Сандра Браун
Безпощадно (17)

Шестнадесета глава

— Тук ли е Джесика Дебланс? — попита Сейър шепнешком, както бе прието да се говори в библиотека.

Дамата с прошарени коси, която седеше на бюрото, й се усмихна.

— Джесика е на работа днес, но отиде да купи няколко кифли от закусвалнята.

— Значи ще се върне скоро?

— След не повече от пет минути.

Сейър влезе в читалнята, където прозорецът бе с изглед към малък красив двор. В плиткия шадраван се къпеха врабчета. Хортензиите бяха отрупани с бели и розови съцветия, едри като детски балони. Тухлената ограда бе покрита с пълзящи растения и лишеи. Свежестта на градината й се струваше примамлива.

Не бе преживяла нито миг спокойствие, откакто бе изгонила Бек Мърчънт от стаята си в мотела.

Лъжкиня, бе прошепнал той.

Заклеймяващата дума все още я караше да потръпва, защото бе истина. Беше отрекла, че интуитивно е знаела, че между тях ще се случи нещо подобно. Беше отрекла и че го е искала. Но той бе разсеял заблудата й с онази единствена дума: „Лъжкиня“.

Не бе престанала да отеква в съзнанието й през цялата нощ, дори в неспокойния й сън. Събуди се, все още изпълнена с гняв заради понесеното унижение — колкото към него, толкова и към себе си. Точно това бе очаквал.

Думата „лъжкиня“ й подобаваше поради още една причина, за която Бек не знаеше и не предполагаше. Бе обяснила решението си да остане в Дестини като постъпка от чувство за дълг към майка си и любопитство да узнае доколко Крис е свързан със смъртта на Дани. Но дълбоко скритата причина бе гузната й съвест. Беше отблъснала Дани няколко дни преди да умре. Чувството за вина бе неизменно като влажния въздух край залива. Не можеше да се избави от него. То я бе довело в библиотеката тази сутрин.

— Сейър?

Вдигна очи и видя Джесика Дебланс, застанала до стола й.

— Изглежда, имам лошия навик да те стряскам — каза тя като извинение.

— За втори път вината е моя. Имам много грижи.

— Изненадана съм да те видя. Мислех, че си заминала вчера.

— Промених плановете си. По-рано те потърсих на домашния ти телефон. И на мобилния. Не успях да се свържа и си спомних, че с Дани сте се запознали в библиотеката. Предположих, че все още работиш тук.

— Чух за сърдечния удар на господин Хойл. Затова ли остана?

— Не само… — Сейър погледна другите посетители в библиотеката, заели всички краища на читалнята. — Може ли да поговорим някъде насаме?

Джесика я заведе в хранилище, пълно с книги — някои в кашони, а други струпани на неравни купчини на пода и по всички хоризонтални повърхности.

— Дарения — обясни тя, свали куп книги от един стол и покани Сейър с жест да седне. — За повечето хора описът на книги и включването им в каталози е досадна работа, затова доброволно предложих услугите си. Дори в ерата на компютрите все още обичам мириса на стари книги.

— Аз също.

И двете се усмихнаха, когато Джесика се настани на тапицирана табуретка.

— Искаш ли прясна кифла? Кафе?

— Не, благодаря.

— Всички в закусвалнята говореха за господин Хойл. Тежко ли е състоянието му?

— Засега признаците са, че ще оживее — след кратко мълчание Сейър каза: — Вчера се е случило нещо, за което искам да поговоря с теб. Не зная колко е важно, но е една от причините да отложа заминаването си.

— Какво се е случило?

— Крис е бил разпитан от шериф Харпър и детектив Скот във връзка със смъртта на Дани — докато Джесика седеше вцепенена, Сейър й разказа това, което бе чула от Бек. — Само една кибритена кутийка. Както изтъкна Бек, всеки адвокат може да посочи десетки начини да се е озовала в колибата без участието на Крис. Това не доказва нищо.

— Но е накарало шерифа и помощника му да се съмняват дали Крис не е бил с Дани онзи следобед.

— И аз се питам същото. Джесика, знаеш ли дали напоследък помежду им е имало някакви противоречия?

— А нима не ги е имало винаги? Характерите и интересите им бяха напълно противоположни. Дани знаеше, че Крис е любимецът на баща ви, но явно не страдаше от това. Крис е копие на Хъф. А Дани не беше. Знаеше го, приемаше го и дори беше доволен. Не желаеше да бъде като никого от двамата.

— Състезаваше ли се за вниманието на Хъф?

— Не особено. То не беше важно за него. Не завиждаше на Крис, ако за това намекваш.

— А Крис завиждаше ли за нещо на Дани? — Джесика бе смаяна от въпроса и се засмя:

— За какво би му завиждал?

— Не зная. Просто изстрел в тъмното — Сейър стана и се приближи към прозореца, през който се виждаше красивата градина. Врабчетата бяха отлетели, но сега около розовите цветове на храста „Роуз О’Шарън“ бръмчаха пчели. По напуканите плочи на пътеката пълзеше едра черна гъсеница. — Нямам предвид нищо конкретно. Хрумна ми да те попитам дали Дани случайно е споменавал за разногласия помежду им напоследък.

— Крис има връзка с омъжена жена. Дани не го одобряваше. Но доколкото разбрах от него, прелюбодеянието не е нищо ново. В морално отношение е нормално двама братя да бъдат коренно различни. Нещо ми подсказва…

Когато тя замълча, Сейър се обърна с гръб към прозореца и я погледна.

— Нещо ти подсказва какво?

— Просто чувство. Не съм сигурна.

Върна се на стола си и се наведе към по-младата жена.

— Ти си познавала Дани по-добре от всички. Дори от роднините му. Щом имаш някакво чувство, ще се доверя на инстинкта ти.

— Онова, което терзаеше Дани…

— Мислиш, че е било свързано с Крис?

— Не конкретно. Почти не общуваха.

— Живеели са в една къща.

— Имаха еднакъв адрес, но прекарваха много малко време заедно в дома си, при това в компанията на Хъф, а често и на Бек. Виждаха се на работа естествено, но имаха различни отговорности и докладваха на Хъф, а не един другиму. Не се движеха в едни и същи среди, особено откакто Дани се присъедини към нашата църква — направи пауза. — Мисля, че причината за терзанията на Дани беше свързана с това. Водеше вътрешна борба във връзка с някакъв духовен проблем.

— Например?

— Иска ми се да знаех, особено ако е умрял заради това. Мразех да го виждам потиснат, сякаш духът му се лута, и настоявах да сподели с мен, с пастора или друг човек, на когото има доверие. Отказа. Винаги отговаряше, че не може да бъде добър християнин.

— Бил е разкъсван от угризения.

Джесика кимна:

— Казах му, че няма грях или недостатък, който Бог не би простил. Шегуваше се, че навярно Бог не познава семейство Хойл.

— Доколкото знаеш, не е успял да се избави от онова, което го е измъчвало?

Единственото, на което Сейър се надяваше, бе да разбере, че след нейния отказ да разговаря с него Дани е намерил друг човек, готов да го изслуша и да му даде съвет. Но Джесика бавно поклати глава и разсея тази отчаяна надежда:

— Мисля, че не успя. Мъчно ми е, че умря, без да е постигнал мир със себе си.

— Може би накрая го е постигнал — промълви тя, отново напразно надявайки се да е истина.

Джесика я погледна и леко й се усмихна.

— Благодаря, че го казваш, но не вярвам. Колкото повече говорехме за брак и за бъдещето ни заедно, толкова повече се измъчваше заради този проблем. Просто предполагам, но…

— Моля те, сподели предположението си.

— Често се безпокоеше заради условията на труд в леярната. Не се гордееше с репутацията й, нарушаването на стандартите за безопасност и прочее. Все пак назначаваше хора там. Изпращаше ги на работни места, за които знаеше, че са опасни, след съвсем кратко обучение. Може би не е могъл да свикне да живее с това.

Жената, която досега бе обслужвала посетителите, почука на вратата, извини се за прекъсването и съобщи на Джесика, че групата от детската градина е пристигнала за часа за приказки.

— Двайсет малки сладурчета питат за леля Джесика — каза тя. — Не зная как да ги накарам да кротуват.

Докато излизаха от хранилището, Сейър помоли Джесика за услуга.

— Ще направя всичко, което би било от полза, за да разберем какво се е случило с Дани. Какво искаш?

— Познаваш ли някого, който работи в съда?

 

 

Общата атмосфера в цеха бе мрачна, тягостна и потискаща.

Бек забеляза това веднага щом тръгна към конвейера за тръби, причинил ужасяващия инцидент предната вечер. Всеки от работниците изпълняваше задълженията си с явна липса на ентусиазъм и в пълно мълчание. Никой не срещна погледа му, но той усети негодуванието им зад гърба си.

Джордж Робсън и Фред Деклует разговаряха до машината и изглеждаха изненадани, когато спря до тях.

— Добро утро, господин Мърчънт — каза Деклует.

— Фред. Джордж.

— Лоша работа — Робсън виновно поклати оплешивяващата си глава и попи потта от челото си с носна кърпа. — Много лоша.

Бек сведе поглед към изцапания под. Навярно на мястото, където стоеше, бе имало локва кръв, но някой се бе постарал да я почисти, преди да пристигне сутрешната смяна.

— Погрижихме се да няма следи — каза Деклует, сякаш прочел мислите му. — Беше потискаща гледка. Няма смисъл да напомняме на работниците за случилото се.

— Може би не е зле да им се напомня — отбеляза Джордж. — Да бъдат по-внимателни. Да не постъпват така безразсъдно.

Бек едва се сдържа да не удари безчувствения негодник. Приближи се към машината.

— Покажи ми как точно стана — каза на Фред.

— Вече показа на мен.

— Бих искал и аз да видя, Джордж. Хъф ще настоява да узнае подробностите.

Забеляза, че Робсън остана на безопасно разстояние, когато Деклует посочи неизправния трапецовиден ремък и обясни каква е била повредата, която Полик се бе опитал да отстрани.

— Утре ще дойде техник да го ремонтира както трябва — осведоми го Фред.

— Първата ми работа тази сутрин беше да уредя това.

Бек вдигна поглед към чугунените тръби, които се движеха по тресящия се конвейер.

— Не е ли опасно да работи така?

Въпросът бе отправен към началника на смяната, но отговори Джордж:

— Според мен — не.

Деклует не изглеждаше напълно убеден, но кимна:

— Щом господин Робсън казва, той знае най-добре.

Бек се поколеба и рече:

— Добре. Постарайте се всички да разберат какво се е случило и ги предупредете…

— О, вече знаят, господин Мърчънт. Такива новини се разпространяват бързо.

Не се и съмняваше. Вяло кимна на Джордж Робсън, обърна се и излезе по същия път, по който бе влязъл. Ризата бе залепнала за гърба му. Усещаше как по ребрата му се стичат струйки пот. Бе прекарал в цеха не повече от пет минути, а бе вир-вода. Дробовете му с мъка изпускаха вдишания горещ въздух. Тези мъже понасяха нечовешките условия по осем часа на ден, а дори и по две смени, за да заработят извънредни.

Докато минаваше покрай машината с белия кръст, си зададе въпроса дали на Джордж Робсън някога му е хрумвало да попита защо е нарисуван и дори дали го е забелязал. Бе привлякъл вниманието на Сейър.

Забави крачките си и напълно спря. Няколко мига се взира в знака и се замисли за трагедията, за която той напомняше. След това внезапно направи кръгом и забърза обратно към Деклует и директора по безопасността.

 

 

— Господи, това ще се разчуе — Хъф мърдаше устни, сякаш държеше цигара между тях. — Журналистите няма да се разкарат цял ден, както миналия път, когато имаше пострадал работник.

От другия край на стаята в интензивното отделение Крис промърмори:

— Бек трябваше да изчака ден-два, преди да ти каже.

Хъф буквално изръмжа:

— Разбира се, че трябваше да ми каже. Дори още снощи, а не да чака до тази сутрин. Става дума за моята леярна. На входа й е написано моето име. Нима предпочиташ да го прочета във вестника? Или да го чуя в следобедните новини? Трябваше да зная. Бек постъпи правилно.

Самият Бек бе останал безмълвен, докато Хъф бе в истерия заради новината за инцидента с Били Полик. Въпреки че той му я бе съобщил, Хъф не изглеждаше готов да застреля вестоносеца. Вместо това, Мърчънт бе получил сърдечното му одобрение и доверие, което бе подразнило Крис.

— Лечението на Полик ще струва цяло състояние — каза Хъф. — Застрахователните премии на работниците ни ще скочат.

— Възможно е госпожа Полик да не подаде молба — предупреди ги Бек. — Каза ми, че няма да го направи.

Хъф избълва порой от ругатни. Знаеше, че отказът на госпожа Полик да поиска изплащане на застраховка означава сериозни проблеми за „Хойл Ентърпрайсис“. Крис също го знаеше. Изпита гняв към Бек, че бе хвърлил тази бомба.

— Защо не ми каза снощи?

— Не ме попита.

— Не беше нужно да питам. Мразя премълчаването.

— И двамата бяхме изтощени, Крис. Бяхме преживели ужасен ден. Не исках да засягам и това.

Хъф прекъсна спора им с въпроса:

— Мислиш ли, че възнамерява да ни съди, Бек?

— Натам клонеше снощи. Може би вече е променила решението си. Надявам се.

— Ако ни съди, колко мислиш, че ще ни коства?

— Твърде рано е да се каже. Счетоводителите ни могат да започнат да изчисляват сумата за лечението на Били едва след като се консултират с лекарите в болницата, но дори и те не биха могли да дадат окончателна информация. Ще бъде необходимо дълго лечение, а след това рехабилитация, протеза.

— Не е задължително да бъде ролс-ройсът на протезите, нали? — попита Крис. — По-скоро нещо като форд?

Опитът му да се пошегува се оказа неуместен. Сякаш всички бяха загубили чувството си за хумор. Бек продължи:

— Освен медицинските разходи, трябва да сме подготвени, че госпожа Полик ще изтъкне неща, които не се измерват в пари — като болката и страданията на семейството. Били губи трудоспособността и доходите си заради придобитата инвалидност. Боя се, че ако реши да ни атакува от всички страни, загубите могат да бъдат катастрофални за нас.

— Колко ще струва да мълчи? — попита Хъф.

— Имаш предвид, пред медиите? Също ще бъде скъпо. Закани се да вдигне голям шум.

— Господи, днес просто ни заливаш с добри новини — отбеляза Крис.

— Той попита — оправда се Бек.

— Не беше нужно да му съобщаваш всичките наведнъж.

— Исках да ги науча наведнъж — просъска Хъф. — Човек не може да реши проблем, ако знае само половината факти.

Крис забеляза, че бузите на Хъф са зачервени. Разтревожен за скачащото му кръвно налягане, хвърли поглед към мониторите до леглото. Опита се да каже нещо оптимистично, което да успокои баща му.

— Смятам, че всички преувеличаваме. С ужас очакваме зло, което може да не ни сполети. Да спрем да мислим за него, преди да сме полудели. Какво ще кажете?

Бек колебливо кимна. Хъф изсумтя и Крис прие това като знак да продължи.

— Както каза Бек, госпожа Полик може да промени решението си. В спешното е била паникьосана. Това е инстинктивна реакция при травматизираща ситуация. Може би е разиграла сцена, която е видяла в „Спешно отделение“. Предполагам, че тази сутрин съжалява. Когато шокът отмине, човек разсъждава по-реалистично. Може да се съгласи на бързо споразумение. Освен това Били винаги е бил добър работник. Никога не ни е създавал проблеми. Щом дойде на себе си, ще обясни на госпожата, че грешката е била негова, а не наша. Ще се срамува да ни държи отговорни за нещо, станало по негова вина.

Хъф помисли върху доводите на Крис, а след това се обърна към Бек:

— Ти си разговарял с жената. Как я преценяваш? Дали е било просто истеричен изблик?

— Надявам се Крис да е прав, но вие ми плащате да предвиждам най-лошия възможен развой. Снощи изложи много ясни планове за нас и леярната.

— Ще ни запари на задниците — промърмори Хъф.

— Мисля, че трябва да очакваме най-малкото сурова обществена критика.

— Тогава да се заемем с госпожата — предложи Крис, отново опитвайки се да вдъхне известна надежда. — Да я спрем, преди да е започнала. Да покажем, че проявяваме добра воля, като дадем на децата картбланш да си изберат каквото искат от магазина за играчки. Да паркираме лъскав нов „SUVB“ гаража им. Какво ще кажете да предплатим наема им за една година? Едва ли дупката, в която живеят, е скъпа.

— Тази дупка е наша собственост — каза Хъф. — Едно от жилищата, които даваме под наем.

— Още по-добре. Може да пребоядисаме къщата, да поправим оградата, да инсталираме барбекю в задния двор.

— Обзалагам се, че след това госпожа Полик ще размисли и ще се откаже да ни съди. Особено ако се бои, че може да загуби, а Бек ще я омае с юридически термини и ще я убеди, че рискува да се прости с ремонтираната си къща, новата кола и всички други придобивки.

Хъф погледна Бек.

— Какво мислиш?

— Предполагам, че си струва да опитаме. Ще наредя на някого от отдела си да се погрижи за подаръците на добра воля, като започне с колата.

Крис вметна:

— За да не рискуваме обвинения за опасни условия на труд, ще наредя онзи конвейер да не работи, докато не бъде поправен.

— Вече е спрян.

Рязко се обърна към Бек:

— Откога?

— Отпреди час.

— По чие нареждане?

— Мое.

Крис почувства прилив на гняв. Той бе директор по производството, но явно за Бек йерархията не означаваше нищо.

— Извинявай, че превиших правомощията си, Крис, но сутринта влязох в цеха да преценя ситуацията.

— За това плащаме на Джордж Робсън.

— Беше там, стоеше със скръстени ръце и не предприе нищо. За всеки идиот беше очевидно, че конвейерът не бива да работи. Помисли какво послание би било за останалите работници да го видят отново в действие, сякаш отминаваме случилото се с Били Полик с пълно безразличие. Джордж беше твърде страхлив или твърде глупав, за да вземе това решение, така че го взех вместо него.

Крис кимна сковано:

— Предполагам, че си действал от мое име.

— Да, защото ти трябваше да дойдеш тук, при Хъф. Уверих и Джордж, и другите, че давам нареждането вместо теб — погледна часовника си. — Забавих се твърде дълго. Всички са ужасно потиснати. Трябва да се появявам колкото може по-често. С ваше разрешение, ще пусна наредба, в която ръководството изразява съжаление за случилото се с Били.

— Спомени и какво ще направим, за да помогнем на семейството му — настоя Хъф.

— Разбира се — Бек го погледна и хладно се усмихна. — Случи се в най-неудобния момент, толкова скоро след смъртта на Дани. Надявам се лошата новина да не забави възстановяването ти. Как се чувстваш?

— Ще полежа още един ден и ще ме изпишат. Това е само предпазна мярка. Излишна, ако питаш мен. Доктор Кароу каза, че съм здрав. Онези проклети изследвания… Включваха ме в какви ли не машини, източиха ми половин литър кръв и безброй пъти дадох урина — и всичко това само за да ми кажат, че съм преживял лека сърдечна криза, с минимални последици.

Крис се засмя:

— Не бъди толкова разочарован, Хъф.

— Не съм. Искам да живея вечно — погледна Бек и допълни: — Зная, че ти беше неприятно да ми го съобщиш. Но работата ти е да ми носиш лоши новини. Не се упреквай за това, че изпълняваш задълженията си.

Бек вяло кимна.

Забелязал, че е разсеян, Хъф попита:

— Нещо друго ли те тревожи?

— Ако аз бях загубил ръката си — замислено отвърна Бек — и доходите си, едва ли щях да се задоволя с няколко играчки и пребоядисване на къщата — разделяйки вниманието си между двамата, добави: — Все още мисля, че трябва да бъдем подготвени за най-лошото.

Когато остана насаме с баща си, Крис седна на ръба на болничното му легло.

— Познаваш Бек. Знаеш колко е черноглед. Не позволявай песимизмът му да те сломи.

— Взема работата си присърце. Грижи се за интересите ни — Хъф го потупа по бедрото. — И за твоето наследство, сине. Не го забравяй.

— Добре, добре, той е истинско съкровище. Внимавай кръвното ти да не скочи отново.

— Никога не те бях чувал да му повишаваш тон. За какво си му сърдит?

— Откога в задълженията му влиза да дава нареждания за спиране на неизправни машини?

— Нали не искаш още нечия ръка да пострада?

— Разбира се, че не.

— Значи е постъпил правилно.

— Не съм казал, че не е. Самият аз го предложих. Просто… О, по дяволите, да оставим тази тема! Стресът се отразява зле и на мен, това е. Всички сме подложени на голямо напрежение тези дни.

— Като заговорихме за стрес, някакви вести от Ред?

— Нищо ново.

— Така и предполагах — Хъф нехайно махна с ръка. — Ред трябва да изпрати онзи помощник-шериф Скот да прибира избягали дойни крави или нещо подобно, вместо да те разиграва заради някаква проклета кибритена кутийка. Какви са новините от Мексико?

— От Мери Бет? Нямах време дори да мисля за нея.

— Но намери време да изчукаш малката хитруша, за която се е оженил Джордж. Още снощи.

Крис не бе засрамен, че баща му е узнал, но му се стори впечатляващо и забавно.

— Информаторската ти мрежа е забележителна, Хъф. Как успяваш да я контролираш дори от леглото си в интензивното отделение?

Баща му тихо се засмя:

— Ще ти кажа нещо удивително. Знаеш ли, че снощи сестра ти и Бек са били заедно в рибното ресторантче? После той я изпратил до мотела и влязъл в стаята й.

Крис си спомни за ужасеното изражение на Бек, когато Уоткинс Антената бе подхвърлил циничната реплика за Сейър. Но Бек бе от мъжете със старомодни разбирания, които смятаха всички жени за дами, преди да опознаят истинската им същност.

— Не вярвам да намекваш за някакво романтично влечение между Бек и Сейър, нали? Тя го намрази от пръв поглед, защото е един от нас.

— Тогава защо все още не е заминала за Сан Франциско?

— Защото помисли, че ще умреш.

— Хм. Може би — Хъф сплете пръсти зад тила си и каза: — Все пак не мислиш ли, че би било интересно?

— Кое?

— Ако Бек и Сейър се съберат.

— На твое място не бих затаил дъх в очакване. Бек си пада по нежни, добродушни и скромни жени. Това определено не са качествата на Сейър.

— Би било прекалено да затая дъх — рече Хъф, — но трябва да помисля за алтернативни решения на проблема си.

— Какъв проблем?

— Да видя трето поколение Хойл на бял свят, преди да ме връхлети фаталният сърдечен удар. Ако искаш ти да бъдеш бащата на внучето ми, най-добре побързай да получиш развод от Мери Бет. Щом е стерилна, вече е бита карта. Избра ли си друга жена? Лайла?

— Лайла? Не, по дяволите!

— Тогава ще постъпиш най-разумно, ако престанеш да губиш времето си с нея, а и моето. Помисли си.

Хъф натисна бутона за спускане на леглото. Когато се намести удобно, затвори очи.

Крис разбираше от намеци. Излезе от интензивното отделение и от болницата, но запечата в съзнанието си всичко, което бе казал Хъф, защото от опит знаеше, че нито една дума, излязла от устата на баща му, не е случайна.