Сандра Браун
Безпощадно (26)

Двадесет и пета глава

Офисът на Чарлс Нийлсън се намираше в луксозна сграда на „Кенъл Стрийт“ в централната част на Ню Орлиънс. Делеше двайсетия етаж с двама зъболекари, брокерска фирма, психолог и администрацията на някакво предприятие, чието име бе отбелязано само с инициали. Бе последният вляво, в края на застлания с пътеки коридор. Името бе изписано на вратата със скромни черни печатни букви.

Преддверието бе малко, стандартно обзаведено като чакалня, е две еднакви тапицирани кресла, ъглова масичка и лампион между тях. На бюрото седеше привлекателна жена на средна възраст.

Разговаряше със Сейър, когато Бек влезе в офиса.

Трудно бе да се каже кой от двамата е по-изненадан да види другия.

Администраторката откъсна поглед от Сейър и сърдечно го поздрави с добър ден.

— Здравейте.

— Почакайте за момент. Заповядайте, седнете.

Остана прав на мястото си, любопитен да чуе какво ще каже Сейър, която, щом го видя, бе застинала като истукан.

Администраторката се обърна към нея:

— Сигурно е станало недоразумение. Понякога господин Нийлсън си уговаря срещи и забравя да ми съобщи да ги отбележа в графика му.

— Не е забравил… — Сейър замълча и прочисти гърлото си. — Не е забравил да ви съобщи за тази среща. Нямам уговорка.

— Тогава в каква връзка сте тук? Какво да му предам?

— Казвам се Сейър Линч. По-рано фамилното ми име беше Хойл.

Усмивката на жената се стопи.

— От „Хойл Ентърпрайсис“? Тези Хойл?

— Точно така.

— Разбирам.

— Едва ли разбирате. Не съм дошла като представител на семейството си.

Администраторката скръсти ръце над бюрото, готова да изслуша обяснението й.

— Сигурна съм, че на господин Нийлсън ще му бъде интересно да узнае това.

— Когато му съобщавате, моля ви, изтъкнете, че искам да му предложа съдействие.

— Да, добре. Господин Нийлсън… — бе прекъсната от звъна на телефона. Повдигна показалец и даде знак на Сейър да изчака, докато говори. — Офисът на Чарлс Нийлсън. Не, съжалявам, в момента го няма. Да предам ли нещо?

Извади бележник и започна да си води записки. Сейър се обърна към Бек:

— Проследи ли ме дотук?

— Не се ласкай. За разлика от теб, аз имам уговорка.

Веднага щом администраторката приключи разговора си, той заобиколи Сейър и застана до бюрото. С приветлива усмивка и напевен глас каза:

— Вие навярно сте Бренда.

— Точно така.

— Разговаряхме по телефона няколко пъти. Аз съм Бек Мърчънт.

Реакцията й издаде явна уплаха.

— Господи! Не получихте ли съобщението ми?

— Какво съобщение?

— Господин Нийлсън бе повикан спешно извън града. Предупредих ви по мобилния телефон, че няма да може да ви приеме днес следобед.

Бек извади телефона от предния джоб на сакото си и провери съобщенията.

— Да — потвърди. — Явно съм пропуснал да го прочета.

— Надявах се да го получите, преди да изминете целия път дотук.

— Жалко, че работодателят ви бе възпрепятстван да ми окаже честта да се срещне с мен, преди да отпътува. Кога ще се върне?

— Не ме е уведомил за плановете си.

— Можете ли да се свържете с него по телефона?

— Мога да ви дам номера на хотела му. В Синсинати е.

— Предполагам, че е по-добре на мобилния…

— Изключено — заяви тя. — Ще рискувам да загубя работата си.

— Не искам аз да съм виновен за това.

— Когато господин Нийлсън се обади да попита за съобщения, да насроча ли друга среща, господин Мърчънт?

— Ако обичате. Ако не вдигна, постарайте се да оставите часа и датата на гласовата ми поща. Ще променя графика си. И този път бъдете така добра да позвъните и на служебния, и на домашния ми телефон. Не искам отново да настъпи объркване.

— Разбира се, господин Мърчънт.

— Благодаря.

— Съжалявам за неудобството. И на двама ви — обърна се тя и към Сейър.

— Аз също бих искала да се срещна е господин Нийлсън възможно най-скоро — настоя младата жена.

— Ще му предам, госпожо Хойл.

— Линч.

— Разбира се. Извинявайте.

Даде на администраторката номерата на мобилния си телефон и на рецепцията на мотела и понечи да излезе. Бек отвори вратата и й стори път.

— Довиждане, Бренда — каза той, преди да я последва.

— Довиждане, господин Мърчънт.

Тръгнаха рамо до рамо по коридора. Изчакаха заедно ужасно бавния асансьор и слязоха във фоайето. Когато вратите се отвориха, Бек се отправи към изхода, а Сейър — към дамската тоалетна.

През цялото време никой от двамата не проговори.

Той стоеше на тротоара, в сянката на един небостъргач, и разговаряше по мобилния си телефон, когато Сейър излезе от сградата пет минути по-късно. Не се зарадва да го види, след като му бе дала предостатъчно време да изчезне.

Бе пет следобед и по тротоарите в центъра бързаха безброй хора, нетърпеливи да се приберат у дома след работа. По улиците отекваше ревът на мотори. Изгорелите газове се задържаха във влажния въздух и го правеха още по-задушен и тежък за дишане.

Бек изглеждаше изтощен. За да заглуши шума от уличното движение, бе пъхнал пръст в едното си ухо и смръщил вежди, съсредоточен върху това, което чуваше с другото. Бе свалил сакото и го бе преметнал върху ръката си. Вратовръзката му бе разхлабена, а ръкавите — навити, почти както при първата им среща на гробището.

Щом я забеляза, приключи разговора си и си проправи път сред другите пешеходци, докато я настигна.

— Нийлсън все още не е пристигнал — каза той. — Не си прави труда да звъниш в хотела му.

— Ще опитам по-късно.

— Щях да падна, когато те видях в офиса му. Какво те накара да дойдеш?

— Както казах на секретарката му, искам да предложа съдействието си. А ти?

— Да се срещна лично с Нийлсън — спокойно отвърна той. — За да му кажа, че нито аз, нито семейство Хойл имаме рога и копита и се надяваме да се споразумеем за мирно решение на проблемите, за да избегнем стачка. Исках да го убедя колко катастрофални последици би имала за работниците в леярната, които изцяло зависят от седмичния чек за заплата.

— Звучи трогателно — провлечено отбеляза тя. — Колко?

— Какво колко?

Кимна към куфарчето му.

— Колко пари носиш тук?

Светофарът светна зелено и Сейър забърза през улицата. Когато стигна до отсрещната страна, Бек я избута извън потока от хора и я накара да спре.

— Достатъчно за една вечеря.

— Искаш да вечеряме заедно?

— Обикновено настояваш сама да плащаш своята част от сметката, но този път бих искал да те почерпя. Стига да не ядеш твърде много, защото в такъв случай може да имам нужда от помощта ти.

Усмивката му бе неустоима, както и закачливият блясък в зелените му очи. Но вместо да имат желаното въздействие, те я отблъснаха. Наместо опита му за флирт да я накара да се почувства, сякаш лети, Сейър се запита как може да е такъв двуличник. Колкото и да беше странно, разочарованието, което бе преживяла заради него, я измъчваше.

— Крис ми каза какви планове има Хъф за теб и мен.

Зашеметяващата му усмивка се изпари.

— Не хаби чара си да ме съблазняваш, защото нямаш никакъв шанс за успех. А сега ме извини. Имам и други задачи.

Заобиколи го и продължи по тротоара. Но Бек не се отказа и отново тръгна в крак с нея.

— Поканата ми за вечеря няма нищо общо с опитите на Хъф да ни сватоса.

— Махни се от пътя ми, Бек — каза Сейър, когато той застана пред нея. — Ще закъснея.

— За какво?

— За свиждане. Отивам при Били Полик.

Бек остана поразен за миг и й даде възможност да го подмине.

— Почакай, Сейър. Ще те откарам.

— Ще шофирам сама. Освен това, не мисля, че ще си добре дошъл.

— Всъщност трябва да занеса нещо — потупа по куфарчето си. — Къде е колата ти?

Отговори на въпроса му.

— Моят пикап е по-близо — каза той.

Бе паркирал пикапа си в подземен гараж, доста по-близо от онзи, в който Сейър бе оставила колата си, а тя бързаше да стигне, преди да мине часът за свиждания.

Не бе твърде далеч, но натовареното движение в пиковия час и липсата на места за паркиране ги забавиха и им бе необходим почти половин час, за да стигнат до интензивното отделение, където Били Полик все още се възстановяваше след операцията. По пътя не размениха нито дума.

Алиша Полик бе в коридора и разговаряше с млад мъж в бяла престилка, когато Бек и Сейър излязоха от асансьора. Видя ги да вървят към нея и изгледа Мърчънт с нескрита враждебност.

— Какво правите тук?

— Дойдохме да видим Били — спокойно отвърна той. — Това е Сейър Линч.

Огледа я от главата до петите.

— Линч, а? Вие сте дъщерята на Хъф Хойл. Не бих ви упрекнала, че сте сменили името си.

— Как е съпругът ви?

Госпожа Полик посочи към младия мъж.

— Този човек е психотерапевт. Попитайте него.

Докторът се представи и им подаде ръка.

— Естествено не мога да споделя нищо, за което господин Полик ми се е доверил по време на сеансите. Накратко казано, изпаднал е в дълбока депресия. Опитва да се възстанови физически и същевременно да свикне психически и емоционално с мисълта, че трябва да живее с една ръка. Дори с протеза ще срещне трудни предизвикателства. Освен това се безпокои за прехраната на семейството си.

— Казвам му, че ще се справим — заговори госпожа Полик. — Всичко ще бъде наред. Защото ще изкопча от скапаната ви компания всеки цент, до който мога да се добера.

Отправи заплахата към Сейър и Бек. Явно не правеше разграничение между тях.

Младият лекар плахо се намеси:

— Всички реакции на Били са типични за пациент, преживял тежка травма. Ще му е нужно време, за да се примири с трайните последици от нея.

— Продължете да провеждате сеанси с него, докогато е необходимо — каза Бек.

Докторът смутено погледна Алиша.

— Уведомиха ме, че трябва да се огранича с три.

— Господин Хойл промени решението си — успокои го Бек. — Продължавайте. Обадете ми се, ако имате някакви въпроси.

Даде му визитка. Лекарят кимна за довиждане и се оттегли с извинението, че трябва да посети друг пациент. Бек се обърна към госпожа Полик:

— Нали няма проблем да вляза при Били?

— За какво?

Показа й кафяв пакет, който Сейър го бе видяла да изважда от куфарчето си, преди да слязат от пикапа.

— Пожелания за скорошно оздравяване от колегите му. Обещавам, че няма да стоя дълго.

Грабна пакета от ръката му.

— Аз ще му ги дам. Ще се разстрои, ако види вас или някой от семейство Хойл.

— Както желаете, госпожо Полик.

Каза на Сейър, че отива да повика асансьора, пъргаво запристъпва по коридора и я остави насаме с Алиша Полик.

— Как го преживяват децата ви?

— Изплашени са. И вие бихте се чувствали така.

Не обръщайки внимание на враждебния й тон, Сейър каза:

— Да, разбира се. Когато почина майка ми, помня, че бях не само тъжна, а и много изплашена, че аз също ще умра. Травматизиращите преживявания правят всеки човек уязвим, най-вече децата.

Госпожа Полик поразмишлява върху това, а после промърмори:

— Съжалявам за брат ви Дани.

— Благодаря.

— Той беше почтен човек.

— Да, такъв беше.

— Завинаги ли се върнахте в Дестини?

— Не, скоро заминавам за Сан Франциско.

— Колкото по-скоро, толкова по-добре. На ваше място бих напуснала града, преди да стане напечено. Никой няма да завижда на семейство Хойл, когато Нийлсън ги докопа.

Преди Сейър да отговори, Бек я повика от дъното на коридора:

— Асансьорът дойде.

Тя леко докосна рамото на госпожа Полик.

— Зная, че ми нямате доверие, и ви разбирам. Но искрено съжалявам за случилото се.

Обърна се и тръгна към Бек пред редицата асансьори.

— Наложи се да го пусна — каза той. — Хората вътре започнаха да мърморят, че го задържам.

— Извинявай, че те забавих. Просто исках…

Бе прекъсната от писък, който накара и косъмчетата по ръцете й да настръхнат. Обърна се и видя Алиша Полик, застанала там, където я бе оставила. Но сега в краката й имаше куп картички и писма. Явно съдържанието на картичката, която държеше в треперещата си ръка, така я бе шокирало, че беше хвърлила останалите на пода.

Сейър се обърна към Бек, поразена от гледката.

— Какво имаше в онзи плик?

Пристигна друг асансьор и той й даде знак да се качи.

— Не искам да изпусна и този.

Обаче Сейър се отдалечи от него и асансьора, подтичвайки обратно към Алиша Полик, която притискаше картичката към гърдите си и шумно хлипаше.