храната бе блудкава, но той винаги омиташе чинията си и благодарение на редовното хранене започна да расте.

Преди да избяга, на тринадесет, бе надраснал връстниците си и притежаваше двойно повече знания от тях. Останалата част от образованието му, може би най-важните уроци, беше усвоена чрез опита. Оцеляваше благодарение на собствените си способности и сам си осигуряваше храна и подслон, докато другите тийнейджъри се тревожеха, че имат пъпки.

Беше се качил в товарен вагон, без да знае за къде, който бе спрял в Дестини, за да разтовари скрап за леярната на Линч. Дори не бе сигурен в кой щат се намира, но когато прочете името на водонапорната кула, бе видял в него предзнаменование.

В този миг бе решил, че бъдещето му е тук.

Не беше работил в металургичен завод, но леярната на Линч бе единственото предприятие в града и единствената фирма, която наемаше работници. Бързо бе свикнал и успя да впечатли господин Линч.

— На двайсет и пет вече бях дясната му ръка — каза той на Ред. — През следващите няколко години напразно се мъчех да му внуша малко бизнес усет.

Предприемачът, който по-късно бе станал негов тъст, не притежаваше далновидност. Казваше, че е успял да изгради „сносен живот“ със своята компания, от който е доволен. Скромните му амбиции бяха постоянна причина за негодуванието на Хъф, който виждаше разрастващ се пазар и пропилян потенциал за задоволяването му.

Това бе основата за безкрайни противоречия помежду им. В плановете на господин Линч не влизаше разрастване и увеличаване на производството. Задоволяваше се с посредствеността. Хъф имаше неограничена енергия и грандиозни идеи. Подходът на господин Линч към финансовите въпроси бе ултраконсервативен, а Хъф се придържаше към икономическия принцип, че човек трябва да влага, за да печели.

Единственото, за което бяха напълно съгласни, беше, че старият Линч държи кесията с парите, а Хъф не притежава нищо, освен месечната си заплата. Следователно от значение бе само мнението на господин Линч.

За свой лош късмет, той му бе дал шанса на живота му. Когато възрастният мъж остана инвалид след прекаран инсулт, Хъф бе поел контрол върху производството. Всеки, който имаше смелостта да оспорва правомощията му, бе незабавно уволняван. Макар и да говореше неразбираемо и да бе прикован в инвалидна количка през последните три години от живота си, господин Линч доживя да види бизнеса си учетворен и по капацитет, и по нетни годишни приходи, а единствената си наследница, дъщеря си Лоръл омъжена за човека, постигнал това разрастване.

— Бях на трийсет, когато господин Линч почина — каза Хъф на Ред. — Две години по-късно смених името на компанията със своето.

— Винаги си бил много себичен, Хъф.

— Е, аз свърших работата. Имах право да обера лаврите.

Ред се загледа във високата си чаша.

— Да си говорим за старите времена ли ме повика?

— Не, тук си, за да ми кажеш какво става. Новият ти детектив тормози Крис, а ти му позволяваш. Защо? Не ти ли плащам достатъчно?

— Не е това, Хъф.

— Тогава какво има?

— Умирам.

Изпи на един дъх бърбъна си и потърка чашата между дланите си.

Хъф бе така поразен, че не можа да проговори. Накрая Ред вдигна уморените си очи и го погледна.

— Рак на простатата.

— За бога, Ред! — Хъф въздъхна с облекчение и размаха ръка, сякаш проблемът бе незначителен. — За минута истински ме изплаши. В наши дни това се лекува. Могат да…

— За жалост — не, Хъф. Не го откриха навреме. Разпространил се е в лимфните възли. В костите. Вече буквално навсякъде.

— Химиотерапия? Облъчвания?

— Не искам да се подлагам на тези неща. Ще удължат живота ми с няколко месеца, но през оставащото ми време ще се чувствам ужасно.

— По дяволите! Много съжалявам, Ред.

— Ако не от едно, човек си отива от друго — философски каза той, когато остави чашата си на масичката. — Проблемът е, че съм уморен, Хъф. Напълно смазан. Не искам да влизам в конфликт с Уейн Скот. Той е честен човек, опитва се да върши работата, за която е назначен. Аз съм безскрупулен. Както и ти — вдигна ръка, за да спре възраженията на Хъф. — Няма смисъл да говорим със заобикалки, Хъф. Споразумението, което имаме отдавна, независимо как го наричаме, за да изглежда по-приемливо, е адски отвратително. Вече имам толкова грехове, че не ми се и помисля. Не мога да залича нещата, които съм вършил в миналото, но сега Крис отново се е забъркал в каша и не смятам, че ще имам времето или енергията да го измъкна.

Беше забележителна реч, особено произнесена от човек, който винаги бе бил пестелив на думи. Но по-важно беше това, което остана неизказано.

— Докога ще останеш на длъжността си?

— Напускам след около месец. Няколко седмици повече или по-малко.

— Толкова скоро?

— Искам да прекарам известно време със семейството си, преди да се стигне до най-мъчителния стадий.

— Разбирам те, Ред. Но пенсионирането ти идва в страшно неудобен момент.

— Не мога да променя положението. Тази работа с Крис може да се проточи.

— „Тази работа с Крис“ — гневно повтори Хъф. — Не е примерно момче. По дяволите, не бих се гордял с него, ако беше такъв. Вършил е какви ли не щуротии и никога не го е отричал — приближи се към госта си. — Но не е убил брат си.

Ред помълча, но накрая каза:

— И аз не мисля, че го е направил.

— Смята, че някой се опитва да го накисне.

— Бек ми спомена. Сериозно ли говори за Уоткинс Антената?

— Разбира се, за Бога — Хъф му преразказа разговори си с Крис и Бек отпреди малко. — Не знам дали онзи кретен Уоткинс е способен да сготви дори супа по рецепта, камо ли да състави такъв план за убийство, че да натопи някой друг, но не е зле да се помисли върху тази идея. Сигурен съм, че ще се съгласиш — погледът му бе предупреждение, че това е единствената му възможност. Все пак, за да няма никакво недоразумение, продължи: — Уоткинс е престъпник с тригодишна присъда зад гърба си. Сериозно се съмнявам за това време да е бил превъзпитан. Обзалагам се, че ако се поровиш достатъчно, Ред, ще откриеш, че нарушава закона, без окото му да мигне, и е напълно възможно едно от престъпленията му да е убийството на Дани — като отмъщение или от чиста злоба.

Хъф никога не се изразяваше прямо, когато даваше заповеди. Внушаваше желаното, без да назовава нещата направо. Посланието бе достатъчно ясно за шерифа.

Харпър неохотно кимна:

— Ще го повикам за разпит.

— Ще бъде добро начало и може би ще се наложи да изтръгнеш самопризнания. Момчетата казаха, че се държал доста нагло. Притисни го в ъгъла и той сам ще проправи пътя си до електрическия стол.

— Веднага ще проверя регистрацията на мотора му.

Ред понечи да се изправи, но Хъф му даде знак да остане на мястото си.

Запали цигара и каза:

— Има още нещо, което искам да свършиш. В Ню Орлиънс.

— Хъф…

— Спокойно, ще бъде сравнително лесно. Може дори да повериш задачата на някого, на когото се доверяваш. Имаш контакти в града, нали?

Хойл обясни какво желае. Харпър го изслуша внимателно.

— Усилията ти ще бъдат възнаградени — увери го Хъф. — Знаеш как се отплащам за ценна информация. Важно е. Ще ми бъде от голяма полза.

— Добре. Ще се свържа с няколко информатори, за да видя какво ще открият. Не мога да обещая нищо.

— Нийлсън. Пише се с „ий“. Всяка пикантна подробност може да се окаже ценна.

Ред кимна и стана.

— Пази се, Хъф. Слушай Селма. Не върши глупости, които могат да съкратят дните ти. Човек не бива да забива сам пирони в ковчега си.

— Ще те надживея.

Ред направи безуспешен опит да се усмихне. Отиде до вратата с походката на доста по-възрастен човек. Изглеждаше твърде слаб, уязвим и напълно сломен. Доловил у приятеля си нещо, което никак не му хареса, извика зад гърба му:

— Нали все още мога да разчитам на теб, Ред?

— Какво имаш предвид?

— Дума по дума ли трябва да ти обяснявам?

В тъжните очи на Ред проблесна гняв.

— След повече от четирийсет години имаш наглостта да ме питаш?

Раздразнението на шерифа не отказа Хъф. На този етап не даваше пет пари, че го е засегнал.

— Трябва ли да се безпокоя, че на смъртното си ложе ще изповядаш всички свои грехове пред свещеника, за да пречистиш душата си?

— Твърде късно е, за да има полза от изповед, Хъф. Ще горя в ада. Ти също.

 

 

— Трябва да се връщам в града — каза Лайла и посегна към шапката си.

— Не бързай. Джордж е зает да дава разпореждания за конвейера. Ще се забави още няколко часа. Освен това — продължи Крис и повдигна бутилката с бяло вино, — тук има поне две чаши и едната се полага на теб.

Взе шапката от ръката й и я замени с напълнената отново чаша. Идеята за пикник му се бе сторила добра, но явно бе сгрешил. Откакто бяха пристигнали, Лайла не бе престанала да мърмори. За жегата. За насекомите. За какво ли не.

Бяха дошли поотделно с колите си на едно от обичайните си места за срещи. Поляната, използвана за пикници, гледаше към реката, а старите дървета край нея хвърляха дебела сянка. През уикенда бе пълно с хора, но в делнични дни бе пусто.

Беше й се обадил само преди час, веднага след като съпругът й си бе тръгнал от офиса му. Лайла бе закъсняла с няколко минути и бе слязла от кабриолета си, сложила сламена шапка с широка периферия и почти прозрачна лятна рокля.

Но щом бе видяла предварително подредените принадлежности за пикник, изражението й бе станало мрачно.

— Какво е това?

— На какво ти прилича?

— Защо не се качим в колата ти, където има климатик?

Самият той не си падаше по пикниците. Но ако се качаха в колата му, щяха да правят секс, а веднага след това тя щеше да си тръгне. Беше му нужно повече време. Днес трябваше да я обгради с внимание и ласки.

Бе очаквал романтиката да е по вкуса й, но не бе познал. Хвана ръката й и я притегли до себе си на мекото одеяло. Внимателно свали шапката й. Погали шията и деколтето й.

— Обхванат съм от клаустрофобия, Лайла. Заради Дани. Сякаш съм заклещен между стените. Когато съм си у дома, не мога да мисля за друго, освен за смъртта му и ужасния начин, по който е умрял — милвайки косите й, прошепна: — Искам да полежа до теб, не само да се боричкаме в колата. Помогни ми да забравя поне за малко. Моля те!

Думите му я трогнаха и тя се зае да го избави от мъката. След кратка наелектризираща прелюдия го възседна и се сля с него така енергично, че дъхът му буквално спря.

През следващите няколко минути изглеждаше решена на всяка цена да заличи от съзнанието му мислите, за каквото и да е друго, освен влажната мекота на тялото й. Беше напълно съсредоточена върху емоционалното му възстановяване. Или целта й бе да го изтощи до смърт.

Но после бе започнала да мърмори. Явно не обичаше да е сред природата.

— Наблизо няма тоалетна, когато на човек му се ходи по нужда — каза тя. — Както сега например.

— Скрий се зад някой храст.

— И да получа обрив на интимните части? Не.

Две чаши вино донякъде оправиха настроението й. Както и вкусната салата с пилешко месо на Селма и хрупкавите й питки със сирене. Но след като прогони досадна муха, грабна шапката си и заяви, че е време да си тръгва.

Сега, опитвайки се да отложи потеглянето й с още една чаша, Крис настоя:

— Хайде, пий до дъно.

Притисна чашата към устните й и я надигна така рязко, че виното се разля и потече по брадичката й.

Очите му проследиха струйките надолу по шията и деколтето й, докато се загубиха под роклята й. Намигна й, а след това отмести ефирния плат и пое с език капките от гърдите й.

— Превъзходно вино — отбеляза той.

С въздишка на наслада тя се отпусна върху одеялото и разтвори корсажа си. Когато устните му достигнаха целта си, вече ритмично се отъркваше в него.

— Господи, това ме влудява.

Крис цъкна с език.

— Кое, това ли?

— Господи, да!

Притисна зърната на гърдите й между пръстите си, докато устните му се придвижваха към по-знойно място. Обзе го страх, че преди да го достигне, тя ще оскубе косата му.

Бе услужлива и честна в любовната игра и го задоволи с уста, наквасена с пино гриджо. Миг преди връхната точка той се надигна над нея и грубо проникна в тялото й. Тя му отвърна и едновременно изживяха изтощителен оргазъм. Но веднага щом престана да тръпне, ядосано го побутна по рамото.

— Махни се от мен. Горещо е и ми тежиш.

С разрошени коси, размазан грим и омотана около тялото рокля, която разкриваше повече, отколкото прикриваше, имаше вид на блудница. Горкият Джордж нямаше шанс да я задоволи.

Крис й се усмихна, лениво плъзна пръст по бедрото й и каза:

— Не познавам по-секси жена от теб, Лайла, но понякога надминаваш дори себе си. Както сега. Както миналата неделя.

— Миналата неделя?

Тя погледна часовника си, изруга под нос и се надигна.

— Нали си спомняш, когато дойдох у вас?

— Господи, на какво приличам — припряно приглади роклята си и затърси бикините си из смачканото одеяло. — Ако Джордж си е у дома, когато се прибера…

— Няма да е — увери я Крис, опитвайки се да овладее нетърпението й. — Зает е. Ще остане в леярната още часове.

— Може да си дойде неочаквано — най-сетне Лайла намери бельото си, обу го и се наведе да вземе шапката си. — Напоследък се държи странно. Наблюдава ме. Мисля, че подозира нещо.

— Въобразяваш си.

— Отначало и аз си мислех същото. Но онази вечер, когато се прибрахме след погребението, ме попита къде съм изчезнала, докато бяхме в къщата.

Погъделичка я под брадичката.

— Сигурно не си му казала.

Не й бе никак смешно.

— Оттогава се преструвам на любяща съпруга, за да отклоня вниманието му, но не съм сигурна, че успявам. Често говори за теб и ме гледа, когато си въобразява, че не го усещам.

Спомняйки си разговора с Джордж преди малко, Крис се запита дали не е права. Не че го бе грижа дали подозира за връзката им. Все едно му беше какво знае той. Точно сега единственото, което го интересуваше, бе съдействието на Лайла, в случай че стане необходимо.

Тръгна след нея, щом запристъпва нагоре по малкото възвишение, където бе оставила колата си. Тя хвърли шапката си на задната седалка и отвори предната врата.

— Почакай — той я завъртя и я притегли към себе си.

— Нямам време, Крис.

— Сигурна ли си? — попита я с дрезгав глас и прокара върха на носа си по ухото й.

Отблъсна го закачливо, но решително.

— Трябва да чакам благоверния си съпруг да се прибере у дома след тежък работен ден. Намери си друго момиче да се погрижи за този тук.

Дръзко го докосна, но само за миг.

— Не искам друго момиче — Крис плъзна бедро между нейните и чувствено го отърка в тях. — Искам жена. Теб, Лайла. И ти ме желаеш, защото знам как да те направя щастлива.

Този път нямаше никаква нежност. Позата определено бе неудобна, но успя да й подари още един оргазъм, а това бе единственото, което тя искаше. Когато най-сетне я освободи, бе задъхана и с премрежен поглед.

„Сега е моментът да я помоля“, каза си Крис.

— Ако някога се нуждая от помощта ти, нали ще ме подкрепиш, Лайла?

— Стига да мога — опита се да приглади роклята си, но ефирната тъкан бе залепнала за влажната й кожа. — Понякога ми е трудно да се измъкна бързо.

— Не говоря само за секс. Ако наистина имам нужда от теб?

Тя се отдръпна и го изгледа с недоумение.

— Да имаш нужда от мен? За какво например?

Ласкаво плъзна длани надолу по ръцете й в израз на искрена привързаност.

— Например, ако чичо ти Ред те попита дали съм бил при теб в неделя следобед, ще признаеш, че бяхме заедно, нали?

Изведнъж погледът й се избистри, сякаш някои бе облял лицето й със студена вода. Вече не изглеждаше замаяна. Никога не бе имала по-бодър вид.

— Защо чичо Ред да ме пита нещо подобно? О, Господи, значи Джордж наистина знае.

— Не, няма нищо общо с Джордж — нежно погали раменете й. — Става дума за мен. За нас. Опитвам се да получа развод, Лайла. Когато това стане, искам да поговорим за бъдещето. Нашето бъдеще. Зная, че е твърде рано да настоявам за обвързване, особено когато не мога да се отърся от мислите за Дани. Но скоро всичко ще се изясни. Колко скоро — зависи от това, което ще кажеш на Ред за миналата неделя.

Ето, ловко бе успял да вмъкне темата за бъдещето им заедно. Умело бе прехвърлил отговорността за развитието на нещата по-нататък върху нея и дори бе загатнал за брак.

За да потвърди споразумението, Крис се наведе и я целуна по челото.

— Мога да бъда сигурен в теб, нали?

— Разбира се, Крис.

— Знаех си.

Леко докосна устните й със своите, отдръпна се и й помогна да се качи в колата си. Тя запали, а после вдигна поглед към него и му се усмихна.

— Можеш да бъдеш сигурен, че Лайла се грижи добре за себе си.

Почувства се, сякаш някой му бе ударил плесница.

— Какво?

— Явно ме смяташ за голяма глупачка. Страхотен любовник си, Крис, но това е единственото, заради което си струва да те търпя. Джордж е нещастник, но ме боготвори. В неговата къща съм като принцеса, докато в твоята ще треперя пред Хъф и ще бъда съпругата, на която изневеряваш. А що се отнася до смъртта на брат ти, сам си се забъркал в тази каша, сладурче. Сам се измъкни.