Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
White Hot, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 118 гласа)

Информация

Сканиране
ganinka (2010)
Разпознаване и корекция
Кристина (2010)
Допълнителна корекция
sonnni (2013)

Издание:

Сандра Браун. Безпощадно

ИК „Хермес“, Пловдив, 2004

Американска. Първо издание

Редактор: Петя Димитрова

Коректор: Недялка Георгиева

ISBN: 954-26-0226-X

История

  1. — Добавяне

Трета глава

— Подкрепете се, господин Крис — каза Селма и му предложи порция храна.

— Благодаря.

— Вие искате ли нещо, господин Хойл?

Въпреки, че днес не би трябвало да работи, домашната помощница бе сложила бяла престилка върху черната си рокля. В странно съчетание с нея, шапката, с която бе на погребението, все още бе на главата й.

— По-късно, Селма.

— Не сте ли гладен?

— В тази жега нямам апетит.

Балконът над верандата хвърляше плътна сянка, но тя не бе достатъчна, за да ги спаси от непоносимия пек. Вентилаторите над главите им едва раздвижваха горещия въздух. Хъф често попиваше потта от челото си с кърпичка. Вътре климатикът поддържаше приятен хлад, но Хъф държеше двамата с Крис да посрещат гостите си лично и да приемат съболезнованията им още преди да влязат.

— Ако имате нужда от нещо, само ме повикайте.

Попивайки насълзените си очи, Селма влезе в къщата през широката входна врата, над която бе закачена траурна лента от черен креп.

Не бе съгласна да наемат фирма за доставки на храна за гощавката, защото мразеше някой да й се пречка в кухнята. Но Хъф бе настоял. Селма не бе в състояние да се погрижи за подготовката. Откакто бе узнала новината за Дани, или ридаеше неудържимо, или падаше на колене, преплиташе пръсти и молеше Бога за милост.

Работеше за семейство Хойл, откакто Хъф бе пренесъл Лоръл през прага като булка — преди близо четиридесет години. Съпругата му бе израснала в къща с прислужници и бе естествено да повери домакинството на Селма. Тогава чернокожата жена бе на възраст, достатъчна, за да му бъде майка, а сега никой не би отгатнал годините й.

Едва ли тежеше повече от петдесет килограма, но бе силна и жилава като млада върба.

Когато се появиха децата, бе станала и тяхна бавачка. След като Лоръл почина, Дани, като най-малък, се нуждаеше от най-много грижи. Селма го бе отгледала с майчинска всеотдайност и помежду им бе съществувала специална връзка. Смъртта му бе тежък удар за нея.

— Видях шведската маса в трапезарията — отбеляза Крис. Остави чинията, която му бе дала Селма, недокосната, върху малка масичка от ракита. — Поръчахме прекалено много ядене и пиене, не мислиш ли?

— Като човек, който не е гладувал нито ден в живота си, нямаш думата по въпроса дали храната е твърде много.

Дълбоко в себе си Хъф признаваше, че може би е прекалил. Но бе работил като вол, за да осигури най-доброто за децата си. Нямаше да се скъпи за погребалната гощавка в памет на по-малкия си син.

— Пак ли ще ми натякваш, че не съм благодарен за всичко, което имам, и че не зная какво е човек да живее в лишения, както си живял ти?

— Радвам се, че живях така. Затова съм толкова твърдо решен никога вече да не бъда лишен от нищо. Благодарение на това станах човекът, който съм. А ти си такъв, какъвто си, благодарение на мен.

— Спокойно, Хъф — Крис седна на един люлеещ се стол на верандата. — Зная тези лекции наизуст. Закърмен съм с тях. Няма смисъл да ги преповтаряме днес.

Хъф усети как кръвното му налягане спадна до по-безопасно ниво.

— Прав си, няма смисъл. Стани, че идват още хора.

Крис отново застана до него, когато новопристигналата двойка тръгна към тях и се качи по стъпалата.

— Как си, Джордж? Лайла. Благодаря ви, че дойдохте — каза Хъф.

Джордж Робсън притисна десницата му между дланите си. Бяха влажни, меки и гладки. „Все същият си е“, помисли си Хъф с отвращение.

— Дани беше добро момче, Хъф. Чудесно момче.

— Прав си, Джордж — освободи ръката си и едва се сдържа да не я изтрие в крачола на панталона си. — Благодаря, че го казваш.

— Ужасна трагедия.

— Да.

Доста по-младата съпруга на Джордж остана безмълвна, но Хъф забеляза похотливия поглед, който хвърли на Крис, и усмивката му в отговор.

— Влизайте, Джордж, че тази хубавица ще се разтопи като сладолед. Вземете си каквото искате от шведската маса.

— Има предостатъчно джин, Джордж — допълни Хъф. — Накарай някого от барманите да ти налее.

Мъжът изглеждаше поласкан, че Хъф помни любимото му питие, и забърза със съпругата си към вратата. Щом влязоха и нямаше опасност да го чуят, Хъф се обърна към сина си:

— Откога Лайла е в списъка ти?

— От миналата събота следобед, когато Джордж беше на риболов със сина си от първия брак — с усмивка Крис добави: — Вторите съпруги притежават много предимства. Обикновено има отрочета, с които татковците са заети поне два уикенда в месеца.

Баща му го изгледа намръщено.

— Като заговорихме за жени, покрай забавленията с Лайла Робсън успя ли да поговориш с Мери Бет?

— За около пет секунди.

— Каза ли й за Дани?

— Веднага щом вдигна слушалката, казах: „Мери Бет, Дани се самоуби“. Отговорът й беше: „Значи моят дял се увеличава“.

Кръвното на Хъф отново скочи.

— Нейният дял, друг път. Това момиче няма да получи нито цент от парите ми, ако не постъпи с теб както трябва и не ти даде развод. Но не когато на нея й скимне, а незабавно. Попита ли за документите, които й изпратихме?

— Не конкретно. Но Мери Бет няма да подпише никакви документи.

— Тогава я накарай да се върне тук и й направи дете.

— Не мога.

— Не искаш.

— Не мога.

Изненадан от мрачния тон на сина си, Хъф присви очи срещу него.

— Как така? Да не би да има нещо, което не знам?

— Ще поговорим за това по-късно.

— Ще поговорим сега!

— Моментът не е подходящ, Хъф — уклончиво отвърна Крис. — А и ще се изчервиш, а знаем какво означава това за човек с твоето кръвно налягане — отправи се към входната врата. — Ще пийна нещо.

— Почакай. Погледни.

Хъф кимна към алеята пред къщата, където Бек вървеше към току-що спряла кола. Отвори вратата откъм шофьорската седалка и подаде ръка.

Сейър слезе без помощта на Мърчънт. Всъщност изглеждаше готова да изсъска срещу него, ако я докосне.

— Я виж ти — промърмори Крис.

Двамата с Хъф се загледаха в тях, докато вървяха през двора. На половината път Сейър отметна глава и вдигна поглед под периферията на черната си сламена шапка. Щом ги видя на верандата, сви покрай страничната стена на къщата и продължи по пътеката към задния вход.

Хъф не откъсна очи от нея, докато не се скри зад ъгъла. Не знаеше какво да очаква, когато види дъщеря си за първи път от десет години, но сега изпита гордост. Сейър Хойл — смяната на името бе пълна глупост — имаше вид на изтънчена жена. Доста изтънчена. Според него, не би могла да стигне по-далеч.

Бек изкачи стъпалата и се спря при тях.

— Впечатлен съм — каза Крис. — Бях сигурен, че ще те прати да вървиш на майната си.

— Опита се.

— Какво стана?

— Както предполагахте, възнамеряваше да си тръгне, без да се види с вас.

— Как успя да я убедиш?

— Накарах чувството й за приличие и лоялност към семейството да заговори.

Брат й презрително изсумтя.

— Винаги ли е била толкова вироглава? — попита Бек.

Крис потвърди едновременно с Хъф, който отвърна:

— Винаги е била малко опърничава.

— Това е тактичен начин да кажеш, че е непоносима — Крис огледа двора. — Мисля, че всички, които очаквахме, пристигнаха. Да влезем и да отдадем дължимото на Дани.

Къщата бе пълна с хора, което не изненада Бек. Дори далечни роднини на семейство Хойл и жители на града, които бегло ги познаваха, бяха дошли да изразят уважение към покойния.

Висшият и средният ръководен персонал на завода бе тук със съпругите си. Имаше само няколко работници — мъже, за които Бек знаеше, че са били назначени още когато са станали пълнолетни. Стояха настрана от всички останали, с вратовръзки върху ризите си с къси ръкави, и очевидно се чувстваха неловко в дома на Хъф Хойл. Непохватно крепяха чинии с храна, стараейки се да не я разсипят.

Тук бяха и подмазвачите, стараещи се по всякакви начини да спечелят благоразположението на семейство Хойл, защото от него зависеше охолният им живот. Местните политици, банкери, директори на учебни заведения, бизнесмени и лекари — всички те бяха подпомагани финансово от Хъф. Това бе неписан закон, но в града нямаше човек, който да не го знае. Всеки от присъстващите се подписа в книгата за съболезнования, та в случай че не успее да поговори лично с Хъф, поне да разбере, че и той е дошъл да изрази съчувствие.

Най-малката група бяха онези, които искрено скърбяха за Дани. Отличаваха се с печалните си изражения. През повечето време стояха заедно и тъжно разговаряха помежду си, но сякаш почти нямаше какво да си кажат с него, Крис или Хъф и страняха от тях или от безразличие, или от страх. Постояха само колкото бе необходимо, за да засвидетелстват уважение, и побързаха да си тръгнат.

Бек обикаляше сред хората и приемаше съболезнования като равноправен член на семейството.

Сейър общуваше само с гостите. Държеше се с него, Крис и Хъф с пренебрежение, сякаш не бяха тук. Забеляза, че никой не дръзва да привлече вниманието й, ако тя не го заговори. Те бяха простовати хорица от малкия град, с които Сейър нямаше нищо общо. Стараеше се да бъде непринудена, но мнозина явно се срамуваха да разговарят с изтънчена жена като нея.

Срещна погледа й само веднъж, докато двете със Селма вървяха, хванати под ръка, по централния коридор. Сейър утешаваше домашната помощница, която ридаеше на рамото й. Забеляза, че той я гледа, но очите й издадоха пълно безразличие.

Два часа се изнизаха, преди компанията да започне да оредява. Бек се спря до Крис, който хапваше нещо от шведската маса.

— Къде е Хъф?

— Пуши в стаята за игри. Шунката си я бива. Опита ли я?

— После ще си взема. Добре ли е той?

— Мисля, че е уморен. Последните два дни бяха доста напрегнати.

— А ти?

Крис сви рамене:

— Както знаеш, с Дани бяхме доста различни. Но все пак беше мой брат.

— Ще отида да постоя при Хъф и ще те оставя в ролята на домакин.

— Благодаря, макар и да няма за какво — промълви Крис.

— Не може да е толкова зле. Видях Лайла Робсън ето там — Крис се бе похвалил с най-новото си завоевание, потвърждавайки подозренията на Бек, че тя слага рога на съпруга си. — Стори ми се малко тъжна, може би има нужда от компания.

— Просто се цупи.

— Защо?

— Мисли, че я използвам само за секс.

— И каква е причината? — саркастично попита Бек.

— Нямам представа. Започна да мърмори, след като ми направи свирка в тоалетната на горния етаж — Крис погледна часовника си. — Преди десетина минути.

Бек го стрелна с поглед.

— Не говориш сериозно.

Крис сви рамене, което не бе нито потвърждение, нито отрицание.

— Отиди да нагледаш баща ми. Аз ще държа тези простаци под око, за да не отмъкнат нещо ценно от къщата.

Бек завари Хъф, седнал на креслото си, с цигара в ръка. Затвори вратата след себе си.

— Имаш ли нещо против да поседя при теб?

— Кой те праща — Крис или Селма? Знам, че не е Сейър. Не би се разтревожила за мен.

— Не знам за нея — Бек седна на дивана. — Но аз се тревожа.

— Добре съм.

Хъф изпусна струя дим към тавана.

— Държиш се мъжки, но загубата на син е тежко преживяване.

По-възрастният мъж продължи да пуши мълчаливо няколко секунди и най-сетне отвърна:

— Знаеш ли, мисля, че Дани щеше да бъде любимецът на Лоръл, ако беше жива.

Бек се наведе напред и облегна лакти на коленете си.

— Защото?…

— Защото се бе метнал на нея — погледна към него. — Разказвал ли съм ти за Лоръл?

— Подочух това-онова.

— Беше идеалната жена за мен. Не особено умна. Но кой търси такава, по дяволите? Лоръл беше нежна, сладка и хубава.

Бек кимна. Портретът с маслени бои, който заемаше по-голямата част от стената над стълбището бе на нежна миловидна жена. Но не можа да пропъди натрапчивата мисъл, че поне отчасти го е привлякла леярната, собственост на баща й, където Хъф бе постъпил на работа.

— Аз бях груб, недодялан и цапнат в устата. А тя беше дама с изтънчени обноски.

— Как я придума да се омъжи за теб?

— Казах й го направо — засмя се той, унесен в спомени. — „Лоръл, ние с теб ще се оженим“, а тя отговори: „Добре“. Бяха я ухажвали мъже, готови да стъпват по пирони заради нея. Предполагам, че е била впечатлена от прямотата ми — загледа се в дима, който се издигаше от върха на цигарата му. — Може би не ти се вярва, Бек, но й бях верен. Никога не съм криввал от правия път. Нито веднъж. Дори след смъртта й дълго време не се срещах с други жени. Смятах, че й дължа това.

След няколко мига размисъл продължи:

— Когато забременя, се биех в гърдите от гордост. Знаех, че детето ще е момче. Трябваше да имам син. Крис беше мой от мига, в който го извадиха от нея и ми го дадоха. Тогава родилните зали бяха недостъпна територия за бащите. Но аз подкупих персонала с голямо дарение и бързо се съгласиха да ме пуснат вътре. Исках моето лице да бъде първото, което ще види синът ми, когато се появи на бял свят. И така, Крис изцяло принадлежеше на мен още от самото начало. В замяна нямах нищо против да оставя Сейър на Лоръл. Беше нейната малка кукла, за която купуваше рокли с къдрички и организираше тържества, плащаше за уроци по английска езда и други подобни глупости. Но ако Лоръл бе доживяла да я види пораснала, двете със Сейър щяха да се хванат за косите. Сейър не е от типа жени, които си падат по следобедни партита, нали?

Бек се съмняваше в това.

— Тя не дава пет пари за нещата, които Лоръл смяташе за важни — продължи Хъф. — Ала Дани? Майка му би го обожавала. Той е… беше джентълмен. Също като Лоръл, би трябвало да се роди с един век по-рано. Във време, когато всички са се обличали в бяло, играели са крокет и винаги са имали чисти нокти. Пиели са коктейли с шампанско на верандата. Тогава убиването на свободното време е било форма на изкуство.

Погледна към Бек и изразът на умиление, породен от тези мисли, изведнъж изчезна.

— Дани не бе създаден за бизнес. Особено за нашия. Твърде мръсен е. Хора като него не бива да цапат ръцете си.

— Справяше се със задълженията си, Хъф. Работниците го обичаха.

— Не трябва да ни обичат, а да треперят от страх пред нас. Краката им да се подкосяват още щом ни видят.

— Да, но Дани служеше като буфер. Бе доказателство за тях, че и ние сме хора. Поне до известна степен.

Хъф поклати глава:

— Не, Дани беше твърде чувствителен, за да бъде добър бизнесмен. Мекушав. Винаги бе съгласен с последното мнение, което е чул. Лесно отстъпваше.

— Ти често разчиташе на това негово качество — напомни му Бек.

Хъф изсумтя в знак на потвърждение:

— Да, признавам. Искаше всички да бъдат доволни. Знаех го и се възползвах, за да постигам своето. Но Дани не можа да проумее, че не е възможно да угодиш на всички. Ако се опиташ, ще се качат на главата ти, преди да си започнал. За съжаление, аз не бях единственият, в чието мнение се вслушваше. Не искам да казвам лоша дума за него, но винаги съм назовавал нещата с истинските им имена. Мога да бъда откровен за характерите на децата си. Дани беше малодушен.

Въпреки че бе съгласен с него, Бек не би използвал думата „малодушен“, за да опише характера на Дани. Наистина не бе действал решително като баща си и брат си… всъщност — и като него. Но чувствителността имаше и добри страни. Не правеше човека малодушен. Впрочем Дани упорито бе отстоявал възгледите си за границата между допустимо и недопустимо.

Бек се питаше дали тези строги морални норми са станали причина някой да пожелае смъртта му.

 

 

Хъф за последен път дръпна от цигарата си, преди да смачка угарката.

— Трябва да се върна при гостите.

Когато станаха, Бек каза:

— Снощи сложих една папка на бюрото в спалнята ти. Едва ли си намерил време да я прегледаш.

— Не успях. Какво има в нея?

— Просто исках да ти напомня. Ще поговорим по-късно.

— Само ми кажи за какво става дума.

Бек знаеше, че Хъф никога не би престанал да мисли за бизнес, дори в деня на погребението на сина си.

— Чувал ли си за човек на име Чарлс Нийлсън?

— Мисля, че не. Кой е той?

— Синдикалист.

— Копеле.

— Разбира се, двете думи са синоними — съгласи се Бек със закачлива усмивка. — Написал ни е писмо. В папката има копие от него. Трябва да ми кажеш какво да отговоря. Не е нещо спешно, но се налага да хвърлиш един поглед.

Заедно тръгнаха към вратата.

— Добър ли е този Нийлсън?

Бек се поколеба, но когато Хъф го подкани с поглед, махна с ръка, сякаш искаше да каже: „Остави тази работа на мен“.

— Гради репутация в други части на страната — отвърна той. — Но ще се справим с него.

Хъф го потупа по гърба.

— Имам пълно доверие в теб. Който и да е кучият син и за какъвто и да се мисли, ще го размажеш като муха, когато се заемеш с него.

Отвори вратата на стаята за игри. В другия край на широкия коридор бе малката приемна, която Лоръл бе превърнала в зимна градина заради огромните й прозорци. Беше я напълнила с папрат, орхидеи, теменужки и тропически растения. Приемната бе нейната гордост и радост, както и тази на клуба по градинарство в Дестини, на който тя бе председател няколко последователни години.

След смъртта й Хъф бе наел фирма за вътрешно озеленяване от Ню Орлиънс, която изпращаше хора веднъж седмично, за да се грижат за растенията. Даваше им тлъст бакшиш, но за всеки случай ги бе заплашил, че ако някое растение загине, ще ги съди. Това бе най-красивата и най-рядко използваната стая. Мъжете, живеещи в къщата, почти не влизаха в нея.

Но сега не бе празна. Сейър бе седнала пред малкия роял с гръб към тях и глава, наведена над клавишите.

— Можеш ли да я накараш да ми проговори, Бек?

— Едва я придумах да поговори с мен.

Хъф го побутна напред.

— Използвай уменията си да убеждаваш.

— Не можеш ли да ми възложиш по-лека задача? — попита Бек през рамо. — Нещо, свързано с Чарлс Нийлсън? Или с Третия райх?