Сандра Браун
Безпощадно (3)

Втора глава

Магистралата бе почти неузнаваема. Сейър Линч бе изминавала участъка от международното летище в Ню Орлиънс до Дестини безброй пъти. Но днес й се струваше, че кара по него за първи път.

В името на прогреса характерните особености, които бяха придавали уникален облик на този край, бяха започнали да се губят. Провинциалният чар на Луизиана бе пожертван заради пошлата комерсиалност. Малка част от неповторимата му красота бе оцеляла при това нашествие. Би могла да се намира, където и да е в Съединените щати.

Местата, на които някога бе имало кокетни гостилници, бяха заети от заведения за бързо хранене. Домашно приготвеният пай с месо и сандвичите „Мъфалета“ бяха заменени от пакетирани крилца и готови за претопляне ястия. Вместо изрисуваните на ръка табели, светеха неонови реклами. Менютата, които собствениците бяха изписвали с тебешир на черни дъски всеки ден, сега звучаха през прозорчетата на авторесторантите, рецитирани от безплътен глас.

През десетте години, откакто бе напуснала градчето, дърветата, покрити с лишеи, бяха изтръгнати, за да сторят път за построяването на ново магистрално съоръжение. Това разрастване бе отнело някогашната загадъчност на мочурищата край пътя. Блатистата местност бе набраздена от алеи с рампи за вход и изход, на които бяха паркирани множество пикапи и микробуси.

Досега Сейър не бе осъзнавала колко дълбока носталгия изпитва. Но съществените промени в пейзажа събудиха у нея тъга по миналото. Копнееше за смесицата от аромати на лют червен пипер и дафинов лист. Искаше й се отново да чуе характерния говор на потомците на френски имигранти, които сервираха традиционни ястия от местната кухня, приготвени за не повече от три минути.

Въпреки че супермагистралите даваха възможност за по-бързо придвижване, би предпочела познатото шосе между редици дървета, чиито клони се преплитаха над него като дантелен балдахин и хвърляха шарена сянка върху асфалта.

Тъгуваше, че не може отново да кара със спуснати стъкла и вместо задушливия мирис на изгорели газове, да вдъхва нежен аромат на орлови нокти, магнолии и влажна трева.

Промените, настъпили през последното десетилетие, дразнеха всичките й сетива и помрачаваха спомените й за мястото, където бе отраснала. Но й хрумна, че навярно и самата тя се е променила толкова драстично, макар и не така очевидно.

Когато за последен път бе карала по това шосе, бе пътувала в обратната посока, отдалечавайки се от Дестини. В онзи ден колкото по-далеч бе от дома, толкова по-свободна се чувстваше, сякаш отхвърляше пластовете отрицателна енергия един по един. Днес се завръщаше, завладяна от ужас, който я сковаваше като железни вериги.

Носталгията по родния край, колкото и да бе силна, не би могла да я накара да се върне. Но когато бе чула новината за смъртта на брат си Дани, се почувства задължена. Явно се бе противопоставял на Хъф и Крис, докато бе имал сили, и накрая се бе избавил от тях по единствения възможен начин.

Не бе изненадана, когато стигна до покрайнините на Дестини и първото, което видя, бяха високите комини. Заплашително се издигаха над града — огромни, черни и грозни.

И днес бълваха дим, както всеки друг ден в годината. Би било твърде скъпо и неефективно пещите да спрат да работят — дори от уважение към паметта на Дани. Доколкото познаваше Хъф, вероятно не му бе хрумнало да направи тази скромна жертва заради най-малкото от децата си.

На билборда, който отбелязваше началото на града, бе написано: Добре дошли в Дестини — домът на „Хойл Ентърпрайсис“.

„Като че ли това е повод за гордост“, помисли си тя. Тъкмо обратното. Хъф бе забогатял от производството на железни тръби, но богатството му бе белязано с кръв.

Навлезе в улиците на града, които бе изследвала за първи път на колело. По-късно се бе научила да шофира по тях и като тийнейджърка неведнъж ги бе кръстосвала с приятелки в търсене на тръпка, момчета и развлечения.

Още когато бе на една пряка от Първа методистка църква, чу звученето на орган. Органът бе дарение от майка й, Лоръл Линч-Хойл. Имаше метална плочка, поставена в нейна памет. Това бе единственият истински църковен орган в Дестини, с който малцината методисти се гордееха. В никоя от католическите църкви нямаше такъв, а повечето жители на града бяха католици. Дарът на майка й бе щедър и искрен, но се бе превърнал в поредния символ на властта на фамилията Хойл над целия град и обитателите му, която никой не би дръзнал да оспори.

Жестока ирония бе, че сега този орган свиреше траурна музика за едно от децата на Лоръл Хойл, чийто живот бе завършил с петдесет години по-рано, отколкото би трябвало, при това от собствената му ръка.

Сейър бе узнала за смъртта му в неделя следобед, когато се бе върнала в офиса си след среща с клиентка. Обикновено не работеше в неделя, но това бе единственият ден, в който клиентката й имаше свободно време да разговаря с нея. Наскоро Джулия Милър бе отпразнувала петата година, откакто бе секретарка на Сейър. Не би й позволила да работи през уикенда, ако самата тя почива. Докато Сейър бе заета с клиентката, Джулия се бе заловила с документацията.

Когато се върна, Джулия й подаде лист със съобщение.

— Този господин се обади три пъти, госпожо Линч. Не му дадох номера на мобилния ви телефон, въпреки че настоя.

Щом видя кода, Сейър смачка бележката и я хвърли в кошчето за смет.

— Не желая да говоря с никого от семейството си.

— Не е ваш роднина. Каза, че работи за семейството. Важно е да се свърже с вас час по-скоро.

— Няма да разговарям и с човек, който работи за семейството ми. Други съобщения? Случайно да се е обаждал господин Тейлър? Обеща онези пердета за утре.

— Става дума за брат ви — прекъсна я Джулия. — Починал е.

Сейър спря на прага на вътрешния си офис. Дълго се взира през стъклената стена в моста „Голдън Гейт“. През плътната завеса от мъгла се виждаха само оранжевите подпори. Водите в залива изглеждаха студени, сиви и страховити. Зловещи.

Без да се обърне, попита:

— Кой?

— Кой…

— Кой от братята ми?

— Дани.

Дани, който й се бе обадил два пъти през последните няколко дни, а тя бе отказала да говори с него.

Сейър застана с лице към секретарката си, която я гледаше със съчувствие и тихо заговори:

— Брат ви Дани е починал по-рано днес, Сейър. Реших, че е по-добре да ви бъде съобщено лично, отколкото по мобилния телефон.

Сейър издаде дълга въздишка.

— Как е станало?

— Мисля, че трябва да поговорите с този господин Мърчънт.

— Моля те, Джулия. Как е умрял Дани?

— Изглежда, се е самоубил — тихо отвърна секретарката й. — Съжалявам — след миг добави: — Това е единствената информация, която ми даде господин Мърчънт.

Сейър се бе оттеглила в офиса си и бе затворила вратата. Следобед бе чула телефона да звъни няколко пъти, но Джулия не я бе свързала, разбирайки, че се нуждае от известно време насаме, за да възприеме новината.

Дали Дани бе искал да се сбогува с нея? Ако бе така, как щеше да живее с чувството за вина, че е отказала да го изслуша?

След около час Джулия плахо почука на вратата.

— Влез — когато я видя на прага, Сейър каза: — Няма смисъл да стоиш тук, Джулия. Върви си у дома. Ще се оправя.

Секретарката сложи лист хартия на бюрото й.

— Имам още малко работа. Позвънете ми, ако се нуждаете от мен. Да ви донеса ли нещо?

Сейър поклати глава. Джулия се оттегли и затвори вратата. На листа, който бе донесла, бяха написани часът и мястото на погребалната служба. Вторник сутринта, в единадесет.

Не бе изненадана, че е насрочена за толкова скоро. Хъф винаги действаше експедитивно. Навярно двамата с Крис нямаха търпение да оставят това зад гърба си, да погребат Дани и да продължат живота си.

Всъщност и за нея се бе оказало по-добре погребението да бъде скоро. Не бе имала време да води вътрешна борба дали да присъства или не. Не се бе измъчвала от нерешителност, а бързо бе взела решението да отиде.

Вчера сутринта бе хванала полет за Ню Орлиънс през Далас, Форт Уърт и бе пристигнала късно следобед. Беше се поразходила из Френския квартал и вечеряла в малък ресторант, а после бе пренощувала в „Уиндзор Корт“.

Въпреки разкошната уютна обстановка в хотела, буквално не бе мигнала цяла нощ. Не искаше да се връща в Дестини. Колкото и да бе глупаво, страхуваше се, че може да попадне в капан и да остане хваната в лапите на Хъф завинаги.

На разсъмване ужасът й все още не бе отшумял. Бе станала и облякла тоалета си за погребението и бе потеглила за Дестини, възнамерявайки да пристигне тъкмо навреме за службата и веднага след това да си тръгне.

Паркингът пред църквата вече бе препълнен, както и близките улици. Наложи се да остави колата си на няколко пресечки от живописната постройка с витражи и бяла камбанария. Точно когато стъпи между колоните на площадката, камбаната отбеляза единайсет часа.

В преддверието бе по-хладно, отколкото навън, но Сейър забеляза, че много от хората в църквата си веят с хартиени ветрила, което я наведе на мисълта, че климатикът е повреден. Когато седна на задния ред, хорът завърши встъпителния химн и се качи на подиума.

Докато всички други седяха със сведени за молитва глави, Сейър погледна ковчега пред олтара. Бе семпъл, сребрист и затворен. Не би понесла последният й спомен за Дани да бъде образ на восъчна кукла, увита в сатен. За да се отърси от тази мисъл, тя се съсредоточи върху изящните бели калии, подредени върху капака.

Не видя нито Хъф, нито Крис сред множеството хора, но предположи, че са настанени на първия ред и изглеждат подобаващо опечалени. Гадеше й се от лицемерието им.

Бе спомената като една от живите членове на семейството.

— Сейър Хойл от Сан Франциско, сестра — монотонно прочете свещеникът.

Изпита желание да скочи на крака и да изкрещи, че вече не се казва Хойл. След втория си развод бе започнала да носи моминското име на майка си. Официално бе сменила фамилията си на Линч. Това име бе изписано на дипломата й от колежа, на визитките й, на шофьорската й книжка от Калифорния и на паспорта й.

Вече не бе Хойл, но бе сигурна, че онзи, който е предоставил информацията на свещеника, умишлено му е дал грешно име.

Текстът на опелото бе стандартен, прочетен дума по дума от църковна книга от голобрад мъж с вид на непълнолетен младеж. Словото бе насочено към цялото човечество. Не бе споменато почти нищо за Дани като личност, не бе изтъкнато нито едно достойнство и не бе отправен укор към никого, което я накара да се почувства особено гузна, защото тя, собствената му сестра, бе отказала да поговори с него по телефона.

Когато службата завърши с традиционния химн, опечалените се разшумяха. Ковчегът бе понесен от Крис, русокос непознат и още четирима мъже, в които тя разпозна изпълнителните директори на „Хойл Ентърпрайсис“. Запристъпваха по пътеката между седалките.

Докато минаваха покрай нейния ред, успя да огледа брат си. Бе красив и елегантен, както винаги, издокаран като конте от тридесетте години. Единственото, което му липсваше, бяха тънките мустаци. Косите му все още бяха катранено черни, но по-къси, отколкото преди години. Бяха пригладени с гел, което не би подобавало на друг мъж, наближаващ четиридесетте, но напълно се вписваше в стила на Крис. Имаше необикновени очи, чиито зеници бяха неразличими от тъмните ириси.

Хъф вървеше след ковчега. Дори в този ден не бе загубил властната си осанка. Крачеше с изпъчени гърди и гордо вдигната глава. Всяка стъпка бе отмерена, сякаш бе завоевател с неоспорими права върху земята под себе си.

Стиснатите му устни издаваха непреклонността, която й бе добре позната. Очите му блестяха като черни мъниста, пришити към лицето на плюшена играчка. Бяха сухи и ясни. Не бе плакал за Дани. Откакто го бе видяла за последен път, прошарените му коси бяха съвсем побелели, но все още ги носеше безупречно оформени. Бе качил няколко килограма около кръста, но изглеждаше як, колкото си го спомняше.

За щастие нито Крис, нито Хъф я видяха.

За да избегне риска да бъде разпозната, Сейър се изниза през страничната врата на храма. Колата й бе последна в процесията до гробището. Паркира далеч от тентата, опъната над прясно изкопания гроб.

Приведени, на групи или поединично, хората се придвижваха по малкото възвишение за последната част от погребалния ритуал. Повечето бяха облечени официално и под мишниците и по перифериите на шапките им се забелязваха кръгове от пот. С мъка пристъпваха със свитите си от рядко носене обувки.

Сейър позна много от тях и си спомни имената им. Бяха хора, прекарали целия си живот в Дестини. Някои имаха малък частен бизнес, но повечето работеха за семейство Хойл — на една или друга длъжност.

Забеляза неколцина членове на училищното настоятелство. Съкровеното желание на майка й бе да изпрати децата си в най-престижните частни училища на Юга, но Хъф бе непреклонен. Държеше да израснат силни под негов надзор.

При всеки спор по този въпрос казваше:

— Попаднал сред глезльовци, човек не може да опознае истинския живот и да се научи да се бори с него.

Както винаги, когато имаха разногласия, майка й бе отстъпила с въздишка на примирение.

Сейър остана в колата си с включен двигател. За щастие службата бе кратка. Веднага щом приключи, хората се разпръснаха и се върнаха в колите си, полагайки усилия да скрият, че бързат да си отидат.

Хъф и Крис тръгнаха последни, след като стиснаха ръката на свещеника. Сейър ги проследи с поглед до лимузината, предоставена от погребалното бюро на Уиър. Удивително бе, че старият Уиър все още практикуваше този занаят, докато чакаше ред самият той да се възползва от услугите на фирмата.

Отвори вратата на Крис и Хъф, а после застана на дискретно разстояние, докато те размениха няколко думи с русия мъж, който бе носил ковчега. Щом разговорът приключи, двамата се качиха в колата и непознатият им помаха за довиждане, господин Уиър седна зад волана и подкара. Сейър изпита облекчение, когато се отдалечиха.

Изчака още десет минути, докато и последният опечален си тръгна. Едва тогава угаси двигателя и слезе от колата си.

— Близките ви ме помолиха да ви придружа до къщата за погребалната гощавка.

Стресната, тя се завъртя така бързо, че край обувките й се разхвърча прах и камъчета.

Бе се облегнал на задната броня на колата. Беше свалил сакото си и го бе преметнал върху ръката си. Вратовръзката му стоеше накриво, горното копче на ризата бе разкопчано, а ръкавите — навити до лактите. Бе сложил тъмни слънчеви очила.

— Аз съм Бек Мърчънт.

— Така и предположих.

Сейър бе виждала името му само напечатано и се бе питала дали предпочита френското произношение. Не бе така. Произнасяше го стандартно, а и видът му бе типично американски — от тъмнорусите коси до непринудената усмивка с равни зъби и кройката на панталоните „Ралф Лорън“.

Давайки си вид, че не е доловил язвителните нотки в тона й, той каза:

— Радвам се да се запозная с вас, госпожо Хойл.

— Линч.

— Приемам поправката.

Изрече последните думи изключително учтиво, но усмивката му й се стори подигравателна.

— Предаването на съобщения влиза ли в задълженията ви? Мислех, че сте техен адвокат — отбеляза тя.

— Адвокат, куриер…

— Дясна ръка.

Той сложи ръка на сърцето си и й се усмихна по-широко.

— Ласкаете ме.

— Нищо подобно — Сейър затръшна вратата на колата си. — Твърде дълго сте се застояли при тях. Предайте им, че не съм приела поканата. А сега бих искала да остана сама, за да се сбогувам с брат си.

Обърна се и тръгна нагоре по възвишението.

— Стойте колкото желаете. Ще ви изчакам.

Отново се завъртя към него.

— Няма да отида на проклетата гощавка. Оттук тръгвам направо за Ню Орлиънс, за да хвана полета за Сан Франциско.

— Както предпочитате. Бихте могли да постъпите, както е редно, и да присъствате от уважение към паметта на брат си. По-късно тази вечер фирменият самолет на „Хойл Ентърпрайсис“ ще ви откара до Сан Франциско, без суматохата на един редовен полет.

— Мога да резервирам чартърен.

— Още по-добре.

Едва не се хвана на въдицата и изпита гняв към себе си заради това. Бе пристигнала в Дестини едва преди час, а вече се връщаше към старите си навици. Но се бе научила да разпознава клопките и да ги избягва.

— Не, благодаря. Довиждане, господин Мърчънт.

За трети път понечи да се отправи към гроба.

— Вярвате ли, че Дани се е самоубил?

От всичко на света най-малко бе очаквала да чуе това. Отново застана с лице към него. Вече не бе нехайно облегнат на бронята, а се бе приближил на няколко крачки, сякаш не само за да чуе отговора й, а и за да прецени реакцията й от изненадващия си въпрос.

— А вие не вярвате ли? — попита Сейър.

— Няма значение какво мисля аз — отвърна той. — Шерифът провежда разследването.