— Това само идва да покаже колко заблуден може да бъде човек. Говорех, без да се замислям, просто от отчаяние, оставих думите да изпреварят мислите ми, както казваше някога татко. Това бе просто трик, за да се отърва от Снежанка. Бях готова да кажа всичко, за да се освободя от нейното присъствие. С действията си тя заплашваше да съсипе всичко, което бяхме постигнали. Тя подценяваше… Защо клатиш така глава?

— Всички тези извинения отговарят на действителността, но само отчасти, Лайла, защото тогава у теб говореха чувствата. Беше разстроена. Без самата да го искаш, каза онова, което наистина мислеше. То просто се изплъзна от устата ти, защото се беше разгорещила.

Несъзнателно и някак нервно Лайла навлажни устните си. Адам прокара пръст по долната й устна. Тя отдръпна глава назад и я изви настрани, но той не свали ръката, обвита около врата й.

— Виж, Каванот, просто блъфирах с нея, не разбираш ли? Не разбираш ли от шега?

— Разбирам, когато някой се шегува. Ти не се шегуваше.

— Откъде знаеш?

Той изправи гръб, след това се наведе напред към нея така, че тя да почувства дъха му в лицето си.

— Защото си луда по мен.

— Не съм.

— Разиграваш този театър от седмици. Не можех да направя нищо, освен да те наблюдавам. — Целуна нежно устните й. — Сега аз водя представлението. И ще се възползвам.

— Няма да позволя…

— Замълчи, Лайла.

С рязко движение на ръката си приближи лицето й към своето. Устните му се притиснаха агресивно към нейните. Като отпиваше от техния аромат, той прошепна:

— Отвори устните си.

— Адам…

— Благодаря. — Езикът му проникна зад тях.

Лайла започна да издава приглушени звуци — първо от негодувание, после от копнеж, най-накрая от удоволствие. Напрегнатите й мускули се отпуснаха, затова той свали ръката си от врата й и зарови пръсти в косите й.

Когато се отдръпнаха един от друг, тя задъхано произнесе името му. Устните му затърсиха най-благоуханните извивки на нейната шия.

— Ти си като факел — каза той.

— Така ли? — Наклони глава на една страна и той я целуна по ухото.

— Сигурно навсякъде, където отидеш, караш мъжете да полудяват по теб.

— Не преднамерено.

— Скъпа, не би могла да изглеждаш по-съблазнителна дори ако върху гърдите си имаше татуирано „Родена за удоволствия“.

— Не дарявам лесно своите прелести.

— Точно това те прави дяволски сексапилна. Показваш ги, но никога не ги отстъпваш. А това е достатъчно, за да подлуди всеки мъж само като те види. Като те докосне. Като вдъхне аромата ти.

Последната дума бе приглушена и неясна, тъй като устните му отново обсебиха нейните. Плъзна ръка под тениската й и пипнешком разкопча сутиена, после я отблъсна леко от себе си, на достатъчно разстояние, за да се наслади на гледката. Обгърна в длани красивите плътни полумесеци, омаломощен само от докосването до тях. Тихичко изстена и промърмори през шепот:

— Господи, липсваше ми докосването до жена.

Наведе глава надолу и обсипа шията й с топли целувки. Пръстите й инстинктивно се сплетоха в косите му, главата й се изви назад, от устните й се отрони задавено стенание. Когато той се отдръпна, тя почти проплака, почувствала се ограбена. Повдигна към него неразбиращи и премрежени от преживяното очи.

— Не спирай — с дрезгав глас прошепна тя.

Той я целуна отново.

— Искам да те видя така, както природата те е създала. Ще се съблечеш ли заради мен?

Мислите й веднага се отрезвиха.

— Ммм?!

— Бих искал да можех да го направя аз — с тъжен глас добави той, — но в такава ситуация предпочитам да съм в състояние да стоя стабилно на краката си. — Положи нежна целувка върху устните й и зашепна припряно: — Съблечи се пред мен, Лайла. Направи го бавно. Направи го предизвикателно.

Тя полека спусна крака на пода и се изправи. Сега беше моментът. Беше далеч от тези даряващи ласки ръце и нежно увещаващи устни. Сега бе последната й възможност да запази своя безупречен професионализъм. Последната възможност да отрече и преодолее личното си пристрастие към този пациент. Накратко — сега беше моментът да обърне гръб и да избяга.

Но тя продължаваше да стои край леглото му, сякаш краката й се бяха вкоренили в пода край него. Припламващите с нескрита страст очи на Адам, както и желанието й да обича и да бъде обичана, й диктуваха да остане. Гласът на професионалиста в нея претърпя огромно поражение, допускайки да бъде надмогнат от женственото начало, което я правеше много по-уязвима и увеличаваше вероятността да вземе неправилно решение при стоящата пред нея дилема. Нямаше съмнение какъв щеше да бъде нейният избор.

Това не беше изпитание. Не истинско изпитание. Защото още преди да се освободи от прегръдките му, тя вече знаеше, че щеше да се върне при него. Гола и изпълнена с желание.

Без да откъсва очи от Адам, тя съблече корсета си през главата. Задържа ръцете си вдигнати. Няколко секунди след това бавно ги спусна надолу и захвърли корсета на пода. Косите й отново се разпиляха върху раменете. Адам изпиваше с очи всяко нейно движение.

Лайла плъзна ръка назад към копчето на спортните си гащета. Пръстите й бяха загубили своята сръчност, но тя успя да ги разкопчае и да свали ципа им. Остана в тази прелъстителна поза няколко секунди, след това много бавно започна да ги смъква, извивайки снага, и накрая ги остави сами да се плъзнат по бедрата й, докато стигнат пода. Повдигна единия, после другия си крак и пристъпи встрани от тях, останала само по бикини. Така присъщата й предизвикателност сякаш се изпари. Усмихваше се свенливо, плахо и някак неопределено, което подейства десетократно по-възбуждащо на мъжа в леглото.

— Приближи се! — нареди с пресипнал глас той.

Лайла пристъпи неуверено към леглото, достатъчно близо, за да е в обсега му. Той протегна ръка и докосна почти заличилия се белег, останал от операцията на апендикса й, правена още в ранните й детски години. Очерта подлудяващ кръг около пъпа й. Върхът на пръста му бавно се плъзна по триъгълника, който бикините закриваха.

— Красиви са — каза той за кристалносиньото късче дантела и нежния светъл облак под него. — Направи го докрай.

— Аз… Не мога, Адам.

— Защо?

— Притеснявам се.

— Със сигурност и друг път си се събличала пред мъж.

Тя направи безпомощен жест.

— Но винаги беше… Искам да кажа…

— Моля те, Лайла.

Умоляващото изражение върху лицето му я накара да забрави изцяло за своите задръжки. С почти недоловимо колебание Лайла пъхна показалците на ръцете си под ластика на бикините, свали ги изцяло и пристъпи встрани от тях. След това тя, която обикновено нямаше капчица свян, която винаги бе презирала онези, които робуваха на своите предразсъдъци, която винаги бе уважавала човешкото тяло, независимо от неговата форма, изправи гръб и свенливо погледна Адам.

Той изруга тихичко.

— Знаех, че си красива, но… — Бе твърде ангажиран да поглъща с очи и да черпи докрай от възхитителната гледка, за да успее да довърши изречението си. — Легни тук.

Ръцете му, закалени и силни от упражненията и натоварването, на което се бе подложил напоследък, се обвиха около кръста й. Притегли я към себе си. Загубил контрол, обсипа с жадни целувки косата, слепоочията, носа, скулите и накрая — устните й. Стенещ от възбуда, промърмори:

— Усещането е неповторимо.

— Голотата ли?

— Не. Това.

Взе ръката й и я пъхна под чаршафа. Някак си естествено и сякаш притежаваха своя отделна воля, пръстите й се обвиха около най-мъжествената част от неговото тяло. Той започна да ругае полугласно през стиснати зъби и потърси устните й. Целувката им бе дълга и жадна, пламенна и безпаметна. Двамата дишаха учестено и стенеха от удоволствие.

— Усещаш ли това? — попита тя.

— Усещам притискането. Усещам кожата ти. Усещам това… — Той плъзна ръка между телата им и докосна малкото мъхесто хълмче в свивката между бедрата й. Реакцията й беше мълниеносна — цялото й тяло потръпна, сякаш помежду им бе преминало електричество.

Той застина.

— Нараних ли те?

— Не, не, нищо, не изпитах никаква болка.

Адам притисна главата й към гърдите си, а пръстите му потънаха в млечнобялата плът. Забила пръсти в раменете му, така силно, че маникюрите й оставиха дълбоки следи върху тях, Лайла затвори очи и се остави на блаженството, с което я даряваха неговите ласки. Тялото й търсеше неговата щедра на нежности ръка. По него пробягваха горещи тръпки на удоволствие, всяка следваща по-разтърсваща от предишната, докато накрая изпадна в състояние на безпаметно блаженство. Когато събра сили и отвори очи, тя си даде сметка, че ръцете му вече не я прегръщат, а лежат отпуснато край тялото му. Главата му бе облегната назад върху възглавницата, а лицето му бе безизразно и апатично. Но най-лошото от всичко — Адам бе охладнял.

— Адам? — изрече името му едва чуто, но знаеше, че я бе чул.

Той не отговори, затова тя отново го извика.

— По-добре ще бъде сега да ме оставиш сам — с мрачна лаконичност отвърна той. — Уморен съм.

Лайла го гледаше неразбиращо. С чувство за вина бавно започна да се изправя. Забави се за миг, но тъй като той не я спря дори с жест, тя стана от леглото. Уплашена до смърт и объркана, грабна дрехите от пода и избяга от стаята.

Радваше се, че на тавана в спалнята й бе монтиран вентилатор. Поне имаше в какво да се взира. В продължение на часове бе гледала как неговите перки изписват кръг след кръг, раздвижват въздуха в стаята и изсушават стичащите се по лицето й сълзи в малки солени вадички.

Сигурно бе си припомняла всичко отново и отново поне сто пъти, но все още не можеше да открие логично обяснение за поведението на Адам. Кръвта бе препускала лудо във вените му. Какво би могло да я охлади така бързо? Какво? Какво бе направила? Или какво не беше направила?

Изпълнена с тревога и огорчение, тя се обърна на другата страна. Една сълза се оказа твърде тежка, за да бъде изсушена от вентилатора. Спусна се надолу по бузата й, плъзна се край едната й ноздра и падна върху възглавницата. Тя сякаш я обвиняваше… а също и всички предишни и последвали я сълзи. Лайла никога не плачеше. Никога, никога не плачеше заради мъж. Беше ядосана, че сега погазваше този свой принцип и плачеше заради Адам Каванот. Какъв коравосърдечен простак бе той, за да я изгони — в буквалния смисъл — от леглото си.

Но в постъпката му нямаше себелюбие. Отношението му към нея не бе като към бръснарско ножче за еднократна употреба, което се изхвърля, след като веднъж вече е било използвано. Дори обратното — самият той изглеждаше много по-разстроен от случилото се. Но защо, когато тя му бе дала всичко, което бе желал и от което бе имал нужда, когато бе доказал на себе си, че е способен да…

Мисълта проблесна съвсем неочаквано и я накара да затаи дъх. Бавно се извъртя да легне по гръб. Устните й се разтвориха от недоумение. Защо не се бе досетила за това по-бързо? Вече съвсем ясно Лайла си припомни изражението върху лицето на Адам, когато тя си бе тръгнала. Не тържествуващо. По-скоро обратното. То носеше отпечатъка на поражението. Не че тогава не бе могъл да понесе да я гледа. Не бе могъл да понесе тя да го види в това състояние.

С разсеяно движение на ръката изтри сълзите от лицето си и измърмори нещо, неподобаващо за речника на една истинска дама. След това прошепна в тъмното:

— Нищо чудно, че изглеждаше разстроен.

Лайла познаваше дори най-интимните части на неговото тяло. Имаше малък N-образен белег по рождение от вътрешната страна на ръката, малко над лакътната става. Като дете бе стъпил върху консервена кутия, полускрита в пясъка на плажа, и порезната рана бе оставила белег върху петата му. В горната част на свивката между лопатките, малко под петия прешлен, кожата му бе осеяна със ситни меки косъмчета, които образуваха пухкаво островче.

Но Лайла познаваше неговата психика не по-зле от тялото му. Знаеше заради какво живее той. Познаваше неговия начин на мислене. И при каквито и да е обстоятелства би трябвало да може да предвиди каква ще бъде реакцията на Адам при такава ситуация. Именно защото го познаваше така добре, тя успя да открие какво го е разстроило така дълбоко.

Лайла веднага си даде сметка какви мерки трябва да предприеме. Налагаше се да пожертва своята гордост, но това едва ли имаше голямо значение, когато ставаше въпрос за самочувствието, с което щеше да продължи да живее този мъж. Прийомът, който бе замислила да приложи, бе недопустим от гледна точка на професионалната етика и сам по себе си представляваше достатъчно сериозно основание за отнемане на свидетелството й за правоспособност като физиотерапевт. Въпреки това щеше да постъпи така, както й повеляваше чувството за дълг. Нейните основания бяха сред най-висшите, които можеха да залегнат в основата на нечие решение и от които зависеше една човешка съдба; те можеха да бъдат обобщени само с една дума: любов.

На следващата сутрин Лайла влезе в стаята на Адам с полъха на морския бриз, свежа като цвета на червило от серията „Фламингови криле“ и с лице, върху което бе изразходвала не по-малко от половин тубичка крем за прикриване на сенки под очите, за да го направи поносимо за гледане.

— Добро утро, Ейси. Как е днес?

Адам седеше в инвалидната количка и гледаше навън през прозореца. Беше потиснат, точно както бе очаквала.

— Прекрасно.

— Добре ли спа?

— Добре спах.

— Пийт каза, че почти не си докоснал закуската.

— Ти какво, да не си ми майка?

Лайла се засмя, но смехът й прозвуча някак принудено.

— Е, ако бях — каза тя, намигайки му с едното си око, — тогава върху нас щеше да тежи непростим грях. — Той дори не се усмихна. — Не е ли смешно?

— Не е смешно.

— Какво ти става, сръдльо? Да ти донеса ли и кисели краставички?

— Само посмей да ми се появиш с кисели краставички и ще…

— Какво? С пръчка ли ще ме набиеш?

— Защо не млъкнеш и не започнеш да си вършиш работата?

— Какъв мърморко! — едва чуто каза тя. Застана точно пред него, сложи длани на тила си и се протегна със съзнанието, че така дава възможност на Адам да зърне част от корема й, оголил се при изхвръкването на долните краища на памучната тениска нагоре. — А аз спах прекрасно. Закуската беше фантастична. Вече съм готова за басейна. Искаш ли да ме придружиш?

— Не, ще остана тук.

— И ще допуснеш твоят великолепен тен да избледнее? — попита тя с престорено недоумение. — Ще монтираме тренировъчната маса край басейна и ще проведем терапевтичния сеанс на открито. Какво ще кажеш?

— Искам отново да опитам с успоредката.

— Добре, но по-късно.

— Защо не сега?

— Защото аз така казвам.

— Защото искаш да се приличаш на слънце край моя басейн и да се грижиш за тена си.

Лайла премести тежестта на тялото си върху другия крак, издаде напред красиво оформеното си бедро и гневно го изгледа.

— Ще се престоря, че не съм чула, Каванот, въпреки че подобни изявления ме изваждат от равновесие. Кога дебелата ти глава най-после ще разбере, че аз съм терапевтът, а ти пациентът, и че докато не си в състояние да ме надвиваш физически, ще става това, което аз кажа.

Той удари ядно с юмруци по страничните облегала на количката и изкрещя:

— Искам да изляза от това проклето нещо.

— Добре — провлачено отвърна тя, — следователно си губим времето в празни приказки, когато вече можехме да бъдем долу и да работим по този проблем — усмихната добави тя.

Заобиколи отстрани, освободи спирачката на количката и я забута през стаята. Когато стигнаха до терасата, тя му наля ананасов сок от термоизолационната кана, която бе наредила на Пийт да занесе по-рано там. Като се навеждаше да подаде чашата на Адам, положи нежна целувка върху бузата му.

— Може би това ще подобри настроението ти, докато се върна.

Очевидно той остана така слисан от спонтанната на пръв поглед целувка, че сякаш онемя. Тя изхлузи тениската през главата си, захвърли я небрежно върху плочите край басейна, засили се с обтегнато тяло по трамплина и изпълни съвършен скок, при който почти не разплиска водата. След като преплува няколко дължини се изкачи по стъпалата в по-плиткия край на басейна и отърси водата от себе си.

— Страхотно е! Искаш ли да се потопиш на плиткото?

— Ще мина и без това.

Тя повдигна равнодушно рамене.

— Може би някой друг път.

Очите на Адам бяха приковани в нея, въпреки че се преструваше, че не я забелязва, когато тя тръгна към раклата, където бяха плажните хавлии, винаги изрядно сгънати и подредени. Водата блестеше на малки капчици по кожата й, точно както го бе замислила. Плажният балсам вършеше чудеса.

Попи с хавлията блестящите водни капчици, след това и косите си. Застанала с гръб към него, тя се пресегна назад и разкопча бюстието на банския си костюм. Вместо него облече памучната тениска, която бе съблякла само преди няколко минути. Меката материя прилепна към влажната й кожа.

Когато се обърна с лице към Адам, установи, че приложената от нея хитрост дава резултат. Той стискаше страничните облегала на количката с такава сила, че ставите на пръстите му бяха побелели. Имаше вид, сякаш всеки момент щеше да скочи от нея, независимо как щеше да го направи — с помощта на специална катапултираща седалка или благодарение на собствените си сили. Очите му гледаха и хвърляха заплашителни мълнии, запалени от някаква свръхенергия. И беше възбуден. Спортните гащета от синтетичен плат не можеха да прикрият това му състояние.

— Виждам, че Пийт е приготвил тренировъчната маса — посочи с ръка към масата. — Можеш ли сам да стигнеш до нея?

Той закара количката до уреда. Облегна се с една ръка на ръба на масата, а с другата на облегалото на инвалидната количка и сам се качи върху нея. След това, пак сам, качи краката си върху плота.

— Скоро няма да имаш нужда от мен. — Лайла наведе глава и добави с прелъстителен тон: — Поне не за това.

— Готов съм да го направя.

Погледът й многозначително се премести към слабините му.

— И аз това виждам.

— Лайла! — предупредително каза той.

— Добре, добре. Нямаш търпение отново да се качиш на успоредката. Но не можеш да се сърдиш на никоя жена, че се впечатлява от другите ти… достойнства.

Изпълниха комплекс упражнения за раздвижване и закаляване на мускулите. Тя противодействаше на всяко негово движение и въпреки че ругаеше заради нейната взискателност, когато приключиха, Адам се усмихваше гордо.

— Днес съм по-добър, нали?

— Утре вече ще можеш да ме изриташ в басейна. — Тайно погледна към него с периферното си зрение. — Обзалагам се, че това особено ще ти хареса, нали?

Той горчиво се засмя.

— Много повече бих искал да те задържа по-продължително време под нея.

— Под кое?

С прикрито задоволство Лайла забеляза как мускулите на лицето му потрепнаха от силно желание и раздразнение.

— Под водата.

— О! — Отмести поглед, сякаш неговият отговор я бе разочаровал. — Бързаш ли много да се върнеш в стаята си?

— Не особено. Защо?

— Би било хубаво човек да се изтегне тук и да се попече на слънце.

— Направи го. Вече изпълни задълженията си.

— Имах предвид и двамата. Защо не останеш тук заедно с мен?

— За какво?

— Заради слънцето, глупчо. Някои цивилизации са вярвали, че неговите лъчи имат целебна сила.

— Това са глупави предразсъдъци.

— Но е сигурно, че не вредят — троснато отвърна тя. — Решавай сам. — Постла една от плажните хавлии край басейна и легна по корем, без да пропусне да свали памучната тениска.

— Дявол да го вземе — възкликна Адам. — Нямаш ли поне капка чувство за благоприличие?

Тя се обърна на една страна.

— Сега пък защо се горещиш?

Той махна с ръка към изложената на слънчевите лъчи гръд.

— Пийт може случайно да се появи.

— Разреших му да си вземе почивен ден.

— Ти си разрешила на наетия от мен иконом да си вземе почивен ден?

— Къщата е безупречно почистена, прането е изпрано, аз мога да готвя. Е, достатъчно, за да не умрем от глад — поправи се. — Искаше да отиде на луауто, устроено от негов братовчед по повод рождения му ден. И аз казах „да“. — Преди Адам да има време да се впусне в безкрайно недоволстване, Лайла пъхна флакон с плажно масло в ръцете му. — Би ли намазал гърба ми с това?

— Не мога да те достигна оттук.

— Тогава слез долу, откъдето ще можеш. — Легна отново по корем и подпря лице на дланите си. Точно както бе готова да се обзаложи, Адам бавно слезе от количката и се спусна върху плочките край водата. Преди седмици щяха да са му необходими няколко етапа, за да слезе от инвалидната количка върху плътните меки постелки, които използваха при изпълнението на някои от упражненията. А сега вече бе в състояние да извърши действието без затруднение благодарение на мускулите на ръцете, гръдния кош и кръста си. Лайла старателно прикри гордата си усмивка.

— Къде искаш да те намажа? — кисело попита той.

— Навсякъде. — Няколко секунди по-късно се чу: — Уау! Не толкова силно и по-внимателно. Ммм, така е по-добре.

Съвсем скоро и другата му ръка се включи в процедурата. С бавни, внимателни движения дланите му нанасяха маслото върху кожата по гърба й. От време на време върховете на пръстите му случайно докосваха гърдите й и се задържаха там за миг, а после отново подновяваха своите масажиращи движения. Когато усети, че той ще се оттегли, тя каза:

— Намажи и задната част на краката ми, ако обичаш.

Изрече молбата си със сънен глас, но в действителност никога през живота й вниманието й не е бивало така изострено. Всички сетива и нервни окончания по тялото й функционираха като добре смазан часовников механизъм.

Той не изпълни молбата й веднага, а дълго време се колеба. Ударите на сърцето й неспокойно отмерваха секундите. Затвори очи и с цялото си сърце се помоли той да изпълни нейното желание — както за негово, така и за нейно добро.

Очевидно трезвият разум отстъпи пред напора на естествените му потребности. Лайла усети ръцете му върху задната част на прасците си. После върху бедрата си. Притискаха и масажираха плътта, постепенно изкачвайки се нагоре. Трябваше да прехапе долната си устна, за да не изстене от удоволствието, с което я даряваха неговите длани.

Но прекалено бързо и за двама им, той се отдръпна. Лайла се обърна леко, само дотолкова, че да му открие дискретно полуприкритата си гърда.

— Свърши ли? — Очите му мигновено се приковаха в малкия розов връх. — Може би е трябвало да станеш физиотерапевт — добави тя. — Ръцете ти определено притежават усета, необходим за тази професия.

Като използваше похватите, усвоени под нейно ръководство, Адам отново се качи в инвалидната количка и се намести удобно. После погледна към нея и каза:

— Но не и безсрамието.

Като ужилена, Лайла сграбчи тениската и се прикри с нея.

— Не съм безсрамна.

— Тогава си жестока.

— Нито съм жестока.

— О, така ли? — Завъртя инвалидната количка и побърза да се отдалечи.

— Къде отиваш?

— В стаята си.

— Ще ти донеса обяда там.

— Не си прави труда.

— За мен не е затруднение. Влиза в задълженията ми.

— По дяволите задълженията! — извика през рамо той. — По-скоро бих останал гладен, отколкото да изям приготвена от теб храна.

И количката се скри в сянката на къщата. Лайла продължи да се взира още дълго след него, обзета от силното желание отново да заплаче. Беше добра в изобретяването на предварителни сценарии. Много лошо, че винаги се обръщаха срещу нея.

В първия миг не можа да идентифицира звука, който я бе събудил. Преди да отвори очи, остана да лежи неподвижно в леглото, за да се отърси от последните остатъци от съня и да се събуди мозъкът й. Когато погледна, с изненада установи, че спалнята е залята от виолетовата светлина на полуздрача. Бе спала по-дълго, отколкото бе планувала.

Когато преди няколко часа се бе прибрала тук, беше изтощена напълно — и физически, и психически. След като си бе взела душ, едва бе имала сили да пропълзи под завивките и да намести възглавницата под главата си. Бе заспала почти веднага, физически и емоционално омаломощена след прекараната безсънна нощ. Но бе възнамерявала да се събуди доста по-рано. Отдавна бе преминал часът за терапевтичния сеанс на Адам. Обзета от чувство за вина, тя се обърна по гръб и изрита встрани завивките.

И в същия миг отново долови познатия звук. И този път в главата й като мълния проблесна една мисъл.

— Какво, по дяволите, става?

Скочи от леглото, грабна кимоното от долния му край и докато тичаше към вратата, в движение пъхна ръце в ръкавите му. Когато стигна до стаята на Адам и разтвори вратата, вече бе завързала небрежно колана около кръста си.

Но видът й все пак си оставаше на една сънена Лайла, с вързани на опашка разрошени коси и подпухнали очи. Към тази Лайла се обърна той, застанал прав между гредите на успоредката.

— Отдавна беше време да се появиш.

— Адам! — извика тя и се втурна към него. — Какво, за бога, си мислиш, че правиш?

— Гледай.

Тя го наблюдаваше с отворена уста как се навежда от кръста и като се държи с едната ръка за лоста на успоредката, с пръстите на другата докосва пода. Необходими му бяха много-много усилия, но той успя сам да се изправи отново.

— Как се научи да го правиш?

— Беше оставила своя наръчник тук. — Извърна глава, за да посочи към наръчника на терапевта върху нощното шкафче. — Прави се за раздвижване и обтягане на сухожилията и бедрените мускули.

— Знам за какво е предназначено упражнението — отвърна рязко тя. — Знам също така, че ти не си готов за него.

— Кой го казва?

— Аз го твърдя. Как ще се изправиш на крака? Къде са ти наколенките?

Без да отговаря на нейния въпрос, Адам каза:

— Гледай какво още мога да правя. Без твоя помощ бих могъл да добавя. — Съсредоточи се така дълбоко върху усилието, че капчици пот оросиха челото му, мускулите на ръцете и краката му се издуха. Бедрата му се огънаха. Усилията му бяха възнаградени. Адам успя да направи няколко неуверени крачки.

Лайла се наведе и мина под една от гредите на успоредката, след това се изправи само на сантиметри от него.

— Това е много хубаво, Адам, но за днес е достатъчно. Ще те заболи… Адам. Чуваш ли какво говоря?

— Да.

— Тогава спри. Веднага. Говоря сериозно. Казах не!

Той направи още една стъпка. Докосна гърди до нейните. Лайла го прихвана през кръста, за да го подкрепи. Но откри, че той е по-силният от двамата. Пръстите на едната му ръка се вкопчиха в косите й, свиха се в юмрук и притиснаха грубо главата й към гърдите му.

— Каква игра играеш? — изръмжа той.

— Аз не си играя с хората.

— Как ли пък не! Разиграваш някакъв театър пред мен. Искам да знам защо. Да не би да имаш перверзно чувство за хумор? По този начин ли се забавляваш? Или си посветила последните няколко дни за развлечение на инвалидите? — Така силно стисна косите й в юмрука си, че очите й се напълниха със сълзи. — Защо използва цялата си женственост и женско лукавство, за да ме възбудиш?

Към следващата част или към съдържанието

Сандра Браун Връщане към живота (11)

Метаданни

Данни

Връщане към живота

Информация

История

Сваляне / Връзки

Девета глава

Сандра Браун
Връщане към живота (11)