Сандра Браун
Безпощадно (11)

Десета глава

— Сейър е тук? — попита Крис, безкрайно учуден.

Хъф направи кръгом, преди да стигне до тоалетната. Бек скочи от дивана и се втурна към стъклената стена.

Не забеляза нищо необичайно в цеховете. Всички изпълняваха задълженията си.

— Влязла е през входа за персонала — продължи Сали, — въпреки надписа: „Забранено за външни лица“. Пазачът е сравнително нов. Не я познал и я спрял, но тя настоявала да я пусне в цеха.

— Казва ли за какво? — попита Хъф.

След миг колебание Сали отвърна:

— Твърди, че е собственичка на завода. Но пазачът се бои да я пусне, без да получи разрешение от вас.

— Кажи му да я задържи там — нареди Крис. — Ще отидем при него.

— Проглушила му е ушите, така казва.

— Предай му, че ако не свърши скапаната си работа, аз ще му ги проглуша — заплаши Крис, преди да затвори.

Хъф се засмя през облак от цигарен дим:

— Е, момчета, изглежда, нашата отсъстваща партньорка внезапно е проявила интерес към бизнеса.

Крис явно не намираше появата на сестра си в завода за толкова забавна.

— Питам се защо ли.

— Както е изтъкнала, тя е собственичка на завода — превзето каза Хъф. — Има неоспоримо право да бъде тук.

— Така е — потвърди Бек. — От юридическа гледна точка е пълноправен партньор. Но нима ти хрумва да я пуснеш в цеха?

— За нищо на света — отвърна Крис.

— Защо не? — намеси се Хъф.

— Първо, защото е опасно.

Хъф хитро се усмихна на Бек.

— От години отричам пред инспекторите от Комисията, че съществува потенциален риск. Ако позволя на собствената си дъщеря да влезе, това ще докаже увереността ми, че вътре е безопасно като в детска градина. Сега разбираш ли?

Типично бе за Хъф да се възползва дори от най-нежеланата ситуация. Бек трябваше да признае, че тактиката му да извлече полза и от тази е интересна. Само дето имаше опасения, че не е разумна.

Явно Крис ги споделяше. Тръгна към вратата с думите:

— Не е добра идея и ще й го кажа. Все пак аз съм директор по производствената част. Щом не разрешавам да влезе, значи няма да влезе.

— Почакай — Хъф вдигна ръка. — Ако се държиш така с нея, ще помисли, че имаме какво да крием.

Бек сякаш видя зъбчатите колела в проницателния му ум да се завъртат, когато премести цигарата от единия край на устата си в другия и се обърна към него:

— Ти отиди. Изслушай я. Доверявам се на инстинктите ти. Ако ти подскажат, че трябва да я изведеш, направи го и заключи вратата след нея. Но ако решиш, че е по-добре за целите ни да й позволиш да надникне вътре, влез в ролята на екскурзовод.

Бек се спогледа с Крис. Производственият отдел бе негова територия. Не изглеждаше доволен, но отказа да спори е баща си. А може би реши, че е по-добре да избегне кавгата със Сейър.

Бек не очакваше с нетърпение срещата с нея.

 

 

В „Хойл Ентърпрайсис“ работеха приблизително шестстотин души, но само няколко десетки от тях бяха жени. Заемаха чиновнически длъжности в администрацията. Освен секретарките на изпълнителните директори — като Сали, всички назначени в производствената част на завода бяха мъже, които при пристигане на работа се регистрираха с картите си в така наречената Централа. Беше доста неприветливо помещение с размерите на малка конферентна зала. Подът бе циментов, а таванът представляваше мрежа от открити вентилационни шахти, електрически кабели и водосточни тръби.

Редици метални шкафчета, боядисани в масленозелено, заемаха половината от квадратурата. Всеки работник имаше шкафче със секретна ключалка, в което съхраняваше каската, защитните очила и ръкавиците си, кутията с обяда и други лични вещи. Табели на стената предупреждаваха, че „Хойл Ентърпрайсис“ не носи отговорност в случаите на кражба или загуба, които бяха чести, защото сред персонала имаше бивши затворници, както и пуснати под гаранция, отчаяно търсещи работа, за да докажат на полицията, че заслужават свободата си.

Санитарният възел бе зад шкафчетата. Не бе ремонтиран от построяването на завода и си личеше.

В останалата част от залата, служеща за столова, бяха разхвърляни различни по големина маси и столове с метални крака. На едната стена имаше автомати за напитки и микровълнови фурни, изпоцапани с мазнина от десетките хиляди притоплени ястия.

Между четири подвижни плоскости се помещаваше импровизиран кът за първа помощ. Нямаше медицинско лице, което означаваше, че всеки пострадал трябва сам да се погрижи за раните си с оскъдните превързочни материали.

В Централата трудещите се мъже почиваха, разменяха шеги и разговаряха за спорт и жени. В момента петдесетина от тях ползваха сутрешната си почивка. Малцина се бяха доближавали до жена от класата на Сейър Линч и всички бяха толкова изненадани, сякаш сред тях се бе появил еднорог.

Когато Бек влезе, тя се опитваше да завърже разговор с група от петима, седнали около една от масите. Изглежда, нямаше особен успех. Макар и облечена със стари джинси и памучна тениска, не можеше да стане част от тази работническа компания.

Мъжете бяха свели глави, отговаряха на въпросите й с едносрични думи и плахо вдигаха погледи към нея или един към друг, явно озадачени от присъствието й и още повече от желанието й да общува с тях.

Когато се приближи, Бек положи усилие да се усмихне приятелски и да каже заради аудиторията:

— Каква неочаквана чест.

Усмивката на Сейър бе фалшива като неговата.

— Радвам се, че сте тук, господин Мърчънт. Бихте ли обяснили на този господин, че имам нужда от каска за обиколката си из леярната?

„Господинът“, когото имаше предвид, бе един от охранителите на входа за персонала. Бе застанал настрана, сякаш се боеше да се доближи до нея. Сега забърза към тях. По лицето му проблясваха капки пот от напрежение.

— Господин Мърчънт, не знаех дали да…

— Благодаря. Спазил си протокола. Ще изведа госпожа Линч оттук — Бек я сграбчи за лакътя така рязко, че не й даде възможност да се съпротивлява. — Елате с мен, госпожо Линч. Държим каските за посетители ето там.

— Радвам се, че си побъбрихме — каза тя през рамо на мъжете, които се бе опитала да заговори.

Бек я поведе през лабиринта от маси и влязоха в склад, където, за нейно успокоение, в момента нямаше никой.

Веднага щом вратата се затвори, Сейър се обърна с лице към него.

— Наредили са ти да ми попречиш да разговарям с работниците, нали? Изпратили са те да ме разкараш.

— Нищо подобно — спокойно отвърна той. — Хъф и Крис се радват, че проявяваш интерес. Но ако искаш да разговаряш с някого за производството, попитай мен, а не онези мъже. Дори с тези скромни дрехи, които си купила специално от разпродажба, изглеждаш зашеметяващо. Накара ги да си глътнат езиците.

— Не се срамуват от мен, а се страхуват и се отнасят с недоверие към всеки от фамилията Хойл.

— Тогава защо да ги поставяме в неудобно положение?

Сейър се замисли и реши, че има право.

— Може би постъпих лекомислено. Както и да е, ще узная повече, щом вляза в цеха — каза тя. — Къде е каската ми?

— Всичко се вижда от прозорците на офисите ни на горния етаж.

— Луксозните ви, чисти и безопасни офиси с климатици? Няма да добия реална представа, нали? Искам да опозная отблизо обстановката, в която се трудят работниците.

— Идеята не е добра, Сейър — решително заяви той. — Крис отговаря за производството. Той смята така.

— Няма ли смелост да дойде да ми го каже лично?

— Разчита на моя дипломатически усет.

— Колкото и дипломатично да подходиш, няма да променя решението си.

— Тогава ще бъда прям — Бек сложи ръце на кръста си и се приближи. — Какво търсиш тук?

— Както ми напомни вчера, аз съм съсобственик на „Хойл Ентърпрайсис“.

— Защо си дошла днес, след като никога досега не си проявявала и капка интерес към бизнеса?

Сейър нямаше желание да го убеждава, че това е било заблуда, и отвърна:

— Време е да започна да се интересувам.

— Отново питам, защо? Защото не си била добре дошла тук като момиченце? Баща ти е водил Крис и Дани да прекарват известно време в леярната, но доколкото разбрах, за теб е била недостъпна територия. Ядосвала си се, че не си момче?

Очите й заплашително засвяткаха.

— Никога не съм им завиждала за онова, което имат между краката си. Не съм длъжна да ти обяснявам мотивите си.

Бек кимна към вратата зад нея.

— За да ти позволя да минеш през тази врата, ще се наложи да ми ги обясниш.

— Вие сте назначен в тази компания, господин Мърчънт. Следователно работите за мен, нали? Аз съм ваш шеф.

Властният й тон го вбеси. Но и го накара да почувства необяснимо силна възбуда. Изпита желание да я целуне, за да й покаже, че не е шеф във всяко отношение. Потисна този импулс и попита:

— Какво се надяваш да постигнеш?

— Искам да видя дали този завод е толкова опасно място, колкото се говори. Дали твърденията за рискови условия на труд са преувеличени, или — както подозирам — пренебрегвани.

— Разбира се, че е рисковано, Сейър. Това е леярна. Топим метал. Пълно е с опасности.

— Не ми говори като на хлапачка — избухна тя. — Знам, че опасностите са неизбежни. Именно затова трябва да се вземат всички възможни предпазни мерки за хората, които работят тук. Мисля, че „Хойл Ентърпрайсис“ проявява престъпна небрежност по отношение на тях.

— Политиката ни е…

— Политика? Правилата, написани от Крис и Хъф и прилагани от Джордж Робсън, най-краставата от всички крастави жаби? И двамата знаем, че политиката и практиката твърде често се разминават. Освен ако Хъф е запял друга песен през последните десет години, в което дълбоко се съмнявам. Девизът му е: „Производство на всяка цена“. Нищо не спира производството. Доказателство за това е, че заводът не престана да работи дори вчера, в деня на погребението на сина му — замълча, за да си поеме дъх. — А сега, ако обичаш, дай ми каска.

Настървението, изписано на лицето й, го отказа да я разубеждава. Колкото повече се опитваше, толкова по-непоколебима би станала решимостта й и както бе предположил Хъф, толкова повече би подхранил подозренията й, че имат какво да крият. Надяваше се, че като угоди на този каприз, ще задоволи любопитството й и тя ще си тръгне, без да създаде сериозни проблеми.

Все пак направи последен опит. Посочи назад към вратата, през която бяха влезли в склада, и каза:

— Видя ли онези мъже там, Сейър? Огледа ли ги внимателно? Почти всеки от тях има по няколко белега. Машините режат, изгарят, притискат и премазват.

— Няма да се доближавам до движещи се части.

— Колкото и да внимаваш, има хиляди начини да пострадаш.

— Точно това искам да проверя.

Осъзнавайки, че е в безизходица, Бек свали две каски от етажерката зад себе си и пъхна едната в ръцете й.

— И защитни очила — подаде й чифт. — Не мога да направя нищо за краката ти. Тези не са с обковани пръсти — посочи той към обувките й.

Сейър нагласи първо защитните очила, а след това и каската на главата си.

— Не така.

Преди да го спре, свали каската, събра косите на върха на главата й и отново я сложи. Заставайки съвсем близо до нея, бавно и старателно прибра подаващите се кичури.

— Не си прави труда — каза тя. — Мисля, че е добре.

— Никакви стърчащи кичури, Сейър. Не бих искал да видя как косата ти пламва от някоя прехвърчала искра или се заплита и машината я изтръгва с корените. Освен това, ще разсейваш работниците.

Сейър вдигна глава. Той се вгледа в очите й през очилата.

— Откакто съм тук, в цеха не е влизала жена. Със сигурност никога не е имало посетителка с твоята външност. Ще оглеждат гърдите и задника ти. Не мога да предотвратя това. Но не бих искал някой да пострада, защото се е зазяпал в косите ти и е започнал да си представя как галят корема му — срещна погледа й за няколко секунди и сложи своите защитни очила и каска. — Да вървим.

Отвори тежкия люк и пред погледа й се разкри адът.

Това бе първото впечатление на Сейър. Горещината я връхлетя с пълна сила, сякаш огромен юмрук се стовари върху гърдите й и я повали на пода.

Бек вече бе слязъл няколко стъпала по желязното стълбище, което водеше до цеха. Доловил колебанието й, погледна назад.

— Отказа ли се? — попита той, надвиквайки грохота.

Поклати глава и му даде знак да продължи. Поведе я надолу. Стъпалата й се струваха толкова горещи през подметките на обувките й, сякаш кожата й щеше да се разтопи.

Бе царство на шума, мрака и жегата. С изумление установи колко е огромно. Струваше й се безкрайно. Не виждаше далечната стена, а само мрак и отново мрак, сред който грееха порои от искри и котли с клокочещ течен огън. Разтопеният метал сияеше в големите леярски кофи, които се плъзгаха по висока релса. Чуваха се удари на метал в метал, плъзгаха се конвейери, машините тракаха, дрънчаха и скърцаха.

Грохотът бе непрестанен, мракът обгръщаше всичко, а горещината бе неизбежна. Щом човек вдъхнеше от нея, тя ставаше част от него.

Ролята на Вулкан в този подземен свят бе изпълнявана от мъже с облени в пот лица, скрити зад защитни очила, които изгледаха Бек и нея със страхопочитание. Постоянно бяха в движение, а някои от тях наглеждаха едновременно по няколко машини. Не можеха да си позволят да седнат нито за миг. Трябваше да внимават за искри, разливане, падане или подхлъзване, защото от това зависеше животът им.

— Не е нужно да го правиш, Сейър — изкрещя Бек буквално в ухото й. — Не е нужно да доказваш нищо на никого.

„Зная, по дяволите“. Погледна нагоре към осветените прозорци. Както очакваше, там бе Хъф, властелинът на този ад, застанал с разтворени крака, пушейки цигара, чийто връх проблясваше в яркочервено.

Отмести поглед от самодоволното му лице и предизвикателния израз на очите му и каза на Бек:

— Покажи ми още.

Докато вървяха, той заговори:

— Използваме сплави, съдържащи предимно желязо и известно количество въглерод и силиций.

Сейър кимна, но не се опита да отвърне.

— „Хойл Ентърпрайсис“ претопява скрап. Имаме доставчици от няколко щата, които го изпращат тук с железопътен транспорт. Получаваме го с тонове.

Тя предполагаше, че грозната планина от метални отпадъци зад леярната е необходимо зло, въпреки че си спомни как веднъж майка й бе попитала Хъф дали не може да се построи стена или ограда, която да я скрива от магистралата.

Дори не бе помислил върху идеята — заради разходите. Бе отговорил:

— Ако не беше тази купчина желязо, както я наричаш, нямаше да имаш палто от норки и нов кадилак.

— Скрапът се претопява в пещи, наречени вагрянки — продължи Бек. — Разтопеният метал се налива или във въртящ се котел, в който се формова чрез центробежни сили, или в пясъчен калъп.

Сейър се загледа в леярската кофа, от която се изля разтопен метал в един от калъпите. Бе впечатлена от технологията, но потресена от опасността за мъжете, които боравеха с машините толкова близо до течния огън и горещите, бързо движещи се части.

— Какво е това на ръцете му? — попита тя и кимна към един работник.

Бек се поколеба, преди да отговори:

— Защитна лента. За уплътнение на ръкавиците и предпазване на ръцете от изгаряне.

— Защо не закупите по-плътни ръкавици?

— По-скъпи са — припряно отвърна той и я побутна покрай локва разтопен метал, която клокочеше на пода. Вдигна поглед и видя, че изтича от една леярска кофа. Забеляза, че човекът, който я направлява, стои на подиум без предпазен парапет.

Бек продължи да обяснява:

— Щом металът изстине в пясъчните калъпи, те минават през съоръжение за избиване на отливките от формите. Вибриращ конвейер буквално отсява пясъка — кимна към изхода. Когато отвори вратата, обобщи казаното, сякаш говореше на ученичка от четвърти клас по време на опознавателно посещение: — След изваждането от калъпа тръбата минава през почистване и инспекция. Правим металургическа проверка на качеството на метала и химичния състав. Ако има дефектен продукт, той се рециклира и се връща обратно в пещите. Това, което влиза в леярната като скрап, излиза с един от камионите ни във вид на тръби с разнообразни приложения. Имаш ли въпроси?

Сейър свали защитните си очила и каската и разпусна косите си.

— Колко достига температурата долу?

— През лятото до петдесет и пет градуса. През зимата не е толкова зле.

Даде й знак да се качи в един асансьор и натисна бутона за нагоре. Вътре и двамата се загледаха в светещото табло с номерата на етажите. Тя заговори:

— На една от машините…

— Да?

— … имаше нарисуван бял кръст.

Бек продължи да се взира в цифрите над вратите и дълго мълча, преди да отговори, сякаш бе решил да си даде вид, че не е чул въпроса й. Най-сетне каза:

— Там е загинал човек.

Искаше й се да му зададе още въпроси, но когато вратите на асансьора се отвориха, Крис бе излязъл на площадката да ги посрещне. Чаровно се усмихна.

— Здравей, Сейър. Имаш нов тоалет, а? — кимна той към дрехите, които си бе купила от магазин в центъра на града малко преди да дойде. — Не бих казал, че ми харесва. Как ти се стори обиколката?

— Много поучителна.

— Радвам се, че си доволна.

— Не съм казала, че съм доволна.

Мобилният телефон на Бек звънна.

— Извинете ме — той се отдалечи от тях, за да проведе разговора.

Сейър се обърна към брат си:

— Не видях нищо в цеха, което да опровергае твърденията за нарушаване на нормите за безопасност и опазване на околната среда, в което ви обвиняват. На какво миришеше?

— От пясъка е, Сейър — обясни той, преструвайки се на безкрайно търпелив. — В него има химикали. При висока температура отделят мирис, който понякога е неприятен.

— А може да се окаже и вреден?

— Кажи ми, в коя индустрия не съществува никакъв риск за работниците?

— Има съвременни вентилационни системи, които…

— … са невероятно скъпи. Но непрекъснато търсим начини за подобряване на работната среда.

— А околната? Мисля, че преди няколко години ни глобиха за замърсяване на питейната вода. Разлив от охладителните басейни, доколкото си спомням.

Усмивката му застина.

— Стараем се и да опазваме местната природа.

С нескрито недоверие Сейър промърмори:

— Тези ги разправяй на еколозите, Крис.

Бек завърши телефонния си разговор и се върна при тях.

— Трябва да ме извините. Изникна нещо, с което е необходимо да се заема веднага — взе каската и очилата, които бе свалила Сейър. — Нали можеш да намериш изхода?

— Едва ли е твърде трудно.

Крис вметна:

— Жалко, че не мога да те поканя на обяд, преди да отпътуваш, но аз също имам неотложни задължения — приближи се и я целуна по бузата. Очите му й се усмихваха подигравателно, когато се отдръпна. — Приятен полет, Сейър.

Двамата останаха заедно и я проследиха с погледи, докато се скри зад един ъгъл.

— Е, това беше.

— Не мисля, Крис.

Той се обърна към Бек:

— Боиш се, че ще продължи да ни разпитва за безопасността, околната среда и прочее?

— Ще видим. Но тази сутрин не се е спряла нито за миг.

Повдигна вежди.

— Така ли? Какво е правила?

— Първо, срещнала се е с Ред Харпър. Той се обади. Помоли да отидеш в участъка, за да отговориш на няколко въпроса. Незабавно.

 

 

Сейър не напусна града веднага, а мина с колата си през квартала, който се намираше буквално в сянката на комините на „Хойл Ентърпрайсис“. Преди време, когато бе млада и наивна и всичко й се струваше възможно, често си бе представяла щастливото бъдеще, докато се бе разхождала по тази улица, преливайки от радост. Имаше една къща с обитатели от средната класа, която бе центърът на нейната вселена. За нея тя бе символ на надежда, сигурност и любов.

Днес, когато я видя, изпита отчаяние.

През последните десет години целият квартал бе западнал. Но точно тази къща бе в най-окаяно състояние. Неподдържаният двор и занемарената постройка я накараха да си помисли, че е сбъркала завоя, че е отишла на друг адрес.

Но, разбира се, нямаше грешка. Въпреки жалкия вид на сградата, тя я позна. Дори и да нямаше доверие на паметта си, достатъчно бе да прочете името на пощенската кутия, за да се убеди, че е тази, която търси.

В двора се търкаляха детски играчки, много от които бяха счупени и изглеждаха захвърлени. Няколко храста се бяха вкопчили в живота с последни сили и отчаяно се нуждаеха от подрязване. Тук-там бяха останали туфички трева. Желязната пързалка отпред бе покрита с ръжда. Мазилката на стените бе напукана и се ронеше.

Макар и да си каза, че идването й тук е плод на внезапно налудничаво хрумване, истината бе, че обмисляше тази идея, откакто бе пристигнала в Дестини. Сега, когато бе тук, усещаше непоносимо свиване под лъжичката.

Преди да събере кураж да слезе от колата, мобилният й телефон звънна. Видя името на Джесика Дебланс, изписано на екрана, и вдигна.

След размяната на поздрави годеницата на Дани каза:

— Не искам да те безпокоя. Обадих се само за да попитам дали има нещо ново във връзка с разследването на помощник-шериф Скот.

— Тази сутрин разговарях с шериф Харпър — Сейър й разказа за щателното претърсване на колибата, проведено от него, детектив Скот и Бек Мърчънт. — Доколкото разбирам, не са открили нищо нередно, защото шерифът спомена, че детектив Скот ще приключи с разследването най-късно днес следобед.

Джесика въздъхна с примирение:

— Е, това и очаквах.

— Искаш ли да им съобщя за годежа ви?

— Не. Веднага ще стигне до ушите на семейство Хойл. Възможно е да обвинят мен за самоубийството на Дани. Например, че съм искала да го принудя да се ожени за мен и така съм го подтикнала.

Колкото и да й бе мъчно, Сейър бе съгласна.

— Имам чувството, че те разочаровам, Джесика — както бе разочаровала Дани, като не бе отговорила на обажданията му миналата седмица. — Иска ми се да можех да направя повече.

— Желанието ти да ми помогнеш, е достатъчно — след кратка пауза Джесика продължи: — Може би просто трябва да приема, че Дани не е бил толкова щастлив, колкото мислех, и че е имал причини, за които не съм подозирала, да иска да сложи край на живота си. Нещо дълбоко го измъчваше. Навярно е решил, че не може да живее с него. Никога няма да узная какво е било.

— Съжалявам.

Младата жена страдаше, а тази банална дума бе единственото, което Сейър успя да й каже. Прозвуча ужасно неуместно. Но обеща да й съобщи веднага щом й се обадят от участъка.

Миг след като разговорът приключи, остъклената врата на къщата се отвори и от тесния коридор излезе мъж, гол до кръста и бос, само по изпоцапани джинси.

Стори й се подозрително и враждебно настроен, когато извика:

— Мога ли да ви помогна с нещо?