Сандра Браун
Връщане към живота (12)

Десета глава

Като се усмихваше прелъстително, Лайла притисна гърди към неговите. Забеляза как погледът му се премрежи. Повдигна се на пръсти и го целуна по устните. Без да откъсва устни от неговите, прошепна:

— Защото така те искам.

Той жадно започна да я целува. Неговото нетърпение и ненаситност направиха целувката груба.

— Много добре знаеше какво точно правиш с мен, нали?

— Да — предизвикателно отвърна тя.

— Целенасочено ме тормозеше.

— Не те тормозех, а те омагьосвах.

— Защо?

— Защото те желая, Адам.

Последвалата целувка освободи дълго таените в него ожесточение, гняв и желание. Обви ръце около нея и я притегли към себе си. Когато тя отвърна с притискане на бедрата си към него, Адам бързо свали ръце от нея.

Но той бе далеч от мисълта да се оттегли. Като се опираше на ръце, той отстъпи назад и се отпусна в инвалидната количка. След по-малко от минута вече беше в леглото по гръб и притискаше Лайла върху гърдите си.

— Покажи ми най-доброто, на което си способна, сладка моя — прошепна той с пресипнал глас.

Тя го направи. Целуваха се безкрайно, с открита, дълго жадувана страст. Когато се отдръпнаха, останали без дъх, Адам разтвори кимоното и оголи раменете й. Тя го съблече и застана на колене пред него, горда и без никакъв свян. Протегна пръсти към ластика на гащетата му.

В същия миг забеляза, че в очите му проблясват първите искри на съмнение. Той хвана ръката й.

— Лайла, почакай, аз…

Лайла леко плесна ръката му и притисна показалец в ямката на гърдите му.

— Да не си посмял отново да се правиш на недостъпен пред мен, Адам Каванот. Миналата нощ ти се размина безнаказано, но да бъда проклета, ако допусна това да се повтори.

— Аз…

— Замълчи и ме изслушай. — С припрян жест отметна назад един паднал пред лицето й кичур коса. — Страхуваш се, че няма да можеш да стигнеш до края. Но никога няма да узнаеш дали си прав, или грешиш, ако поне не опиташ. — Задъхано пое въздух и гърдите й се повдигнаха високо. — И можеш да забравиш притесненията си, ако си бавен или непохватен, или дори се провалиш напълно. Аз няма да съм в състояние да го усетя. Няма да мога да преценя дали си бил добър, или си се представил зле, или пък си бил безразличен, защото… защото ти ще бъдеш първият ми любовник.

Той недоумяващо втренчи очи в нея. Когато миг по-късно избухна в смях, смехът му беше смазващ за нея.

— Ах, ти, малка интригантке. По-дръзка си от всички жени, които някога съм срещал. Готова си да направиш всичко, да кажеш всичко, каквото и да е, за да накараш пациента си да реагира положително на замислената терапия. Е, добре, аз не искам да слушам лъжите ти. А още по-малко се нуждая от твоето съжаление.

Лайла постави юмруци на хълбоците си.

— Виж, Ейси, съществува само един начин, по който можеш да провериш дали лъжа, или не.

Сръчно смъкна гащетата му и възседна скута му. Опря длани на гърдите му, наведе лице към него и впи устни в неговите.

— Предизвиквам те да опиташ. — Отново го целуна. — Това е моето предизвикателство, Каванот. Моето двойно предизвикателство. — Обсипа с целувки гърдите му.

Той изсъска през зъби някаква вулгарна дума и сграбчи с две ръце косите й. Но не дръпна главата й назад, не и след последната интимна целувка.

— Предизвиквам те, Каванот.

Едва довършила последните думи, Адам прикова устните й между своите, сграбчи с две ръце хълбоците й и я притегли надолу. В действието му нямаше нежност.

Съпротивление.

Сподавен вик на болка.

Той застина.

— Господи, Лайла, съжалявам! — Лицето му изразяваше две чувства едновременно: вина и недоумение. — Не исках да бъда… Не разбирам как… Това е… Ти наистина си… Защо не ми каза?

— Казах ти. — Погледна го право в очите. — Истина е. Ти си първият мъж в моя живот. Можеш да ми вярваш и за следното: ако спреш сега, ще те убия.

В единия ъгъл на устните му трепна едва забележима усмивка, но когато повдигна ръка, за да докосне лицето й, в жеста му имаше нежност и съчувствие.

— Убедена ли си?

— Да. — Запъна се. — Но не мисля, че ще мога да остана с отворени очи, докато се любим. За мен е толкова… А аз…

— Лайла!

— Какво?

— Замълчи.

Притегли я към себе си за дълга целувка. Тя приемаше всяко прошепнато в ухото й напътствие, докато накрая, без болка, а по-скоро отдадени изцяло на удоволствието и насладата, Адам проникна в лоното на нейната женственост.

Той продължи да я направлява. Едно нежно докосване, наставляващо движение на ръката, прошепната любовна дума. Любовна прелюдия. Думи, вибриращи от нега и предизвикателство. Еротичен, изострящ сетивата разговор. Докато накрая вече не бе ясно кой от двамата бе водещ в тази любовна игра.

Сякаш светът около тях потъна и започна да се разпада. Двамата притискаха неистово тела, които се търсеха. Той повтаряше нейното име. Тя заклеващо призоваваше неговото. Постигнаха блаженство, за чието съществуване дори не бяха подозирали. Екстаз, възторгващ телата и единяващ душите им. Мечтите ставаха реалност.

Измина дълго време, преди тя да събере сили, за да го погледне.

Адам се усмихваше.

Тя също се усмихна и каза:

— Ами като за първи път не беше никак лошо.

 

 

— … знаех единствено, че губехме почва под краката си и аз не можех да направя нищо, за да попреча. Опитвах се да намеря опора, да се хвана за нещо, но когато сключвах пръсти, между тях оставаше само въздух. Непрекъснато си повтарях: „Хайде, Адам, направи нещо. Спри това. Не допускай то да се случи“. Но бях безсилен.

— И сега се ненавиждаш.

— Да.

Докато разсеяно прокарваше пръсти по разпилените върху гърдите му като мека свила коси на Лайла, Адам въздъхна.

— Спомням си, чух Пиер да вика. А може би е бил Алекс. А възможно е да съм чул и собствения си вик, защото по-късно ми беше казано, че те са починали на място.

— Чувстваше ли болка? — Разговорът за преживяната от него злополука имаше терапевтичен характер. С пълното съзнание за страданието, което връщането към миналото щеше да му причини, Лайла го бе окуражила да излее в думи чувствата си, свързани с нещастието.

— Не мисля. Не помня да съм чувствал болка в онзи момент. Може би съм изпаднал в шок.

— Вероятно.

— Губех съзнание, после отново идвах на себе си и това се повтори няколко пъти. Не виждах никого от приятелите си, но си спомням, че ги виках по име и никой не отговори на моя зов. Мисля, че заплаках.

Тя го притисна към себе си. Преди да продължи, Адам се прокашля, за да овладее гласа си.

— Следващото нещо, което си спомням, бе хеликоптерът, с който ме транспортираха към болницата. Шумът бе оглушителен. Усетих тревогата и припряността по лицата на хората около мен. Когато се върнах в съзнание, ми казаха, че съм бил подложен на спешна хирургическа интервенция, за да наместят счупените кости в областта на гръдния кош.

— Наистина ти съчувствам — каза тя и целуна нежно ямката в основата на шията му. — Преживяването сигурно е било мъчително.

— Спомням си, че не бях толкова уплашен, а по-скоро ядосан. Това се случваше с мен и още не можех да го повярвам. Имаше още толкова много неща, които бях запланувал да постигна в живота си. — Поклати умислен глава. — Знам, че бе налудничаво да разсъждавам така в онзи момент, но така функционираше мозъкът ми тогава.

— Сигурно си си казвал: „Не е справедливо“, нали?

Адам отпусна тежко ръка върху главата й.

— Да. Най-общо казано. Нещастията обикновено се случваха с други хора. Не с Адам Каванот. Бях чул за трагични истории по новините, но продължавах да живея както преди — безразличен и незасегнат. Сега, когато ти разказах това, сигурно ме виждаш в съвсем различна светлина, нали?

Лайла опря юмруци върху гърдите му и подложи глава на тях. После повдигна очи към него и каза:

— Това те прави нормален човек. Същото казват всички озовали се в твоето положение. Синдромът „Защо аз?“. И въпросът е съвсем основателен.

Лицето му стана умислено.

— Не знам. Като какъв се проявяваше Бог към мен — като благодетел или като възмездител? Дълго разсъждавах по този въпрос, след като излязох от упойката. Защо аз единствен останах жив?

— Не трябва да се чувстваш виновен за това, че си останал жив. Аха, значи вече страдаш от такъв комплекс — добави тя и докосна предпазливо неговото печално лице. — Понякога това е най-тежкият проблем за оцелелите.

— Върху това също мислих дълго време. Особено преди да ме преместят тук. За мен беше непоносимо да лежа по цял ден в онази клиника в Рим, безпомощен, измъчван от болките, парализиран и изплашен.

— От какво най-много се страхуваше?

Преди да отговори, известно време остана замислен.

— Страхувах се, че никога вече няма да бъда Адам Каванот. Чувствах се така, сякаш бяха ми отнели не само способността да се движа, а сякаш бях ограбен от своята индивидуалност.

— Това също е характерно за хора в твоето състояние. — Целуна го леко по устните. — Какво има? Усмихваш се странно.

— Знам, че изглежда глупаво, но бях и много притеснен. Първия път, когато ме поставиха на онази… — Обрисува с жест какво имаше предвид.

— Наклонената маса?

— Да. Цялото ми същество се разбунтува. Представяш ли си само — Адам Каванот, собственик и генерален менажер на хотелската верига „Каванот“, да се подлага на такова унижение…

Лайла се надигна лекичко и го целуна отново, този път по-звучно.

— Ти единствен сред всички останали си се отнасял без съчувствие или самосъжаление към собственото си състояние.

— Знам. Държах се отвратително с тях.

— Сигурно се шегуваш.

Адам се усмихна тъжно, но очите му останаха сериозни.

— Една от характерните ми черти е, че съм безкомпромисен към личните си несполуки.

— Проявяваш безкомпромисност и непримиримост към неща, които са извън контрол.

Той сведе очи към нея.

— Мисля, че ти попадаш точно в тази категория. Излизаш извън обсега на нещата, които мога да предвидя и да контролирам.

Лайла се засмя.

— Именно затова не ме харесваш.

— Харесвам те. — В гласа му прозвучаха нотки на настоятелност, които веднага привлякоха нейното внимание.

— Така ли? Откога?

— Откакто… Не знам.

— Обзалагам се, че аз знам. Започна да ме харесваш, след като съблякох бельото ти и седнах на скута ти.

— Не. Искам да кажа, да, това също ми хареса. Особено ми хареса — добави той със сладострастни пламъчета в очите. — Но само преди секунди открих, че те харесвам и като личност.

— Защо?

— Предполагам, защото търпеливо ме слушаше, докато разказвах за злополуката.

Лайла прокара пръст по устните му.

— Радвам се, че го сподели с мен. Изпитвал си нужда да поговориш за това с някого. Казаха ми, че си отказал консултация с психолог, докато си бил в болницата.

Той сви рамене.

— Чувствах се като глупак.

— Твърде горд си, за да се обърнеш за помощ към някого, нали? — зададе въпроса със закачлив тон, който извика усмивка върху лицето му.

— Благодаря, че ме изслуша и не направи никакви коментари, Лайла.

— Винаги на твое разположение.

Адам протегна ръка и започна да навива кичур от косите й около пръста си.

— Заченахме обсъждането на много сериозна тема, но откривам, че ми е трудно да разсъждавам философски, когато до мен се е изтегнала такава прелъстителна палавница.

— Дори сега ли?

— Хмм! — Изгледа я с неприкрито любопитство и интерес. — Но сега, след като ти разкрих всичките си тайни, е твой ред да свалиш картите. Разкажи ми как и защо?

— Защо и как какво?

— Защо все още си девствена?

— Каква къса памет имаш.

Той я изгледа строго.

— От техническа гледна точка е напълно възможно, защото моите любовни връзки никога не бяха консумирани.

— Това отговаря на втората част от моя въпрос. А какво ще отговориш на първата? За да освежа паметта ти, тя се отнасяше към въпроса защо.

— Защото никога преди не съм го пожелавала.

— Лайла! — изрече го с тона на родител, порицаващ детето си, че постоянно увърта и заобикаля истината. — Искам да ми кажеш причината.

— Това е самата истина. След като вече добре ме познаваш, допускаш ли, че бих запазила своето целомъдрие по някакви други причини?

Адам сякаш все още не проумяваше.

— Това просто не се побира в представата ми за теб. Способна си да направиш или да изречеш каквото и да е без никакви задръжки. Трудно ми е да повярвам, че имаш такова освободено и естествено отношение към секса, без никога преди да си го правила.

— Ходя на футболни мачове и викам окуражително за играчите, но самата аз никога не съм играла футбол.

— В случая не може да се прави такава аналогия.

Лайла въздъхна раздразнено.

— Какво предлагаш, да си татуирам едно голямо „Д“ върху челото ли?

Адам сключи длани на тила й и я притегли към себе си. После притисна устни в извивката на шията й и промълви:

— Сега вече е твърде късно.

— Точно така. Защо тогава го правиш световен проблем?

— Бях изненадан. Не, точната дума е шокиран. А ти все още не си отговорила директно на моя въпрос.

— Никога по-рано не съм пожелавала да се любя. Нищо по-просто от това.

Адам поклати глава.

— Не, има нещо друго. — Втренчи изпитателно поглед в очите й и се опита да открие истината зад техните сини ириси, но тя побърза да ги извърне настрани. — Този разговор има ли нещо общо с разговора ни за твоето усещане за неадекватност?

— Не, естествено.

— Бинго.

— Добре, може би има. И какво от това?

— Красива си, забавна, чувствена и изключително привлекателна жена, ето това. Защо си се лишавала от най-приятното и изпълващо с удовлетворение чувство, познато на човека?

— Защото ако е имало начин да се отдам на най-приятното и доставящо най-пълно удовлетворение преживяване, познато на човешкия род, то щях да съм го направила.

Сега Адам говореше съвсем тихо.

— Ще възразиш ли, ако те помоля да ми обясниш?

— Да, но ще изпълня молбата, защото оставам с впечатлението, че ще продължиш да настояваш дотогава, докато не го получиш.

— Права си.

Лайла пое дълбоко въздух, за да сдържи раздразнението си, после бавно го изпусна.

— Мислех, че в секса ще съм също така тромава и непохватна, както във всичко останало. Нямам предвид само в леглото. Говоря за всички примамки и хитрини, които са част от прелюдията към него. Страхувах се, че ще забременея въпреки предпазните средства. Боях се, че ще попадна сред онзи процент и половина от населението, върху който противозачатъчните таблетки не действат. Боях се, че ще се влюбя в някой мъж, но той няма да се влюби в мен. Или обратното. — Огромните й сини очи умоляваха за разбиране. — Знам, че ще прозвучи нелепо, но винаги оплесквах всичко, с което съм се захващала.

— С изключение на баскетбола и тениса. Знам го от Елизабет.

— Да, бях много добра, но ме изхвърлиха от отбора на гимназията.

— Мога ли да попитам защо?

— Защото обших с пайети ръбовете на спортните си гащета. Е, онези екипи бяха наистина грозни, Адам — натърти тя, когато той избухна в смях. — А мъжете направо побесняваха от яд, когато аз печелех, затова престанах да играя тенис. Разбираш ли? Беше логично да се проваля и в любовта.

В гласа й се прокрадваха нотки на уязвимост, макар че тя не ги долавяше.

— Не исках да запиша още един провал в отрицателния си баланс. А когато станах достатъчно голяма, за да казвам „да“ или „не“ на мъжете, които ми предлагаха, Елизабет вече бе омъжена за Джон Бърк. Тя беше идеалният човек, който можеше да свие уютно домашно гнездо. Съпругът й я боготвореше. Елизабет роди изключително красиви, мили и преждевременно развити бебета. Ако аз бях завързала сериозни отношения с някой мъж, то те неизбежно щяха да приключат катастрофално.

— Но си излизала с мъже.

— Да, с много мъже. Обаче винаги ги обуздавах преди последното преброяване.

— Горките наивници.

— Хей, това, че се срещаш с някого, не означава, че ще му се отдадеш. Аз не давах надежди, които по-късно да излъжа. Не обичах истински никого от тях, затова не ме бе грижа, че разбират погрешно моите постъпки, а след това изпадаха в ярост, наричаха ме с обидни думи, тръгваха си унили и никога не ме канеха да излезем отново.

— Но, Лайла, при твоите действия, при твоите обещания не можеш да обвиниш никой мъж, че ще се почувства излъган, ако ти откажеш да стигнеш до края.

— Предполагам, че си прав — призна тя. — Но залогът бе твърде висок. Всичко, което бях постигнала, всичко, което изграждаше личността ми, бе заложено на карта, а никога не съм смятала, че залогът си струва риска. — Очите й заблестяха. — Поне не до този следобед. Сега вече знам какво съм пропускала.

— Не ме гледай така, ти, малка немирнице. Трябваше да започнеш работа в рекламния бизнес. По-добре от всеки друг знаеш как да опаковаш стоката и как да я предлагаш. Превърнала си своя самозащитен механизъм в истинско изкуство. — Очите му обходиха фигурата й, плъзгайки се първоначално по разпилените й коси, по устните й, поруменели от неговите целувки, след това се спряха на очите й, изпълнени с онзи блясък, който сякаш казваше: „Готова съм за всяка игра“. — Господи, и камък не би устоял на твоя чар.

— А ти мислеше, че съм лесно завоевание.

— Определено не лесно — през смях отвърна той, — но което си струва всички неприятности. Е, при твоите изкусителни дадености и естествени заложби нищо чудно, че така бързо се възпламени вчера.

Лайла наистина поруменя.

— Не можех да противодействам на онова, което ти събуди в мен. — Адам се усмихна щастливо. — Гордееш се със себе си, нали, Каванот? Хей, не бъди самодоволен. Както сам се изрази, имах заложбите и бях заредена. Всеки мъж би могъл да ме възпламени.

— Но не позволи на никой друг да го направи — с тих глас напомни той. — На мен обаче позволи. Защо?

Като приглаждаше разсеяно веждите му с показалец, тя се замисли, за да открие верния отговор.

— Може би ти щеше да бъдеш благодарен и на гвинейска свиня и нямаше да се подразниш от аматьорското ми представяне. Всъщност разбирах, че ще бъдеш по-уверен, ако партньорката ти е начинаеща.

— Ти не си начинаеща. Родена си за това. Съжалявам всички онези неудачници, които са се опитали да те вкарат в леглото си и са се провалили. Но се радвам, че не са успели.

Притегли главата й към себе си и я целуна.

— Адам! — дишайки учестено, започна тя. — Можем ли да го направим отново?

— Да, да — простена той. — Мога да го направя отново. Сега вече знам, че ще се справя с всичко.

 

 

На следващата сутрин Адам се събуди със същото самочувствие от предишния ден. Отхвърли завивките и за миг понечи да прехвърли крака на пода и да направи обичайната си сутрешна гимнастика, както някога, през годините преди злополуката.

С излизането от съня обикновено настъпваше унинието. Тази сутрин обаче той се усмихна и прогони мрачните мисли от главата си.

Адам беше неудържим. Можеше да направи всичко. Беше любил жена, при това успешно. Възвръщането на сексуалната пълноценност бе само началото. Скоро щеше да ходи сам. След това да тича. И всичко това дължеше на жената, която лежеше до него.

С усмивка, изпълнена с нежност, Адам обърна глава и с разочарование откри, че Лайла я няма. Цялата нощ бяха прекарали заедно с приковани тела върху тясната болнична кушетка. Върху възглавницата все още личеше вдлъбнатината от главата й, чаршафите пазеха уханието на нейната кожа, но през някой от малките часове на нощта, когато той бе заспал от пълно изтощение, тя вероятно се бе прибрала в стаята си.

Адам се усмихна на себе си. Ако го беше направила заради Пийт, старанието й бе напразно. Още преди седмици азиатецът сам го бе посъветвал да държи Райра в леглото, да я люби по цял ден и тогава тя няма да говори толкова много и да бъде така необуздана.

Адам отново се засмя, този път на глас, припомнил си как всеки път, когато тя отваряше уста, за да каже нещо през изминалата нощ, той осуетяваше нейното изявление, като покриваше устните й с целувка. Почти винаги я целуваше мълчаливо или почти без да говори. В гърлото й затрептяваше онзи специфичен звук, който имаше върху него безспорно възбуждащ ефект. Само като си го спомнеше, кръвта във вените му започваше да препуска необуздано.

Обу спортните си гащета. Без да облича нещо друго, той се прехвърли в инвалидната количка. Вече дори не се налагаше да се замисля за последователността на движенията, които първоначално му бяха изглеждали непостижими, но след това, под непрекъснатите напътствия на Лайла, се бяха превърнали в негова втора природа.

Много често му се бе искало да я прокуди от планетата, особено когато го бе карала да прави някое унизително за него упражнение. Сега й бе признателен за непреклонността и твърдостта, проявявани към него. Трябваше само да се види колко много бе направила тя за него.

Когато излезе в коридора, погледна към вратата на нейната спалня и видя, че е затворена. Подкара количката в противоположна посока, към асансьора, качи се в него и слезе на първия етаж. Пийт не беше в кухнята, нямаше го и в неговите стаи.

— Хитър малък интригант — усмихнато промърмори Адам.

Пийт им предоставяше възможност да прекарат по-дълго време насаме.

Направи кафе и го постави върху поднос заедно с две чаши и пакет нискокалорични бисквити. Закуска в леглото. Когато приключеха с кафето и с бисквитите, той щеше да получи десерта „Лайла“ — гола, предизвикателно съблазнителна и изпълнена с нега.

От унеса на мечтите го изтръгна собственият му стон на силна възбуда. Мислите му ставаха все по-приятно неблагоприлични. Бе адски хубаво да прави планове за прелъстяване сега, когато знаеше, че може да ги осъществи. Забързано отиде до откритата тераса да откъсне огромен червен цвят от хибискус, който щеше да се впише добре наред с другите изящни форми във фигурата на Лайла, после се върна в кухнята, постави подноса върху коленете си и се отправи към втория етаж. Не почука на вратата на спалнята й, а завъртя количката и натисна бравата.

Когато обърна отново количката с глуповатото ухилено изражение на влюбените до уши върху лицето си, Адам се сблъска с разочарование, въздействието, на което се равняваше на смъртоносен удар.

Лайла я нямаше. Нито следа от нея. Нито следа, че Лайла наистина е съществувала някога.

Стаята бе педантично почистена и подредена, също както в деня, когато тя се бе нанесла тук. Покривката на леглото бе безупречно изпъната. По килима не се виждаха събути в движение сандали, оставени в безпорядък. Не се виждаха и показващи се от чекмеджетата дантелени кордели от елегантно дамско бельо. В стаята се носеше миризмата на необитавано жилище, а не уханието на дамски парфюм. Лакираната повърхност на вградения гардероб не беше покрита от едва забележим слой прах. По повърхността на тоалетната масичка не се отразяваха сенките на наредените върху нея шишенца и кутийки с козметични препарати, нито блясъкът на бижута и накити. Без да го отваря, Адам бе сигурен, че гардеробът също е празен. Помещението бе останало без живот. Бе останало без Лайла.

От гърдите му се изтръгна оглушителен вик на безсилен гняв. Той се надигна от диафрагмата, набра сила и отекна из празната къща като рев на ранено животно в нощната тишина на някоя джунгла. Бе прекъснат от трясъка на каната с горещо кафе, запратена в отсрещната стена.