Сандра Браун
Безпощадно (23)

Двадесет и втора глава

Беше събота вечер, а Уоткинс Антената нямаше къде да отиде.

От десет часа сутринта се бе наливал в долнопробна кръчма, която се намираше на толкова затънтено място сред мочурищата, че ако човек не знаеше, че е там, не би я открил. Съзнателно бе търсил анонимност. Клиентите рядко се обръщаха един към друг с имената от кръщелните си свидетелства и не любопитстваха твърде много.

Бе изиграл безброй игри билярд и бе загубил значителна сума на комар. По-късно жена с липсващ преден зъб и халка на носа бе отказала да я почерпи едно питие. Щом бе видяла ушите му, бе избухнала в гръмогласен смях и бе заявила:

— Не съм толкова жадна.

След като бе така категорично отблъснат, залитайки, излезе от заведението и се запита кой би търпял подобни обиди. Антената не бе от веселите пияници. Алкохолът го правеше избухлив. Колкото повече пиеше, толкова по-лошо ставаше настроението му, а тази вечер бе погълнал доста.

Чашата преля, когато се върна в къщата на приятеля, у когото бе отседнал.

— Дойдоха да те търсят, мой човек.

Кльощавият мъж, чието име в момента се губеше в паметта на Антената, бе застанал на прага и му говореше през ръждясала решетка, която събуди неприятни спомени за редките посещения на негови приятели в затвора.

— Кой?

— Ченгета от участъка. Около четири следобед. Жената изпадна в паника.

Имаше от какво да се страхува. Бе превърнала банята си в домашна лаборатория за производство на наркотици.

— Казаха ли за какво ме търсят?

— Не. Но докато се качваха в колата, чух да споменават нещо за Хойл. Впрочем жена ми настоява да си тръгнеш, Антена. Съжалявам, но… мамка му! — приятелят му сви костеливите си рамене. — Нали разбираш?

А така. Значи нямаше и къде да спи, а като капак на всичко, шерифът го издирваше. Нямаше миг покой. Това бе животът му.

Дължеше побойническите си наклонности на баща си, който често го бе налагал, и няколкото братя и сестри, които непрекъснато му се бяха подигравали заради големите му уши. Закачките им бяха жестоки. Беше се научил да се брани от тях също толкова безмилостно. Мъжете от рода му се славеха с избухлив нрав и импулсивно се впускаха в ожесточени кавги, сякаш единствената им цел бе при най-малкия повод за спор да грабват оръжие или да използват ръцете, зъбите и ноктите си.

Сега тази жажда да излее гнева си върху нещо го измъчваше, докато фучеше с мотора си по тясното шосе. Всичко, което притежаваше, бе събрано в чантата зад седалката му. Опитваше се да разсъждава ясно и спокойно, но умът му бе замъглен от евтиния алкохол, който забавяше мислите му — за негово нещастие, защото трябваше да вземе важни решения.

Първо, къде щеше да живее? У роднини? Бяха разпръснати из Луизиана, но не харесваше особено никого от тях.

Не желаеше да вижда чичо си, защото му напомняше за покойния му баща, а Антената бе ненавиждал този подъл кучи син. Повечето му близки имаха хленчещи хлапета, които лазеха по нервите му.

Преди няколко седмици братовчед му го бе настанил на дивана в хола си. Но една вечер го бе обвинил в нечисти помисли спрямо съпругата му. Антената се бе засмял и бе казал, че е толкова грозна, че само слепец би хранил такива помисли.

Но всъщност не бе от най-грозните и той не само бе хранил нечисти помисли, а и ги бе осъществил — буквално след отчаяни молби от нейна страна. Беше настоявала да побърза, за да свърши, преди мъжът й да се върне от супермаркета с няколкото бири и бурканчето майонеза, за които го бе изпратила.

Във всеки случай обвинението бе сложило край на това. Беше се изнесъл и бе започнал да досажда на приятели.

Имаше доста, също из целия щат. Но един от тях го бе изритал от дома си, защото бе издирван от закона. Скоро слухът щеше да стигне до всички. Отсега нататък щяха да гледат на него като на заразноболен. Никой нямаше да го приюти под покрива си.

Защо ли го бяха търсили двамата полицаи?

Уф, по дяволите.

Не желаеше да мисли най-лошото, но не бе глупав. Бяха споменали името Хойл и Антената би заложил главата си, че са имали предвид наскоро погребания член на фамилията.

Навярно нещо в под… подсъз… все едно, нещо му бе подсказало накъде да кара. Как се наричаха онези послания дълбоко в ума, от които човек потръпваше още преди да са изплували ясно? Не бе избрал определена посока, но явно имаше такава, защото се озова на тесния живописен път, край който живееха семейство Хойл.

Там бе замъкът им. Издигаше се сред дъбови дървета, толкова съвършени, сякаш не бяха истински, а нарисувани — като декори за филм. Слънцето залязваше над него и златистата светлина озаряваше очертанията му. Бе достатъчно голям, за да побере обитателите на цял блок в някое гето. Безспорно имаше по-приятен и чист вид от леярната им. Мина покрай желязната ограда на имението, която изглеждаше обикновена, но нямаше да се учуди, ако по нея течеше електрически ток.

Кучи синове. Въобразяваха си, че са господари на тази земя. Определено живееха като такива.

Когато подмина къщата за втори път, видя Крис Хойл да слиза по стъпалата пред входа и да се качва в сребристото си порше. Антената пришпори мотора, за да не го хванат да шпионира. За негов късмет, когато излезе на пътя, Крис пое в противоположната посока. Уоткинс обърна и се отдалечи на разстояние, от което нямаше опасност да го забележи.

Не след дълго Крис сви през отворен портал към къща, по-малка от тази на семейство Хойл, но далеч по-внушителна от всяка, в която Антената бе живял.

През входната врата излезе Бек Мърчънт, вярното куче на Хойл, и се качи в поршето. Антената отново побърза да потегли, преди да го забележат. Усмихна се, когато горещият въздух лъхна лицето му. Каквито и да бяха плановете им за съботната вечер, щяха да се променят.

 

 

Бек нямаше желание да излиза с Крис тази вечер.

Беше прекарал ленивия съботен ден у дома. Бе измил пикапа си и старателно бе изкъпал и сресал Фрито. Това бяха заниманията, с които се захващаше, когато се опитваше да разреши важен проблем, който го измъчва.

Когато Крис се обади късно следобед и го покани да излязат, отказа. Но той бе убедителен.

— Не сме излизали заедно, откакто почина Дани. Помежду ни има напрежение, защото сме изнервени от всичко, което става. Нека забравим за проблемите поне за няколко часа.

— Къде отиваме? — попита го сега.

Крис се отдалечаваше от града.

— Сетих се за „Рейзърбек“.

— Не ми се ходи. Пълно е с пияници и е твърде шумно.

Крис хвърли поглед към него.

— Остаряваш, Бек.

— Просто тази вечер не съм в настроение.

— За сестра ми ли мислиш?

Закачаше се с него, но той отговори сериозно:

— Да, точно за нея. Питам се какво цели.

— Нямам представа.

Това бяха думите на Крис и предния ден, след като Хъф им бе казал, че Сейър навестява съдебните заседатели по делото срещу Крис.

— Посещава всеки, който се съгласи да говори с нея. Когато Бек попита защо го прави, и Хъф, и Крис си бяха дали вид, че са в пълно неведение. Бяха свили рамене, сякаш озадачени от заниманията на Сейър и целта й. Но очевидната им тревога не се връзваше с твърдението, че нямат представа. На Хъф никак не му харесваше, че тя се среща със съдебните заседатели. На Крис — също. Бек бе доста обезпокоен.

Крис прекъсна размислите му с въпроса:

— Какво е това?

— Кое?

Бек се обърна, за да види какво бе привлякло вниманието на приятеля му в огледалото за обратно виждане. Зад тях с бясна скорост се движеше мотоциклет.

— Този не мина ли покрай къщата ми, когато излязох? — запита се Бек на глас. — О, по дяволите! Това е…

— Старият ни познайник Уоткинс Антената. Мислех, че Ред вече се е заел е него.

— Явно все още не го е открил — Бек посегна към мобилния телефон, окачен на колана му, с намерението да се обади на шерифа. — Карай по-бързо, но не го изпускай от очи. Ще кажа на Ред къде сме. Може би ще успеем да задържим Уоткинс, докато дойде.

Миг след като изрече тези думи, моторът удари задната броня на поршето.

Крис гневно изруга. Натисна газта и извика:

— Дръж се!

След по-малко от секунда рязко натисна спирачките. Бек нямаше време да се подготви, преди инерцията да го тласне напред и стегнатият предпазен колан да притисне гърдите му.

За да избегне страховитата катастрофа, при която двамата биха станали на парчета, в последния момент, преди да се вреже в поршето, Уоткинс успя да завърти предното си колело наляво. Моторът леко закачи бронята, след което падна встрани и се плъзна по асфалта. Левият крак на Уоткинс остана под него. Той се освободи, изправи се и заподскача към тях на куц крак, размахвайки юмрук и сипейки ругатни.

Телефонът на Бек бе изхвърчал от ръката му, когато Крис бе натиснал спирачките. Разкопча колана и го потърси на пода.

— Обади се на Ред. Аз ще се погрижа за това — преди да го посъветва да не го прави, Крис слезе от колата и веднага премина в настъпление. — Явно страшно много ти се иска да си поговорим, Антена.

— Знаеш какво искам.

— Още кръв на семейство Хойл, предполагам.

Антената отмести поглед към Бек, който бе вдигнал телефона си от пода.

— Остави го, Мърчънт!

— Не и преди да успокоиш топката.

Изведнъж Антената стана нервен и нерешителен. Облиза устни, преди отново да погледне Крис, който каза:

— Не ти ли беше достатъчна кръвта на брат ми?

— За това ли ме издирва шерифът?

— Освен ако не си убил още някого.

Антената заплашително пристъпи към него.

— Ти, проклет…

Не успя да каже друго, защото Крис се наведе и го удари с глава в корема така силно, че политна назад. Уоткинс реагира светкавично, като опитен побойник. Бек бързо набра 911 на телефона си, след което го хвърли на седалката, очаквайки сигналът да бъде проследен.

 

 

Измъкна се през вратата от своята страна, но не бе забелязал, че колата е спряла на банкета, и като се опита да стъпи, падна в дълбоката канавка. Когато се изкачи обратно до пътя, Крис и Антената вече стояха от двете страни на бялата осова линия, застинали в пози, излъчващи напрежение. Крис придържаше ръката си. Между пръстите му избиваше кръв. Антената погледна ножа в ръката си и глуповато запримигва при вида на кръвта, капеща върху нагорещения асфалт. Вдигна глава, изгледа Хойл с явно изумление, а след това се завъртя на пети и хукна обратно към мотоциклета си.

Крис, залитайки, направи няколко крачки след него.

— Остави го — Бек го сграбчи за ризата и го спря. — Ще го хванат.

Крис коленичи на земята.

Антената изправи мотора си, възседна го и веднага щом запали, се отдалечи с бясна скорост. Бръмченето прозвуча оглушително в тихата вечер.

Бек помогна на приятеля си да се изправи и да се отпусне на предната седалка на колата.

— Внимавай. На ръба на канавката сме. Добре ли си?

Крис кимна и промърмори:

— Да, да, добре съм — погледна ръката си и каза: — Онзи негодник ме поряза.

— Позвъних на 911 — докато го настаняваше на седалката, Бек взе телефона си. — Мамка му! Не са ме свързали.

— Няма страшно, Бек. Раната е само повърхностна. Огледа протегнатата му ръка. Разрезът бе дълъг от бицепса до китката. Не изглеждаше дълбок, но се бе спуснал мрак и нямаше лампа, на чиято светлина да го види по-ясно. Възможно бе раната да е по-сериозна, отколкото му се струваше.

— Не знаеш къде е стоял този нож.

— Откарай ме при доктор Кароу. Ще ми даде някакъв антибиотик.

Крис не искаше и да чуе за спешното отделение. Бек се отказа да настоява и вместо това се обади на Ред Харпър.

Шерифът не бе на разположение, но диспечерът прие цялата информация.

— Кажи на Ред, че отиваме при доктор Кароу.

Когато затвори, вече бяха стигнали до дома на семейния лекар. Беше се прибрал, за да прекара вечерта в гледане на филми по НВО, както им каза, когато отвори вратата. Пижамата, с която беше, както всичките му дрехи, бе възголяма и с нея изглеждаше като гном, докато ги водеше по тъмния тесен коридор към стаята в дъното, служеща за домашен кабинет.

— Тук баща ми е практикувал медицина повече от петдесет години — обясни той на Бек. — Дори когато открих кабинета на „Лафайет Стрийт“ и ремонтирах къщата, запазих тази стая за спешни случаи.

Потвърди, че раната на Крис, макар и страховита на пръв поглед, не е дълбока и няма нужда от шевове. Дезинфекцира я с антисептично средство, което пареше така силно, че очите на Крис се насълзиха, и бинтова ръката му.

— Ще ти инжектирам конска доза антибиотик. Сваляй панталоните.

Докато отново ги закопчаваше, Крис попита:

— Съгласни ли сте да не казваме на Хъф?

— Защо? — разсеяно попита Кароу.

Хвърли спринцовката в кошчето, монтирано на стената.

— Не би било добре за сърцето му да чуе, че единственият му жив син е бил нападнат с нож.

Кароу го гледа учудено няколко секунди, след което каза:

— А, разбира се, разбира се. Съобразителен си. Твърде скоро е след удара му.

— Така или иначе, ще го чуе от Ред — изтъкна Бек. — Ако не му кажем, ще се ядоса и кръвното му отново ще скочи.

— Предполагам, че си прав — рече Крис. — Да си траем поне до утре. Ще му кажа на закуска. Може би Антената вече ще е арестуван и новината няма да бъде толкова разтърсваща.

Точно когато излизаха, пристигна Ред Харпър.

— Проверих регистрацията на мотоциклета на Уоткинс — уведоми ги той, когато слезе от колата си и тръгна към тях. — Патрулите завардиха шосетата в близост до мястото, където сте го видели. Как е ръката ти, Крис?

— Ще се оправя. Само намери Антената час по-скоро.

— Проблемът е, че има роднини в цялата околност, във всяка близка община. Може да се скрие на доста места сред мочурищата, а тези хора не се портят взаимно. Когато започнеш да им задаваш въпроси, не можеш да изтръгнеш думите от устата им дори с бой.

— Знаеш ли къде е живял, откакто са го пуснали от затвора? — попита Крис.

— Според надзорника, при когото се подписва, би трябвало да е отседнал при роднини на баща си. Но днес отидох при чичо му и той каза, че Антената си е тръгнал преди няколко седмици. Щял да живее у приятели — осведоми ги за няколкото къщи, които хората му бяха посетили следобед. — Всички се правят, че не знаят нищо, но някой от тях лъже. Тази вечер отново ще ги наобиколим.

— Изненадайте ги — каза Крис. — Знае, че го търсите.

— Значи някой го е предупредил?

Бек се намеси:

— Когато Крис спомена за Дани, Антената веднага попита дали за това го издирвате.

— Издействай си разрешителни за обиск — предложи Крис. — Може да се натъкнеш на нещо, свързано с Дани.

Ред отхвърли това оптимистично предположение:

— Не бих се надявал у Антената да бъде открито веществено доказателство. Не е Айнщайн, но не е и толкова тъп.

— Може и да си прав — промърмори Крис. — Но съм сигурен, че той е убил брат ми.

Ред обеща да ги държи в течение, върна се в колата си и потегли. Крис каза на доктор Кароу да му изпрати сметката и получи уверенията му, че ще го стори.

— Не очаквах да прекараме вечерта така — отбеляза Крис, когато се качиха в колата му, чиято задна броня бе изкривена, а единият стоп — счупен. Бек седна зад волана.

— Знаех си, че е по-добре да си остана у дома.

— Е, благодаря за загрижеността — каза Крис, престорено обиден. — Питам се какво би станало, ако бях сам. Ти се мота толкова дълго, че го остави да ме накълца. Когато най-сетне дойде, беше твърде късно.

— Паднах в канавката — засрамено призна Бек.

— Какво?

— Чу ме добре.

— От теб ли идва тази воня? На тиня?

— Затънах в нея до колене.

Крис се засмя и задържа пострадалата ръка пред гърдите си като новородено.

— Започва да ме боли. Трябваше да поискам от доктора някакво болкоуспокояващо.

— Наистина изглежда, сякаш Антената е свързан по някакъв начин със смъртта на Дани, нали?

— Не бих казал, че е свързан. Мисля, че го е убил от жажда за мъст.

— Тогава… Няма значение.

— Не. Какво има?

Бек припряно сви рамене.

— Ако той е убил Дани, нямаше ли да ни избягва? Особено теб? Струва ми се странно, че ни преследваше тази вечер.

Крис поклати глава.

— Разсъждаваш като разумен, интелигентен човек, Бек. Уоткинс е идиот. Изгаря от нетърпение да ни накара да разберем, че той е убил Дани. Заяжда се с нас. Не може да сдържа злорадството си. Дори преди да влезе в затвора, пътищата ни често се пресичаха. Сега се изпречва насреща ни навсякъде, където отидем. Мислиш ли, че е съвпадение?

— Предполагам, че си прав. Можеше да те убие, Крис.

— Мина ми през ума — мрачно каза той. По една, след като всичко свърши. Когато осъзнах какво можеше да стане, краката ми се подкосиха.

Бек сви по алеята към дома на Хойл.

— Проклятие! — изръмжа Крис. — Не можем да изчакаме до закуска.

Всички лампи в къщата светеха. Хъф стоеше на верандата, пушеше цигара и ги чакаше.

 

 

Отново се бе издънил здравата.

Уоткинс Антената караше по обиколни пътища, някои от които бяха кални пътеки, криволичещи през мочурливата местност. Повечето го отвеждаха или до вонящо блато, пълно със змии, или до гъсталак, и се налагаше да се върне назад, рискувайки да се озове лице в лице с тайфа ченгета, надушили миризмата му. Като стана дума за надушване, не би се учудил, ако семейство Хойл бяха пратили отряд с полицейски кучета по петите му.

Като малък не бе от умните, когато ставаше въпрос за учене, но бе развил уменията си да се бие до съвършенство. Знаеше как да отвръща на грубата сила. Отбраняваше се, а ако се наложеше, прибягваше и до нечестни хватки.

Когато Крис Хойл се бе втурнал срещу него, за миг се бе стъписал. Но инстинктът му за самозащита веднага бе заговорил. Прибягвайки до уроците, които бе усвоявал цял живот, забравил за трите години, прекарани в затвора, преди да бъде пуснат условно, бе издърпал ножа от кубинката си.

Сега се ядосваше на себе си, че не бе останал с по-бистър ум, а бе пил до забрава и бе допуснал онзи арогантен богаташки син да го предизвика. Все още бе замаян и подробностите от схватката се губеха в съзнанието му. Не помнеше как е замахнал с ножа, но явно го бе направил, защото пострадалият бе Хойл.

„Кълна се в Бога — би казал Антената на всеки, готов да го изслуша. — Исках само да го сплаша с ножа, нямах намерение да го използвам“.