Сандра Браун
Връщане към живота (4)

Втора глава

— Какво, по дяволите, правиш тук?

— Отбивам се от пътя, за да навестя болен приятел. Това е едно от добрите ми качества.

— Ти нямаш добри качества. Съмнявам се дали изобщо имаш и приятели. А дори и да имаш, не допускам, че можеш да проявиш такава добросъвестност, че да посетиш болните си приятели.

Тя зацъка:

— Ау, ау, май днес сме в отвратително настроение.

Адам застрашително свъси смолисточерните си вежди.

— Аз имам всички основания да бъда в отвратително настроение — озъби се той. — Пред последните две седмици от моя живот Стогодишната война изглежда като празник. Намирах се в ръцете на шарлатани, чийто отговор на всеки въпрос е: „Ще трябва да изчакаме и ще разберем“. Бях безпомощна жертва на тиранични медицински сестри, които с удоволствие се разпореждаха с мен, дупчеха ме с игли, мажеха цели туби с мехлеми по отворените рани, за чието съществуване дори не знаеха, и ме хранеха с истинска помия. Онези части от тялото ми, които все още не бяха загубили чувствителността си, бяха разкъсвани от непоносима болка. Мисля, че получих протриване на кожата на гърба от непрекъснатото лежане. Сигурен съм, че езикът ми се изприщи. — Млъкна, за да поеме дълбоко въздух. — А като капак на всичко това се появяваш ти. Което отново ни връща към моя първи въпрос. Какво, по дяволите, правиш тук?

— Налага се да използвам душа ти — бодро каза тя. — Извини ме.

— Не ми пробутвай… Хей, къде… Върни се тук, Мейсън. Мейсън!

Лайла излезе, като го остави да крещи името й. Облегна се на вратата, която бе затворила плътно след себе си. Когато чашата за вода се удари в нея, в ушите й зазвъня звукът от падащите по пода стъклени парченца. Подсвирна с уста и извика през вратата:

— Ау, ти май наистина си мръднал, нали?

Слезе на долния етаж и като се остави да бъде водена от обонянието си, откри Пийт в кухнята, чийто панорамен френски прозорец беше с размерите на киноекран. Оттук се откриваше прекрасен изглед към близкия склон на планината, а в далечината се виждаше синевата на Тихия океан.

— Ти да не би да си мазохист или какво? — попита тя. Пийт я гледаше смутено, държейки касапския нож, с който бе кълцал зеленчуците с такава бързина и сръчност, че очите на Лайла не можеха да проследят движенията му. — Не се тревожи. Къде остави моите куфари?

С щастлива усмивка на лицето Пийт остави кулинарните си задължения и я поведе отново към втория етаж.

— Следващата врата вдясно — каза азиатецът, като посочи с глава към стаята, където се намираше Адам.

— Леле-мале!

— Вие не харесва стая?

Когато видя посърналото лице на Пийт, тя бързо смени саркастичното си изражение с усмивка.

— Не, стаята е фантастична. Наистина.

Мина край него и пристъпи в апартамента, предназначен за гости, който бе два пъти по-голям от нейното жилище. Беше и по-добре оборудван: имаше малък фризер с автоматична камера за лед, кухненски плот с две газови горелки, а също и малък бар за напитки като допълнение към облицованата с черен мрамор баня, чието предназначение определено бе да доставя удоволствие — както в естетически, така и в чисто физически план.

— Знаех си, че трябваше да започна работа в хотелския бизнес — промърмори тя, докато прокарваше пръсти по разкошните хавлиени кърпи в зелено, които бяха пухкави и меки като персийски килим.

— Моля?

— Нищо, Пийт. Току-що дадох изява на безграничните си апетити. Кога е вечерята?

— В осем часа.

Тя погледна часовника си и мислено пресметна часовата разлика.

— Следователно ще имам време да се изкъпя и да подремна малко. Събуди ме в седем и тридесет. — Той веднага поклати глава. — От колко време не се е хранил мистър Каванот?

— Не след като върнал се у дома.

— Така и предполагах. Нищо ли не яде? — Пийт поклати отрицателно глава. — Приготви му вечеря и я сложи на поднос.

— Няма да я изяде. Хвърли на пода.

— Няма, не и този път — каза тя с решителен блясък в очите. — О, между другото, една куриерска агенция трябва да достави днес следобед няколко спортни пособия и съоръжения. Ако камионът успее да стигне дотук по тази козя пътека — добави тя небрежно. — И още нещо: в стаята на принц Каванот има счупена чаша, парчетата от която трябва да се почистят.

Пийт настояваше да разопакова багажа вместо нея, но тя го изтласка навън, за да може да се възползва от ваната с вградения тангентор за воден масаж. След това се изтегна на кралското легло и едва придърпала сатенените чаршафи върху голото си тяло, веднага потъна в сън.

Не би имала нищо против да прекара още осем часа в сън, когато ниският иконом със смешна външност почука на вратата, а след това влезе в стаята, понесъл чаша с леденостуден ананасов сок върху сребърен поднос.

— Благодаря — каза тя, след като пресуши чашата на един дъх. — След малко ще бъда долу.

Пийт безшумно излезе.

Лайла отхвърли чаршафа и неохотно се измъкна от леглото.

— По-късно — обърна се към него тя и с любовна нежност погали сатенените чаршафи.

Никой нямаше да я укори, ако отложеше началото на рехабилитационната програма на Адам Каванот до следващата сутрин. Денят беше изтощителен, особено като се имаше предвид нейното продължително пътуване. Но й бяха платили добре за тази работа. Не трябваше да допусне да се говори, че Лайла Мейсън се е възползвала от лукса и екзотиката на местоназначението си, без да отделя необходимото внимание на пациента, на своя пациент.

Освен това сега, когато вече бе тук, нямаше търпение да започне. Състоянието на Адам заедно с неговата психоемоционална депресия беше предизвикателство, което тя като професионалист не можеше да устои да не приеме. Дори най-незначителният симптом за подобрение в здравословното състояние на пациента често бе повод за празнуване. Адам се нуждаеше от насърчение, от окуражаване, което идва обикновено след постигането на някаква близка цел.

Не трябваше да се пренебрегва фактът, че колкото по-дълго време останеха отпуснати мускулите, загубили чувствителността или способността си да се движат, толкова по-малка беше надеждата за пълно възстановяване. До този момент вече трябваше да е почувствал някакво усещане в тези мускули. Лайла не можеше да си позволи да изчаква още до започването на терапията, дори ако такива бяха нейните желания.

С тези мрачни мисли в главата тя излезе от своята спалня, облечена в същия хавайски костюм, с който бе пристигнала, но сега не носеше сламената капела. Пийт настоя тя да вечеря в трапезарията, въпреки че седна сама пред стъклената маса, украсена със запалени свещи, поставени в изящни кристални свещници, и изискан букет от орхидеи. Приготвените без мазнина зеленчуци и крехката риба бяха истински деликатес. Тя изрази пред Пийт своето възхищение от вечерята, докато той изкачваше стълбището след нея, понесъл на поднос вечерята на пациента.

Когато стигнаха до вратата за стаята на Адам, тя взе подноса от него.

— Ако не изляза жива, имаш моето разрешение да го удушиш, докато спи.

— Няма хареса — каза Пийт, като гледаше уплашено затворената врата.

— Вероятно не, но е сигурно, че положението ще стане още по-непоносимо, преди да започне да се подобрява — забеляза тя, докато му даваше знак с глава да отвори вратата. — Най-добре е да започваме още сега, за да приключим по-бързо. — Веднага след влизането й Пийт затвори вратата.

Адам гледаше втренчено през прозореца. Извърна глава към вратата и изръмжа, когато видя Лайла:

— Излез!

— Не днес. Хей, та това се римува. Била съм поетеса, а да не знам.

Погледът, който й хвърли от леглото, беше убийствен.

— На Елизабет ли дължа твоето присъствие тук?

— Нали не мислиш, че съм дошла доброволно?

— Смятах Елизабет за приятел.

— Тя е твой приятел. Желае ти най-доброто.

Горчивият му смях прозвуча като грачене.

— Ако ти си най-доброто, Бог да ми е на помощ. Какво ли тогава е най-лошото!

— Ако зависеше от мен, щях да те оставя да лежиш тук и да изгниеш в собственото си самосъжаление. — Повдигна безразлично рамене. — Но ти имаш много пари и част от тях ще влязат в моята банкова сметка, ако остана тук и започна изпълнението на възстановителна физиотерапия.

— Как ли пък не! — изкрещя той.

— Условията тук са поносими. Работата включва и почивка на Хаваите, която определено ще ми се отрази добре. В Щатите сега е студено и дъждовно, а моят тен се нуждае от малко подсилване. Какво облекчение е да се измъкна за известно време от постоянната си работа. Бях се заела с рехабилитацията на пациент, който е по-опак дори от теб… и ако още веднъж захвърлиш тази салфетка на пода, мистър Каванот, кълна се, че ще те бутна долу, за да я вземеш.

Застанала до леглото, с ръце, опрени на хълбоците, очите й хвърляха гневни мълнии към болния. Той я гледаше със същата безгранична неприязън.

— Вземи този поднос и своите нелепи самарянски обноски и си ги напъхай…

— Това съм го чувала — прекъсна го тя. — Не съществува обида или оскърбителен израз, който да не съм чувала. Независимо колко цинични или неприлични са, те не могат да ме засегнат. Затова спести си енергията и моето време и започни да ядеш вечерята си. Защото ще трябва да я изядеш, преди да съм излязла от тази стая. Колкото по-скоро се заемеш с първото, толкова по-скоро аз ще изпълня последното. Всичко опира до това колко дълго ще можеш да изтърпиш моето присъствие.

Лайла постави подноса върху скута му, седна до него на ръба на леглото и скръсти ръце на гърдите си. При това движение гърдите й подскочиха нагоре и издуха тъканта на саронга над тях. Видя как очите на болния се свеждат към гръдния й кош, но не промени положението на тялото си. Изражението на лицето й остана спокойно дори когато той арогантно повдигна очи, за да срещне нейния поглед.

— Да не би показването на деколтето да е включено в комплексните услуги, които предлагаш?

— Частично облагодетелстване — отвърна тя с бодра усмивка, — което се предлага безплатно.

— Виждал съм и по-добри.

— Едва ли. Не и на тази цена.

— Какво е заплащането ти? Ще ти платя двойно повече, за да се махнеш оттук.

— Предвидих, че ще се опиташ да го направиш. — Започна да рови в чинията с плодова салата върху подноса, която бе част от неговата вечеря, и извади резенче ананас. След това безгрижно започна да го смуче. — Но искам още сега да те информирам, че парите не са единственият ми мотив.

— Не ми казвай, че си дошла тук, водена от доброто си сърце.

Тя го изгледа снизходително.

— Знаеш по-добре от всеки друг, че това е невъзможно.

— Тогава какво?

— Представи си само каква реклама за мен и за моята кариера е фактът, че работя за великия Адам Каванот. Не след дълго ще съм затрупана с предложения да работя за кинозвезди със синдрома на падналите рамене и световноизвестни спортисти със стресови травми. Още преди края на твоята възстановителна терапия ще бъда известна колкото теб.

— Губиш си времето. Вече ме бива единствено да лежа тук и да гледам втренчено тавана.

— Искаш ли да се обзаложим, глупчо? Ще те накарам да ходиш отново, дори ако това ми струва живота. А междувременно двамата с теб ще се намразим до смърт.

— Вече изпитваме взаимна омраза.

Тя се засмя.

— Значи състезанието е започнало. А сега бъди добро момче и изяж тези вкусни сочни зеленчуци, които Пийт е приготвил специално за теб.

— Не съм гладен.

— Трябва да си гладен. Не си ял от няколко дни. Така казва Пийт. — Взе резенче банан от плодовата салата и го пъхна в устата си. — Горкият, всеки път щом се спомене твоето име, се присвива уплашено. Между другото какво направи с него, та успя да го травматизираш така?

— Казах му, че общувам с Буда и че никога няма да постигне нирвана, ако не се махне оттук и не престане да ми досажда. Същото се отнася и за теб.

— Няма да помогне. Не изповядвам будизма.

— Разбираш какво имам предвид. — Извърна глава встрани. — Просто се махни. Остави ме сам.

— Не преди да си изял вечерята.

— Не можеш да ме принудиш да я изям.

— А ти не можеш да ме принудиш да си отида. Не можеш да ходиш, забрави ли?

Очите му се присвиха заплашително.

— Изчезвай! — Думите бяха процедени през два реда равни бели зъби.

— Не и преди да съм ти разкрила всички умения и качества, които притежавам. Затова когато ме интервюират от списание „Пийпъл“, ще имам пълното основание да заявя съвсем откровено — и съответно с подобаващите за случая напиращи на очите сълзи — че съм направила всичко, което е било по моите сили, за да ти помогна. — Тя разгъна ленената салфетка върху голите му гърди. — Чудесни бицепси. Ще ти са необходими, когато започнеш да се движиш с инвалидната количка. Космите по гърдите ти също са красиви. Изглеждаш много секси.

— Върви по дяволите!

— С риск да се повторя — не преди да си изял вечерята. — Бодна с вилицата няколко резенчета от плодовата салата и ги поднесе към устата му. Той отказа да я отвори. — Виж, Ейси, вече си в състояние на недохранване. Атрофията на мускулите и костите е довела до отрицателен баланс на количеството азот в организма ти, което никак не е добре. Ако не вкараш малко протеини в клетките на тялото си, смятай се за отписан. Освен това, ако успееш да сложиш малко месо върху тези кокали, те няма да стърчат толкова, което е една от причините да получиш decubitus ulcer, или казано на езика на болния — протриване и разраняване на кожата на гърба, резултат от продължителното залежаване. Знам, че организмът ти може да абсорбира хранителните вещества, защото така ми каза Бо Арно. Също така знам, че си възвърнал контрола си върху физиологичните си потребности, което е голямо облекчение за мен и е една от причините да се опитвам да те убедя, че трябва да се храниш пълноценно. В противен случай щях да се престоря, че не забелязвам, че организмът ти бавно умира от липса на витамини и костите ти бавно изтъняват от недостиг на калций, че меките тъкани се втвърдяват и намаляват нормалния си обем, нито всички останали симптоми, породени от апатичното излежаване и липсата на каквото и да било физическо натоварване. За да обобщим накратко, Каванот, ще кажа, че всички надежди са изгубени още преди да сме започнали, освен ако не изядеш част от тази вечеря. Е, какво ще решим?

Той втренчи поглед в нея, след това във вилицата, която Лайла продължаваше да държи пред устата му.

— Ръцете ми не са парализирани. Мога да се храня сам.

— Чудесно. Едно задължение по-малко, за което няма да се налага да мисля.

Лайла му подаде вилицата. Той отново се загледа продължително в нея. След това я напъха в устата си. Веднага стана ясно, че е прегладнял. След първата хапка започна да поглъща лакомо храната, като буквално я тъпчеше в устата си. Тъй като бе изцяло съсредоточен върху поглъщането на вечерята, Лайла поддържаше разговора почти монологично:

— Не знам кога за последен път си виждал Елизабет, но бебето наистина стана огромно през последните няколко седмици. Елизабет стана широка като конюшня, а гърдите й стигнаха дотук. — Вдигна ръцете си и ги обърна с присвити нагоре длани малко над кръста си, показвайки с жест тяхната дължина. — Тед си е загубил ума по тях. Тя е убедена, че бебето ще се роди по-рано, въпреки че според лекаря всичко се развива нормално и няма основания да се очаква преждевременно раждане. Стаята на бебето е вече боядисана и подготвена. Очаква единствено своя обитател. Меган, естествено, изгаря от нетърпение да си имат бебе у дома, за да може да помага на майка си. Искам да съм там, когато за първи път се сблъска с изцапана пелена. Съвсем скоро ще промени своето отношение. Това беше крайно неделикатна забележка, Каванот. Още вода? Мат се страхува, че те ще обичат бебето повече, отколкото обичат него, затова е станал почти непоносим, но Елизабет го търпи — смята, че му е необходимо време да свикне с тази мисъл, в противен случай може да бъде дестабилизирана психиката му. Тед е напълно неадекватен — като птица додо. За човек на неговата възраст старомодните му разбирания за бащинството граничат с абсурда. Но това е неговото първо дете, затова предполагам, че е естествено човек да бъде така увлечен по тези неща.

— Какви неща? — попита Адам между две хапки.

— Знаеш — дом и семейно огнище.

— Това не е за теб.

— Едва ли!

— И не завиждаш на сестра си?

— Да не се шегуваш?

— Би предпочела да преспиш в чуждо легло.

— Какъв противен израз, мистър Каванот! — засегнато отвърна тя. — И аз като теб чета вестници. Знам какво става по света. Вече никой нормален човек „не преспива в чужди легла“.

— Това вероятно никак не се връзва с твоя стил.

— Напротив — студено възрази тя. — Винаги съм била особено придирчива към своите сексуални партньори.

— Но никога не сведе броя им до един.

— Намирам, че е скучно да живееш само с един мъж до края на живота си. — Той нададе ликуващ възглас и избърса устните си със салфетка, а след това я пусна в празната чиния. — Забрави тапиоката — отбеляза Лайла, установила със задоволство, че единствено тя е неизядена.

— Ненавиждам тапиоката и Пийт го знае. Това е неговият начин да ме дразни.

— Какво смяташ да предприемеш? — подразни го тя. — Може би ще го набиеш?

— Много смешно. — Затвори очи и облегна глава на възглавницата. — Е, аз изядох храната. Сега се махай.

— О, не мога. Не веднага.

Каванот рязко отвори очи.

— Каза, че ще ме оставиш сам, ако изям храната си.

— Добре, това беше хитрост. Не ме гледай така озлобено. Сега ще преминем към забавната част.

— Защо ли не ти вярвам?

Тя взе подноса от скута му и го остави на пода близо до вратата, която след това отвори.

— Пийт, готови сме — извика. Гласът й отекна из цялата къща.

— Готови за какво? Виж, съгласих се и ядох, това не е ли достатъчно?

— Не. Започваме още тази вечер.

— Какво започваме?

— Изпълнението на дълго чаканото отмъщение. — Адам повдигна сепнато очи. Тя се засмя. — Не ти ли се иска? Всъщност започваме с възстановителната терапия.

— Не искам да бъда подлаган на възстановителна терапия. Тя няма да промени нищо. Няма да се подложа на такова унижение. Пийт, махни тези боклуци оттук. Какво има в тези кутии?

— Преносима екипировка и инструментариум, необходими за провеждането на терапията.

— Изнеси ги от стаята.

— Скоро тази стая ще заприлича на спортен салон. Би ли ми подал онази отвертка, Пийт.

— Пийт, ако държиш на работата си, ако държиш на азиатския си задник, няма да си помръднеш пръста, за да… Прекрасно, уволнен си. Пийт, не ме ли чу? — След това добави с непреклонен тон: — Няма да докосна нито едно от тези неща. Ей, двамата, говоря ви сериозно. Напразно си губите времето.

— Ще млъкнеш ли? — изкрещя му Лайла, когато заби върха на отвертката в дланта си. — Виж какво направих заради теб.

— Това е моят дом — каза Адам, като с усилие сдържаше гнева си. — Не съм те молил за твоите услуги, мис Мейсън. Не ги желая. Не желая твоето присъствие.

— Да, но аз съм тук.

— Уволнена си.

— Не споменах ли, че не можеш да ме уволниш? Не? О, това беше една от клаузите на договора. Пийт, задръж този трапец неподвижно, докато го закрепя за стената. Малко по-високо. Готово.

Адам продължи да излива яростта си, докато тя, подпомагана от Пийт, монтира трапеца и две въжени макари зад леглото.

— На първо време това ще свърши работа — каза Лайла и отстъпи назад, за да огледа резултата от техните усилия. — Засега няма да имаме нужда от останалата част от екипировката, затова ги свали на долния етаж. Благодаря, Пийт. — Целуна го по оплешивялото теме. — Можеш да затвориш вратата след себе си.

— Хвърли толкова усилия на вятъра — каза Адам, след като Пийт беше излязъл.

— Познавам хора, които биха дали мило и драго, за да имат монтиран трапец над леглата си. — Без да се усмихват, очите му я стрелнаха с още по-дълбок гняв. Лайла въздъхна. — Дотук с остроумията. С помощта на този трапец можеш да променяш положението на тялото си и да облекчаваш болката от залежаването. Освен ако не си се привързал към раните от протриване по гърба ти. — Тя се усмихна предизвикателно, но неговото лице запази каменното си изражение. — А когато пожелаеш, можеш да упражняваш мускулите на горната половина от тялото и ръцете си с тези въжета. Така ще постигнеш две неща: упражненията ще те изморяват и ще спиш по-добре, а освен това ще изострят апетита ти. Ако започнеш да се отегчаваш с въжетата, мога да ти донеса и няколко гири.

— За какъв ме смяташ? Гири? Няма да се занимавам с тези неща. Безсмислено е. Искам само да…

— … се цупиш. Да се самосъжаляваш. Да недоволстваш. Да се удавиш в собственото си самосъжаление, защото най-после си открил нещо, което не може да се купи с пари.

— Да! — изсъска той. — И защо не? — С яростен жест посочи неподвижните си крака под завивките. — Погледни ги.

— Това смятах да направя — тихо каза тя. И още преди той да има време да протестира, с рязко движение отхвърли чаршафа встрани.

Адам рязко пое дъх. Същото направи и Лайла, въпреки че успя да прикрие своето смайване. Бе виждала стотици тела с различни форми, размери и състояния. Но никога не бе виждала такова изваяно тяло. Неговите пропорции бяха също така хармонични като съвършените пропорции на „Давид“ на Микеланджело. Но много по-мъжествени. И с по-тъмен слънчев загар. И покрити с мек черен мъх, който предизвикваше у нея желанието да го докосне.

Беше повече от очевидно, че в продължение на няколко дни е гладувал. Ребрата се очертаваха ясно под кожата на гръдния му кош. Бе очевидно, че преди злополуката Адам е спортувал активно. Мускулите на бедрата и прасците бяха добре оформени. Също така очевидно бе, че той може да удовлетвори потребностите дори на най-взискателната жена.

— Прекрасно — каза Лайла с добре модулиран равнодушен глас. — Сега разбирам защо си толкова разстроен от факта, че тези силни мускули вече не ти се подчиняват. — Покри слабините му с бяла хавлиена кърпа. — Хайде да започваме.

— Да правим какво?

— Онова, което тримата терапевти преди мен са се опитали да направят, преди да ги изплашиш до смърт. Възнамерявам да направя пасивни упражнения с всяка става, като я завъртя и натоваря физически до нейния възможен максимум.

— Права си. Всички те го правеха. Чиста загуба на време.

— Моето време. Едва ли ще е загубено, след като ми плащат толкова много за него. А и ти нямаш други занимания. Затова би могъл да легнеш по гръб и да си държиш устата затворена.

Той резюмира само с две думи какво би искал да й се случи. Тя го изгледа намръщено.

— В момента състоянието ти не позволява да извършиш това. Съжалявам. Липсвали са ти компетентни грижи. А когато отново си във форма да го направиш, боя се, че вече няма да ме искаш. Ако сега си мислиш, че ме мразиш, почакай само да започнем с ФНС.

— Какво, по дяволите, е това?

— Физико-неврологична стимулация.

В очите му припламнаха буреносни искри.

— Звучи отвратително.

— Не си струва отсега да мислиш за него, можеш да ми вярваш, но като начало ще са достатъчни само пасивните упражнения. Тази вечер ще те оставим в леглото. Но утре сутринта ще започнем с правостоящите упражнения, а след това ще те преместим върху бодливата маса.

— Правостоящи упражнения?

— Върху наклонената маса. Знам, че вече си бил поставян на нея, затова не разигравай глупави номера.

— Мразя онова проклето нещо.

— Не е много забавно, в това съм съгласна с теб. Но не искаш кръвта ти да спре да циркулира, нали? Освен това стоенето в изправено положение стимулира нормалното функциониране на отделителната система. Не бих искала отново да се върнеш към използването на катетър, защото продължителното лежане по гръб може да причини инфекция, образуване на камъни в бъбреците и затруднено оттичане на преработените от бъбреците вещества по уретарните канали.

— Не може ли да говорим за нещо друго? — попита той с пребледняло лице.

— Разбира се. За какво искаш да разговаряме?

— За нищо.

Лайла се изправи до леглото, хвана дясното му стъпало с двете си ръце и с въртеливи движения започна да раздвижва стегнатата глезенна става.

— През какъв интервал те обръщаше Пийт?

— Не го правеше.

— Ти не си му позволявал.

— Точно така. Това е унизително.

— Трябва да бъдеш обръщан на всеки два часа.

— Да, да.

— Не е за чудене, че кожата на гърба ти е протрита и възпалена на места. Какво печелиш, като не позволяваш на хората да ти помогнат?

— Свикнал съм сам да си помагам.

— Самостоятелен и независим супермен.

— Какво лошо има в това?

— Предвид настоящите обстоятелства това е глупаво, дори противопоказно отношение. Но — побърза да продължи тя, когато видя, че той ще възрази отново, — ако искаш да бъдеш самостоятелен, в такъв случай можеш да се научиш сам да променяш положението на тялото си в леглото. — Забелязала, че слуша внимателно, тя обясни: — Ето тук на помощ идва трапецът. Ако се притесняваш от присъствието на другите, предлагам ти да го използваш, когато си сам. Чувстваш ли нещо?

— Не.

Тя заобиколи леглото и хвана стъпалото на другия му крак.

— Искаш ли да поговорим за това?

— За кое?

— За злополуката.

— Не.

— Съжалявам за случилото се с приятелите ти.

— Аз също — с тих глас каза той и затвори очи. — Но може би те имаха повече късмет от мен.

— Какви глупости! Наистина ли мислиш, че щеше да е много по-добре, ако беше мъртъв?

— Да — заядливо отговори той. — По-добре мъртъв, отколкото да останеш само купчина безпомощна плът до края на дните си.

— Кой казва, че ще е така? Гръбначният ти нерв не е засегнат. Познавам хора с трайни увреждания на гръбначния стълб, но съвсем не са безпомощни. Те са пълноценни човешки същества, които имат професии и създават семейства. Всичко зависи от това какво ще е твоето решение.

— За лекция допълнително ли ти се плаща?

— Не, предвидена е безплатно за глупавите, невежите, за хората с неправилно отношение. Прогнозите за пълното ти възстановяване са повече от добри, макар че вероятно ще бъде необходимо много време дотогава.

— Но няма стопроцентови гаранции.

Лайла наклони глава на една страна и го изгледа разбиращо.

— Никой от нас не може да знае със сигурност какъв ще бъде неговият утрешен ден, Каванот. А от това, което Елизабет ми е разказвала за теб, знам, че обичаш рисковете, че се наслаждаваш истински на покачването на адреналина не само при криещите смъртна опасност заснежени планински върхове, но и при предприемането на рисковани делови начинания. Не закупи ли неотдавна, въпреки неодобрението на управителния съвет на корпорацията, верига от западащи хотели в северозападната част на Съединените щати? И не се ли преобрази коренно тази верига от хотели?

— Късмет.

— Нима вече не се чувстваш късметлия?

— А ти? — контрира въпроса й той.

— Да. Не бих била щастлива, ако предварително си поръчвах да ми изработят ковчег.

Той изригна поток ругатни и извърна лице.

— Колко време ще е необходимо?

— Може би седмици. Дори месеци.

— Имах предвид за това. За това… което правиш в момента.

— Един час.

— Проклятие.

— Боли ли?

— Не. Бих искал да ме болеше.

— Аз бих искала същото, Адам.

Главата му светкавично се извъртя към Лайла и той я изгледа заплашително.

— Да не си посмяла да ме съжаляваш!

— Да те съжалявам? — повтори тя и се изсмя нервно. — Не бих си го помислила дори. И без това си затънал до гуша в собственото си самосъжаление. Направо струи от всяка фибра на тялото ти. Повече от сигурно е, че не си опрял до моето съжаление.

И продължи методично да раздвижва глезена. Изглежда, мислите му бяха напуснали тялото. Сякаш то бе изцяло отделено. Онази част от тях, която не беше прекъсната от злополуката, той сам бе преустановил. През по-голяма част от времето Каванот остана със затворени очи и с извърната на другата страна глава, съвсем равнодушен към нейните процедури. А когато я погледна, в погледа му пламтеше неприкрита враждебност.

— Достатъчно за тази вечер — каза накрая тя. — Съществува известна атрофия, особено в мускулите на стъпалата и прасците, но това е резултат от липсата на масаж след напускането на болницата, а не следствие от злополуката.

— Благодаря ти, Маркус Уелбай. А сега ще бъдеш ли така добра да разкараш вампирската си физиономия оттук и да ме оставиш сам?

— Разбира се. Съвсем съм изтощена.

— И вземи целия този боклук със себе си — кимна с глава към масичката на колела, докарана от Пийт.

— Какво, това ли? — неразбиращо попита Лайла. — Те ще останат тук. Ще са ни необходими утре.

Взе хавлиената кърпа от скута му и го зави с чаршафа. Когато се наведе над леглото, за да изпъне завивките, той я сграбчи за лактите. Очевидно мускулите на пръстите и ръцете все още му се подчиняваха и не бяха изгубили своята гъвкавост и сила. Хватката му се оказа изненадващо силна.

— Искаш да почувствам нещо, нали? — попита той с кадифен глас. — Тогава защо не приложиш възстановителна терапия по най-ефикасния метод, който владееш?

— А именно?

Устните му бавно се разтегнаха в същата онази усмивка, накарала стотици сърца по цялата планета да се задъхат развълнувано. Той намигна заговорнически с едното си око.

— Хайде, Лайла. Такава малка сексуална палавница като теб сигурно е в състояние да изнамери някакво добро лечение, някакъв трик, който би изправил дори мъртвец от гроба. Защо не седнеш в скута ми, за да установиш отблизо пораженията?

— Пусни ме.

Той не го направи. Вместо това стисна още по-силно ръцете й и я притегли надолу към себе си.

— Лежах тук и те гледах как се разхождаш из къщата, сякаш се намираш в собствения си дом. Слушах досадното ти, безсмислено бърборене, докато започна да ми се повдига от него. Тези красиви устни сигурно умеят да правят добре и други неща, освен да изричат остроумия. Хайде да проверим колко добра професионалистка си.

Дръпна я рязко към себе си и впи устни в нейните. Езикът му се промъкна между тях и проникна насилнически навътре. Плъзна едната си ръка по гърба й, а другата нагоре към гърдите й. Обхвана в дланта си бюстието на саронга, след това пъхна пръсти в него и започна да ги гали.

Лайла се отскубна и се отдръпна на безопасно разстояние от леглото. Оправи роклята си, изправи рамене и разтърси коси. Устните й бяха мокри и зачервени от неговата целувка. Облиза с език долната си устна. Усещаше я подута и разранена. Но вкусът по нея беше прекрасен.

Това я изплаши повече от всичко друго.

— Ще са необходими много повече от похотливи предложения, за да ме изплашиш дотолкова, че да напусна, мистър Каванот. Такова поведение е хлапашко и изобщо не е новост. Присъщо е за здрави мъже, преживели травми като твоята, да проявяват агресивна сексуалност с единствената цел да докажат на себе си, че все още са мъже. Можеш да се държиш отвратително и покварено, щом това ти харесва. То ще се отрази върху самия теб, а няма да промени мен.

Разярен, Адам удари с юмруци по матрака.

— Защо изпратиха теб? Точно теб? Искам да кажа — милостиви Боже! — че ти си първа в списъка ми с хора, които най-малко бих желал да бъдат около мен.

— Чувствата ни са взаимни, приятел, но до приключването на терапията ще бъда неотлъчно край теб.

— Когато всичко приключи — така озлобено го произнесе, че думите му прозвучаха като ръмжене, — аз лично ще се погрижа да бъдеш изхвърлена от моя дом и да бъдеш върната на континента.

В погледа на Лайла просветнаха предизвикателни искри.

— Мислех, че до края на живота си ще останеш безпомощна купчина плът. — Засмя се при гледката на пребледнялото му от гняв лице, когато той проумя, че се е хванал в собствения си капан. — Погледни от тази страна на нещата: желанието да ме върнеш с ритници на континента може би ще си струва изключителното старание от твоя страна. Лека нощ, Ейси!