Сандра Браун
Връщане към живота (13)

Единадесета глава

— Не мога да повярвам, че просто си си тръгнала.

— Да, но го направих.

— Без да кажеш нищо? Без да кажеш на никого къде отиваш?

Лицето на Лайла бе напрегнато. През последния час и половина Елизабет я бе подложила на кръстосан разпит и за нея това ставаше уморително.

— Казах ти, че бях в Сан Франциско.

— Ние трябваше да знаем къде си.

— Не, не трябваше — изкрещя Лайла. — Точно това исках. Исках да избягам далеч и да остана сама известно време. Вече съм голямо момиче. Не знаех, че е необходимо да искам нечие разрешение, за да отида на почивка.

Тед направи с ръка знак на Елизабет да замълчи.

— Разбираме и зачитаме твоето желание да си починеш известно време, Лайла. Но трябва да признаеш, че действията ти бяха доста непредсказуеми.

— Импулсивността е едно от най-характерните ми качества.

Защо просто не се приберяха вкъщи и да я оставят на спокойствие? Все още нямаше желание да вижда никого. Изобщо нямаше намерение да оправдава своето дезертьорство. Самата тя още не можеше да открие причината, накарала я да избяга от Адам, още по-малко можеше да я обясни на други хора.

— Този път твоята импулсивност е вървяла ръка за ръка с липсата на чувство за отговорност — укорително каза Елизабет. — Напусна Адам, когато най-много се нуждаеше от теб. Без да кажеш дума. Напуснала си го, без да му се извиниш поне от чувство за неудобство, без дори да кажеш „довиждане“.

— Адам ще оцелее. Самият той ми го каза. Преди да си тръгна, каза, че вече може да се справи с всичко. Аз му вярвам.

— Но професионалният ти ангажимент не е бил завършен. Той все още се нуждае от теб.

Лайла непреклонно поклати глава.

— Не от мен. А от терапевт. Всеки терапевт може да му помогне. В духовното му състояние настъпи коренен прелом. Той се справяше сравнително добре. Преди да напусна Оаху, се отбих при доктор Арно, който ме увери, че веднага може да намери друг специалист.

— От това, което знам, доктор Арно е успял — каза Тед. — Според информацията, Адам се справя удивително добре. Дори отново е оглавил управлението на корпорацията.

— Ето, нали ви казах — увери ги Лайла, — всичко е наред.

— Това все още не оправдава твоето неочаквано бягство от поетия ангажимент.

— Тогава не ми плащайте. Прекарах чудесна ваканция по време на престоя си там. Беше страхотно.

— Не ме иронизирай, Лайла.

— Тогава не се дръж като вода ненапита — рязко отвърна Лайла. — Омръзна ми да съм заточеница в онази тропическа планина. Нуждаех се от смяна на обстановката.

— А защо именно Сан Франциско?

— Никога преди това не съм била там. Исках да видя този град.

В действителност това бе първата спирка, след като се бе качила на самолета от Хонолулу. Градът бе подходящ, както всеки друг град, в който тя можеше да избяга от познатите си и да забрави мъката си. Беше видяла много малко от неговите забележителности, защото бе прекарала по-голямата част от времето си в хотелската стая. Но не искаше те да знаят за това.

— Какво прави там през цялото време?

— Прекарах чудесно.

— Сама?

— Не казах, че съм била сама.

— Каза, че си отишла там, за да бъдеш сама.

— Но промених решението си — раздразнено отвърна Лайла.

— С мъж ли беше?

През последните дни Лайла едва успяваше да контролира нервите си. Мрачното й настроение не се бе подобрило, когато само минути след завръщането й у дома Тед и Елизабет се бяха появили на прага.

— Да не би да сте наели детективи да следят всяка моя стъпка? — бе попитала тя, след като неохотно ги покани да влязат.

От този момент нататък разговорът им не потръгна. Сега тя се обърна срещу сестра си с неприкрита враждебност.

— Какво те засяга дали съм прекарала времето си в Сан Франциско с един мъж или с цяла дузина?

— О, Лайла! — Елизабет заплака.

Тед се спусна да й помогне да седне на най-близкия стол.

— Не се разстройвай, Елизабет. Не е хубаво нито за теб, нито за бебето.

— Как да не се разстройвам? Моята съвсем безотговорна сестра е била на двуседмичен лов за мъже в Сан Франциско. Какво става с нея?

— Винаги си казвала, че тя е вятърничава и странна.

— Вече би трябвало да е минала този етап. А сега е по-лоша от всякога. Защо?

— Хормонална буря — предположи Тед.

— Имам по-добро предложение — прекъсна ги Лайла с престорена веселост. — Ако двамата възнамерявате да ме обсъждате, сякаш съм някаква трета, невидима страна, бих предпочела да се приберете вкъщи и да продължите там. Уморена съм. Искам да разопаковам багажа си. Налага се да се обадя в клиниката и да им кажа, че съм готова да започна отново работа. Ако трябва да съм откровена — искам да си отидете.

Елизабет изглеждаше засегната, но се изправи на крака.

— С най-голямо удоволствие. Но ще използвам банята ти, преди да си тръгнем.

— Моля, самообслужвай се — с широк жест Лайла й показа пътя към банята.

След като Елизабет излезе, Лайла се обърна и видя, че Тед я наблюдава заинтригувано. Седна в креслото срещу него, но погледът му й пречеше да се съсредоточи.

Той пръв наруши дългото потискащо мълчание.

— Винаги си била вятърничава и странна, но аз все още те харесвам.

Неговите думи прозвучаха като ехо на нечие друго неотдавнашно изявление. Споменът бе едновременно приятен и горчив. Усети как сълзите напират в очите й, но се насили да се засмее.

— Благодаря.

Той се отпусна назад в креслото и сключи длани на тила си.

— Знаеш ли, странно е.

— Кое?

— Че тази вечер си толкова избухлива, когато се връщаш от почивка.

— Пътуването е уморително.

— Не, най-странното е в съвпаденията. През последните няколко седмици разговарях с Адам много пъти и при всеки разговор се долавяше същата раздразнителност. По телефона не звучеше като щастлив човек, но всеки път ми казваше, че се чувства много добре. Всъщност сякаш за него беше важно да ме убеди, че всичко е наред. Държеше се по същия начин, нещо подобно на твоето отношение към мен и Елизабет сега.

— Чувствам се много добре.

— Ъхъ! — възкликна Тед и открито се усмихна. — И каквото и да те кара да се чувстваш толкова добре, сигурно е същото, което прави Адам така щастлив. Във всеки случай вие двамата сте най-щастливите хора, които някога съм срещал. Питам се само защо полагате такива големи усилия целият свят да го разбере.

Тед я изгледа със съчувствие. В този момент на Лайла наистина й идваше да се разплаче. Но не й бе дадена възможност. Елизабет се върна при тях и съвсем спокойно оповести:

— Водата ми току-що изтече.

Двамата скочиха едновременно, сякаш земята под нозете им се бе запалила. Тед бързо се изправи и я сграбчи за раменете:

— Сигурна ли си? Добре ли се чувстваш? Какво трябва да правим?

— Да отидем в болницата и да родим бебе — отвърна му тя през смях. — Лайла, мисис Алдер е при Меган и Мат. Моля те, обади й се и я попитай може ли да остане при тях тази нощ.

— Да, разбира се. Нещо друго?

— Да накараш Тед да свали ръцете си от раменете ми. Пречи на кръвообращението ми.

 

 

С характерното за нея спокойствие Елизабет роди момиченце, малко преди разсъмването на следващия ден.

— Такава си мъничка — шепнеше тихо Лайла. — Толкова нежна.

Докосна буза до покритата с мек мъх главица на своята племенница. Като придържаше детето в сгъвката на лакътя си, Лайла се възхищаваше на живота, трептящ в това малко създание.

— Не се тревожи. Когато майка ти започне да те облича в детски престилчици с апликации на мечета и патета и други такива, леля Лайла ще се притече на помощ. Тя ще ти купи нещо наистина весело и свежо.

От мъничката устица на бебето забълбука балон. Лайла реши, че това е израз на одобрение към идеята. Стоеше усмихната, когато вратата на болничната стая тихо се отвори. Усмивката й угасна в мига, когато го видя. С едната си ръка се опираше на патерица, а в другата държеше букет свежи цветя.

Върху лицето на Адам се изписа същото изумление, когато видя Лайла, седнала на края на болничната кушетка, притиснала бебе към гърдите си. Но само в първия миг. След това изражението му стана студено и враждебно.

— Очаквах да видя Елизабет.

— Е, не си ли доволен? Вместо нея срещаш мен.

— Какво правиш тук?

— Бих могла да ти задам същия въпрос.

— Аз първи зададох въпроса.

Лайла отстъпи с повдигане на рамене. Надяваше се, че той не забелязва учестеното й дишане.

— Тук съм заради едно от онези болнични безредия, които неизменно се случват, когато дойде време за изписване. Детето вече бе показано на гордите родители, когато бе открита допуснатата в документацията грешка. Така че Тед и Елизабет отидоха да поправят недоразумението и ме помолиха да остана при бебето.

— Изглежда, не я обичат толкова много.

— Как можа да го кажеш!

Адам не се извини. Вместо това се придвижи с подскоци до вътрешността на стаята и остави букета върху нощното шкафче.

— Как се казва?

— Мили.

— Мили, а? Красиво име. Колко тежи?

— Три килограма и шестстотин грама. Къде е инвалидната ти количка?

— Повече от три килограма? Уау! Вече нямам нужда от онази проклета бричка.

— Какво правиш на тази патерица?

— Вече мога да ходя.

— На една патерица? Без обезопасители? Този твой терапевт да няма тиквени семки в главата си вместо мозък?

— Изглежда мисли, че съм готов за това.

— Да, но аз не мисля като него.

— Но вече не си мой терапевт, нали? — Гласът му беше нежен като коприна, но очите му я разкъсваха като острие на бръснарско ножче. — Защо избраха бебето да носи това име?

— Уф! Позволиха на Мат да й стане кръстник.

— Мат?

— Беше много разстроен, че бебето не е момче. Желанието му беше за братче. За да го утешат, те му предоставиха възможност той да й избере име. Избра Мили, защото звучи хармонично с Мат и Меган. Всички с начална буква „М“, нали разбираш? Изглежда твърде благозвучно, за да задоволи моя вкус, но те не са… Виж, може вече да не съм твой терапевт, но мога да различа добрия лекарски съвет от лошия и не мисля, че си готов за патерица, а още по-малко за една.

— Откъде знаеш за какво съм подготвен? Не си ме виждала от две седмици и три дни.

„Седем часа петдесет и две минути“ — можеше да добави Лайла, но не го направи. Вместо това каза:

— Не си имал време да калиш достатъчно мускулите на краката, за да издържат тежестта на тялото ти.

— Тренирах ден и нощ.

— Още една грешка на терапевта. Знаех, че Арно е шарлатанин — ядоса се тя. — Ако претоварваш тези мускули, можеш да получиш навяхване или напълно да ги съсипеш. Не трябва да ги натоварваш с упражнения, за които все още не са достатъчно укрепнали.

— Изглежда, че инстинктивно долавяш за какво съм подготвен. — Черните му очи проницателно се вторачиха в нейните. — Прав ли съм?

Мили размаха ръчички, сграбчвайки леля си за брадичката. Лайла мислено й благодари. Беше й признателна за отклонението, за повода да избегне неговите очи. И докато все още можеше, възползва се да промени темата на разговора.

— Как понесе дългия полет?

— Съвсем нормално — отговори той. — Стюардесите бяха изключително внимателни към мен.

Лайла рязко извърна глава. Предизвикателната му усмивка породи у нея желание да изскърца със зъби.

— Не се съмнявам.

— Невероятен екипаж. Много добре се справяха, когато трябваше да ме настанят, а след това и изведат от пасажерското място. Масажираха краката ми, за да отпуснат стегнатите от контракциите мускули. Стимулираха възобновяването на нормалното кръвообращение.

— Колко мило! — троснато забеляза тя.

— Да, наистина беше хубаво.

— Би могъл да изчакаш известно време. Елизабет и Тед щяха да проявят разбиране. Не е трябвало да прелиташ целия океан, единствено за да видиш Мили.

— Аз съм неин кръстник. Нямах търпение да я видя.

— Въпреки че това можеше да доведе до забавяне на твоето пълно възстановяване или дори да те върне отново в инвалидната количка.

— Никога вече няма да седна в инвалидна количка. Тогава си оставен на благоволението на безскрупулни и незаслужаващи доверие хора.

— Имаш предвид мен, предполагам?

— Ако характеристиките съвпадат.

— Върви по дяволите!

Мили изрази протеста си срещу разменените с повишен тон реплики с пронизителен плач. Лайла започна да я люлее на ръце. Бебето продължаваше да плаче. Тя изгледа ядно Адам.

— Ето, виждаш ли какво направи!

Той се приближи до края на кушетката и внимателно се отпусна върху нея.

— Никакви майчински инстинкти ли нямаш?

— Разбира се, че имам. Всяка жена ги има.

— Тогава я накарай да спре да плаче.

— Ти какво предлагаш?

— Може да се е подмокрила.

— Тед вече отнесе пелените в колата.

— Може би е гладна.

— И този път ще удари на камък. Не съм подходящо екипирана за тази цел.

— Напротив.

Погледите им се срещнаха. За част от секундата всепоглъщаща нежност измести гнева, проблясвал до преди миг в техните очи. И двамата си спомниха за времето, когато устните му обсипваха с пламенни целувки нейното тяло.

С усилие на волята Лайла откъсна очи от него, уплашена, че ако не го направи, ще се хвърли в обятията му и ще го умолява завинаги да остане в прегръдките му.

— Започна да се успокоява — без нужда отбеляза тя.

Когато глъчката, вдигната от Мили, заглъхна, Лайла внимателно се взря в чертите на лицето му.

— Изглеждаш уморен.

— Аз също съм те виждал в по-добра форма.

— Благодаря. — Усмихна се някак принудено. — Дори не мога да ти възразя, защото знам, че казваш истината. Последните няколко дни бяха изтощителни. Изпълнявах различни поръчки на Лизи и се опитвах да задържа Тед да не литне в облаците и да помагам, с каквото мога на мис Алдер, тяхната детегледачка. Меган и Мат бяха по-диви от индианци, защото, сигурна съм, се чувстват застрашени от новото бебе. Правят всичко възможно да задържат вниманието на околните върху себе си, като непрекъснато вършат лудории.

— Но ти си добре запозната с психологията, нали?

Нещо в интонацията му я накара да стисне зъби.

— Понякога — равнодушно отговори тя.

— Особено с психологията на болните. Можеш да предугадиш какви са техните потребности и да ги задоволяваш, независимо дали става въпрос за някоя шега, за ругатня, или за нещо друго.

— Ако имаш предвид нещо конкретно, Каванот, защо просто не го кажеш направо?

— Добре. Защо избяга от мен?

— Завърших онова, за което бях дошла.

— За да ме прелъстиш ли?

В очите й проблеснаха буреносни мълнии.

— За да ти помогна да ходиш отново.

— Тогава все още не ходех.

— Но много скоро щеше да го направиш. През онази сутрин, когато си заминах, ти самият каза, че можеш да се справиш с всичко. Вече нямаше нужда от мен.

— Това не трябваше ли да решат лекарите? Или аз? Или ти си по-интелигентна от всички останали?

— Нямах намерение да оставам там до дълбока старост.

— Когато ти плащаха по хиляда долара дневно? — невярващо извика той. — Трябва да си имала сериозна причина, за да се откажеш от такъв хонорар.

— Уморих се до смърт от прекалено екзотичния климат.

— Защо легна с мен, Лайла? — неочаквано попита той. — Просто мимолетна авантюра? Или ми се отдаде като награда за моите усилия? И аз бях наградата, заслужена от теб?

Лайла реагира, сякаш я бяха зашлевили.

— Как смееш да ми говориш по този начин!

— Тогава защо? Кажи ми?

— Съзнавах, че се нуждаеш от доказателство, че ще останеш пълноценен мъж.

Той се засмя, но в смеха му нямаше и следа от веселие.

— Това не е ли извън рамките на твоите професионални задължения? Всички млади болни мъже имат този проблем. И двамата знаем, че ти не си им давала такова доказателство. Какво ме правеше различен? Защо ми се отдаде?

— Защото го желаех — изкрещя тя.

Мили проплака.

— Защо?

— От любопитство — отвърна през зъби. — Трябваше да сме го направили много преди това. Исках сама да разбера защо е цялата пукотевица.

— Лъжкиня. — Долната й челюст увисна във въздуха. — Ти отвърна на магията, породила се помежду ни още при нашата първа среща — каза Адам, като приближаваше лице към нея. — Всеки път, когато питаше: „Как да правя кое“, изпитвах желание да те любя и да открия това. Ти също изпитваше силно влечение към мен, независимо че и двамата отказвахме да си го признаем. Но това неизбежно се случи. Не устояхме на привличането и му се отдадохме. Беше неповторимо изживяване, но то неописуемо силно те изплаши. Именно защото си се измъкнала невредима от всички други връзки с мъже, без да стигнеш докрай, ти не можа да се справиш с истинското чувство. Когато проумя какъв е бил смисълът на многозначителните реплики и накъде ще те отведат привидно невинните задявки, ти подви опашка и избяга.

— Главата ти е пълна с глупости, Каванот.

— Ти си страхливка. Избяга още преди да се бе натъкнала на някакво препятствие.

— А защо не? Нямах намерение да стоя неотлъчно до теб, докато отново си в състояние да изтичаш при Снежанка фон Елзинтхаус…

— Хауер. Фон Елзингхауер.

— Каквато там беше. Нямах намерение да остана, за да наблюдавам как окрилен се понасяш към нея. — За свой ужас Лайла усети, че плаче. Изтри ядно сълзите от лицето си. — Проклет да си, ирландски идиот такъв! Знаеш защо легнах с теб. Бях влюбена в теб. И да, щях да направя всичко, всичко, което зависеше от мен, за да ти върна способността да използваш краката си и да се върнеш към предишния си живот. Бях готова да дам живота си, за да видя как правиш първите си стъпки с обърнати към мен очи. Не исках да гледам как се отдалечаваш от мен. Нямах намерение да остана при теб, за да бъда освободена, когато повече нямаше да се нуждаеш от помощта ми. Не можех да продължа да се любя с теб, когато ти бъркаше своята признателност с голямата любов, и да гледам как от плода на моя труд се възползват други жени. И последното, не мисля, че все още си готов за патерици. Не знаеш ли какви поражения…

— Лайла!

— … би могъл да си причиниш? Глупак. И този…

— Лайла!

— … терапевт, който ме е заместил, също трябва да е някой глупак. Защото всеки специалист ще се съгласи, че постъпваш прибързано.

— Лайла!

— И още нещо — каза тя, като изтри непрекъснато сълзящите си очи, — знаех си, че нещо няма да е както трябва, ако някога се отдам на мъж. Повече от сигурно е, че съм била права. Менструацията ми закъснява вече цяла седмица. Идва ми да те убия, Каванот.

Той хвана брадичката й между пръстите си.

— По дяволите, знам един-единствен начин, по който мога да те накарам да замълчиш.

Притисна устни към нейните. Не бе необходимо нищо повече. Миг по-късно двамата се целуваха ненаситно, извили глави над малката Мили. Накрая, откъсвайки се, Адам изръмжа.

— Би трябвало да те удуша за това, че ме накара да изживея сам изминалите непоносими дни. Никога вече не си тръгвай от мен по този начин. Никога.

— Липсвах ли ти?

— Не. Липсваха ми шетнята, шумът и абсолютният хаос, които царяха след теб.

— Липсвал ти е някой, който да ти се противопоставя.

— Хм. Харесват ми споровете с теб.

— Наистина ли? Защо?

— Защото когато се разгневиш, ставаш по-предизвикателна. Толкова предизвикателна, че би могла да накараш мъртвец да се надигне от гроба си.

— Пречим ли?

Лайла и Адам обърнаха глави към вратата. Бяха семейство Рандолф. Елизабет ги гледаше сащисана и с широко отворени очи. Тед се опитваше да сподави напиращия на устните му смях. Адам отдръпна ръката си изпод пуловера на Лайла, но без да бърза.

Никой от четиримата не знаеше как да ги измъкне от конфузната ситуация. Накрая Лайла каза:

— Е, само не стойте там с глупаво зяпнали уста. Елате да вземете детето, за да можем ние с Адам да отидем в моя апартамент и да забъркаме още по-голяма каша.

 

 

— Какво ще правя с тези свежи устни?

Устните на Лайла бяха недвусмислено прелъстителни.

— Имам прекрасна идея.

Той я изгледа подозрително.

— Не искам да я чувам.

— О, да, искаш. Умираш от нетърпение да я чуеш.

Прошепна му я на ухо и то почервеня по краищата.

— Имаш право — пресипнало каза той, — идеята наистина е прекрасна. Ще се заемем веднага с това, след като уредим някои неща. Като например това какво ще правя с твоите изкусителни устни, когато не сме в леглото и наоколо е пълно с хора. Важни, достолепни, благоприлични и богати хора, които подпомагат моите хотели.

— Ще се налага ли да бъда сред тях?

— Ако ще ставаш мисис Каванот, ще трябва да бъдеш неотлъчно с мен.

— А ще ставам ли мисис Каванот?

— И още как. Не съм чувал по-сериозна причина за брак от един закъснял с цяла седмица менструален цикъл.

— Това ли е единствената причина да се ожениш за мен?

— Нали не мислиш, че ще се оженя за теб, освен ако не е наложително? — Лайла греховно притисна тяло към него. Той изстена. — Като размисля, може би бих го направил. — Тя плъзна ръка по гърдите му. — Добре, добре, ще се оженя за теб.

Лайла го целуна.

— А аз обещавам винаги да бъда мила с теб.

— Не прекалено мила, надявам се. Просто ме предупреждавай преди това или кажи нещо, което ще ме вбеси, за да се скрия навреме. И никога, никога не бъди мила с мен в леглото. — Претърколи я по гръб и се надвеси над нея.

— Добър номер, Ейси — подразни го тя. — Кой те научи на него?

— Един много вироглав терапевт, който някога имах.

— Доколкото си спомням, твоята глава не беше в ред. Припомни си раните от залежаване по дупето си.

— Сега вече ги няма. — Целунаха се. Когато разделиха устни, в погледа му имаше безпокойство.

— Какво? — бързо попита тя. — Боли ли те нещо?

Адам поклати глава.

— Не, не е това. — За миг се загледа в пространството зад нея, сякаш тя бе от стъкло, после очите му отново срещнаха нейните. — Прогнозите за пълното ми възстановяване все още са неопределени, Лайла. Срещнах се с Арно преди два дни. Направихме цяла серия изследвания. Продължава да вярва, че един ден ще бъда като нов, но съществува и вероятността до края на живота си да ходя с бастун, да накуцвам с единия крак. Мисля, че ако се бе наложило, щях да захвърля тази патерица и да те подгоня по коридорите на клиниката, докато те заловя. — Замълча. — Но може би никога няма да мога да тичам след теб. Исках само да знаеш това.

Тя наклони глава настрани.

— Каванот, ти наистина ме предизвикваш. Нима още не си разбрал, че ще те обичам дори ако единственото нещо, което ще можеш да правиш до края на дните си, да е да пълзиш по корем. След като можеш да се примириш със словоохотливата ми уста, най-малкото, което аз мога да направя за теб, е да те приема, въпреки че ще ходиш с бастун и ще накуцваш.

Той вплете пръсти в косите й и я целуна пламенно.

— Божичко, обичам те.

— Е, алилуя. Мислех, че никога няма да се решиш да го изречеш. И просто за информация — не бях с мъж в „Захарната колиба“ през нощта, когато ходих до Лахаина.

Той обсипваше с горещи целувки шията й.

— Знаех.

— Знаеш ли?

— Ммм. Тогава отношенията ни бяха в доста напреднал етап. Единственият мъж, когото желаеше през онази нощ, бях аз.

— Не си ли доста самоуверен, а?

— Съвсем не. Падането от онази планина бе нищо в сравнение с пропадането ми в твоите мрежи, Лайла Мейсън. Знаеш какво казва Елизабет за това, че винаги съм в движение, че където мина, хората остават задъхани от моето темпо. — Лайла, останала безмълвна от неговото откровение, само кимна с глава. — Ти не само успя да ме накараш да забавя темпото си, но и ме накара рязко да се закова на място. Не говоря за дните, когато бях прикован към леглото от парализата. Ти превзе сърцето на могъщия Адам Каванот още първия път, когато той те видя в онези нелепи панталони от черна кожа. От този миг нататък аз нямах никакви шансове и много добре съзнавах този факт. Точно затова се съпротивлявах толкова дълго.

Лайла преглътна с усилие, но откри, че е изгубила способността си да говори. Той се засмя тихо.

— Не ми казвай, че си онемяла от изумление.

Това я подсети да се усмихне и да се пошегува:

— Едва ли, Каванот, но съм уморена от разговори. Разполагаш с време, докато преброя до три, за да сложиш край на това театрално изпълнение.

— В противен случай?

Тя му намигна.

— В противен случай ще се наложи да броя до четири.