Сандра Браун
Безпощадно (30)

Двадесет и девета глава

Когато Сейър се върна в мотела вечерта, отвори вратата с ключа за новия патрон, поставен на мястото на разбития от Уоткинс Антената.

Застана на прага и огледа стаята. Всички следи от вонята му бяха заличени. Нямаше доверие на камериерката да я почисти толкова щателно, колкото би искала, и сама бе сложила гумени ръкавици, за да я хигиенизира, преди да тръгне за леярната. Беше настояла управителят на мотела да смени стола, на който бе седял Уоткинс. Покривката на леглото също бе нова.

Доволна, че вече няма нищо, което да й напомня за него, заключи вратата и старателно сложи веригата. Уморено се дотътри до тоалетката и се огледа в огледалото. Беше зачервена от слънцето и така плувнала в пот, че дрехите й бяха залепнали. Свали маратонките и огледа множеството мазоли около остатъците от педикюра с бежов лак.

Почти нямаше сили да изяде тостера със сирене, купен от крайпътния ресторант, но здравата бе изгладняла. След първата хапка лакомо погълна и останалото.

Дълго стоя под душа, втори за този ден. Сутринта едва не бе свалила кожата си от търкане, опитвайки да се отърве дори от спомена за докосването на Уоткинс.

Сега остави горещата струя да разсее болката в мускулите й. Когато излезе от ваната, отново се почувства човешко същество. Беше твърде уморена, за да изсуши косите си със сешоар, и само ги изтри с хавлиена кърпа. Единствената грижа, която положи за красотата си, бе да намаже зачервения си нос с овлажняващ крем. Драскотината на бузата й вече бе хванала коричка. След няколко дни щеше да е незабележима.

Сложи бикини и късата памучна нощница, която си бе купила, след като изхвърли онази, с която бе спала предната нощ. Никога нямаше да я облече отново, колкото и пъти да я переше.

Каза си, че трябва да забрави за инцидента, да престане да мисли за него. Не се бе случило нищо ужасно. Отдаваше твърде голямо внимание на онзи малоумник.

Все пак, докато вдигаше покривката от леглото, реши да остави лампата в банята светната, за да избегне риска отново да се събуди в пълен мрак и да изживее същите ужасяващи мигове, както когато го бе открила в стаята си.

Мислите й бяха прекъснати от почукване на вратата.

— Сейър? Отвори.

Беше Бек. Съобразително бе почукал тихо, за да не я изплаши, но тонът му беше строг.

— Какво искаш, Бек?

— Искам да отвориш вратата.

Отключи я, но я открехна само колкото позволяваше месинговата верига и го погледна през пролуката.

— Не съм облечена.

— Пусни ме да вляза.

— Защо?

Раздразнителното му настроение личеше от израза на лицето му. Не благоволи да отговори, само остана загледан в нея. Отстъпи, главно защото не желаеше разговорът им да има свидетели. Навярно първенството на боулинг лигата бе започнало, защото паркингът пред „Лодж“ бе пълен и в двете стаи до нейната имаше съседи.

Свали веригата и той влезе, затръшвайки вратата след себе си. Погледът му веднага се спря на подгъва на късата нощница и голите й крака. Сейър скръсти ръце пред гърдите си и тази инстинктивна реакция го накара да извърне глава.

— След случилото се тази сутрин… Облечи нещо, ако ще се чувстваш по-спокойна.

— Няма да ти позволя да останеш дълго. Какво искаш?

— Кларк Дейли е в болница.

— Какво?

— В спешното отделение е.

Несъзнателно сложи ръка на шията си.

— Нова злополука в завода?

— Нищо подобно. Пребит е.

— Пребит?

— Направили са го на пихтия. Състоянието му е сериозно. Дали е критично или не, все още не се знае. Има видими наранявания. Избити зъби, разцепена устна, насинени очи, разкъсан клепач, голяма рана на главата. Освен това, може би и фрактура на черепа. Счупени ребра със сигурност. Вероятно е получил вътрешни кръвоизливи. В момента му правят рентгенови снимки, за да установят всичко.

Тя закри уста, бавно въздъхна и седна на ръба на леглото.

— К-к-кой?

— Имената не са известни, но твоето се спряга като главна виновница.

Прониза я с поглед.

Сейър преглътна мъчително.

— Как е станало?

— Тази нощ останах в завода, в случай че възникне сериозен проблем — малко след като бе пристигнала нощната смяна, бе усетил, че нещо не е наред. — Когато човек е работил дълго там, започва да долавя вибрации. Чувства, че става нещо. Слязох в цеха и попитах какво има. Никой не пожела да разговаря с мен. Особено при сегашната атмосфера там.

— Ти си доверено лице на Хъф.

Бек гневно стисна зъби, но не отговори на забележката й.

— Накрая един работник изплю камъчето, че Кларк не е дошъл на работа. Един от приятелите му се обади на жена му и тя обезумя. Каза, че отдавна е излязъл. Това разтревожи колегите му и те искаха веднага да тръгнат да го търсят. Наредих им да останат на работните си места, но взех двама от тях и открихме колата му край пътя, на няколко преки от дома му. Кларк лежеше по очи в канавката, в безсъзнание. Обезобразен.

Сейър стана и залитайки, се втурна към тоалетката.

— Отивам.

Извади чифт джинси от едно чекмедже, но Бек ги грабна от ръката й и ги захвърли встрани.

— Това никак няма да хареса на госпожа Дейли, Сейър.

— Не ме интересува какво…

— Слушай! — сграбчи я за раменете. — Когато Люс Дейли пристигна в болницата и ме видя, веднага наостри нокти. Даде ми да разбера, че съм персона нон грата, и ми се разкрещя да стоя далеч от съпруга й. Не бих се учудил на подобна реакция, ако бе пострадал по време на работа. Алиша Полик се държа по същия начин. Бях поразен, защото аз бях този, който го откри и откара в спешното отделение. Но скоро стана ясно, че не е станал жертва на случайно нападение. Кларк е бил пребит, защото ти си го подтикнала да посочи шпионите на Хъф и да агитира колегите си за стачка.

Беше се задъхал. Едва успяваше да говори с умерен тон, сякаш всеки момент щеше да избухне. Осъзнал колко силно притиска раменете й, внезапно я пусна. Обърна се, прокара пръсти през косите си и отново се завъртя към нея.

— Кажи ми, че госпожа Дейли греши, Сейър. Кажи ми, че не е истина.

Тя дръзко вдигна глава.

— Ти нарече тази стачка „война“.

— Не е твоя война. Защо я водиш?

— Защото някой трябва да го направи. Защото в леярната се вършат нередни неща, които се смятат за стандартна процедура. Някой трябва да прекрати тази практика.

— Наистина ли мислиш, че участието ти ще помогне? Нима вярваш, че някой има полза от това, че ти оглавяваш шествието?

— Може би.

— Лъжеш се. Жестоко се лъжеш.

— Давам пример на работниците.

— Дори не говориш на техния език — изкрещя той. — Това пролича онзи ден, когато дойде в завода. Носенето на лозунги не те прави равна с хора, които цял месец се прехранват с толкова пари, колкото ти харчиш за чифт обувки. Сърцето ти е на вярната страна, Сейър, но мисленето ти е погрешно. Не си спечелила доверието на работниците и семействата им. Все още не. Докато не успееш, само ще нажежаваш страстите. Благодарение на теб Кларк едва не бе пребит до смърт. Късметлийка си, че не намерихме и теб в канавката.

Разтърсена от обвинението и още повече от факта, че е заслужено, тя се обърна и раменете й се приведоха от бремето на вината.

— Последното, което съм искала, е да навлека нови неприятности на Кларк.

— Тогава трябваше да стоиш далеч от него. Това е посланието, което бях изпратен да предам.

Сейър вдигна глава и погледна отражението му в огледалото над тоалетката.

— От кого?

— От Люс Дейли. Много проницателна жена. Веднага предвиди, че ще хукнеш към болницата, за да стоиш до леглото на Кларк. Е, съжалявам. Съпругата му не иска да се доближаваш до него. Разказа ми за срещите ви и ме изпрати да ти кажа да се върнеш там, откъдето си дошла, и да го оставиш на мира.

— Разсъждава като ревнива съпруга. Нямам романтични претенции към Кларк. Опитах се само да му помогна.

— Голяма помощ! Жена му каза, че ти си като болест, която е пипнал преди много време и от която не може да се излекува.

От гледната точка на Люс Дейли, може би тя наистина представляваше неизлечима болест, от която Кларк отдавна страда. Аналогията не беше ласкателна и й причини болка. Искаше й се да каже нещо в своя защита, но гордостта не й позволи.

Вместо това, започна да атакува Бек с въпроси:

— Знаеш ли кой го е направил?

— Не е трудно да се досетя.

— Но няма да поискаш да бъдат арестувани, нали? Защото са горилите на Хъф, а ти си техен главатар.

— Ще ти дам един съвет, в който съм сигурен, че няма да се вслушаш. Стой настрана от живата верига. Когато се разчуе за Кларк, ще избухне гняв. Неизбежно е да се стигне до сблъсъци и ти ще попаднеш под кръстосан огън — Бек хвърли поглед към вратата. — Поне вече използваш веригата.

— След тази сутрин никога няма да я забравям.

Бавно се приближи към нея.

— Нарани ли те, Сейър?

— Казах ви…

— Знам какво ни каза. Но със сигурност премълчаваш нещо. Докосна ли те?

Тя поклати глава, но за неин срам, очите й се насълзиха.

— Почти не.

— Какво означава това?

— Отправи… няколко вулгарни закани, но не ги изпълни.

Бек протегна ръка, но тя я отблъсна и поклати глава:

— Добре съм. Трябва да си вървиш.

— Хубаво — троснато кимна той. — Дойдох само за да ти кажа за Дейли и да ти предам желанието на съпругата му да не ходиш при него. Но искам да си зададеш един въпрос, Сейър. Защо се замесваш в цялата тази история?

— Снощи споделих причините.

— Защото имаш угризения, че не си отговорила, когато Дани те е потърсил. Заради неясните обстоятелства около изчезването на Айвърсън и условията на труд в леярната, които трябва да бъдат подобрени. Помня какво каза.

— Тогава какво те безпокои? — попита тя с раздразнение.

— Дали това са истинските ти подбуди? Не мисля. Има само една причина, която се крие зад всичко, което правиш — отвори вратата. След като прекрачи прага, извърна глава към нея и каза: — Хъф.

 

 

— Сейър! Сама ли си? За Бога, момиче, каква работа имаш да караш сама по това време?

— Извинявай, че те събудих, Селма.

Домашната помощница я покани да влезе в къщата.

— Ами ако онази отрепка Уоткинс е по петите ти?

— Предполагам, че вече е прекосил половин Тексас на път за Мексико. У дома ли е Крис?

— Излезе след вечеря и все още не се е прибрал. Да му се обадя ли?

— Всъщност дойдох да се видя с Хъф. Легнал ли си е?

— В стаята си е, но го чух да тропа, така че сигурно все още не е заспал.

— Как е? Възстанови ли се вече?

— Не виждам никаква разлика с времето отпреди удара. Следя дали взема редовно лекарствата си за кръвно. След всичко, което се случи, откакто Дани почина, истинско чудо е, че кръвоносните му съдове не са се пръснали.

Сейър я потупа по ръката.

— Винаги си се грижила добре за нас, Селма. Поне аз съм ти благодарна. Прибирай се в стаята си. Ще си тръгна, след като поговоря с него.

Подметките на чехлите й тихо зашляпаха по чамовия паркет, докато вървеше по централния коридор към апартамента си от другата страна на кухнята.

Разтърсена от последните думи на Бек, Сейър бързо се бе облякла и бе тръгнала с колата си насам. Вече започваше да се пита дали спонтанното й решение да дойде тук е правилно. Съжали, че не бе помолила Селма да повика Хъф от спалнята му. Тази къща вече не бе неин дом и докато безшумно се придвижваше през нея, се почувства като крадец.

Тишината бе изнервяща. Стълбището бе толкова тъмно, че едва различи площадката на горния етаж. Не беше стъпвала по тези стълби от десет години. Когато за последен път бе слязла по тях, носеше куфар и се готвеше да напусне къщата завинаги. Страхуваше се от това, което я очаква в следващия момент, но бе твърдо решена да се изправи срещу него.

Сега уплахата и решимостта й не бяха по-малки, когато сложи крака си на първото стъпало. Нататък бе по-лесно. Спря на площадката, загледа се в портрета на майка си и изпита позната носталгия. Но дали й липсваше личността, която й се усмихваше от платното, или представата за майка, за човек, към когото да се обърне, когато има нужда от утеха, съвет и безусловна любов?

Коридорът на горния етаж бе осветен от две нощни лампи, а стъпките й се заглушаваха от меката пътека, част от чеиза на Лоръл, наследство от къщата в плантаторското имение на баба й.

Стаята на Дани бе затворена. Поколеба се, но не влезе в нея, защото й се струваше, че би било кощунство, като да стъпи върху гроба му. Твърде рано бе да нарушава покоя му.

Вратата на Крис стоеше широко отворена. Беше узнала от Селма, че се е върнал в старата си спалня, след като Мери Бет се бе установила в Мексико. „Преобзавеждана е, откакто се ожени“.

Сейър надникна вътре и бе впечатлена от добрия вкус, който издаваше интериорът. Мебелите бяха качествени, но е изчистени линии. Съчетанието на цветовете бе ненатрапчиво. Обстановката изглеждаше подходяща за мъж и напомняше за проекта, който самата тя бе направила наскоро за едно ергенско жилище.

Под вратата на стаята на Хъф се процеждаше светлина. Преди да се разколебае, почука два пъти. Вратата веднага се отвори и настъпи неловък момент, в който двамата се взираха един в друг.

Той извади тлеещата цигара от устата си и я изгледа изпитателно.

— Очаквах или Крис, или Бек.

— Искам да поговоря с теб.

Баща й смръщи вежди.

— Съдейки по тона ти, бих казал, че по-скоро искаш да ме разкъсаш.

— Ти ли прати главорезите си да причакат Кларк Дейли?

Отново пъхна цигарата в устата си и се отдръпна от прага.

— Влез. По-добре е да обсъдим този въпрос сега, отколкото по-късно.

Сейър го последва в стаята, която също бе променена. Преди да напусне къщата, главната спалня бе останала почти същата, както докато майка й бе жива. Но по време на отсъствието й воланите и диплите на Лоръл бяха заменени с по-семпли драперии и покривки за легло.

Хъф посочи към малка количка за напитки.

— Налей си нещо.

— Не искам да пия. Искам отговор. Ти ли нареди да пребият Кларк?

— Не знаех, че е той.

— Но си пуснал копоите си по петите му.

Хъф се отпусна на люлеещия се стол и дръпна дълбоко от цигарата си.

— Има няколко лоялни момчета. Казах им да спрат всеки, който призовава към стачка, независимо с какви средства — посочи с цигарата към нея. — Няма да търпя хора, на които плащам, да участват в живи вериги против мен. Ако искат да се присъединят към агитаторите на онзи чешит Нийлсън, добре. Но не и докато работят за мен и получават заплата от мен — заяви той, повишавайки тон.

— Едва не са го убили.

— Оцелял е. Увериха ме, че ще се оправи — смачка цигарата. — Честно казано, изненадан съм, че Кларк Дейли е събрал кураж да подклажда недоволство, още повече да говори за стачка.

— Може би нямаше да събере… ако не го бях насърчила.

Хъф изглеждаше поразен. След няколко секунди мълчание избухна в характерния си дрезгав смях.

— Проклет да съм! Трябваше да се досетя. Кларк Дейли не би дръзнал да се заеме с подобна работа сам. От години тънеше в отчаяние. Беше се превърнал в безгръбначно.

— Така мислиш ти, Хъф. Заблуждавал си се. Кларк беше лидер. Ти го смаза, лиши го от право на стипендия и шанс за висше образование. Попари надеждите и увереността му.

— О, Господи, пак старата песен! Не ти ли омръзна да я повтаряш? Онова момче само си навлече всички неприятности.

— Вече не е момче, Хъф, а мъж. Отново доказа вродените си качества на водач.

— О, да, може да те отведе до всеки бар в околността.

— Успял е да убеди част от работниците, Хъф. Бек каза, че приятелите на Кларк са били готови да напуснат работните си места, за да го намерят. Това говори, че е човек, способен да вдъхва доверие.

Хъф гневно скочи от стола си.

— Какво друго ти е вдъхнал, освен този неизменен гняв към мен?

— Бях на осемнадесет. Нямахме нужда от разрешението ти, за да се оженим.

Той застана до количката, наля си уиски от една гарафа и го изпи наведнъж.

— Добре че узнах навреме за плановете ви да се венчаете тайно и ви спрях.

— О, да, прояви се като голям герой, Хъф. Преследваше ни като престъпници и заплашваше да уволниш бащата на Кларк, ако се оженим. Тероризираше родителите му, тероризираше и нас двамата. Невероятна смелост.

— Нима би предпочела да застрелям онзи хлапак? — изръмжа той. — Имах правото да го убия на място.

— Правото? Какво право?

— Момчето се опълчи срещу мен. Заслужаваше…

— Не, Хъф! Единственият му грях бе, че ме обичаше.

— Не беше за теб.

— Само според твоето егоистично, самодоволно мнение.

— Нямах нищо против ученическата ви любов, но когато ставаше дума за женитба, ти беше нужен някой от семейство като нашето.

Сейър отметна глава назад и ехидно се засмя:

— Хъф, няма друго семейство като нашето.

— Престани да остроумничиш, Сейър. Отлично разбираш за какво говоря — рече той с подигравателен тон. — Трябваше да се омъжиш за човек от семейство с престиж. С пари. А не за син на работник.

— Това са глупости. Глупости бяха, когато използва този довод, за да ни разделиш, както и сега. Проблемът не бе в парите, Хъф. Единствената причина да не харесваш Кларк беше, че не го бе избрал ти.

— Омръзна ми да обвиняваш мен за всичко — каза той и широко замахна с ръка. — Какво съм направил, освен че желаех най-доброто за децата си?

— Не, ти искаше да налагаш волята си — възрази тя със същия тон. — Трябваше да бъде твоята воля. Не можеше да понесеш дори мисълта за идея или план, които не са твои — дълбоко си пое дъх и когато го изпусна, гласът й бе по-тих и пресипнал от вълнение. — Намираше начин да ги провалиш.

Гневно втренчи поглед в нея, докато си наливаше още уиски. Отнесе го до стола си и запали нова цигара. Дишаше тежко. Дори от разстояние в дъха му се долавяше мирис на алкохол.

— Крещи колкото искаш, момиче. Бесней и тропай с крака, но няма да получиш извинение от мен. Още когато бях дете, ето толкова високо — показа с ръка, — се заклех да дам начало на род, чието име да означава нещо. Всички да запомнят името Хойл — размаха цигарата. — За нищо на света нямаше да допусна копелето на Кларк Дейли да бъде част от този род.

Сейър колебливо въздъхна:

— Ти го изтръгна от мен.

— Така би постъпил всеки баща, който…

— Който няма душа.

— Който вижда, че дъщеря му проваля…

— Ти плати, за да изтръгнат бебето ми! — прекоси стаята с три крачки и с все сила го зашлеви.

Хъф рязко се изправи. Чашата падна от ръката му и се търкулна на килима. Хвърли цигарата, сви ръцете си в юмруци и заплашително ги размаха.

— Давай, Хъф, удари ме, както в онази нощ, когато ме измъкна от бърлогата си. Буквално ритах, крещях и те умолявах да не го правиш. Знаеш ли, че по пода все още има следи там, където забих токчетата си, докато се съпротивлявах? Там са. Отиди да ги видиш. Те са доказателство колко си зъл. Когато не можа да ме натовариш в колата, ме халоса по главата, за да изпадна в безсъзнание. Събудих се в домашния кабинет на доктор Кароу. Краката и ръцете ми бяха вързани за масата.

Протегна ръце встрани и сякаш отново почувства допира на ремъците, които й бяха попречили да се мята. Осъзна, че лицето й е обляно в сълзи. Облиза ги от крайчеца на устните си.

— Онова безскрупулно копеле изтръгна бебето от утробата ми. Колко му плати да убие невинното малко създание, Хъф? Колко ти струва да докажеш властта си над мен? — вече хлипаше, докато изричаше всяка дума, но продължи: — Натъпкахте го в найлонова торбичка и го изхвърлихте на боклука — сложи ръка на гърдите си и зарида. — Моето бебе.

След този изблик в стаята настъпи гробна тишина, нарушавана само от тиктакането на часовника върху нощното шкафче. Сейър изтри сълзите си и тръсна коси назад.

— Наскоро някой забеляза, че ти си мотивацията ми за всичко, което правя. Истина е. Омразата към теб ме крепеше по време на депресията и двата нежелани брака. До ден-днешен гневът заради постъпката ти в онази нощ е силата, която ме движи. Но… — шеговито се засмя. — С твоите камъни по твоята глава, Хъф. Шибаните ти амбиции да създадеш династия и плановете ти да ме сватосаш с Бек са смешни и безсмислени. Защото, когато твоят некадърен приятел доктор Кароу уби бебето ми, той ме лиши и от способността да имам друго.

Хъф залитна назад.

— Какво?

— Точно така, Хъф. Не мога да продължа скапания ти род Хойл благодарение на самия теб.

Обърна се и побягна от стаята, но застина, когато видя Бек в коридора.