Сандра Браун
Безпощадно (2)

Първа глава

— Помниш ли Уоткинс Антената?

— Кого?

— Онзи тип, който се заяде с нас в бара.

— По-точно? В кой бар? Кога?

— Вечерта, когато ти пристигна в града.

— Беше преди три години.

— Да, но би трябвало да си спомняш — Крис Хойл се наведе напред в опит да опресни паметта на приятеля си. — Устатият, заради когото стана сбиването. Физиономия, която те кара да онемееш. Големи уши.

— А, онзи ли? Да. С…

Бек сложи ръце отстрани на главата си, имитирайки щръкнали уши.

— Затова му лепнаха прякора Антената — отбеляза Крис.

Бек повдигна вежди.

— Ушите му стърчат като…

— … антени — довърши Бек.

— Точно така.

Крис се подсмихна и повдигна бутилката си бира за тост.

Щорите в стаята за игри в дома на Хойл бяха спуснати, за да спират безпощадните лъчи на следобедното слънце. Тъмнината вътре бе идеална за гледане на телевизия. В момента предаваха мач на „Брейвс“. Течаха последните минути и Атланта се нуждаеше от чудо. Но въпреки неблагоприятния резултат, имаше и по-лоши начини за прекарването на един задушен неделен следобед от излежаването в полутъмна стая с климатик, със студена бира в ръка.

Крис Хойл и Бек Мърчънт бяха мързелували тук безброй часове. Бе чудесно убежище за мъжки занимания, с петдесет инчов телевизор и тонколони във всички ъгли. Имаше зареден бар с вградена машина за лед, хладилник, пълен с безалкохолни и бира, маса за билярд, мишена за дартс и кръгла игрална маса с шест кожени кресла, меки и примамливи като гърдите на момичето от корицата на поредния брой на „Максим“. Стените бяха облицовани с орехова ламперия, а масивните мебели се поддържаха лесно. Въздухът бе пропит с мирис на тютюн и тестостерон.

Бек отвори още една бутилка бира.

— Какво ново за онзи тип, Антената?

— Върнал се е.

— Не знаех, че е заминал някъде. Всъщност, мисля, че не съм го виждал от онази вечер, а и тогава бях с подути клепачи и премрежен поглед.

Споменът накара Крис да се усмихне:

— В бара все още се говори как те подреди. Отнесе няколко от безупречно точните му удари. Винаги е бил сръчен с юмруците. Трябваше да бъде, иначе често щеше да си пати заради голямата си уста.

— Свикнал е да се брани от жестоки подигравки за големите си уши.

— Безспорно. Впрочем с тази уста си навличаше гнева на всички. Скоро след спречкването с нас здравата се сдърпа с бившия съпруг на сестра си. Мисля, че беше заради някаква косачка. Върхът на всичко бе, когато една вечер, докато варяхме раци, нападна бившия си зет с нож.

— Уби ли го?

— Раната беше дълбока. Разпори корема му и изтече достатъчно кръв, за да му бъде повдигнато обвинение в нападение със смъртоносно оръжие и дори в опит за убийство. Собствената сестра на Антената свидетелства срещу него. Изпратиха го в Ангола за три години, а сега са го пуснали, но ще остане под полицейско наблюдение.

— За наш късмет.

Крис се намръщи.

— Не съвсем. Антената ще ни го върне тъпкано. Поне така се закани онази вечер преди три години, докато ченгетата го откарваха. Не било честно да арестуват само него. Крещеше ругатни и заплахи, които смразиха кръвта ми.

— Не си спомням.

— Сигурно е било, когато отиде в тоалетната да почистиш раните си. Както и да е — продължи Крис. — Антената е непредсказуем, избухлив негодник, жалка отрепка, чийто единствен талант е да таи злоба към някого. В това отношение е ненадминат. Ние го унизихме и макар и да бе пиян, съмнявам се да е простил и забравил. Не е зле да го държим под око.

— Смятам се за предупреден — Бек погледна през рамо към кухнята. — Поканен ли съм на вечеря?

— Както винаги.

Мърчънт се настани по-удобно на дивана, на който се бе изтегнал.

— Добре. Лигите ми потичат от мириса на онова, което се пече там.

— Сладкиш с кокос и сметана. Селма прави най-хубавите сладкиши на света.

— Няма да споря с теб по този въпрос — Хъф Хойл прекрачи прага със зачервено лице, веейки си със сламената си шапка. — Крис, дай една бира. Толкова съм жаден, че не мога да събера капка слюнка в устата си — окачи шапката на стоящата закачалка, тежко се отпусна на любимото си кресло и подсуши челото си с ръкав. — Дяволска жега — с въздишка потъна в меките възглавници. — Благодаря, сине — взе студената бутилка, която Крис бе отворил, и посочи към телевизора. — Кой печели?

— „Брейвс“ губят. Всъщност мачът свърши — Бек намали звука, докато коментаторите правеха равносметка на приключилата игра. — Не е нужно да слушаме защо са загубили. Резултатът говори достатъчно.

Хъф изсумтя в знак на съгласие.

— Сезонът за тях свърши още когато започнаха да приемат високоплатени примадони, които не говорят английски и се опитват да учат собствениците как да ръководят отбора. Ужасна грешка. Това бих им казал.

Отпи голяма глътка бира и почти пресуши бутилката.

— Цял следобед ли игра голф? — попита Крис.

— Твърде горещо е — отвърна той, докато палеше цигара. — Вкарахме по три топки, а после се върнахме в клуба да пийнем джин и да поиграем на карти.

— С колко го обра днес?

Въпросът дали Хъф е спечелил или загубил бе излишен. Винаги печелеше.

— Двеста.

— Провървяло ти е — отбеляза Крис.

— Не си струва да играеш, ако не печелиш — Хъф намигна на сина си, а после и на Бек. Допи бирата си на един дъх. — Някой от двама ви да е говорил с Дани днес?

— Скоро ще се появи тук — отвърна Крис. — Ако намери време между сутрешната литургия и вечерната служба.

Баща му се намръщи:

— Не разваляй настроението ми с приказки за тези щуротии. Не искам да загубя апетит.

Хъф вярваше, че проповедите, молитвите и пеенето на химни е за жените и женчовците. За него организираната религия бе като организираната престъпност, въпреки че свещениците се ползваха с привилегии и данъчни облекчения. Презираше набожните мъже почти толкова, колкото хомосексуалистите и работниците, членуващи в синдикати.

Крис тактично отклони темата на разговора от по-малкия си брат и увлечението му по религията напоследък.

— Тъкмо казвах на Бек, че Уоткинс Антената е пуснат на свобода.

— Нещастник — промърмори Хъф, докато избутваше обувките си с крак. — Цялата фамилия са отрепки, като започнеш от прадядото на Антената, който беше най-жалкото създание, живяло на този свят. Намериха го мъртъв в една канавка, с натикана в гърлото бутилка от уиски. Сигурно твърде често е заставал на нечий път. Има нещо в кръвта им, което ги прави такива. От първия до последния са грозни и празноглави.

Бек се засмя:

— Може би. Но дължа благодарност на Антената. Ако не беше той, сега нямаше да бъда поканен на вечеря в тази къща.

Хъф го погледна със същата привързаност, която изпитваше към собствените си синове.

— Не, Бек, било е писано да станеш един от нас, без значение как. Твоето заселване тук е единственото хубаво нещо, което излезе от цялата история с Джийн Айвърсън.

— Трябва да благодарим и на продажните съдебни заседатели — изтъкна Крис. — Да не забравяме онези дванайсет души. Ако не бяха те, и аз нямаше да вечерям тук в неделя. Щях да деля килия с някое нищожество като Уоткинс Антената.

Крис често се шегуваше с изправянето си пред съда за убийството на Джийн Айвърсън. Нехайството, с което говореше за инцидента, винаги караше Бек да изпитва смущение, както сега. Побърза да смени темата:

— Мразя да говоря за работа през почивните дни.

— За мен всеки ден е работен — отбеляза Хъф.

Синът му гневно изсумтя:

— Не и за мен. Лоши новини ли имаш, Бек?

— Вероятно.

— Могат ли да почакат до след вечеря?

— Разбира се, ако предпочитате.

— Не — отвърна Хъф. — Знаеш принципа ми за лошите новини. По-добре е да ги узная рано, отколкото късно. Няма да чакам до след вечеря. Е, какво има, Бек? Не ми казвай, че от Агенцията за опазване на околната среда са ни тръснали нова глоба за замърсяването на онова блато…

— Не, не е това. Не точно.

— Тогава какво е?

— Почакай. Първо ще си налея нещо за пиене — каза Крис на баща си. — Ти държиш да чуеш лошата новина час по-скоро, а аз държа да я чуя с чаша бърбън в ръка. Искаш ли един?

— С много лед, без вода.

— Бек?

— Не, благодаря.

Крис застана до барплота и взе гарафа и две чаши. После пристъпи към прозореца, надникна през щорите и завъртя ръчката, за да ги отвори по-широко.

— Какво ли го води насам?

— Кого? — попита Хъф.

— Току-що пред вратата ни спря колата на шерифа.

— Е, какво мислиш, че иска? Днес е ден за плащане.

Крис, който все още гледаше навън, възрази:

— Не мисля, че е затова, Хъф. Води някого със себе си.

— Кого?

— Не го познавам. Никога не съм го виждал.

Той наля питиетата и подаде едната чаша на баща си, но и тримата изведнъж замълчаха, когато чуха Селма да тръгва от кухнята в задната част на къщата към входната врата, за да отвори. Домашната помощница поздрави посетителите, но репликите, които размени с тях, бяха твърде тихи, за да се долови всяка отделна дума. Прозвучаха стъпки, които се приближаваха към стаята за игри, и Селма застана на прага.

— Господин Хойл, шериф Харпър иска да говори с вас.

Хъф й даде знак да ги покани да влязат.

Шериф Ред Харпър бе избран за длъжността преди тридесет години след кампания, щедро финансирана от джоба на Хъф, с гарантирана победа. Беше се задържал на поста отново благодарение на него.

Косите му, огненочервени на младини, бяха загубили яркия си цвят и сякаш ръждясваха на главата му. Бе висок над метър и осемдесет, но толкова слаб, че тежкият кожен кобур и полицейските атрибути висяха на тялото му като на закачалка.

Изглеждаше посърнал не само заради горещината навън. Лицето му бе издължено и изпито, като че изтерзано от чувство за вина заради трите десетилетия корумпираност, които тежаха на плещите му. Държеше се смирено — като човек, продал душата си на дявола твърде евтино. По природа не бе весел, но този път като че ли бе в по-мрачно настроение от обикновено. Бавно затътри крака към тях и свали шапката си.

За разлика от него, непознатият му млад спътник изглеждаше безупречно с колосаната си униформа и гладко избръснато румено лице. От него струеше напрежение като от тялото на спринтьор, очакващ стартовия изстрел.

Харпър удостои Бек с леко кимване. След това шерифът отмести поглед към Крис, който стоеше до стола на баща си. Накрая очите му се насочиха безизразно към Хъф, все още отпуснат на креслото си.

— Добър вечер, Ред.

— Хъф.

Вместо да го погледне право в лицето, наведе глава и нервно заигра с пръсти по периферията на шапката си.

— Питие?

— Не, благодаря.

Хъф Хойл нямаше обичай да става на крака заради никого. Това бе израз на уважение, запазен за самия него, и всички в града го знаеха. Но сега, завладян от напрегнатата атмосфера, побутна облегалката за крака и се изправи.

— Какво има? Кой е този?

Огледа съвършено изрядния спътник на шерифа от главата до петите.

Ред прочисти гърлото си. Отпусна ръката с шапката и забарабани с пръсти по бедрото си. Дълго чака, преди да срещне погледа на Хъф.

Всичко това накара Бек да се убеди, че причината за посещението на шерифа е далеч по-сериозна от прибирането на месечния рушвет.