Сандра Браун
Безпощадно (13)

Дванадесета глава

— Бек?

— Почакай, докато излезем оттук.

— Но това е…

— Почакай, докато излезем — повтори Бек по-строго. Не обръщайки внимание на смаяните полицаи, побутна Крис по коридора към вратите на участъка.

Не му позволи да проговори, преди да се качат в пикапа, който бе нагорещен и вътре бе като в пещ. Включи двигателя, нагласи климатика на голяма мощност и едва тогава се обърна към приятеля си, който, изглежда, бе заподозрян в убийство.

— Кажи ми.

— Няма какво да ти казвам — отвърна Крис със забележително спокойствие. — Точно както заявих пред Ред и онзи… онова помощник-шерифче. Каквото и да е намерил в рибарския лагер, не може да го свърже с мен. Не съм ходил там в неделя. Селма знае, че през целия ден бях у дома. Ти самият прекара няколко часа с мен. Не съм виждал Дани от събота сутринта в кънтри клуба и не съм разговарял с него.

— Там двамата сте имали ожесточена кавга.

— Във връзка с един сервис. Кой не спори, когато играе тенис? Господи!

— И за Господ също.

— Какво? А, да — Крис насочи вентилатора към себе си, за да се наслади на въздушната струя, която най-сетне бе започнала да става хладна. — Вярно е. Дани ме обвини, че съм богохулствал и съм се подигравал с неговата измислена църква. Беше мой брат. Мислех, че брат ми е поел по погрешен път. Имах право да изразя мнение.

— Но дали си имал право да му се подиграваш?

Крис въздъхна:

— Хъф ме помоли да влея разум в главата на Дани. Да го накарам да се опомни. Ако съм станал малко саркастичен…

— Държал си се доста жестоко с него, ако свидетелите, които е разпитал Скот, са чули правилно. Истина ли е?

— Не помня точно какво съм казал.

— „Не помня какво съм казал“. Това не е солиден аргумент за защита в съда, Крис.

Той рязко извърна глава към него.

— Съд?

— Все още ли не схващаш? Опитват се да докажат, че си бил на местопрестъплението. На път са да открият достатъчно следи от теб, там, където една пушка е пръснала мозъка на Дани.

— Не могат да открият следи, защото не съм бил там.

Бек го стрелна с поглед.

— Не бива да ме лъжеш, Крис. Ако нещата загрубеят, не искам изненади.

— Какво да направя? Да се прекръстя и да кажа: „Ако лъжа, нека гръм ме порази“?

— Добре. Продължавай да се шегуваш. За теб всичко е една голяма шега.

Самодоволната усмивка на Крис постепенно изчезна.

— Слушай, разбирам, че говориш като адвокат. Както каза Хъф, плащаме ти, за да се тревожиш за малките проблеми вместо нас. Но не знам как да те убедя, че не съм ходил в рибарския лагер този уикенд. За последен път бях там онази нощ преди няколко седмици с теб. А за последен път видях Дани, когато тръгна към съблекалните в кънтри клуба в събота сутринта. Беше се увлякъл по онези религиозни глупости. И беше свръхчувствителен към критика за тях. Подхвърлих няколко шеги на тази тема и той си тръгна малко сърдит.

— А ти в какво настроение беше, когато се разделихте? Дани винаги е бил толкова кротък. Изведнъж е започнал да проявява характер. Как го прие ти?

— Признавам, че никак не ми харесваше брат ми да се прави на глупак пред онези „Вестители на Библията“. Много от тях работят за нас. Не бива да допускаме да ни смятат за женчовци — в името на Бога или каквото и да било. Ядосах се. За да се успокоя, преплувах няколко дължини в басейна, а после отидох у Лайла веднага щом ми се обади, че хоризонтът е чист, и прекарах следобеда между стройните й бедра. Удивително е как човек може да се освободи от напрежението с дива и необуздана секс партньорка като Лайла. Въображението й няма граници.

— Спести ми подробностите.

— Ти губиш, приятел. Както и да е, тръгнах от къщата й около пет, прибрах се у дома, за да се преоблека, и отидох с колата си до Брокс Бридж. Това е. Няма нищо за казване — разпери ръце с дланите нагоре и с умоляващ поглед добави: — Освен това, посочи ми една основателна причина да желая смъртта на Дани.

— Ето кое ще бъде козът ни — рече Бек. — Липса на мотив. Обаче се опитват да те свържат с местопрестъплението и ще търсят мотив под дърво и камък. Ако има нещо, което не зная…

— Няма.

— Най-добре е да ми го кажеш, Крис. Не ме лъжи. Да се готвя ли да те защитавам в съда по криминално обвинение?

— Не.

Мобилният телефон на Бек звънна. Погледна номера.

— Хъф е.

Крис закри очите си с ръка.

— Мамка му!

Бек вдигна.

— Ало, Хъф, тръгваме и ще бъдем при теб след пет минути. Искаш ли млечен шейк? Ще минем през „Деъри Куин“. Сигурен ли си? Добре. Ще ти разкажа веднага щом пристигнем — затвори и се обърна към Крис: — Няма да се отбиваме никъде. Чака ни.

— Какво ще му кажем?

— Всичко. Ако не от нас, ще го научи от Ред. Естествено без знанието на Уейн Скот.

— Това е другият ми коз — отбеляза Крис. — Добрият стар надежден Ред Харпър. Няма да допусне да ми лепнат ново скалъпено обвинение в убийство.

 

 

Сейър не тръгна за Ню Орлиънс с колата си.

След посещението в леярната, разговора с Кларк и изблика на неудържим плач бе физически и емоционално изтощена. Да шофира два часа, а после да понася неудобствата на съвременните редовни самолетни полети не й се струваше примамлива идея.

Освен това изпитваше необясним страх, че ако отново отложи отпътуването си, няма да се реши да замине. В Дестини оставаха загадки без отговор и неразрешени проблеми, но те не я засягаха и не желаеше да си създава излишни главоболия.

Един от клиентите й в Сан Франциско бе президент на фирма за чартърни полети. Дължеше й услуга за преобзавеждането на къщата си на Рашън Хил за изключително кратък срок.

Обади му се. Търпеливо я изслуша и помоли за пет минути време да уреди пътуването й. Позвъни й в четири часа.

— За щастие имаме самолет на разположение в Хюстън. Сега тръгва да те вземе.

— Ще може ли да кацне на пистата?

— Първо проверих това. В Дестини има някакво голямо предприятие — завод за метални тръби. Притежават фирмен реактивен самолет.

Сейър си спомни, че Бек го бе споменал, но не каза на клиента си, че е съсобственик на „голямото предприятие“.

— Остави ключовете от колата, която си наела, в терминала — каза той. — Някой ще я откара до Ню Орлиънс.

Услугата бе скъпа, рядък лукс за нея, но все пак можеше да си го позволи. А и така щеше да бъде далеч от Дестини по-скоро. Струваше си.

Когато стигна до пистата за излитане, паркира колата на обозначеното място и взе сака си от задната седалка. В малкия терминал я посрещна жена на средна възраст.

— Вие ли сте госпожа Линч?

— Същата.

— Самолетът ти пристига, скъпа. Имаш ли ключове за оставяне?

Бетонната настилка пареше като жарава, когато Сейър излезе и запристъпва към представителния на вид пилот с посивели коси, който слезе от лъскав малък самолет, спрял на не повече от двадесет метра от сградата.

— Госпожа Линч?

— Здравейте.

— Аз съм капитанът на вашия полет — представи се и й подаде ръка. Щом се качиха, представи и втория пилот, който й помаха от кабината, а после й посочи бюфета с напитки и пакетирани храни. — Чувствайте се като у дома си.

Благодари му и той зае мястото си в пилотската кабина.

Сейър изпита облекчение, че най-сетне потегля, и бе благодарна, че някой друг ще поеме контрола по време на пътуването. Отпусна глава на хладната кожена тапицерия на седалката и затвори очи. След минути самолетът започна да рулира по пистата. Когато зае позиция за излитане, тя бе почти задрямала.

Но вместо да изреват, както бе очаквала, двигателите постепенно замлъкнаха. Отвори очи и видя пилота да излиза от кабината.

— Спокойно, госпожо Линч. Имаме проблем, но бързо ще се справя с него и ще потеглим.

Говореше учтиво и спокойно, но не успя да скрие, че това, което го забавя, адски го е вбесило.

Освободи ключалката на вратата, побутна я и се втурна надолу по стъпалата.

— Какво си мислите, че правите? — избухна той.

— Трябва да поговоря с пътничката ви.

Сейър разкопча предпазния си колан и тръгна към вратата. Пилотът стоеше с гръб към нея. Гневната му реплика бе отправена към Бек Мърчънт, който не изглеждаше смутен от последвалата тирада.

— Помолих жената от терминала да ви каже по радиостанцията да не излитате, но ми отказа — обясни той. — Твърди, че това не влиза в правомощията й. Не знаех как иначе да ви спра.

Сейър слезе по стъпалата. Когато я видя, Бек посочи към пикапа си, спрян в средата на пистата, точно пред самолета.

— Качвай се.

— Полудял ли си?

— Хъф получи сърдечен удар.

 

 

Бек погледна спътничката си.

— Не проявяваш ли поне малко любопитство какво се е случило?

Сейър не бе казала и дума, откакто се бе качила в кабината на пикапа. Сега извърна глава към него и го погледна равнодушно.

— Хъф бил в офиса си — заговори той. — Сали, секретарката му, го чула да вика. Дотичала и го видяла приведен над бюрото, с ръка на гърдите. Може би бързата й реакция е спасила живота му. Пъхнала таблетка аспирин в устата му и позвънила на 911. Ние с Крис стигнахме до болницата веднага след линейката. Чакахме може би половин час, макар да ми се стори по-дълго, докато пуснаха Крис при него. Позволиха му да остане в интензивното отделение само около пет минути. Казаха, че се опитват да стабилизират Хъф, но той се съпротивлявал. Бил ужасно неспокоен и питал за теб. Бях изпратен да те намеря и да те върна обратно.

— Не казаха ли на Крис каква е прогнозата?

— Все още не. Опитват се да преценят колко сериозен е бил ударът. Мога да ти кажа само, че когато тръгнах от болницата, Хъф все още беше жив. Помолих Крис да ми се обади на мобилния телефон, ако настъпи драстична промяна. Досега не е позвънил.

— Как разбра къде да ме намериш?

— Свързах се с фирмата за коли под наем в Ню Орлиънс и попитах дали вече си върнала своята. Съобщиха ми, че ще я оставиш до пистата и ще бъде докарана по-късно. Веднага хукнах насам — след кратко мълчание Бек добави: — Предложих ти да ползваш самолета на компанията.

— Отхвърлих предложението. След обиколката си в леярната тази сутрин не мога да се възползвам от придобивките на компания, която не осигурява подходящи ръкавици за работниците си само защото били по-скъпи. Колко скъпи могат да бъдат чифт защитни ръкавици?

— Това не е работа на моя отдел.

Сейър го изгледа с презрение.

— Ясно. Ти си тяхното момче за всичко. Изпращат те да вършиш мръсната им работа. Можеше да причиниш катастрофа, като излезеш с колата на пистата.

— Пилотът вече го изтъкна.

— Държиш се арогантно, защото знаеш, че ще ти се размине безнаказано. Нищо чудно, че толкова добре се вместваш в семейството.

Бек хвана по-здраво волана.

— Не одобряваш методите ми? Е, добре. Целта ми не е да получа твоето одобрение. Бях изпратен от работодателя си да те доведа в болницата и просто изпълнявам задачата си.

— Винаги правиш каквото ти наредят. Независимо дали е почтено или не и какво би причинило на други хора — Сейър леко наклони глава и го изгледа изпитателно. — Питам се докъде би стигнал заради тях. Къде е границата, която не би прекрачил? Има ли такава?

— Вече ми даде да разбера колко ниско мнение имаш за мен.

— Снощи, когато вечеряхме заедно, защо не ми каза, че си отишъл в рибарската колиба по молба на шериф Харпър?

— И да разваля удоволствието ти? Ти искаше да мислиш най-лошото за мен и аз просто ти дадох тази възможност.

Сейър извърна глава и се загледа през страничното стъкло. Гневът струеше от нея, както топлината от напечения асфалт, на пулсиращи вълни. Косите й сияеха като огън на ярката слънчева светлина. Лицето й изглеждаше зачервено и навярно ако докоснеше кожата й, щеше да опари ръката си.

По-добре бе да не мисли за допир до нея. Въпреки че нямаше полза да си казва това. Откакто я бе видял за първи път, не можеше да мисли за друго.

Предния ден, на гробището, когато бе застанал лице в лице с дъщерята на Хъф, трудно бе успял да прикрие удивлението си. Беше виждал нейни снимки, разбира се, но те бледнееха пред истинския й образ. Щом я бе зърнал от плът и кръв пред себе си, физическото й въздействие бе несравнимо с това, на което и да е двуизмерно изображение. Първата му мисъл бе: „Значи това е по-малката сестра на Крис, за която толкова съм слушал? Това е фаталната жена от Дестини, местната Лолита, сестричката с хаплив език и огнен темперамент?“.

Беше очаквал да срещне гръмогласна грубиянка с ексцентрични дрехи, подчертаващи пищните й форми, а не изтънчена дама с безупречен вкус. Удивително бе как неповторимата й елегантност можеше да бъде толкова секси и да го привлича неудържимо, както и хладното презрение, с което се отнасяше към него.

Бяха му я описали като разглезена хлапачка, огън и пламък, истинска напаст, малка вещица. Сигурен бе, че всички определения са заслужени. Но Крис бе пропуснал да спомене, че сестра му притежава покоряваща загадъчност. Защото зад изисканата й външност и надменно държане се криеше непокорен дух, тлееща страст и неоткрит извор на чувственост, които оставаха дълбоко под повърхността на хладното й високомерие.

Разбира се, Крис, като неин брат, не би могъл да забележи всичко това, особено сексуалните аспекти на вътрешната същина на Сейър. Бек предполагаше, че тя разчита на тази непроницателност у хората. Не допускаше никого отвъд стената, която издигаше, за да предпазва истинската си същност.

Но Бек бе надникнал отвъд тази стена. Бе доловил само няколко искрици от това, в което би се превърнала тя, ако разкриеше буйния си нрав, и те не му даваха покой.

Изпълваха го с тръпки на възбуда и караха кожата му да настръхва от усилието да я прикрива. Бе видял устните й да се разтварят от учудване след дръзката му реплика за косите й, докато ги прибираше под каската. Тогава си бе представил как нежно ги всмуква, което бе само началото. После бе започнал да фантазира как усеща вкуса й при първата плаха целувка. Как достига до онзи скрит извор на чувственост. Ако не бяха тези фантазии, сега животът му щеше да е по-лесен.

Докато се носеха с бясна скорост към болницата, тя продължаваше да се държи, сякаш е напълно безразлична към него, което бе изнервящо. Би предпочел да стори каквото и да е, но не и да се преструва, че не го забелязва.

— Добре ли се чувстваш?

Сейър го погледна.

— Какво?

— Как е климатикът? Много усилен? Или недостатъчно?

— Добре е.

— По седалката може да има останали косми от Фрито. Извинявам се. Обича да се вози…

— Ако сърдечният удар е бил толкова сериозен, че Хъф настоява да види децата си, преди да умре, не трябва ли да го откарат с хеликоптер в Ню Орлиънс, където има кардиологичен център?

Бек не се ядоса, че го бе прекъснала. Поне бе заговорила.

— Предполагам, че ще обсъдят тази възможност, когато преценят колко сериозно е състоянието му.

— Проявявал ли е симптоми на сърдечно заболяване?

— Високо кръвно. Трябва да взема лекарства за него, но не му харесват страничните ефекти. Непрекъснато пуши, понякога ми се струва, че го прави напук на лекарите. Единственото му физическо упражнение е да се люлее на стола си. Пие кафето си с много сметана. Заплаши да уволни Селма, ако отново замени свинския бекон с пуешки. Вероятно сърдечният удар или инфаркт е бил неизбежен.

— Мислиш ли, че смъртта на Дани е допринесла?

— Без съмнение. Загубата на сина му, особено при тези обстоятелства, както и последвалите събития, бяха стресиращи.

— Какви събития? — попита тя.

— Стигнахме.

Спря на паркинга на болницата и слезе от пикапа, преди Сейър да успее да повтори въпроса си за събитията след смъртта на Дани. Дали трябваше да й казва, че Хъф е претърпял сърдечния удар по-малко от час след като двамата с Крис са му разказали за срещата си с Ред Харпър и Уейн Скот в участъка?

С неизменната си самонадеяност Крис бе уверил Хъф, че няма за какво да се безпокои, че Уейн Скот просто размахва сабя, за да покаже на всички колко е велик, че така наречените доказателства са смешни.

— Опитва се да заслужи назначението си за моя сметка — бе казал Крис. — Това е. Бек ще го направи на пух и прах при разследването. Помни ми думата, след няколко дни здравата ще се посмеем на тази история.

Бек също бе подхвърлил нещо с шеговит тон, но явно само мисълта, че единият от синовете му може да бъде заподозрян в братоубийство, се бе оказала непоносима за Хъф.

Не виждаше смисъл да обсъжда това със Сейър и мълчаливо заобиколи пикапа си, за да й отвори вратата. Преди да стигне до нея, тя вече се бе подготвила да скочи и не пое подадената й ръка. Когато посегна да вземе сака си, той каза:

— Остави го тук. Ще заключа.

Сейър се поколеба, но суховато кимна и тръгна с него към входа на болницата. Позволи й да мине първа през въртящите се врати. Когато се озова във фоайето, едва не се блъсна в нея. Бе застинала там, вместо да продължи.

За да не я събори и самият той да не загуби равновесие, инстинктивно я сграбчи за раменете и я притисна към себе си. Във всеки друг момент допирът на тялото й би го накарал да затаи дъх, а дори и сега, ако не бе толкова озадачен защо се е спряла така внезапно.

Към тях вървеше доктор Том Кароу. Беше нисък, с вечно приведени тесни рамене. Прегърбената стойка го правеше още по-дребничък. Дрехите му винаги изглеждаха с няколко номера по-големи, сякаш се е смалил, след като ги е облякъл. Оределите му коси бяха боядисани в неестествено черен цвят, което бе опит да прикрие напредналата си възраст, но бръчките по лицето му я издаваха.

Когато стигна до тях, поздрави Сейър и й подаде дясната си ръка. Но щом разбра, че тя няма да я поеме, бързо я отпусна. За да прикрие смущението си, каза:

— Благодаря ти, че я доведе толкова бързо, Бек.

— Няма за какво. Как е той?

Сейър, преодоляла шока или каквото и да я бе накарало да се спре като вкаменена на входа на болницата, разтърси рамене, за да се освободи от ръцете на Бек, и пристъпи крачка напред, встрани от него.

— Стабилизира се — отвърна доктор Кароу. — Трябва да се задържи в това състояние, за да мога да проведа още изследвания.

Първите думи на Сейър бяха откровено предизвикателство към компетентността на семейния лекар:

— Достатъчно квалифициран ли сте, за да поставите диагноза? Не трябва ли да се консултирате с кардиолог специалист?

— Да, мисля, че трябва — спокойно отвърна той. — Но Хъф не разрешава. Много е упорит.

— Може би аз ще успея да го убедя — Бек я побутна към асансьора. — На кой етаж?

— На втория. В интензивното отделение — отвърна лекарят. — Разрешаваме свиждания само по пет минути на час. Нуждае се от пълна почивка — обръщайки се към Сейър, добави: — Много настояваше да види особено теб, въпреки че лично аз не бих го посъветвал. Но ако все пак влезеш при него, имай предвид състоянието му и не казвай нищо, което може да го разстрои. Нов удар би го довършил.

Крис вдигна поглед, когато вратите на асансьора се отвориха и двамата излязоха.

— Е, Сейър. Благодаря ти, че бе така добра да се върнеш.

Не му обърна внимание, което бе най-надеждната защита срещу него.

— Срещнахме Том Кароу на долния етаж — каза Бек.

— Тогава значи знаете колкото мен — Крис погледна Сейър. — Хъф настоява да те види.

— Знаеш ли защо? — попита тя.

— Нямам и най-малка представа. Очаквах ти да хвърлиш известна светлина по въпроса.

— И аз не знам.

— Може би има нещо общо с внезапния ти интерес към компанията.

— Както казах, Крис, не зная.

С това разговорът приключи. Докато седяха в чакалнята, избягваха да се гледат в очите. Най-сетне Бек стана да потърси автомат за напитки. Сейър не пожела да й донесе газирано.

— Ще дойда с теб — рече Крис и излезе след Бек, оставяйки я сама, с ужас очакваща свиждането.

Трудно бе да си представи Хъф да се разкайва, но и той никога досега не се бе сблъсквал със страха от смъртта. Когато бе застанал на ръба на бездната, може би бе видял ада, чието съществуване винаги бе отричал. Изправен пред вероятността да прекара вечността там, може би бе решил да поиска опрощение и да изкупи греховете си.

Ако бе така, напразно щеше да пропилее последната си глътка въздух. Никога нямаше да получи прошка от нея.

Все още бе сама в чакалнята, когато една медицинска сестра й съобщи, че може да влезе. Сейър я последва в интензивното отделение, където Хъф бе включен в машини, чието ритмично пиукане вдъхваше надежда. Прозрачна тръбичка вкарваше кислород в ноздрите му. Очите му бяха затворени. Сестрата мълчаливо се оттегли.

Докато се взираше в лицето му, Сейър осъзна колко странно бе, че мъжът, на когото дължеше живота си, напълно бе унищожил обичта й към него. Спомни си как като дете с нетърпение бе очаквала да се прибере от работа вечер. Щом плътният му глас зазвучеше в коридорите, къщата се изпълваше с живот, който в негово отсъствие липсваше. Той бе сърцето на семейството, което го поддържаше живо — за добро или лошо.

Спомни си как и най-малкият знак на внимание от негова страна й бе носил повече радост, отколкото подаръците в коледната утрин. Рядко получаваното одобрение бе означавало много за нея. Въпреки че понякога я бе плашил, помнеше, че го бе обичала безрезервно, с цялото си сърце.

Но тогава го бе виждала през детски очи, слепи за неговата поквареност. Когато бе прогледнала, бе преживяла най-мъчителното разочарование в живота си.

Постоя до леглото му няколко секунди, преди да усети присъствието й. Щом отвори очи и я видя, с усмивка изрече името й.

— Добре ли се чувстваш? — попита тя.

— Да, след като ме натъпкаха с лекарства.

— Стабилизираш се. Кръвно. Сърдечен ритъм. Всичко.

Нехайно кимна, сякаш не я слушаше. Обходи лицето й с поглед.

— Не бях съгласен майка ти да те нарече Сейър. Струваше ми се глупаво име. Защо не Джейн, Мери или Сюзън? Но тя настоя и аз се радвам, че отстъпих. Подхожда ти.

Отказа да тръгне ръка за ръка с него по алеята на спомените. Би било срамно лицемерно. Отново се върна на темата за състоянието му.

— Сигурно ударът не е бил тежък, щом си толкова добре. Сърцето ти не е сериозно увредено.

— Да не би да си станала специалист по кардиология? — подигравателно попита той.

— Не, но имам богат опит със сърдечни страдания.

Поклати глава, сякаш искаше да каже: „Добро попадение“.

— Ти си жестоко, коравосърдечно създание, Сейър.

— Следвам отличен пример.

— Моят, предполагам. Майка ти…

— Моля те, не намесвай мама, особено, с цел да ме накараш да се почувствам виновна, че ти се противопоставих. Не, аз не съм мила, кротка жена като нея, но не мисля, че би се радвала да види в какво се е превърнал всеки от нас.

— Сигурно си права. Дани — може би. Само той би й харесал. Добре че не беше тук да го види мъртъв и погребан.

— Съгласна съм. Никоя майка не бива да погребва детето си.

Хъф присви очи.

— Колкото и да не ти се вярва, Сейър, скърбя за Дани. Наистина.

— Кого се опитваш да убедиш, Хъф? Мен или себе си?

— Е, добре, не ми вярвай. Има много неща, които ме изпълват с тъга. Първо Дани. А сега и тези подозрения за Крис.

— Крис… Какво? За какво говориш?

— Госпожо Хойл?

Медицинската сестра бе дошла да й напомни, че свиждането е към края си. Кимна, но не губи време да поправи грешката е името.

— Не се безпокой — каза Хъф, след като сестрата се оттегли. — Тя няма да посмее да те изхвърли.

Тъжната истина бе, че Сейър нямаше търпение да излезе.

— Ще се възстановиш, Хъф. Едва ли дяволът е готов да те посрещне.

Единият крайчец на устните му закачливо се повдигна.

— Не би му харесало да има такава конкуренция.

— Дяволът не може да се мери с теб.

— Сигурен съм, че наистина мислиш така.

— О, разбира се.

— Държиш се твърде сурово с човек, който преди няколко часа е бил на косъм от смъртта. Таиш тази злоба от години. Не е ли време да се отърсиш от гнева си към мен?

— Не изпитвам гняв, Хъф. Гневът е емоция. Отдавна не изпитвам нищо към теб. Нищо.

— Така ли?

— Да.

— Тогава защо хукна да видиш добрия си стар татко в болницата за последен път, преди да хвърли топа?

— А ти защо изпрати да ме повикат?

Хъф се усмихна до уши и гръмогласно се засмя:

— За да докажа, че веднага ще дотичаш. Видя ли, Сейър? Ето те тук.